Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (11)

XI.

А сега да видим какво се случи в пет и половина на другия ден следобед. Аз се бях разположил доста удобно на пода зад някакви шкафове за папки в лабораторията на Уърсли. Цял ден се бях мотал небрежно из стаята, разучавайки терена и постепенно бях успял да преместя шкафовете на петдесет сантиметра от стената, за да мога да се пъхна зад тях. Между два от шкафовете бях оставил разстояние от два сантиметра, което ми позволяваше да виждам цялата лаборатория в дълбочина. Уърсли винаги работеше в най-затънтения й край, на около десет метра от сегашната ми стратегическа позиция. В момента беше там. Играеше си с някакви епруветки: разпределяше в тях синя течност с пипетка. Беше облечен не с обичайната си бяла престилка, а с риза и сиви спортни панталони. На вратата се почука.

— Влез! — извика той, без да поглежда нагоре.

Ясмин влезе. Не й бях казал, че ще наблюдавам сценката. Не счетох за необходимо. Ясно е, че един генерал трябва да държи под око войските си по време на сражение. Момичето ми изглеждаше просто зашеметяващо в една памучна басмена рокля, която прилепваше плътно по горната част на тялото й и когато влезе в лабораторията, след нея се вмъкна едва доловимо ефирно сияние от похот и сласт, което вървеше с нея навсякъде като сянка.

— Мистър Уърсли?

— Да, аз съм Уърсли — каза той, забил поглед в епруветките си. — Какво обичате?

— Моля да ме извините, че се натрапвам така, мистър Уърсли. Аз не съм химик. Всъщност съм студентка по биология. Но се сблъсках с един много сложен проблем, който е по-скоро от областта на химията, отколкото на биологията. Разпитах много от химиците тук, но никой не успя да ми отговори. Всички ми препоръчаха да дойда при вас.

— Така ви препоръчаха, нали? — каза Уърсли, очевидно поласкан. Той продължаваше да разпределя съсредоточено синята течност в епруветките. — Един момент само, да приключа с това.

Ясмин стоеше мълчаливо и оглеждаше жертвата.

— А сега, мило момиче — каза той, като остави пипетката и се обърна за пръв път — да видим какъв…

Той онемя насред изречението. Долната му челюст увисна, а очите му се разшириха. Върхът на езика му се показа под никотинените му мустаци и започна да се движи бавно по пресъхналите му устни. На мъж като него, който с години наред не беше виждал нищо друго, освен момичета от Гъртън и собствената си страховита сестра, Ясмин сигурно се е видяла като сътворението, като първата сутрин, като дъхът, който се носи над водите. Но той се съвзе бързо.

— Искахте да ме попитате нещо, мила моя.

Ясмин беше подготвила въпроса си брилянтно. Не си спомням точно какъв беше, но в него по най-сложния начин се преплитаха неговата (химията) и нейната (биологията) специалност и разрешаването му изискваше дълбоки познания в областта на химичните науки. Отговорът, както тя със сигурност беше преценила, изискваше не по-малко от девет минути, дори може би повече.

— Великолепен въпрос — каза Уърсли. — Нека да видя как най-пълно да ви отговоря на него.

Той отиде до черната дъска в другия край на лабораторията и взе парченце тебешир.

— Искате ли шоколад? — попита Ясмин.

Тя беше извадила хартиеното пликче и когато Уърсли се обърна, бързо лапна единия от двата бонбона. После взе другия между палеца и показалеца си и го поднесе към него.

— Боже господи! — промърмори той. — Каква наслада!

— Опитайте! Много е вкусно!

Той взе бонбончето и го налапа. Започна да го смуче, дъвче, да го премята с език и да го мотае из устата си, докато най-накрая го глътна.

— Великолепен е! — каза той. — Колко мило от ваша страна!

В момента, в който бонбончето потъна в гърлото му, засякох време по часовника си. Видях, че и Ясмин направи същото. Какво съобразително момиче! Уърсли стоеше пред черната дъска и изписваше дълги химически формули, с които подкрепяше блестящото си изложение. Въобще не го слушах. Наблюдавах внимателно стрелките на часовника си. Същото правеше и Ясмин. Тя буквално не вдигна очи от часовника на китката си.

Седем минути…

Осем минути…

Осем минути и петдесет секунди…

Девет минути!

Точно в този момент ръката, която държеше тебешира застина на място. Уърсли се вцепени.

— Мистър Уърсли — обади се Ясмин в най-подходящия момент, — чудя се дали бихте имали нещо против да ми дадете един автограф? Вие сте единствения преподавател, чийто подпис все още нямам в колекцията си.

Тя му подаде една химикалка и лист с печата на химическия факултет.

— К-какво? — заекна той и пъхна дясната си ръка в джоба на панталоните си, преди да се обърне към нея.

— Ето тук — посочи Ясмин долната част на листа, както я бях инструктирал. — Вашият подпис. За колекцията ми. Засега само вие не сте ми дали автограф, а той ще е най-ценния, който притежавам.

За да вземе химикалката, Уърсли трябваше да извади ръката си от джоба. Беше комична картинка. Горкият! Приличаше на човек, който има змия в гащите. На всичко отгоре беше започнал да подскача нагоре-надолу.

— Ето тук — продължаваше Ясмин, като не махаше пръста си от мястото. — После ще го залепя в колекцията си заедно с всички останали.

Съзнанието на Уърсли беше замъглено от надигащата се в него страст и без много да му мисли, той подписа. Ясмин сгъна листа и го прибра в портмонето си. Уърсли се хвана с две ръце за ръба на чина пред него и започна да се клатушка напред-назад, сякаш сградата беше кораб в бурно море. По челото му избиха капки пот. Спомних си, че сме му дали двойна доза. Ясмин като че ли си спомни същото. Тя отстъпи назад няколко крачки и се приготви за предстоящото нападение.

Уърсли бавно обърна главата си и се вторачи в нея. Прахът вече го удряше здраво. В очите му се беше появил леко налудничав блясък.

— Аз… ъъъ… аз… аз…

— Нещо не е наред ли, мистър Уърсли? — попита Ясмин с мил глас. — Не се чувствате добре?

Той продължаваше да стиска ръба на чина и да гледа Ясмин с див пламък в очите. Сега вече цялото му лице беше плувнало в пот, която се стичаше надолу по мустаците му.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ясмин.

От гърлото му излезе само някакво смешно хриптене.

— Да ви донеса ли чаша вода? Или малко амонячна сода?

Но той продължаваше да се държи за чина, да клати глава и да издава смешни гъргорещи звуци. Приличаше ми на човек, глътнал рибена кост.

И изведнъж той нададе страхотен рев и се втурна към Ясмин. Сграбчи я с две ръце за раменете и се опита да я събори на пода, но тя ловко се измъкна и отскочи назад.

— А-ха! — каза тя. — Ето значи какво ви притеснява. Е, няма от какво да се срамувате, миличък мой.

Гласът й беше студен като лед.

Той отново се спусна към нея, опитвайки се да я докопа, но тя беше прекалено пъргава за него.

— Само за момент — каза тя, отвори портмонето си и измъкна отвътре гуменото нещо, което й бях дал предишната вечер.

— Нямам нищо против да се позабавлявам с вас, мистър У, но нито аз, нито вие искаме да надуя корема, нали така? Затова бъдете добро момче и стойте мирен за минутка, докато ви сложа шлиферчето.

Но на Уърсли не му беше до никакви шлиферчета. Той нямаше намерение да стои мирен, а дори и да искаше, съмнявам се, че би могъл. За мен лично, от професионална гледна точка, беше интересно и поучително да наблюдавам любопитния ефект, който двойната доза предизвиква у пациента. Преди всичко тя го караше да подскача. Уърсли направо не се спираше. Все едно правеше гимнастически упражнения. Заедно с това той продължаваше да издава онези абсурдни животински звуци и да размахва ръцете си като вятърна мелница, а потта продължаваше да се стича по лицето му. През цялото това време Ясмин скачаше наоколо с нелепото гумено нещо в ръце и крещеше:

— О, спрете се за миг поне, мистър Уърсли! Няма да ви допусна до себе си, преди да съм ви сложила това!

Според мен той дори не я чуваше. И макар очевидно да беше полудял от страст, в същото време изглеждаше като човек, който се чувства безкрайно неудобно. Ясно беше, че някакъв постоянен дразнител го кара да подскача така. Нещо непрекъснато го боцкаше и то толкова силно, че не му позволяваше да стои на едно място. Често по състезанията за хрътки, за да накарат кучето да тича по-бързо, завират в задника му парченце джинджифил и то лети като вихър, опитвайки се да избяга от ужасната пареща болка. Болката, която тормозеше Уърсли беше на съвсем различно място и явно беше непоносима, защото го караше да подскача и да гърчи из цялата лаборатория. В същото време той инстинктивно усещаше, или поне така изглеждаше отстрани, че само жена може да го избави от нея. Но проклетата жена беше прекалено бърза за него и той не можеше да я хване. А болката ставаше все по-непоносима и по-непоносима.

Изведнъж той сграбчи с две ръце предната част на панталоните си и с едно рязко движение ги разпра. Десетина малки копченца се пръснаха по пода на лабораторията. Уърсли пусна панталоните си и крачолите се нагънаха около глезените му. Опита се да ги събуе, ритайки отчаяно, но не успя, защото беше още с обувки. По този начин буйстващата жертва беше временно, но ефективно окована. Не можеше да тича, не можеше дори да ходи. Можеше само да подскача. Това беше добре дошло за Ясмин. Тя се спусна като пантера към твърдата, потръпваща пръчка, която стърчеше от процепа на долните гащи на Уърсли и я сграбчи с дясната си ръка. Стискаше я така здраво, все едно беше дръжката на тенис ракета. Беше го хванала най-сетне! Той се размуча още по-високо.

— Стига сте вили, дявол да ви вземе! — смъмри го тя. — Какво искате? Да докарате целия университет тук? И стойте малко на едно място, за да мога да ви сложа това проклето нещо!

Но Уърсли беше глух към всичко друго, освен към яростните си първични желания. Той просто не можеше да стои на едно място. Въпреки че беше като спънат кон с тия крачоли около глезените, той продължаваше да подскача, да размахва ръце и да мучи като бик. Ясмин трябваше да направи нещо също толкова невъзможно, колкото това да се вдене конец в иглата на пусната шевна машина. Накрая тя очевидно изгуби търпение, защото видях как дясната й ръка, тази, която стискаше дръжката на тенис ракетата, направи рязко движение, подобно на онзи удар в тениса, при които летящата топка се посреща във въздуха и се връща с бекхенд, изпълнен с меко завъртане на китката, за да се придаде силно, въртеливо движение на топката. В една реална ситуация това щеше да бъде великолепен удар. Жертвата нададе такъв вой, че всички епруветки в лабораторията издрънчаха. Той застина на място за около пет секунди — точно толкова, колкото й беше необходимо, за да надене гуменото нещо върху „дръжката“ и да отскочи отново назад.

— Не можем ли да поуспокоим малко топката? — попита тя. — Това не е турнир по бикоборство, в края на краищата!

Той риташе отчаяно, за да изхлузи обувките и панталоните си и когато най-сетне успя, Ясмин трябва да е разбрала, че е настъпил пиковият момент.

Няма смисъл да описвам грубиянското изпълнение, което последва. В него нямаше паузи, почивки и полувремена. Силата, която суданската мушица вливаше в жилите на този човек, беше направо удивителна. Той се нахвърли върху момичето като върху неравна пътна настилка, която трябва да бъде изгладена. Работеше така здраво, че чувах как кокалите й дрънчат. И всеки път се зареждаше и изригваше отново и отново, въпреки че досега оръдието му сигурно се беше нажежило до бяло. Казват, че древните брити правели огън като търкали дървени пръти един в друг. Ако наистина това е начинът, Уърсли всеки момент щеше да подпали сградата, с дървени пръти или без тях. Нямаше да се учудя ни най-малко, ако от боричкащите се на пода започнеше да се издига пушек.

Докато течеше представлението, извадих тефтерче и молив и си направих няколко бележки:

Първо: Старай се за в бъдеще да уреждаш срещите на Ясмин с донорите в стая, в която има диван, фотьойл или поне килим на пода. Тя без съмнение е здраво и издръжливо момиче, но работата върху твърда дървена настилка при изключително тежки трудови условия изисква прекалено много. Ако продължава така, съществува реална опасност да получи навяхване в лумбалната област или дори тазова фрактура и тогава какво ще стане с нашия малък, хитър план, тра-ла-ла?

Второ: Никога повече не предписвай двойна доза! Тя предизвиква прекомерно дразнене във фатални части на тялото и кара жертвата да изпълнява нещо като танца на свети Вит. Това прави невъзможно поставянето на колектора сперма, без Ясмин да е принудена да прибягва до мръснишки номера. Свръхдозата също така кара жертвата да реве прекалено високо, което би могло да се окаже фатално за успешното изпълнение на операцията, в случай че съпругата му, кралицата на Дания например, или мисис Бърнард Шоу, седи кротко в съседната стая с ръкоделието си.

Трето: Помисли за вариант, при който Ясмин се измъква изпод жертвата и офейква със спермата му още след първото изпразване. Дори и най-минималното количество от този дяволски прах, е в състояние да накара деветдесетгодишен гений да се бъхти в продължение на два часа, че и повече. Това никак не е хубаво, тъй като е абсолютно задължително малките червейчета да бъдат замразени, докато все още мърдат, да не говорим, че би могло да създаде неудобства на Ясмин. Ето, че в момента старият Уърсли продължава да се труди, въпреки че досега сигурно е доставил стоката поне шест пъти. Може би едно рязко убождане в задника с игла за шапка ще върши работа занапред.

Но в онзи момент Ясмин не разполагаше с игла за шапка, която да й помогне и до ден-днешен не разбрах какво точно направи, за да накара Уърсли да нададе поредния оглушителен рев и да спре да се движи така внезапно. Не че ме интересува. Това не е моя работа. Но каквото и да е било, сигурен съм, че едно добро момиче като нея никога не би го направило на един добър мъж като него, освен ако не е абсолютно наложително. Следващото нещо, което видях, беше как Ясмин тича към вратата с бойните трофеи в ръка. Едва се сдържах да не стана и да не изръкопляскам. Какво изпълнение! Какъв великолепен финал! Вратата се затръшна зад гърба й.

Изведнъж в лабораторията стана страшно тихо. Видях как Уърсли с мъка се надига от пода. Изправи се и се олюля на краката си. Имаше вид на човек, ударен със стик за крикет по главата. Залитна към умивалника и започна да плиска лицето си. Използвах момента и се измъкнах тихичко иззад шкафовете, прекосих на пръсти лабораторията и излязох, затваряйки безшумно вратата зад гърба си.

В коридора нямаше и следа от Ясмин. Бях й казал, че по време на акцията ще стоя в квартирата си в Тринити и тя най-вероятно беше тръгнала натам. Излязох тичешком от сградата и скочих в колата си. Подкарах я към Тринити по заобиколен път, за да не застигна Ясмин по пътя. Качих се в стаята си и зачаках.

След няколко минути се появи.

— Дай ми нещо за пиене! — каза тя и тръгна към един фотьойл.

Забелязах, че ходи леко разкрачена и някак си внимава със себе си.

— Изглеждаш така, сякаш си донесла добрите новини от Гент до Екс, яздейки неоседлан кон.

Тя не ми отговори. Налях й два пръста джин и добавих съвсем малко лимонов сок. Тя отпи една глътка и каза:

— Ааа, така е по-добре.

— Как мина? — попитах аз.

— Дадохме му малко по-голяма доза, отколкото е необходимо.

— Да, и аз така си помислих.

Тя отвори портмонето си и измъкна гнусното гумено нещо, чийто край съобразително беше завързала на възел. Извади и листа с подписа на Уърсли.

— Браво! — извиках аз. — Ти си успяла! Ти си се справила! Как беше? Забавлява ли се?

Отговорът й ме смая.

— В интерес на истината — да. Даже много.

— Сериозно? Искаш да кажеш, че не беше чак толкова грубо?

— Той накара всички други мъже, с които съм си имала работа, да изглеждат като евнуси.

Започнах да се смея.

— Включително и теб.

Смехът ми секна.

— От сега нататък — каза тя, като отпи още една глътка от освежителното питие — искам всичките ми мъже да бъдат така.

— Но ти каза, че сме му дали повече прах, отколкото е необходимо.

— И съвсем малко повече. Направо не можех да го спра. Беше абсолютно неизтощим.

— И как го спря в крайна сметка?

— Няма значение.

— Една игла за шапка дали ще върши работа за в бъдеще?

— Добра идея. Ще си нося игла за шапка другия път. Но да ти кажа честно, предпочитам да измерваме дозата правилно, вместо да съм принудена да я използвам.

— Не се притеснявай. От сега нататък всичко ще е както трябва.

— Разбираш ме, нали? Предпочитам да не ми се налага да забивам игла за шапка в задника на испанския крал…

— О, да, напълно те разбирам. Искам да се разделям с тях по приятелски.

— Сега не стана ли така?

— Ами, не. Не точно — усмихна се тя.

— Каквото и да е, справила си се отлично. Измъкнала си това, което ни трябва.

— Беше толкова смешен… Трябваше да го видиш. Само подскачаше нагоре-надолу…

Взех листа, върху който Уърсли се беше разписал и го вкарах в пишещата машина. Точно над подписа напечатах следния текст:

„С настоящето удостоверявам, че днес, 27 март 1919 г. предадох лично на Осуалд Корнелиус, ескуайър, президент на международния Дом на спермата, Кеймбридж, Англия, определено количество от собствената си сперма. Желанието ми е тази сперма да бъде съхранявана за в бъдеще чрез наскоро откритата, революционна техника «Уърсли». Давам съгласието си гореспоменатият Осуалд Корнелиус да я използва за осеменяване на подбрани представители на женския пол, като по този начин продължава линията на кръвта ми за благото на идните поколения.

Подпис: А. Р. Уърсли

Преподавател по химия, Кеймбридж“

Показах го на Ясмин.

— Това, разбира се, не се отнася за Уърсли — уточних аз, — защото неговата сперма няма да отиде в хладилника, но какво ще кажеш иначе за текста? Дали ще отива на подписите на гении и крале?

Тя взе листа и прочете внимателно написаното.

— Добре е — каза накрая. — Ще върши работа.

— Аз спечелих баса. Уърсли ще е принуден да се предаде.

Тя се беше отпуснала във фотьойла с чаша в ръка. Изглеждаше невероятно спокойна и свежа.

— Имам странното усещане, че от цялата тая работа в крайна сметка ще излезе нещо — каза тя. — Отначало ми се струваше абсурдно, но сега не виждам какво може да ни спре.

— Нищо не може да ни спре — отвърнах аз. — Всеки път ще успяваме, стига да можем да се доберем до съответния човек и да му дадем праха.

— Но този прах наистина е фантастичен!

— Убедих се в това в Париж.

— Не смяташ, че би докарало по-старите до сърдечен удар, нали?

— Не, разбира се — отвърнах аз, въпреки че се бях чудил за същото нещо.

— Не бих искала да оставям след себе си редичка от трупове — каза тя, — особено от труповете на велики и известни мъже…

— Няма — успокоих я аз, — не се притеснявай.

— Ето например Алегзандър Греъм Бел в момента е на седемдесет и две години. Смяташ ли, че би издържал на такова нещо?

— Защо не? — отвърнах аз. — Той е здрав като бик. Всички велики мъже са такива. Но виж какво можем да направим за твое успокоение: можем да регулираме дозата според възрастта. Колкото са по-стари, толкова по-малка доза ще им даваме.

— Добра идея. Така ще правим.

Заведох Ясмин на разкошна вечеря в „Синия глиган“. Тя го заслужаваше! После я изпратих до Гъртън.