Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (2)

II.

Сбогувах се с родителите си на перона на гара Виктория и се качих на ферибота за Париж. Пристигнах същия следобед и се настаних в къщата, която баща ми бе избрал за пребиваването ми. Тя се намираше на Авеню Марсо. Стопаните, семейство Боавен, приемаха гости срещу заплащане. Мосю Боавен, чиновник от съмнителна величина, беше обикновено човече, като всички хора от тази категория. Съпругата му, безцветна жена с къси пръсти и отпуснат задник, беше излята по същия калъп, затова предположих, че нито тя, нито той ще ми създават неприятности. Имаха две дъщери — Жанет, която беше на петнайсет и Никол на деветнайсет. Мадмоазел Никол беше нещо като аномалия в семейството, защото докато другите членове бяха мънички и нисички като типични французи, тя бе с амазонски размери. Приличаше ми на някакъв женски гладиатор. Боса сигурно щеше да бъде висока не по-малко от един и деветдесет. Все пак трябва да призная, че тя беше един доста добре сложен млад гладиатор с дълги, апетитно закръглени бедра и тъмни очи, в които сякаш се таяха хиляди тайни. За първи път след пубертета си виждах жена, която не само бе невероятно висока, но и изключително привлекателна, затова бях доста впечатлен. Оттогава насам, естествено, съм изпробвал не една и две „изкласили“ женички и трябва да отбележа, че, като цяло, ги ценя повече от по-дребните им сестри. Когато една жена е висока, крайниците й са по-мощни и по-гъвкави и, разбира се, има много повече материя, която да мачкаш, премяташ и увиваш около себе си.

С други думи, високите жени адски ми харесват. И защо не? В това няма нищо ненормално. Виж, това, което наистина е странно е, че всички жени без изключение са направо луди по миниатюрните мъже. Нека веднага да уточня, че под „миниатюрни“ мъже нямам предвид обикновените ниски мъже, каквито са жокеите и коминочистачите. Имам предвид истинските джуджета, като онези кривокраки същества, които тичат нагоре-надолу по цирковите арени, обути в клинове. Ако щете вярвайте, но всеки един от тези дребосъци може, стига да поиска, да докара и най-фригидната жена до лудост. Протестирайте колкото си щете, мили дами! Обявете ме за смахнат, заблуден, зле информиран. Но преди да го направите, ви предлагам да поговорите с някоя жена, която наистина си е имала вземане-даване с такова джудженце. Тя ще потвърди думите ми. Ще каже да, да, да, така е, вярно е, страхувам се, че това е самата истина. Отблъскващи са, но са неустоими. Веднъж едно изключително грозно цирково джудже, не по-високо от един и десет, на средна възраст, ми каза, че стига да поиска, може да притежава, която и да е жена, по което и да е време, на което и да е място. Много странно, наистина.

Но да се върнем към мадмоазел Никол, амазонската дъщеря. Тя веднага ми направи впечатление и когато се ръкувахме, стиснах ръката й малко по-силно от обикновеното. Наблюдавах лицето й. Устните й се разтвориха и върха на езика й за миг изскочи между зъбите. „Много добре, млада госпожице — помислих си аз. — Вие ще сте първи номер в Париж“.

В случай че тези думи ви звучат малко самоуверено от устата на едно седемнайсетгодишно момче, каквото бях аз, искам веднага да ви уверя, че дори на тази крехка възраст съдбата ме бе дарила с нещо повече от добрия ми външен вид. Сега, като разглеждам семейните фотографии, се убеждавам, че съм бил един изумително красив младеж. Би било глупаво да скромнича. Този факт, естествено, ме бе улеснил много в средите на лондонските дебютантки и без да преувеличавам ще кажа, че до онзи момент не ми се беше случвало да ме отблъснат. Тогава, разбира се, бях все още начинаещ и на мерника ми се бяха изредили не повече от петдесет-шейсет млади пиленца.

Веднага съобщих на мадам Боавен, че на другия ден сутринта заминавам при приятели в провинцията (така изискваше планът, който, благодарение на великолепния майор Граут, се бе зародил в главата ми). Още стояхме в антрето и едва бяхме приключили с ръкостисканията.

— Но, мосю Осуалд, вие току-що пристигнахте! — изкудкудяка тя.

— Ако не се лъжа, баща ми ви е платил за шест месеца напред. Като ме няма само ще си спестите пари за храна — отвърнах аз.

Подобен род изчисления са способни да смекчат сърцето на всяка френска домакиня, затова мадам Боавен не възрази повече.

Точно в седем часа седнахме около масата. За вечеря имаше шкембе чорба с лук. Това аз смятам за второто най-противно ястие на земята. Първото е едно нещо, което новите работници в овцевъдните ферми из Австралия поглъщате огромна наслада.

Тези работници (нека ви разкажа, за да имате едно наум, ако случайно тръгнете натам), или овцевъдни каубои, винаги кастрират овните си по следния варварски начин: двама държат животното за предните и задните крака, обърнато по гръб; трети срязва скротума и изстисква тестикулите от торбичката; после се навежда и поема малките топчици в устата си, стиска зъби и ги откъсва от тялото на нещастното животно, след което ги изплюва в леген. Въобще не ми разправяйте, че такива неща не се случват, защото те се случват. Видях го с очите си на една гара близо до Каура в Ню Саут Уелс. На всичкото отгоре онези идиоти започнаха да се бият в гърдите и с гордост изтъкнаха, че трима компетентни овцевъди можели да кастрират шейсет агнета за шейсет минути и да продължат така цял ден. Само малко ги заболявала челюстта накрая, но пък имало за какво.

— За какво? — поинтересувах се аз.

— Ооо, само почакайте и ще видите!

И на вечерта трябваше да ги гледам как пържат малките топчета в тиган, полети с овнешка мазнина, върху лагерния огън. Това гастрономическо чудо е, повярвайте ми, най-противното и жилаво ястие, което може да съществува. Направо ми се повдига като си спомня за него. На второ място идва шкембе чорбата с лук.

Но да се върнем към нашия разказ. Стига съм се отклонявал.

И така, все още сме в къщата на семейство Боавен и за вечеря ни е сервирана шкембе чорба с лук. Мосю Боавен направо изпадна в екстаз. Той започна да смуче, да мляска и да сърба, като през цялото време крещеше: „Delicieux! Ravissant! Formidable! Marveilleux!“ между две натъпквания на устата. И когато най-сетне приключи, (боже, нямаха ли край тези ужаси!), спокойно извади изкуственото си чене и го изми в купичката за изплакване на пръстите след десерта.

В полунощ, когато мадам и мосю Б. вече хъркаха здраво, аз се измъкнах в коридора и влязох тихо в стаята на мадмоазел Никол. Тя се бе сгушила в едно огромно легло. На масата до него имаше запалена свещ. Посрещна ме (много странно наистина) с официалното френско ръкостискане. Но, повярвайте ми, в това, което последва, нямаше капчица официалност. Нямам намерение да се спирам подробно върху този малък епизод. Той не е от значение за онова, което искам да ви разкажа. Само ще отбележа, че в няколкото часа, които прекарах с мадмоазел Никол, всички слухове, които някога бях чувал за момичетата на Париж, се превърнаха в реалност. В сравнение с мадмоазел Никол лондонските дебютантки започнаха да ми приличат на купчина вкаменели дървета. Мадмоазел Никол се нахвърли върху мен като мангуста върху кобра. Изведнъж по нея се появиха около осем чифта ръце и десет-дванайсет усти. На всичко отгоре тя беше и акробат и няколко пъти в суматохата от бясно въртящи се ръце и крака успях да зърна глезените й, кръстосани на тила й. Това момиче направо ме центрофугираше. Имах чувството, че няма да издържа дълго. На моята крехка възраст все още не бях готов за такова жестоко изпитание и след час и нещо без прекъсване започнах да халюцинирам. Спомням си как си представях, че тялото ми е огромно, добре смазано бутало, което се плъзга плавно напред-назад в цилиндър, чиито стени са направени от идеално гладка стомана. Един господ знае колко време продължи това. Накрая бях върнат към действителността от един дълбок, спокоен женски глас, който каза:

— Много добре, мосю. Достатъчно като за първи урок. Смятам, че ще мине доста време, докато излезете от детската градина.

Върнах се залитайки в стаята си, разнебитен и смирен. Проснах се на леглото и веднага заспах.

На следващата сутрин се сбогувах със семейство Боавен и взех влака за Марсилия. Дотук всичко вървеше по план. Бях взел парите, които баща ми ми беше оставил за шестмесечното ми пребиваване в Париж — двеста лири стерлинги във френски франкове. През 1912 г. това бяха много пари.

В Марсилия си взех билет за кораб до Александрия. Щях да пътувам с един френски параход, който тежеше девет хиляди тона и се казваше L’Imperatrice Josephine: приятно малко пътно корабче, което изпълняваше редовни рейсове между Марсилия, Неапол, Палермо и Александрия.

Пътуването мина сравнително гладко. Не се случи нищо особено, като се изключи може би това, че видях още една висока жена. Този път тя беше туркиня — стройна, мургава дама, така натруфена с гердани, гривни и всевъзможни други джунджурии, че дрънкаше на всяка крачка. Първата ми мисъл за нея беше, че мястото й е на върха на някое черешово дърво, където би била великолепно плашило за птичките. Втората, която последва доста бързо след първата, беше, че тялото й притежава забележителни форми. Издутините над талията й бяха така величествени, че докато ги наблюдавах от другата страна на палубата, се почувствах като посетител на Тибет, който за пръв път вижда Хималаите. Жената отвърна на погледа ми с арогантно вдигната брадичка, а очите й се плъзнаха бавно по тялото ми от горе на долу и обратно. Точно след една минута тя плавно прекоси палубата и ме покани в каютата си на чаша абсент. Нямах и понятие какво е това абсент, но се отзовах на поканата й с готовност и не излязох от каютата й, докато не акостирахме в пристанището на Неапол три дни по-късно. Аз може и да бях в детската градина, както твърдеше мадмоазел Никол, а самата мадмоазел Никол сигурно беше в шести клас в училище, но в такъв случай високата туркиня беше университетски професор.

Допълнителни затруднения през това незабравимо преживяване ми създаваше и фактът, че по целия път между Марсилия и Неапол бушуваше страхотна буря. Корабът се люшкаше на всички посоки и вълните го блъскаха така ужасно, че на няколко пъти си помислих, че ще се обърнем. Когато най-сетне бяхме в безопасност, здраво закотвени в пристанището на Неапол, се обърнах на излизане от каютата и казах:

— Господи, щастлив съм, че го направихме. Само да не беше тази ужасна буря.

— Скъпо момче — отвърна високата туркиня, увесвайки поредния наниз от скъпоценности на врата си, — през целия път морето беше гладко като огледало.

— Грешите, мадам — казах аз. — През целия път имаше ужасна буря.

— Това не беше никаква буря — отвърна тя. — Това бях аз.

Учех се бързо. На първо място бях разбрал — и то впоследствие се потвърди стократно — че да си имаш работа с туркиня е все едно да пробягаш петдесет километра преди закуска — трябва да си в отлична форма.

Останалите четири дена от пътуването прекарах възстановявайки се и когато пристигнахме в Александрия, отново се чувствах свеж както в първия ден. От Александрия взех влака за Кайро, а в Кайро се прехвърлих на влака за Хартум.

Боже, каква жега беше в Судан! Бях облечен крайно неподходящо за тропическия климат, но не ми се искаше да хвърлям пари за дрехи, които щях да нося само ден-два. Наех си стая в един голям хотел в Хартум, чието фоайе гъмжеше от англичани, обути в къси кафяво-зеленикави панталонки, с тропически шлемове на главите си. Всички те бяха мустакати и руменобузи, досущ като майор Граут и стискаха по чаша питие в ръката си. Около вратата се мотаеше някакъв суданец-портиер: великолепен негър, облечен в бяла роба, с ален фес на главата. Придвижих се до него.

— Чудя се дали бихте могли да ми помогнете — казах аз, като измъкнах няколко френски банкноти от джоба си и започнах небрежно да ги мотая между пръстите си.

Негърът погледна парите и се ухили.

— Ами, суданските мухи — казах аз. — Знаете ли нещо за суданските мухи?

Ето сега бе настъпил сюблимният момент. Le moment critique. Бях пропътувал цялото разстояние от Париж до Хартум, за да задам този единствен въпрос и сега чаках отговора му със затаен дъх. Не изключвах възможността майор Граут да ни беше разказал просто една забавна измислица.

Портиерът се ухили още по-широко.

— Всички знае судански мухи, сахиб — каза той. — Вие какво точно иска?

— Искам да ми кажете къде мога да отида и да хвана хиляда от тях.

Той спря да се хили и ме зяпна все едно се бях побъркал.

— Живи!? — възкликна. — Вие иска хване сам хиляда живи судански мухи?

— Да, точно така.

— За какво трябва на вас живи мухи, сахиб? Те за нищо не помага тези живи мухи, за нищо не става.

О, боже, помислих си аз. Значи майорът все пак ни беше изпързалял.

Портиерът се приближи и постави черната си като катран ръка върху рамото ми.

— Вие иска стане джиги-джиг, нали? Сахиб иска нещо, дето направи него джиги-джиг?

— Да, за нещо такова става дума. Повече или по-малко.

— Тогава на вас не трябва живи мухи, сахиб. На вас трябва прах от мухи.

— Идеята ми беше да взема няколко живи мухи и да си ги отглеждам вкъщи — обясних аз. — Така ще мога да имам от този прах винаги, когато пожелая.

— Вие отглежда тях в Англия? — попита той.

— Да, в Англия или във Франция. Там някъде.

— Няма да стане — поклати глава портиерът. — Тази малка суданска муха може живее само в Судан. На нея трябва много силно слънце. Тя умре във ваша страна. Защо вие не купи направо прах?

Вече разбирах, че ще се наложи да внеса някои корекции в първоначалните си планове.

— Колко струва този прах?

— А вие колко прах иска?

— Много.

— Сахиб трябва бъде изключително внимателен с този прах! Трябва взема само много, много малко наведнъж, иначе има големи неприятности.

— Знам.

— Тук, в Судан, ние, судански мъже, измерва една доза, като посипе прах върху главичка на карфица и какво остане върху главичка — прави точно една доза. А то съвсем не много. Затова млад сахиб трябва бъде изключително внимателен.

— Всичко това го знам — казах аз. — Само ми кажете откъде мога да закупя голямо количество от въпросния прах.

— Какво има предвид под голямо количество?

— Ами, около пет килограма.

— Пет килограма! — извика той. — Това може оправи на всички хора в цяла Африка, взети заедно!

— Е, добре, три тогава.

— Какво прави с цели три кила прах от судански мухи, сахиб? Само стотина грама стигне за цял живот дори на голям, силен мъж като мен!

— Няма значение какво ще правя с него — казах аз. — Каква е цената?

Портиерът наклони главата си на една страна, докато внимателно обмисляше въпроса.

— Ммм… ние купува в малки пликчета — каза той. — По десет грама в пликче. И много скъпо.

— Искам три килограма — казах аз. — В един пакет.

— Сахиб в хотела ли отседнал? — попита той.

— Да.

— Тогава утре види се с вас и каже отговор. Тази вечер трябва пита някои неща.

Това беше всичко, което можех да направя за момента.

На другата сутрин го намерих на същото място край вратата на хотела.

— Какви новини има за праха? — попитах го аз.

— Всичко готово — каза той. — Намерил място, откъдето може вземе три килограма чист прах за сахиб.

— Колко ще струва? — попитах аз.

— Сахиб има ли английски пари?

— Да, мога да намеря.

— Ще струва хиляда английски лири. Много евтино!

— Тогава забравете за тая работа — казах аз и се обърнах да си ходя.

— Петстотин!

— Петдесет. Ще ви дам петдесет.

— Сто.

— Не! Петдесет. Това е всичко, което мога да си позволя.

Той вдигна рамене и разпери ръце:

— Вие намери пари, аз намери прах. Види вас довечера в шест часа.

— А как ще разбера, че не ми пробутвате обикновени стърготини или нещо такова?

— Сахиб! — извика той. — Аз никога не лъгал!

— Не съм убеден.

— В такъв случай първо пробва прах на вас, преди вие даде пари. Така съгласен?

— Добра идея. Ще се видим в шест.

Една от лондонските банки имаше презокеански клон в Хартум. Отидох там и обмених малко от френските си франкове в английски лири. В шест часа намерих портиера, този път във фоайето на хотела.

— Носите ли го? — попитах аз.

Той посочи огромен кафяв пакет, скрит зад една колона.

— Вие първо опита? Сахиб може заповяда, защото това абсолютно най-първокласен прах в цял Судан. Една доза от него и си кара джиги-джиг чак до друг ден на обяд.

Предположих, че нямаше да ми предлага така да опитам, ако прахът не беше истински, затова му дадох парите и взех пакета.

Час по-късно пътувах с нощния влак за Кайро. След десетдневно отсъствие отново бях в Париж и вече думках по вратата на къщата на мадам Боавен на авеню Марко. Носех ценния пакет със себе си. Нямах никакви проблеми с френските митничари в Марсилия. В онези дни те търсеха ножове и пистолети, но нищо повече.