Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Uncle Oswald, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Роалд Дал. Моят чичо Осуалд

Английска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1993

Редактор: Вихра Манова

История

  1. — Добавяне

X.

„Гъртън“, в случай, че не ви е известно, беше и все още е, дамски колеж, част от Университета. Зад неговите мрачни стени през 1919 г. живееха група млади дами, които бяха толкова отблъскващи физически, имаха такива дебели вратове и огромни носове, че не можех да се накарам да ги погледна дори. Същински крокодили! Като се разминавах с такава по улиците, тръпки ме побиваха. Къпеха се веднъж на сто години, а стъклата на очилата им бяха целите в отпечатъци от мазни пръсти. Много бяха умни наистина. Някои дори блестящи. Но за мен това не беше достатъчна компенсация.

Но не щеш ли, точно преди седмица, внезапно открих сред това сборище от зоологични видове едно толкова прелестно същество, че направо отказах да повярвам на очите си. И все пак, тя беше момиче от Гъртън. Открих я в една сладкарница по обед. Ядеше поничка. Попитах я дали мястото до нея е свободно. Тя кимна и продължи да яде. Седях там и я зяпах, все едно беше преродената Клеопатра. Никога през краткия си живот не бях виждал жена с такова мощно сладострастно излъчване. Тя просто беше изтъкана от секс. Нямаше значение, че цялата й физиономия е омазана със слепена пудра захар. Носеше шлифер и мъхесто шалче, но със същия успех можеше и да е чисто гола. Човек среща такава жена само веднъж или два пъти в живота си. Лицето й беше неописуемо красиво, но това, което ме порази и ме накара непрекъснато да се гърча на мястото си, бяха красиво изрязаните й ноздри и странната малка извивка на горната й устна. Дори в Париж не бях виждал жена, която да възбужда такава спонтанна страст. Тя продължаваше да дъвче поничката си. Аз продължавах да я поглъщам с очи. Веднъж, само веднъж погледът й бавно се вдигна и се впи в лицето ми, хладен, проницателен, пресметлив, после падна отново. Тя довърши поничката си и тръгна да става.

— Почакайте малко — казах аз.

Тя се спря. За втори път пронизващите й кафяви очи се заковаха на лицето ми.

— Моля?

— Казах да почакате малко. Изяжте още една поничка или някаква кифла, само не си отивайте.

— Ако искате да говорите с мен, защо просто не го кажете?

— Искам да говоря с вас.

Тя отпусна ръце в скута си и зачака. Започнах да говоря. Постепенно се включи и тя. Оказа се, че е студентка по биология в Гъртън, стипендиантка като мен. Баща й бил англичанин, а майка й иранка. Казваше се Ясмин Хаукъмли. Няма никакво значение какво си казахме. Важното е, че след това излязохме от сладкарницата и отидохме в стаята ми, където останахме заедно до другия ден сутринта. След осемнайсетте часа, прекарани с нея, се чувствах като парченце пемикан, като изстискано, изсушено месо. Това момиче действаше като електрошок и беше по-перверзна, отколкото можех да си представя. Ако се бе родила в Пекин, щеше да получи „Почетната диплома“ дори с вързани ръце и оковани крака.

Толкова се запалих по нея, че наруших златното правило и я видях повторно.

И сега, в десет без двайсет вечерта, в момента, в който Уърсли креташе с велосипеда си към дома, аз стоях пред портата на Гъртън Колидж и учтиво молех възрастния портиер да съобщи на мис Ясмин Хаукъмли, че мистър Осуалд Корнелиус я търси по много спешен въпрос.

Тя слезе веднага.

— Скачай в колата — казах аз. — Трябва да поговорим за някои неща.

Подкарах към Тринити. На входа дадох половин гвинея на портиера, за да гледа на другата страна, докато Ясмин се промъква зад гърба ми.

— Не се събличай — казах аз. — Ще говорим за бизнес. Искаш ли да станеш богата?

— Разбира се, че искам да стана богата — отвърна тя.

— Мога ли да ти имам пълно доверие?

— Разбира се.

— Няма да издрънкаш на никого, нали?

— Говори спокойно! Вече усещам, че ще е нещо забавно.

Разказах й за откритието на Уърсли.

— Боже господи! — възкликна тя. — Това е невероятно научно откритие! Кой, по дяволите, е този, А. Р. Уърсли? Той ще стане световноизвестен! Искам да се запозная с него!

— Скоро и това ще стане — казах аз.

— Кога? — попита нетърпеливо тя. Беше много развълнувана, тъй като тя самата беше млад и способен учен.

— Имай малко търпение — отвърнах аз. — Ето, виж какво съм намислил.

Разкрих й плановете си за създаване на хранилище за спермата на съвременните гении и крале с помощта на откритието на Уърсли.

Когато приключих, тя ме попита дали имам вино. Отворих бутилка Кларе и налях две чаши. Извадих някакви сухи бисквити за мезе.

— Интересна идея имаш — каза тя, — но ми се струва, че нищо няма да излезе от нея.

Ясмин започна да ми изрежда всички контрааргументи, които и Уърсли беше изтъкнал същата вечер в ресторанта. Изчаках търпеливо, докато приключи. После изиграх най-силния си коз.

— Миналия път, когато се видяхме, ти разказах за приключенията си в Париж. Помниш, нали?

— За великолепната суданска муха ли? Все ми се иска да беше запазил малко от този прах.

— Запазил съм.

— Ами!

— Като изразходваш само по няколко прашинки за доза, три килограма трудно се свършват. Останал ми е някъде към половин килограм.

— Ето значи къде е отговорът! — плесна с ръце тя.

— Точно така — казах аз.

— Даваш им малко прах и те без колебание ти подаряват един милиард от микроскопичните си червейчета.

— Като използваме теб за примамка. Ще трябва да ги дразниш.

— О, ще ги дразня! Ще ги дразня до смърт! Дори на дъртаците ще пуснат по нещо. Покажи ми този вълшебен прах.

Донесох старата кутия от бисквити и я отворих. На дъното имаше два сантиметра прах. Ясмин потопи пръст в него и понечи да го оближе. Сграбчих ръката й за китката.

— Да не си полудяла?! — извиках аз. — На пръста ти са полепнали поне шест пълни дози!

Завлякох я до банята и бутнах пръста й под течащата вода.

— Искам да го опитам — каза тя. — Моля те, миличък, дай ми поне мъничко.

— По дяволите, Ясмин, имаш ли представа какво прави с теб този прах?

— Да, нали ти ми каза.

— Ако толкова искаш да видиш как действа, ще имаш тази възможност, когато го дадеш на Уърсли утре следобед.

— Урааа! Утре кога по-точно?

— Ако накараш Уърсли да се изпразни, ще спечеля баса, което значи, че той ще е принуден да се присъедини към нас. Ще бъдем страхотен екип: Уърсли, ти и аз.

— Звучи идеално! Ще покорим света!

— Ще направим нещо повече от това. Ще покорим всички кралски величия на Европа. Но за тази цел първо се налага да покорим Уърсли.

— Трябва да се срещна с него насаме.

— Това не е проблем. Той остава сам в лабораторията всяка вечер между пет и половина и шест и половина. После се прибира в къщи.

— Как ще му дам праха?

— В едно бонбонче. В едно малко, сладко шоколадово бонбонче. Трябва да е малко, за да може да го глътне наведнъж.

— А от къде, ако смея да попитам, ще го намерим това малко, сладко, шоколадово бонбонче? Не забравяй, че доскоро имаше война.

— Точно това ни улеснява. Уърсли със сигурност не е ял шоколад от 1914 година. Ще го нагълта като змей.

— А ти имаш ли шоколад?

— Да. Парите могат да купят всичко.

Отворих едно чекмедже и извадих кутия шоколадови бонбони, всички еднакви, с размера на малки топчета за игра. Бяха ми доставени от „Престат“ — големите търговци на шоколадови изделия, Оксфорд стрийт, Лондон. Взех едно бонбонче и пробих в него дупка с върха на карфица. После уголемих дупката. Измерих една доза прах върху главичката на същата карфица и го вкарах в бонбончето. Измерих още една доза. Вкарах и нея.

— Ехе! — извика Ясмин. — Това са две дози.

— Знам — отвърнах аз. — Искам да съм абсолютно сигурен, че мистър Уърсли ще се изпразни.

— Да не вземе да му стане нещо.

— Ще се оправи.

— Ами аз?

— Смятам, че си достатъчно оправна.

Стиснах мекия шоколад, за да запуша дупката. После забих в бонбончето малка кибритена клечка.

— Давам ти два бонбона — единия за теб, другия за него. Този с клечката е за него.

Сложих бонбоните в книжно пликче и й ги подадох. Обсъдихме бойния план.

— Той ще почне ли да буйства? — попита тя.

— Само малко — отвърнах аз.

— А къде е онова нещо?

Извадих въпросното нещо и й го дадох. Тя го огледа хубаво, за да се увери, че всичко е наред и го прибра в чантата си.

— Разбрахме се, нали?

— Да — каза тя.

— Не забравяй, че това ще бъде генерална репетиция на нещата, които ще трябва да правиш за в бъдеще. Научи всичко, което можеш.

— Как ми се иска да знам джудо.

— Няма да ти се наложи.

Изпратих я до Гъртън и изчаках, докато вратата се заключи зад гърба й.