Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (16)

XVI.

Драматичният ефект, който посещението ни в Есой предизвика у Ясмин, слава богу, не успя да разруши удоволствието от по-нататъшните ни операции. Аз лично винаги съм се затруднявал да гледам сериозно на нещата и ми се струва, че ако всички следваха моя пример, светът щеше да бъде много по-хубав. Аз нямам никакви амбиции. Сигурно вече сте се досетили, че девизът ми е: „По-добре да си навлечеш леко мъмрене, отколкото да направиш нещо, което не ти се прави“. Всичко, което искам от живота, е да се забавлявам. Но за да се постигне това блажено състояние, първо трябва да се спечелят много пари. Без пари сибаритът не може да съществува. Парите са ключът към царството му. На всичко това придирчивият читател ще отговори: „Казвате, че сте лишен от всякакви амбиции, но не съзнавате ли, че желанието да се натрупат пари само по себе си е една от най-грозните амбиции?“.

Не е задължително. Важен е начинът, по който се натрупват парите — той определя дали желанието е грозно или не. Аз, например, съм много внимателен при подбора на методите, с които си служа. За мен най-важното е: първо, да се забавлявам безкрайно, докато го правя и второ, хората, от които измъквам плячката също да се забавляват безкрайно. Това е много простичка философия и горещо я препоръчвам на всички бизнес магнати, шефове на казина, министри на финансите и бюджетни директори по света.

Две неща ми правеха най-силно впечатление през този период. Първо: невероятното усещане за духовна извисеност, което получаваше Ясмин след всяко посещение при някой от великите хора на изкуството. Тя излизаше от техните къщи (или ателиета) със сияещ поглед и с по една великолепна червена роза, разцъфнала на всяка буза. Което ме караше да се замислям дали хората с подчертани творчески способности не притежават и по-специални сексуални умения. Дали изумителните им оригиналност и изобретателност не се прехвърляха и в други области? И ако наистина беше така, дали знаеха разни тайни и магически методи за възбуждане на жените, които ние, обикновените мъже, никога няма да узнаем? Алените рози на бузите на Ясмин и особеният блясък в очите й ме караха да подозирам, да си призная леко неохотно, че това наистина е така.

Второто нещо, което ме впечатли в цялото начинание, беше невероятната лекота, с която вървяха нещата. Ясмин изглежда нямаше никакви затруднения да измъкне стоката от съответния мъж. Всъщност, колкото повече се замислям за това, толкова повече откривам, че тя никога нямаше и да има затруднения по този въпрос. Първо на първо, мъжете са по природа полигамии същества. Добавете към това и отдавна доказания факт, че гениалните хора на изкуството са по правило по-потентни от обикновените мъже, (също както и по-лесно стават алкохолици) и ще започнете да разбирате защо Ясмин никога нямаше да има проблеми. Значи какво се получава: един изключително надарен и следователно хиперактивен мъж, солидно подплатен с прах от най-хубавите судански мухи, се оказва лице в лице с младо, неописуемо красиво момиче. Е, той вече е готов. Той е приготвен и поднесен на хрупкава препечена филийка от момента, в който глътне фаталното бонбонче. Убеден съм, че и папата, поставен при същите условия, ще захвърли расото си точно след девет минути, както всички останали.

Но да се върна там, откъдето бях започнал.

След посещението при Реноар, се прибрахме в щабквартирата в Париж. На ход беше Моне. Закарах Ясмин до великолепната му къща в Дживърни. Тя се бави вътре повече от три часа, но аз нямах нищо против. Тъй като знаех много добре, че ми предстоят и други такива дълги чакания, бях инсталирал в задната част на колата малка библиотека: пълният Шекспир, малко Джейн Остин, малко Дикенс, малко Балзак и последните издания на Киплинг.

Когато Ясмин най-сетне се появи, видях, че носи под мишница огромно платно. Вървеше бавно, просто се разхождаше по тротоара като унесена, но когато се приближи, първото нещо, което забелязах, беше вече познатият ми екстатичен блясък в очите й и великолепните червени рози на бузите й. Приличаше на красива питомна тигрица, която току-що е налапала императора на Индия и е харесала вкуса му.

— Наред ли е всичко? — попитах аз.

— Да — промърмори тя.

— Дай да видя картината.

Беше великолепен искрящ пейзаж на водните лилии в малкото градинско езерце зад къщата на Моне — истинска прелест.

— Той каза, че съм магьосница.

— Прав е.

— Каза, че съм най-красивата жена, която някога е виждал. Помоли ме да остана.

Оказа се, че спермата на Моне е с почти два пъти по-голяма концентрация от тази на Реноар, въпреки че Моне беше година по-стар. Успях да напълня двайсет и пет сламки. Във всяка от тях се съдържаше минималното необходимо количество от двайсет милиона сперматозоида, но и така бяха добре. Щяхме да ги продаваме за десетки хиляди в близко бъдеще, пресмятах аз.

По това време извадихме голям късмет, защото в Париж беше пристигнал един много динамичен и впечатляващ балетен продуцент на име Диагилев. Този Диагилев притежаваше таланта да разпознава истински надарените творци и през 1919 г., когато се беше заел да прегрупира състава си след войната и да изготвя нови балетни репертоари, беше събрал около себе си група доста талантливи хора. В момента, например, с него работеха:

Игор Стравински, дошъл специално от Швейцария, за да напише музиката за диагилевата „Пулчинела“. Пабло Пикасо правеше декорите.

Пикасо също така правеше декорите за „Триъгълната шапка“.

Анри Матис беше нает да направи дизайна, костюмите и декорите за „Le Chant de Rossignol“.

И още един художник, за когото никога не бяхме чували — Андре Дерен, се занимаваше с подготовката на декорите за „La Boutique Fantasque“.

Стравински, Пикасо и Матис вече бяха в списъка. След като преценихме, че мнението на мосю Диагилев е по-компетентно от нашето, решихме да включим и Андре Дерен. Всички тези мъже в момента бяха в Париж.

Оправихме първо Стравински. Ясмин влязла при него направо, точно докато той работел на пианото по „Пулчинела“. Бил по-скоро изненадан, отколкото ядосан.

— Здравейте — казал той. — Коя сте вие?

— Пропътувала съм цялото разстояние от Лондон до Париж, за да ви предложа едно малко бонбонче — отвърнала тя.

Това абсурдно обяснение, което Ясмин щеше да използва неведнъж, напълно обезоръжило този мил и дружелюбен човек. Нататък било лесно и въпреки че умирах за пикантни подробности, Ясмин отказа да говори.

— Можеш поне да ми кажеш какъв беше като човек.

— Сияещ — отвърна тя. — Толкова сияещ, и толкова бърз, и толкова остроумен! Имаше огромна глава и нос като варено яйце.

— Гений ли е?

— Да, гений е. В него я има искрата. Същата искра, която я имаше и в Реноар, и в Моне.

— Каква е тази искра? — попитах аз. — Къде е? В очите ли?

— Не. Не е на някакво специално място. Просто я има. Знаеш, че я има. Като невидимо излъчване е.

От Стравински направих петдесет сламки.

Следващият беше Пикасо. По онова време той работеше в студиото си на Рю дьо ла Бети. Закарах Ясмин дотам и я оставих пред разпадаща се дървена врата, покрита с почти напълно олющена кафява боя. Нямаше звънец или метална скоба за почукване, затова Ясмин просто блъсна вратата и влезе. Настаних се удобно в колата с „La Cousine Bette“ — роман, който все още считам за най-доброто постижение на френския майстор.

Не бях прочел и четири страници, когато вратата на колата се отвори с трясък и Ясмин се друсна на седалката до мен. Пуфтеше като кашалот, а косата й стърчеше на всички посоки.

— За бога, Ясмин. Какво се е случило?

— О, божичко — задъхваше се тя. — О, божичко!

— Изхвърли ли те? — извиках аз. — Направи ли ти нещо?

Тя се задъхваше прекалено силно, за да може да ми отговори веднага. Тънка струйка пот се стичаше по слепоочието й. Изглеждаше така, сякаш е обиколила четири пъти квартала, гонена от маниак с готварски нож. Изчаках я да се успокои.

— Не се притеснявай — казах аз. — Няма начин да минем без един-два неуспеха. Този човек е демон!

— Какво ти направи?

— Той е бик! Той е като малък кафяв бик!

— Кажи ми какво стана.

— Влязох в ателието му. Той рисуваше по някакво голямо платно и когато се обърна и ме погледна, очите му така се разшириха, че станаха като огромни черни балони. После извика „Оле!“ или нещо такова и започна бавно да се придвижва към мен, някак си леко приклекнал, все едно всеки момент ще скочи…

— И скочи ли?

— Да. Скочи.

— Боже господи!

— Дори не си остави четката.

— Значи не успя да му сложиш шлиферчето?

— Не. Нямах време дори да си отворя чантата.

— По дяволите!

— Той беше като ураган, Осуалд.

— Не можа ли да го позабавиш малко? Спомни си как се справи със стария Уърсли.

— Нищо не беше в състояние да спре този мъж.

— На пода ли те събори?

— Не. Хвърли ме върху някакво мръсно канапенце, по което имаше разхвърляни туби с бои.

— Личи си. Виж, цялата ти рокля е омацана.

— Знам.

Не можех да се сърдя на Ясмин за неуспеха, знаех това. И все пак доста се ядосах. Това беше първият ни пропуск. Молех се за в бъдеще такива неща да не се случват.

— И знаеш ли какво направи след това? — каза Ясмин. — Просто си закопча панталоните и каза: „Благодаря ви, мадмоазел. Това беше много ободрително. А сега трябва да продължа да работя“. И наистина ми обърна гръб, Осуалд! Просто се обърна и продължи да рисува!

— Той е испанец — казах аз. — Като Алфонсо.

Слязох от колата, за да навия манивелата. Когато се върнах, Ясмин оправяше косата си пред огледалото.

— Не ми се иска да го призная — каза тя, — но всичко това много ми хареса.

— Знам — отвърнах аз.

— Феноменална енергичност!

— Кажи ми, гений ли е мосю Пикасо?

— Да. Много беше силно. Той ще стане страшно популярен един ден.

— По дяволите.

— Не можем да превземем всички, Осуалд.

— Сигурно си права.

Следващият беше Матис.

Ясмин се бави при него някъде около два часа и пак, дявол да я вземе, се измъкна с платно под мишница: истинска магия, пейзаж на фон, с дървета в синьо, зелено и алено, с подпис и датата 1905 г.

— Страхотна картина! — казах аз.

— Страхотен мъж! — каза тя.

И това беше всичко, което чух за Анри Матис. Нито дума повече.

Петдесет сламки.