Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (13)

XIII.

В началото на юни, 1919-а, вече бяхме почти готови да започнем работа. Казвам почти, защото все още не бяхме съставили окончателния списък на донорите. Кои щяха да бъдат великите мъже, удостоени с посещение от Ясмин (и мен, разбира се, но скрит зад кулисите)? Тримата проведохме много срещи в Дънроамин, за да обсъдим този труден въпрос. Кралете бяха лесни. Искахме ги всичките. Първо направихме техния списък:

Холандия не присъстваше в списъка, защото имаше само кралица; Португалия също, защото там монархията беше свалена с революцията от 1910 г.; а с Монако нямаше смисъл да си губим времето. Оставаше само нашият крал Джордж V. След много дебати решихме да оставим човека на мира. Първо, щяхме да рискуваме прекалено много на собствена почва и второ, аз имах намерение да използвам Негово Кралско Величество по друг, малко по-различен начин, както ще се убедите след малко. Въпреки това решихме да включим Едуард, Уелския принц, като евентуално допълнение. Ясмин и суданската муха, щяха да го повалят във всеки момент, в който Ясмин пожелаеше. А да си признаем, тя едва чакаше.

Изготвянето на списъка с великите мъже и гениите беше много по-трудно. Малцина от тях, като Пучини, или Джоузеф Конрад, или Рихард Щраус, например, бяха очевидни. Реноар и Моне също — двама доста позастарели кандидати, които трябваше да бъдат посетени колкото се може по-скоро. Задачата ни ставаше още по-трудна, когато трябваше да преценим кои от днешните велики мъже, (1919 г.), ще бъдат все още известни след десет, двайсет или дори петдесет години.

Имаше и още една проблемна група: няколко млади и за момента сравнително популярни личности, които създаваха впечатлението, че ще стават още по-известни за в бъдеще. Но това не беше сигурно, затова включването им в списъците беше малко рисковано. Въпрос на късмет и на усет. Щеше ли младият Джеймс Джойс например, в момента трийсет и седем годишен, да бъде признат за гений от идните поколения? Аз гласувах „за“. Уърсли също. Ясмин никога не беше чувала за него. Включихме го в списъка с мнозинство от два гласа срещу един.

Накрая решихме да съставим два отделни списъка. Първият щеше да включва задължителните донори, а вторият вероятните. С вероятните щяхме да се занимаваме едва след като сме покрили всички задължителни. Щяхме да обръщаме внимание и на възрастта. По-възрастните щяхме да посещаваме първи, винаги когато е възможно, за да не вземат да издъхнат, преди да сме успели да стигнем до тях.

Договорихме се списъците да бъдат актуализирани всяка година, в случай че на хоризонта неочаквано изгрее някое ново величие.

Задължителният списък за 1919 г. изглеждаше по следния начин (по азбучен ред):

А ето и вторият списък, съдържащ някои все още несигурни млади момчета, както и някои междинни случаи:

Няма по-трудна задача от това да се разпознае един истински гений, докато е още жив. Петдесет години след смъртта му вече е лесно. Но на нас мъртвите не ни вършеха работа. И още нещо: Рудолф Валентино беше включен не защото смятахме, че е гений. Това беше комерсиално решение. Просто преценихме, че семето на човек, след който в момента се влачи огромна тълпа фанатични поклоннички, ще се продава добре и за в бъдеще. Нито пък смятахме, че Удроу Уилсън или пък Карузо са гении. Но те бяха световноизвестни фигури, а ние трябваше да се съобразяваме с това.

Европа, разбира се, щеше да бъде покрита първа. Дългото пътуване до Америка можеше да почака. И така, на една от стените в гостната окачихме огромна карта на Европа и я осеяхме с флагчета. Всяко флагче обозначаваше точното местонахождение на съответния кандидат: червено флагче за задължителните, жълто за резервите. На всяко флагче пишеше име и адрес. Така аз и Ясмин щяхме да можем да планираме пътуванията си рационално, според географските разположения, вместо да се налага да търчим от единия край на континента до другия и обратно. По територията на Франция имаше най-много флагчета, а Париж беше буквално претъпкан с тях.

— Колко жалко, че и Дега и Роден умряха преди две години — казах аз.

— Искам първо да обиколим кралете — обади се Ясмин.

Тримата седяхме в гостната на Дънроамин и обсъждахме следващия ход.

— Защо кралете?

— Защото изпитвам непреодолимото желание да бъда обладавана от мъже с кралско потекло.

— Ставаш претенциозна — сряза я Уърсли.

— Защо пък да не си избирам — отвърна му тя. — В крайна сметка аз обирам пешкира, не ти. Искам да започнем с краля на Испания. После можем да отскочим до Италия за стария Виктор Емануел, после до Югославия, до Гърция и т.н. Ще ги оправим всичките за по-малко от две седмици.

— Мога ли да попитам как смяташ да осигуриш достъпа до всички тези кралски резиденции на Европа? — обърна се към мен Уърсли. — Ясмин не може просто да обикаля от врата на врата и да настоява за лична аудиенция с краля. А не забравяй, че срещата им трябва да се проведе на четири очи, иначе няма никакъв смисъл.

— Това въобще не е проблем — отвърнах аз.

— Това е невъзможно — каза Уърсли. — Може би даже ще се наложи въобще да се откажем от кралете.

Бях работил по този въпрос в продължение на няколко седмици и имах готов отговор.

— Лесна работа — казах аз. — Ще използваме крал Джордж V за примамка. Той ще осигурява достъпа за Ясмин.

— Не ставай смешен, Корнелиус.

Отидох до едно чекмедже и извадих няколко листа хартия.

— Да допуснем, че искаме да посетим първо краля на Испания — казах аз и започнах да ровя из листата. — А, ето го! „Скъпи Алфонсо…“

Подадох листа на Уърсли. Ясмин стана и се наведе над рамото му, за да може да чете.

— Боже господи, какво е това? — извика той.

— Поверително писмо от крал Джордж V до Алфонсо — казах аз и бях абсолютно прав.

По средата на листа, в горната му част, беше щампован в червено кралския герб, а в горния десен ъгъл с дълбоки релефни букви, пак в червено, пишеше просто „Бъкингамският Дворец, Лондон“. Отдолу, имитирайки сравнително добре плавния почерк на краля, бях написал:

„Скъпи Алфонсо,

Позволете да Ви представя с това писмо моята добра приятелка, лейди Виктория Нотингам. Тя пътува сама до Мадрид във връзка с уреждането на един малък проблем, възникнал около завещаното от баба й по майчина линия имение в Испания.

Молбата ми към Вас е да приемете лейди Виктория лично и при пълна дискретност. Тя има затруднения с местните власти по въпроса за някои крепостни актове и аз съм убеден, че след като проблемът й Ви бъде разяснен, няколко думи от Ваша страна, случайно подхвърлени пред подходящите хора, ще бъдат напълно достатъчни, за да потръгнат нещата за лейди Виктория.

Ще Ви се доверя напълно, скъпи Алфонсо, като Ви кажа, че лейди Виктория е моя особено близка, лична приятелка. Нека спра дотук. Убеден съм, че мога да разчитам на Вашата пълна дискретност.

Когато получите това писмо, въпросната дама ще бъде в хотел Риц в Мадрид. Моля Ви да изпратите известие веднага щом това е възможно, че сте готов да я приемете лично.

Ще Ви помоля също да не ми отговаряте и да изгорите това писмо след прочитането му.

Знаете, че винаги съм на Ваше разположение.

Приемете моите горещи поздрави.

Джордж V“

Уърсли и Ясмин ме гледаха с широко отворени очи.

— Откъде взе тази хартия? — попита Уърсли.

— Напечатах я.

— Това ти ли си го писал?

— Да. И съм много горд с него. Отлична имитация на почерка на краля. А и подписът е почти като истински. Упражнявал съм се по цели дни.

— Ще те дадат под съд за фалшифициране на документ! Ще те бутнат в затвора! — извика Уърсли.

— Глупости — казах аз. — Алфонсо няма да посмее да си отвори устата. Не виждаш ли колко добре съм го измислил? Нашият крал намеква, че има тайна връзка с Ясмин. А това е изключително поверителна и много опасна информация. Не забравяй, че Европейските кралски семейства са най-здравия и най-недостъпния клуб на света. Те работят заедно. Всеки един от тия проклетници е свързан с другите по някакъв шантав начин. Омешали са се като спагети. Не, не съществува и най-малката опасност Алфонсо да предаде краля на Англия. Той веднага ще приеме Ясмин. Ще умира да я види. Ще изгаря от нетърпение да огледа хубавичко тайната любовница на крал Джордж V. Не забравяй още, че в момента нашият крал е най-уважавания монарх в Европа. Той току-що спечели войната.

— Като те слушам, ми настръхва косата — каза Уърсли. — Ще ни вкараш всички зад решетките.

— Аз мисля, че идеята е страхотна — обади се Ясмин.

— Брилянтна! Просто няма начин да не успеем!

— Ами ако някой секретар отвори илика? — попита Уърсли.

— Това няма да стане — казах аз. Извадих от чекмеджето пачка пликове, изрових този, който трябваше и го подадох на Уърсли. Беше дълъг бял плик от висококачествена хартия, с кралския герб в горния ляв ъгъл и надписа „Бъкингамският Дворец“ в горния десен ъгъл. По средата с почерка на краля бях написал:

„ДО НЕГОВО КРАЛСКО ВЕЛИЧЕСТВО АЛФОНСО XIV

ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО

ДА БЪДЕ ОТВОРЕН ЕДИНСТВЕНО ОТ НКВ!“

— Това ще уреди въпроса — казах аз. — Пликът ще бъде предаден в Ориент Палас в Мадрид лично от мен.

Уърсли понечи да каже нещо, но си замълча.

— Имам подобни писма до всички останали крале — казах аз. — Разбира се, с малки разлики. Всяко е написано според индивида. Хоокон от Норвегия, например, е женен за сестрата на Джордж V — Мод. Бас ловя, че не знаехте за това. Писмото до него съответно свършва с: „Целунете Мод от мен, но моля Ви не й споменавайте нищо за този малък инцидент“. И т.н., и т.н. Толкова е просто, скъпи ми Артър.

Вече се обръщах към него с малкото му име.

— Изглежда си си написал домашното, Корнелнус. — Той от своя страна, като всички университетски преподаватели и като всички учители, отказваше да използва първото ми име. — Но какво предлагате за другите за тези, които не са крале?

— Те не са проблем — казах аз. — Едва ли ще са много мъжете, които ще откажат да приемат момиче като Ясмин, веднъж почукало на вратата им. Ти не й отказа във всеки случай. Бас държа, че са ти потекли лигите още щом си я видял да влиза в лабораторията.

Това му запуши устата.

— Е, можем ли да започнем с краля на Испания? — попита Ясмин. — Той е само на трийсет и три години и поне на фотографиите си изглежда доста апетитен.

— Добре — казах аз. — Спирка номер едно: Мадрид. Но после трябва да отидем до Франция. Реноар и Моне са абсолютно задължителни. Единият е на седемдесет и осем, другият на седемдесет и девет. Трябва да ги изстискаме, преди да е станало прекалено късно.

— С тая суданска муха ще вземем да ги докараме до някой инфаркт — каза тя.

— Ще им дадем по-малка доза.

— А, виж какво, Корнелиус — намеси се Уърсли. — Аз отказвам да бъда съучастник в убийството на мистър Реноар или на мистър Моне. Не искам да си цапам ръцете с кръв.

— Бъди спокоен — отвърнах аз. — Ще си ги поизцапаш единствено с ценна сперма. За другото не се грижи.