Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (4)

IV.

Точно в осем часа на другата вечер се представих в посолството. Бях се издокарал с бялата вратовръзка и с фрак. В онези дни фраковете имаха по един дълбок джоб от вътрешната страна на пешовете и в тези джобове бях скрил общо дванайсет кръгли кутийки, всяка с по едно хапче. Посолството беше обляно в светлина и от всички страни към вратите му се стичаха карети. Навсякъде щъкаха униформени лакеи. Влязох и се присъединих към редицата от пристигащи.

— Скъпо момче — посрещна ме лейди Мейкпийс, — толкова се радвам, че дойдохте. Чарлс, да ти представя Осуалд Корнелиус, синът на Уилям.

Сър Чарлс Мейкпийс беше дребен възрастен човечец с гъста, елегантно вчесана бяла коса. Лицето му имаше нездрав цвят, а кожата му беше сипаничава като бисквита, поръсена със захар. Цялата му физиономия от брадичката до началото на косата беше насечена от тънки кръстосани бръчици. Приличаше ми на разпадащ се керамичен бюст.

— Значи вие сте момчето на Уилям — каза той и разтърси ръката ми. — Как ви се струва Париж? Ако има нещо, с което мога да ви бъда полезен, само ми се обадете и всичко ще се уреди.

Смесих се с бляскавата тълпа. Изглежда бях единственият мъж, който не бе отрупан с украшения и панделки. В салона всички пиеха шампанско. После се отправиха към трапезарията. За първи път виждах такава огромна трапезария. Масата беше дълга колкото два паса на крикет и от всяка страна спокойно се събираха по сто човека. На местата имаше картончета с името на съответния гост. Аз бях настанен между две стари и изключително грозни жени — едната беше съпругата на българския посланик, а другата — някаква леля на испанския крал. Съсредоточих вниманието си върху храната, която беше великолепна. Още си спомням гигантския трюфел, голям колкото топка за голф, приготвен с бяло вино в малък глинен съд с капак. А какъв калкан имаше — недоварен точно колкото трябва — сърцевината му беше почти сурова, но все още гореща. (Англичаните и американците винаги държат рибата на огъня повече отколкото е необходимо.) Ами вината! Вината наистина бяха нещо незабравимо!

Но какво, за бога, ще попитате, разбираше седемнайсетгодишният Осуалд Корнелиус от вина? Уместен въпрос. Отговорът е „много“. Защото досега не съм ви казвал, но баща ми обичаше виното повече от всичко в този живот, включително и от жените. Според мен той беше истински експерт по вината. Най-голямата му страст беше бургундското. Обожаваше кларето, но винаги казваше дори и за най-превъзходното кларе, че е слабо подобие на бургундското, също както жената е слабо подобие на мъжа. Кларето, казваше той, може да има по-красиво лице и по-хубава фигура, но в бургундското е силата и гъвкавостта.

Когато навърших четиринайсет, той вече беше започнал да предава страстта си към виното на мен. Само преди една година ме взе със себе си на десетдневна обиколка из Бургундия по време на продажбите през септември. Тръгнахме от Шанъи на север към Дижон. За една седмица прекосихме цялата Кот дьо Нюи пеша. Беше незабравимо преживяване. Движехме се не по главните пътища, а по широките, набраздени от каруците пътеки, които минаваха покрай всички големи лозя на тази златна долина: първо Монтраше, после Мьорсо, после Помар… Спомням си една великолепна нощ в малко хотелче в Бон, където вечеряхме ecrevisses, залети обилно с бяло вино и препечени филийки с масло и дебели резени foie gras.

Спомням си също как на следващия ден обядвахме, седнали на ниската бяла стена, която обгражда „Романе Конти“: студено пиле, френски хляб, fromage dur и бутилка от самото „Романе Конти“. Подредихме храната върху белия зид и до нея изправихме бутилката и две красиви винени чаши. Баща ми измъкна тапата и започна да налива виното, докато аз старателно транжирах месото. Седяхме там, под палещото есенно слънце и наблюдавахме гроздоберачите, които сновяха между редовете от корени, пълнеха с грозде кошниците си, отнасяха ги до началото на реда и там ги изсипваха в огромни плетени кошове, които на свой ред обръщаха в каруци, теглени от бледи кремави кончета. Спомням си как баща ми седеше на стената и сочеше тази прекрасна картина с недооглозгано бутче: „Сега, мойто момче, седиш на границата на най-прочутото късче земя в целия свят! Погледни го само! Четири акра и половина кремъчна червена глина! И това е всичко! Но от тези гроздчета, които късат пред очите ти, ще се роди вино, което засенчва с блясъка си всички останали вина! То е още по-ценно, защото се произвежда в много малки количества. Виното, което пием в момента, е разливано тук преди единайсет години. Помириши го! Вдъхни уханието му! Вкуси го! Пий го, но никога не се опитвай да го описваш! Такъв главозамайващ аромат не може да се опише с думи! Да пиеш «Романе Конти» е все едно да изпиташ оргазъм едновременно в устата и в носа!“. Обожавах, когато баща ми се разпали така. Още тогава започнах да разбирам колко е важно да бъдеш ентусиаст в живота. Баща ми ме учеше, когато се захвана с нещо, независимо какво, да се впускам в него през глава, да го обгръщам с двете си ръце, да го обичам, да му се радвам и най-вече — да му отдавам цялото си сърце. Да бъдеш леко заинтригуван не ставаше. Да бъдеш много запален също. Трябваше да си нажежен до бяло. Трябваше да си страстен!

Посетихме и Кло дьо Вуже, и Бон Мар, и Кло дьо ла Рош, и Шамбертен, и много други прекрасни места. Слизахме в избите на замъците и вкусвахме вината от миналогодишните реколти направо от бъчвите. Наблюдавахме как мачкат гроздето в огромни винтовални преси, задвижвани от по шест човека и как гъстият сок се стича по улеи в грамадни бурета, а в Шамбол Мюзини, където бяха почнали седмица по-рано, наблюдавахме как ширата зрее в колосални бъчви, високи четири метра, как кипи и се издига в хода на собствения си вълшебен процес на превръщане от захар в алкохол. И докато стояхме там и гледахме, изведнъж тя стана толкова активна, така се разбунтува и закипя, че се наложи върху всяка бъчва да се качат по няколко мъжаги и да седнат върху капака, за да не й позволят да прелее.

Но аз пак се отплеснах. Трябва да продължа разказа си. Исках да кажа, че дори и на тази крехка възраст бях напълно в състояние да оценя вината, които се сервираха онази вечер в британското посолство в Париж. Те наистина бяха нещо незабравимо.

Започнахме с „Шабли“, „Гран Крю“ и „Грьонуй“. После имаше „Латур“, после „Ришбур“ и накрая с десерта едно много старо „Икем“. Не мога да си спомня реколтата на нито едно от тях, но всичките бяха от преди филоксерата.

Когато вечерята приключи, дамите, водени от лейди Мейкпийс, напуснаха трапезарията. Сър Чарлс въведе мъжете в просторна гостна, където щяха да пият портвайн, бренди и кафе.

Когато гостите започнаха да се разпределят на малки групички, се шмугнах бързо до самия домакин.

— А, ето ви и вас, моето момче — каза той. — Елате да седнете при мен.

Идеално!

В групата имаше общо десет човека и сър Чарлс ме представи на всеки поотделно.

— Това е младият Осуалд Корнелиус — каза той. — Баща му беше от нашите хора в Копенхаген. Запознайте се с германския посланик, Осуалд.

Ръкувах се с германския посланик. После с италианския, унгарския, руския, перуанския и мексиканския. После с френския министър на външните работи, после с един френски армейски генерал и накрая с едно малко, смешно, тъмно човече от Япония, което бе представено просто като мистър Мицуко. Всички знаеха английски и, изглежда като комплимент към домакина, го бяха превърнали в официален език на вечерта.

— Сипете си портвайн, млади момко — обърна се към мен сър Чарлс, — и го подайте нататък.

Налях си една чаша портвайн и внимателно подадох гарафата на седящия отляво.

— Това е добра бутилка. „Фонсека ’87“. Баща ви ми е писал, че сте спечелили стипендия за Тринити. Нали така беше?

— Да, сър — казах аз. Решителният момент се приближаваше! Не биваше да го изпускам! Трябваше да използвам шанса си на всяка цена!

— За каква специалност? — попита сър Чарлс.

— Естествени науки, сър — отвърнах аз. Ето сега беше настъпил решителният момент! — Между другото — казах с достатъчно висок глас, за да могат да ме чуят и останалите, — в една от тамошните лаборатории в момента се провеждат наистина изумителни изследвания. Строго секретни. Просто няма да повярвате какво са открили!

Десет чифта очи се откъснаха от чашите с портвайн и кафе и се насочиха към мен, пълни с любопитство.

— Не знаех, че вече сте постъпили в университета — каза сър Чарлс. — Мислех, че ви остава още една година и затова сте тук.

— Да, точно така е — казах аз, — но бъдещият ми преподавател ме покани да се включа в работата на една от научните лаборатории в университета. Там прекарах по-голямата част от миналия семестър.

— И какво, ако смея да попитам, е това толкова тайно и толкова забележително откритие, което са направили там?

В гласа на сър Чарлс имаше иронична нотка и кой можеше да го вини за това?

— Ами как да ви кажа, сър — промърморих аз и млъкнах нарочно.

За няколко секунди настъпи тишина. Деветимата чужденци и британският посланик учтиво чакаха да продължа. Те ме наблюдаваха със смесица от толерантност и шеговитост. Този млад момък, като че ли си казваха те, се държи малко дръзко като ораторства така пред нас, но нека да го изслушаме. По-добре, отколкото да говорим за политика.

— Не се опитвайте да ми казвате, че са оставили момче на вашата възраст да се занимава с тайните им — усмихна се сър Чарлс със своята разпадаща се керамична уста.

— Това не са военни тайни, сър — казах аз. — Те не биха могли да се използват срещу държавните интереси. Напротив, това са открития, които ще помогнат на цялото човечество.

— Разкажете ни за тях тогава — каза сър Чарлс и си запали една голяма пура. — Тук се е събрала изискана публика, която очаква да чуе вашия разказ.

— Мисля, че това, което се прави там в момента, е най-големият пробив в науката след Пастьор — казах аз. — То ще промени света.

Френският министър на външните работи подсмръкна шумно през косматите си ноздри.

— О, имате си втори Пастьор в Англия, така ли? — каза той. — Е, в такъв случай много бих искал да чуя за него.

Не ми харесваше този външен министър. Беше мазен, гладък и остър като бръснач. Трябваше да внимавам с него.

— Ако светът наистина ще се променя, малко съм учуден, че тази информация още не си е проправила път до бюрото ми — каза сър Чарлс.

Успокой играта, Осуалд, казах си аз, едва си започнал и вече ги караш да не ти вярват.

— Извинете ме, сър, но там е работата, че той още нищо не е публикувал.

— Кой още нищо не е публикувал? Кой е той?

— Професор Юсупов, сър.

Руският посланик свали чашата от устата си и каза:

— Юсупов? Той да не е руснак?

— Да, сър, руснак е.

— Тогава как е възможно да не съм чувал за него?

Нямах намерение да оставя тоя черноок, брадат казак да ми провали плановете, затова си замълчах.

— Е, добре, млади момко — каза накрая сър Чарлс, — разкажете ни за най-големия научен пробив на нашето време. Не бива да ни държите в напрежение, нали разбирате.

Поех си няколко дълбоки глътки въздух и отпих от чашата си с портвайн. Решителният миг бе настъпил. Молех се на бога да не объркам нещо.

— Години наред — започнах аз — професор Юсупов се занимава с една теория, която твърди, че семената на узрелия нар съдържат в себе си вещество, което има свойството да подмладява.

— Ние имаме хиляди и хиляди нарове в нашата страна! — възкликна гордо италианският посланик.

— Тихо, Емилио — каза сър Чарлс. — Остави момчето да говори.

— В продължение на двайсет и седем години — продължих аз — професор Юсупов изучавал семената на нара. Това се превърнало в негова фиксидея. Спял в лабораторията. Не се показвал в обществото. Дори не се оженил. Навсякъде около него се търкаляли нарове и семената им.

— Много се извинявам — прекъсна ме японското човече, — но защо точно нарове? Защо не къпини, например?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос, сър — казах аз. — Предполагам, че професорът просто е имал някакво предчувствие.

— Хм, доста дълго време е пропилял за едно предчувствие — обади се сър Чарлс. — Както и да е. Продължавайте, млади човече. Не бива да ви прекъсваме.

— През месец януари миналата година търпението на професора най-сетне бе възнаградено. Ето какво направи той: разряза семката на един нар и започна да изучава съдържанието й частица по частица под много мощен микроскоп. И тогава откри в самата й сърцевина микроскопична червена точица от растителна тъкан, която не бе забелязвал никога преди. Професорът изолира тази червена точица от другите съставки, но очевидно тя беше прекалено нищожна, за да може сама да послужи за нещо. Затова той се залови да разреже сто нарови семки и да изолира от тях сто микроскопични червени точици. Точно в тази част от работата ме помоли да му асистирам. Тя ни отне цяла седмица.

Отпих още една глътка портвайн. Всички чакаха да продължа.

— И така, най-сетне имахме сто от микроскопичните точици, но дори когато ги събрахме на куп, беше невъзможно да ги видим с просто око.

— И казвате, че бяха червени тези точици, така ли? — попита унгарският посланик.

— Да, под микроскопа имаха великолепен ален цвят.

— И какво направи с тях професорът?

— Даде ги на един плъх.

— На плъх ли?!

— Да. На един голям бял плъх.

— Кой ще загуби толкова време в търсене на тези малки точици, за да ги даде накрая на един плъх? — попита германският посланик.

— Остави момчето да се доизкаже, Волфганг — каза сър Чарлс. — Нека да разберем какво се е случило по-нататък.

Той ми кимна да продължа.

— Виждате ли, професор Юсупов имаше в лабораторията си много опитни плъхове. Той избра един голям, здрав, мъжки бял плъх и му даде да изяде стоте микроскопични червени точици, набутани в парче месо. После го пусна в една клетка с десет женски. Спомням си как стояхме и наблюдавахме със затаен дъх поведението на мъжкия плъх. Беше късен следобед, но ние въобще не се сещахме да обядваме.

— Извинете ме, моля — обади се умният френски външен министър, — но мога ли да попитам защо бяхте толкова развълнувани? От къде знаехте, че изобщо нещо ще се случи?

Ето, знаех си, че ще изтърси нещо такова тоя хитър французин.

— Аз се вълнувах, сър, просто защото професорът се вълнуваше — отвърнах аз. — Той като че ли знаеше, че нещо ще се случи. Не мога да ви обясня защо. Не забравяйте, господа, че аз бях само един млад помощник. Професорът не ми разкри всичките си тайни.

— Аха, разбирам — каза френският министър. — Е, продължавайте в такъв случай.

— Благодаря ви, сър. Наблюдавахме внимателно плъха, но в първите няколко минути нищо не се случи. И тогава, изведнъж, точно след девет минути, той застина на едно място. Целият се сгърчи и започна да трепери. После се обърна към женските. Допълзя до най-близката, захапа я за врата и се качи отгоре й. Свършиха много скоро. Той беше изключително яростен и невероятно бърз. Но най-странното беше, че в момента, в който приключи копулацията с първата женска, той сграбчи втора и продължи да се съешава с нея по същия свиреп начин. Когато приключи и с нея, сграбчи трета, после четвърта, после пета. Беше неизтощим! Не се спря, докато не обиколи всичките десет. И дори тогава, господа, все още не се беше наситил!

— Гледай ти! — промърмори сър Чарлс. — Какъв любопитен експеримент.

— Нека да отбележа — продължих аз, — че плъховете съвсем не са хаотични в сексуалните отношения. Напротив, те имат много умерени полови навици.

— Сигурен ли сте в това? — попита френският външен министър. — Винаги съм мислил, че плъховете са доста похотливи.

— О, не, сър — казах аз твърдо. — Плъховете са всъщност изключително интелигентни и кротки същества. Лесно се опитомяват.

— Продължавайте нататък — каза сър Чарлс. — Какво ви говори всичко това?

— Професор Юсупов страшно се развълнува. „Осуалдски! — извика той (така ме наричаше през цялото време). — Осуалдски, момчето ми, мисля, че току-що открих най-великия и най-мощния полов стимулатор в историята на човечеството!“ „И на мен така ми се струва, сър“ — казах аз. Все още стояхме до клетката, а белият плъх продължаваше да изрежда нещастните женски една след друга. След един час „работа“ той рухна от изтощение. „Дали сме му прекалено голяма доза“ — заключи професорът.

— Какво се случи с този плъх накрая? — попита мексиканският посланик.

— Умря.

— От много жени, нали?

— Да.

— Точно така искам да умра и аз! — плесна с ръце той. — От много жени!

— От много кози и маймуни е по-вероятно в Мексико — изръмжа германският посланик.

— Стига, Волфганг! — смъмри го сър Чарлс. — Нека да не започваме войни! Слушаме една изключително интересна история. Продължавайте, момчето ми.

— Следващия път изолирахме само двайсет от тези микроскопични ядра. Вмъкнахме ги в залче хляб и се заехме да потърсим някой много възрастен човек. С помощта на местния вестник го открихме в Нюмаркет, градче в околностите на Кеймбридж. Казваше се мистър Соукинс и беше на сто и две години. Страдаше от напреднала сенилност. Съзнанието му блуждаеше и трябваше да го хранят с лъжица. Не беше ставал от кревата седем години. Отидохме с професора до къщата му и почукахме на вратата. Отвори ни осемдесетгодишната му дъщеря.

„Аз съм професор Юсупов — представи се професорът. — Наскоро открих лекарство, което помага на старите хора. Ще ни позволите ли да дадем малко от него на бедния ви баща?“

„Можете да му давате каквото си искате — отвърна тя. — Тоя дъртак вече въобще не разбира какво става наоколо. Писнало ми е от него.“ Качихме се горе и професорът някак си успя да натика късчето хляб в гърлото на стареца. Засякох време по часовника си.

„Нека да излезем на улицата и да наблюдаваме резултата“ — предложи професорът.

Слязохме долу и застанахме пред къщата. Отмервах на глас всяка изминала минута. И изведнъж, точно на деветата минута — просто няма да повярвате, господа, но, кълна се, това е, което се случи — от къщата на Соукинс се разнесе оглушителен рев. Входната врата се разтвори с трясък и старецът изскочи на улицата, бос, само по пижамата си на сини и сиви райета, с разпилени по раменете дълги бели коси.

„Искам жена! — изрева той. — Искам жена и ще имам жена!“

Професорът ме сграбчи за ръката.

„Не мърдайте! — нареди ми той. — Само наблюдавайте!“

Осемдесетгодишната дъщеря изскочи на улицата след баща си.

„Прибирай се веднага вкъщи, глупак такъв! — изпищя тя. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, изкуфял дъртак.“

Между другото, всичко това се случваше на една тясна уличка с два реда еднотипни къщи от всяка страна. Мистър Соукинс не обърна внимание на дъщеря си, впусна се като вихър към съседната къща и започна да думка с юмруци по вратата.

„Отваряй веднага, мисис Туитчел! — изрева той. — Отваряй, кобилке моя, и нека се повеселим!“

За миг зърнах ужасеното лице на мисис Туитчел на прозореца. Мистър Соукинс, който продължаваше да крещи, подпря паянтовата врата с рамо, счупи ключалката и се втурна в къщата. Стояхме отвън и чакахме да видим какво ще стане. Професорът беше извън себе си от радост. Той подскачаше нагоре-надолу в смешните си черни ботушки и крещеше:

„Еврика! Успяхме! Сега ще подмладим света!“

Изведнъж от къщата на мисис Туитчел долетяха пронизителни писъци. Съседите наизскочиха от близките къщи.

„Дръжте го! — извика дъщерята. — Той се е побъркал!“

Двама яки мъжаги се втурнаха в къщата. Дочух шум от боричкане. След малко те се появиха, носейки стареца за ръцете и краката.

„Хванах я! — крещеше той. — Хванах я, старата кучка! Хванах я и я наръгах! Раздрънках я до смърт!“

В този момент професорът и аз мълчаливо напуснахме сцената.

За миг спрях да говоря. Седемте посланика, френският външен министър, френският армейски генерал и малкото японско човече се бяха навели напред в местата си, впили поглед в мен.

— Наистина ли това се случи? — попита сър Чарлс.

— Всичко стана точно така, както ви го разказах. Това е самата истина — излъгах аз. — Когато професор Юсупов публикува откритието си, целият свят ще научи за онова, което току-що научихте вие.

— И какво стана по-нататък? — попита перуанският посланик.

— Нататък беше сравнително лесно. Професорът проведе серия от опити, с цел да установи точната доза, необходима за един нормален възрастен мъж. Използва доброволци сред студентите и мога да ви уверя, господа, че нямаше никакви проблеми при набирането им. В момента, в който новината се разнесе из университета, се появи списък с над осемстотин желаещи. Но ако трябва да бъдем кратки, не след дълго професорът установи, че максимално допустимата доза е пет от тези микроскопични червени ядра. И така, използвайки калциев карбонат за основа, той създаде хапче, което съдържа точното количество активно вещество. После доказа, че само едно такова хапче е в състояние за девет минути да превърне всеки мъж, дори и най-грохналия старец, в главозамайващо мощна сексмашина, способна да доставя удоволствие на партньора си в продължение на шест часа без прекъсване и без изключения.

— Gott in Himmel! — скочи германският посланик. — Къде мога да намеря такива хапчета?

— И аз! — извика руският посланик. — Аз съм с предимство, защото те са изобретени от мой сънародник! Трябва веднага да пратя известие на царя!

Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно. Откъде можели да ги намерят? Искали ги веднага! Колко щели да струват? Били готови да платят добре! А дребният японец, който седеше от лявата ми страна, се наведе и изсъска в ухото ми:

— Вие само ми намерете голямо количество от тези хапчета. Аз ще ви дам страшно много пари!

— Един момент, господа! — провикна се сър Чарлс и вдигна сбръчканата си ръка. — Нашият млад приятел ни разказа една очарователна история, но уточни, че е бил просто асистент на професор еди-кой си. Така че най-вероятно той не е в състояние да ни достави от тези забележителни новооткрити хапчета. Но може би, мой мили Осуалд — и тук той се наведе към мен и постави ръката си върху моята, — може би вие ще бъдете така добър да ме свържете с този велик професор. Едно от задълженията ми тук, в посолството, е да държа министерството в течение на последните научни открития.

— Разбирам — казах аз.

— Ако мога да получа едно флаконче от тези хапчета, даже за предпочитане едно шише, веднага ще ги изпратя в Лондон.

— А аз ще ги изпратя в Петроград — каза руският посланик.

— А аз в Будапеща.

— А аз в Мексико сити.

— А аз в Лима.

— А аз в Рим.

— Глупости! — извика германският посланик. — Вие ги искате за себе си, мръсници такива!

— Ех ти пък, Волфганг — каза сър Чарлс, като се размърда с неудобство на мястото си.

— А защо не, скъпи Чарлс? Аз също ги искам за себе си. Е, и за кайзера, разбира се, но първо за себе си.

Много ми хареса този германски посланик. Какъв откровен човек!

— Господа, струва ми се, че е най-добре аз да се заема с уреждането на този въпрос — каза сър Чарлс. — Ще пиша лично на професора.

— Японският народ — изтърси мистър Мицуко — и особено императора, винаги са се интересували от всякакви масажистки техники, горещи бани и други такива технологични нововъведения.

Оставих ги да се надвикват. Вече владеех положението и това ме караше да се чувствам спокоен. Налях си още една чаша портвайн, но отказах огромната пура, която ми предложи сър Чарлс.

— По-малка ли искате, скъпо момче? — попита ме той с готовност. — Или предпочитате турска цигара? Мисля, че имам някакви „Балканско Собрене“.

— Благодаря ви, сър, не пуша. Но портвайнът е разкошен.

— О, да. Сипете си още, скъпо момче!

— Имам интересна новина за вас — казах аз и изведнъж всички млъкнаха. Германският посланик постави длан зад ухото си. Руският се наведе напред. Всички бяха вперили очи в мен и чакаха.

— Това, което ще ви кажа, е много поверително — казах аз. — Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

Последва хор от: „Да! Да! Абсолютно! Продължавайте нататък, млади човече!“.

— Благодаря ви — казах аз. — Нещата стоят така: веднага, щом разбрах, че ще заминавам за Париж, реших, че трябва да взема със себе си известно количество от тези хапчета, особено за големия приятел на баща ми, сър Чарлс Мейкпийс.

— Скъпото ми момче! — извика сър Чарлс. — Каква великодушна мисъл!

— Разбира се, не можех да помоля професора да ми даде от тях, защото той никога нямаше да се съгласи. Все още всичко се държи в пълна тайна.

— И какво направихте? — попита сър Чарлс, цял треперещ от вълнение. — Пооткраднахте ли ги?

— Разбира се, че не, сър — отвърнах аз. — Кражбата е криминално престъпление.

— Не се притеснявайте от нас, скъпо момче. Ние няма да кажем на абсолютно никого.

— Какво направихте тогава? — попита германският посланик. — Казвате, че ги имате и че не сте ги откраднали.

— Направих ги сам.

— Брилянтно! — извикаха всички. — Magnifique!

— Тъй като помагах на професора във всяка фаза на производството им, смогнах да усвоя всички процедури. Така че започнах да ги правя в лабораторията му всеки ден докато той обядваше.

Бавно се извърнах назад и бръкнах в един от джобовете на фрака си. Измъкнах една от малките кръгли кутийки и я поставих на масата. Отворих капака. Вътре, сгушено в мекото памучно гнездо, лежеше едно-единствено червено хапче.

Всички се наведоха напред. Видях как пълничката бяла ръка на германския посланик се плъзга бавно над масата към кръглата кутийка като невестулка, която дебне мишка. Сър Чарлс също я видя. Той стовари юмрука си върху ръката на германеца и я прикова към масата.

— Търпение, Волфганг — каза той.

— Искам това хапче! — извика германският посланик.

Сър Чарлс захлупи кутийката с другата си ръка и се обърна към мен:

— Имате ли още?

Бръкнах в джоба на фрака си и измъкнах още девет кутийки.

— Има за всеки по една — казах аз.

Девет нетърпеливи ръце се спуснаха и сграбчиха кутийките.

— Аз плащам — каза мистър Мицуко. — Колко искате?

— Не — отвърнах аз. — Това са подаръци. Опитайте ги, господа, и вижте какво мислите.

Сър Чарлс изучаваше надписа на капачето.

— Аха! — каза той. — Виждам, че тук е напечатан адресът ви.

— Да, това е в случай, че…

— В случай, че какво?

— В случай, че някой поиска да получи второ хапче.

Забелязах, че германският посланик беше извадил едно малко тефтерче и усилено пишеше в него.

— Сър — обърнах се към него аз, — предполагам, че се готвите да пишете на учените в Германия да се заемат с изследването на семената на нара. Така ли е?

— Да, точно това възнамерявам да направя.

— В такъв случай ще ви кажа, че си губите времето.

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото тук не става въпрос за нара, а за нещо съвсем друго.

— Значи сте ни излъгали?!

— Това е единственото невярно нещо в целия разказ — казах аз. — Простете ми, но трябваше да постъпя така. Не можех да ви издам тайната на професор Юсупов. Беше въпрос на чест. Но всичко друго е самата истина. Самата истина! Особено това, че в момента държите в ръцете си най-мощното подмладяващо средство, което някога е било изобретявано.

В този момент дамите влязоха в гостната и десетте високопоставени личности набързо и пипнешката мушнаха малките кръгли кутийки в джобовете на фраковете си. После се изправиха и поздравиха съпругите си. Забелязах, че сър Чарлс изведнъж беше станал абсурдно палав. С един скок той прекоси стаята и млясна лейди Мейкпийс право в устата. Тя го изгледа с хладно недоумение. Без да се притеснява от това, той я хвана за ръката и я поведе из голямата стая. Последното, което видях, беше как мистър Мицуко обикаля наоколо и изучава женската плът от близко разстояние, като търговец на коне, който оглежда кобилки на пазара. После се измъкнах незабелязано.

Половин час по-късно бях в квартирата си на Авеню Марсо. Всички си бяха легнали и в къщата беше тъмно, но когато минах покрай спалнята на мадмоазел Никол на втория етаж, зърнах през процепа на вратата слабата светлинка на запалена свещ. Малката повлекана пак ме чакаше. Да чака! Реших, че тя няма какво повече да ми предложи. Дори в този ранен етап от кариерата си вече бях разбрал, че единствените жени, които ме интересуват, са новите жени. От втори път нямаше смисъл. Това е все едно да препрочиташ криминален роман — знаеш точно какво ще се случи в следващия момент. Фактът, че наскоро бях нарушил това правило, като посетих два пъти мадмоазел Никол, беше нещо съвсем различно. Направих го просто, защото това беше най-близката възможност да изпробвам праха си от судански мухи. Между другото, принципът „Никоя жена повече от веднъж“ е нещо, към което съм се придържал стриктно през целия си живот и го препоръчвам горещо на всички мъже, които обичат разнообразието.