Роалд Дал
Моят чичо Осуалд (5)

V.

Тази нощ спах добре. Все още не се бях събудил, когато на следващата сутрин мадам Боавен ме изтръгна от съня ми, думкайки с юмруци по вратата.

— Ставайте, мосю Корнелиус! — изграчи тя. — И слизайте веднага долу! Разни хора звънят на вратата и ви търсят от преди закуска още!

Облякох се точно за две минути и изхвърчах от стаята. На тротоара пред входа на къщата ме чакаха около седем човека, които никога не бях виждал. Те образуваха живописна групичка с пъстроцветните си униформи и всевъзможните позлатени и посребрени копчета по гърдите и ръкавелите на дрехите си. Оказа се, че били пратеници от британското, германското, руското, унгарското, италианското, мексиканското и перуанското посолство. Всеки носеше писмо, адресирано до мен. Взех писмата и ги отворих на място. Нямаше особени разлики в съдържанията. Всички казваха горе-долу едно: ИСКАХА ОЩЕ ХАПЧЕТА. Всички молеха за още хапчета. И всички ме инструктираха да ги предам на съответния приносител и т.н., и т.н.

Казах на пратениците да почакат и бързо се качих обратно в стаята си. На всяко от писмата написах:

„Уважаеми сър, производството на хапчетата, за които ме молите, поглъща изключително много средства. Съжалявам, но в бъдеще цената на една таблетка ще бъде хиляда франка.“

В онези дни двайсет франка отговаряха на една лира, което значи, че им исках точно по петдесет лири стерлинги за едно хапче. През 1912 г. тази сума имаше може би десет пъти по-голяма стойност, отколкото има днес. По днешните стандарти им исках някъде към петстотин лири за хапче! Цената беше смешна, но те бяха богати мъже. На всичко отгоре бяха и сексуални маниаци, а както би ви доверила всяка разумна жена на света, един мъж, който е едновременно богат и вманиачен на тема секс, е най-лесно да бъде пипнат.

Върнах се на входа и връчих писмата на съответните приносители, като им наредих да ги предадат на шефовете си. Докато се занимавах с това, отнякъде изникнаха още двама — единият беше пратеник на Ке д’Орсе (от името на френския министър на външните работи), а другият — от името на армейския генерал в Министерството на войната или както там се нарича. И докато пишех същите отговори на гърбовете на техните писма, се появи кой мислите: самият мистър Мицуко в прекрасна двуколна карета. Видът му ме шокира. Предишната нощ той беше едно енергично, живо малко японско човече с блясък в очите. Тази сутрин едва слезе от каретата и докато се опитваше да се добере до мен, краката му започнаха да се огъват. Хванах го точно навреме.

— Скъпи ми господине! — задъхваше се той, подпирайки се с две ръце на раменете ми. — Скъпи, скъпи! Чудо! Чудо! Какво великолепно хапче! Това е… Това е най-великото откритие на нашето време!

— Почакайте малко — прекъснах го аз. — Добре ли се чувствате?

— Разбира се! — изстена той — Разбира се, че се чувствам добре! Малко съм поотпаднал, това е всичко.

Той започна да се киска. Отстрани сигурно сме представлявали странна гледка — дребният японец, изтупан с цилиндър и фрак, който се кикотеше неконтролируемо, подпрян с две ръце на раменете ми, за да не падне. Беше толкова мъничък, че върха на цилиндъра му стигаше до брадичката ми.

— Само малко съм поразнебитен, но кой ли не би бил?

— Какво се е случило, сър? — попитах го аз.

— Омаломощих седем жени! — извика той. — И то не от нашите мънички, нежни японки. Не! Не! Не! Това бяха седем огромни и яки френски женища! Отупах ги една по една. Ха! Ха! Ха! И всички крещяха: camarade, camarade, camarade! Аз бях великан сред тези женища, разбирате ли, млади господине, ВЕЛИКАН! Въртях гигантската си сопа наляво-надясно и ги разпердушиних на всички страни!

Поканих го в къщата на мадам Боавен и го настаних в салона й за гости. Налях му чаша бренди. Той го глътна наведнъж и белите му като вар бузи започнаха бавно да възвръщат бледожълтеникавия си цвят. Около дясната му китка беше омотана връвчицата на кожена кесийка. Той я развърза и я метна на масата. Чу се издрънчаването на монети.

— Трябва да бъдете много внимателен с тези хапчета, сър — предупредих го аз. — Вие сте дребен човек, а те са много силни. Мисля, че за Вас ще е най-добре да вземате по половин доза. Просто делете хапчето на две.

— Пълни глупости, млади човече! — извика той. — Глупости на търкалета, както казваме в Япония. Тази нощ смятам да глътна не едно, а три!

— Вие въобще прочетохте ли надписа на капачето? — попитах го аз наистина обезпокоен. Последното нещо, което ми трябваше, беше мъртъв японец. Само като си помислих за врявата около аутопсията, за разследванията, за кутийките с името и адреса ми, намерени в къщата му, просто ми стана лошо.

— Да, прочетох етикетчето — каза той и поднесе чашата си за още бренди, — но не му обърнах внимание. Ние, японците, може да сме дребни, но имаме гигантски членове. Затова ходим леко разкрачени.

Реших да поохладя ентусиазма му като удвоя цената:

— Страхувам се, че занапред хапчетата ще ви струват ужасно много.

— Парите не са проблем — каза той и посочи кожената торбичка на масата. — Плащам в златни монети.

— Но, мистър Мицуко — казах аз, — всяко хапче ще ви струва две хиляди франка, тъй като производството им е изключително скъпо. Това са ужасно много пари за едно хапче!

— Вземам двадесет — отсече той, без да му мигне окото.

По дяволите, помислих си аз, тоя наистина ще се самоубие.

— Не мога да ви позволя да купите такова голямо количество, освен ако не ми дадете дума, че никога няма да вземате повече от едно на ден!

— Я не ми четете морал, млади момко! Просто донесете хапчетата!

Качих се в стаята си, отброих двадесет таблетки и ги сложих в обикновено шишенце. Не исках да рискувам с името и адреса си върху всичко това.

— Десет ще изпратя на императора в Токио — каза мистър Мицуко, когато му ги връчих. — Това ще ме издигне много в очите на Негово императорско величество.

— То и императрицата ще издигне много, но по малко по-друг начин — казах аз.

Той се ухили, взе кожената кесийка и изсипа съдържанието й на масата: златни монети от по сто франка.

— Двайсет парчета на хапче — каза той и започна да брои. — Това прави общо четиристотин. И всяко от тях си струва да се даде, млади вълшебнико!

Когато най-сетне си тръгна, събрах с ръка монетите от масата и се качих в стаята си.

„Боже мой — помислих си, — та аз вече съм богат!“

Но преди залез-слънце бях още по-богат. Един по един пратениците от различните министерства започнаха да се завръщат с нови писма и този път с пари, повечето в златни монети от двайсет франка. Ето какво беше състоянието на финансите ми в края на деня:

Осемдесет и шест хиляди франка! Това правеше четири хиляди и триста английски лири! Невероятно! По онова време човек можеше да си купи прилична къща с такава сума пари, и карета, и чифт коне към нея, а даже и един от зашеметяващите последни модели спортни лимузини!

Този път за вечеря мадам Боавен сервира задушена говежда опашка, която не беше чак толкова лоша, само дето беше много рядка и караше мосю Б. да смуче, сърба и мляска по най-противен начин. В един момент той просто вдигна чинията си и изля бульона в устата си, заедно с няколко морковчета и едно голямо парче лук.

— Жена ми каза, че днес сте имали много странни посетители — обърна се към мене той. Лицето му беше наплескано с гъста кафява течност, а от мустаците му висяха тънки нишчици месо. — Кои бяха тия хора?

— Приятели на английския посланик — отвърнах аз. — В момента работя нещо за сър Чарлс Мейкпийс.

— Няма да ви позволя да превръщате къщата ми в пазарище — изломоти мосю Б. с уста, пълна с говежда лой. — Веднага трябва да прекратите тези дейности.

— Не се притеснявайте — отвърнах аз. — Утре ще си намеря нова квартира.

— Какво?! Да не искате да ми кажете, че напускате? — извика той.

— Да, страхувам се, че се налага. Но вие спокойно можете да задържите парите, които баща ми ви е предплатил.

Около семейната трапеза настана малка суматоха, за която най-много допринасяше мадмоазел Никол, но аз бях непоклатим. На следващия ден излязох и си намерих един огромен апартамент на приземен етаж с три просторни стаи и кухня. Намираше се на Авеню Жена. Събрах целия си багаж и го натоварих на една карета. Мадам Боавен ме изпрати на вратата.

— Мадам — обърнах се към нея аз, — мога ли да ви помоля за една малка услуга?

— Да. Кажете.

— И в замяна искам да приемете това.

Извадих от джоба си пет златни монети от по двайсет франка. Тя едва не припадна като ги видя.

— От време на време — казах аз — в къщата ви ще идват хора да ме търсят. Много ви моля да им казвате, че вече не живея тук и да ги препращате на този адрес.

Подадох й едно листче с новия ми адрес.

— Но, мосю Осуалд, това са страшно много пари!

— Вземете ги — казах аз и ги бутнах в ръката й — и ги задръжте за себе си. Не казвайте нищо на съпруга си. Само много ви моля да препращате всички, които ме търсят на новия ми адрес. Много е важно!

Тя обеща да прави това и аз потеглих към новата си квартира.