Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (8)

Глава 8

На следващата сутрин Елизабет пристигна в Данбъри Хаус по-рано от обикновено, като се надяваше да се вмъкне в библиотеката и да върне книгата преди лейди Данбъри да довърши закуската си. Единственото, което искаше, бе никога повече да не види това омразно нещо.

Поне стотина пъти бе разиграла ситуацията в съзнанието си. Щеше да постави обратно на рафта „Как да се омъжиш за маркиз“ и решително да затвори вратата след себе си. Искрено се надяваше всичко да приключи дотук.

— Причини ми само страдания — прошепна тя на чантичката си, където лежеше книгата.

Мили боже, превръщаше се в пълна идиотка. Говореше на книга! На книга, която не притежаваше никакви сили, не можеше да промени живота й и определено не можеше да отговори на глупавите й въпроси.

Това беше просто една книга. Неодушевен предмет. И единствената сила, която имаше, бе тази, която Елизабет можеше да й даде. Тя би могла да е важна, само ако й позволеше да е такава. Разбира се, това не обясняваше защо очаква книгата да просветне в тъмната чантичка всеки път, когато я погледнеше.

Елизабет премина през коридора на пръсти и за първи път се зарадва, че лейди Данбъри има толкова утвърдени навици. Графинята щеше да е приключила само с една четвърт от закуската си, което означаваше, че Елизабет има поне още двадесет минути преди тя да се появи в салона.

Две минути да върне книгата в библиотеката и осемнадесет да се успокои.

Когато зави зад ъгъла, Елизабет бе пъхнала ръка в чантата си и стискаше книгата. Вратата на библиотеката бе притворена. Прекрасно. Колкото по-малко шум вдигнеше, толкова по-малка бе вероятността да се натъкне на някой. Не че в тази част на къщата имаше кой знае каква активност по време на закуската на лейди Данбъри, но все пак човек трябваше да бъде внимателен.

Тя се плъзна странично през открехнатата врата с прикован поглед в рафта, където бе видяла книгата по-рано тази седмица. Трябваше само да прекоси стаята, да сложи книгата обратно на мястото й и да си тръгне. Без да се бави и да спира ненужно.

Извади книгата, без да откъсва очи от рафта. Още две стъпки и…

— Добро утро, Елизабет.

Тя изпищя.

Джеймс се отдръпна изненадано назад.

— Приемете най-дълбоките ми извинения за това, че ви стреснах.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Треперите — каза той загрижено. — Наистина ли ви изплаших?

— Не — отвърна тя доста по-високо от обикновено. — Просто не очаквах да видя някой по това време в библиотеката.

Той сви рамене.

— Обичам да чета. Лейди Данбъри ми разреши да ползвам свободно библиотеката й. А това в ръката ви какво е?

Елизабет проследи погледа му и си пое дъх. Мили боже, все още държеше книгата!

— Нищо — отвърна тя като се опита да я пъхне отново в чантата си. — Абсолютно нищо.

Но от напрежението бе станала непохватна. Книгата се изплъзна от ръката й и падна на пода.

— Това е книгата, която се опитахте да скриете от мен онзи ден — каза той триумфиращо.

— Не! — почти изкрещя тя и приклекна на пода, за да я прикрие. — Това е просто един глупав роман, който взех назаем и…

— Добър ли е? Може би и аз трябва да го прочета.

— Няма да ви хареса — бързо каза тя. — Това е романс.

— Харесвам романси.

— Разбира се, всички харесват романси — избърбори тя, — но настина ли ще седнете да четете подобни книги? Едва ли. Твърде е мелодраматично и бързо ще се отегчите.

— Мислите ли? — промърмори той и я погледна с лукава полуусмивка.

Тя енергично кимна.

— Даже бих казала, че тази книга е предназначена само за жени.

— Това е доста дискриминиращо, не мислите ли?

— Просто се опитвам да ви спестя малко време.

Той се наведе напред.

— Колко грижовно от ваша страна.

Тя се извъртя, така че да седне върху книгата.

— Добре е да си грижовен. — Той се приближи още, а очите му блестяха. — Това е едно от нещата, които най-много харесвам във вас, Елизабет.

— Кое? — заекна тя.

— Вашата загриженост.

— Нима? — отвърна тя. — До вчера подозирахте, че изнудвам лейди Данбъри. Или според вас това също е проява на загриженост?

— Опитвате се да смените темата — смъмри я той. — Но за ваше сведение, вече бях решил, че сте невинна. Вярно е, че бяхте главната заподозряна — все пак имате свободен достъп до вещите на лейди Данбъри. И въпреки това, не ми беше необходимо да прекарам дълго време във вашата компания, за да разбера какъв човек сте.

— Колко дълбокомислено от ваша страна! — саркастично каза тя.

— Покажете ми книгата, Елизабет! — нареди й той.

— За нищо на света!

— Веднага ми я покажете.

Тя шумно простена. Как можа да попадне в такава ситуация? Думата „унижение“ беше слаба, за да опише начина, по който се чувстваше. А думата „цвекло“ едва ли бе достатъчно силна, за да опише цвета на лицето й.

— Само влошавате положението. — Той протегна ръка и някак си успя да хване единия ъгъл на книгата. Тя веднага се намести върху нея.

— Няма да се помръдна!

Той я погледна дяволито и размърда пръстите си.

— Няма да си махна ръката.

— Развратник такъв! — изпъшка тя. — Да опипвате дупето на една дама!

Той се наведе напред.

— Ако опипвах дупето ви, щяхте да имате съвсем друго изражение.

Тя го плесна по рамото. Навярно не заслужаваше нищо по-добро, реши Джеймс, но проклет да е ако излезеше от библиотеката, без да види загадъчната червена книга.

— Може да ме обиждате, колкото си искате — каза тя високо, — но няма да постигнете нищо. Няма да стана!

— Елизабет, приличате на някоя кокошка, мътеща върху книга.

— Ако бяхте истински джентълмен…

— О, престанете! Едва ли джентълменското поведение е уместно в дадената ситуация. — Той пъхна пръстите си по-навътре под нея, като се добра до още няколко инча от книгата. Трябваше само да вмъкне палеца си и да я измъкне!

Тя стисна челюст.

— Махнете си ръката от мен — процеди тя.

Той направи точно обратното и бутна пръстите си с още половин инч напред.

— Колко забележително постижение, да го изречете през стиснати зъби.

— Джеймс!

Той вдигна свободната си ръка.

— Само един момент. Трябва да се съсредоточа.

Докато тя го гледаше, той пъхна палеца си и хвана книгата. Устните му се извиха в победоносна усмивка.

— Загубихте, мис Хочкис.

— Какво имате… Ааааааааах!

С едно рязко дръпване, той измъкна книгата изпод нея. Елизабет размаха ръце и се просна на пода в цял ръст.

— Нееееееееее! — извика тя сякаш съдбата на света зависеше от това тя да си върне книгата.

Джеймс притича през стаята, като триумфално размахваше книгата високо във въздуха. Елизабет беше много по-ниска и нямаше никакъв шанс да успее да я достигне.

— Джеймс, моля ви — извика тя.

Той поклати глава. Изражението й, което можеше да скъса сърцето на всеки, го караше да се чувства като пълен негодник. Но любопитството му към тази книга бе подклаждано дни наред. Вдигна глава нагоре, обърна томчето и прочете заглавието: „Как да се омъжиш за маркиз“.

Той премигна. Тя със сигурност не знаеше… не, нямаше как да е узнала истинската му самоличност.

— Как можахте? — попита тя задавено. — Нужно ли беше да го правите?

Той я погледна.

— Какво е това?

— На какво ви прилича? — сопна се тя.

— Ами… на… не знам. — Като продължаваше да държи книгата над главата си, той я отвори и прехвърли няколко страници. — Всъщност, прилича на някакъв наръчник.

— Защото е точно това — отвърна тя. — Сега, моля ви, дайте ми я. Трябва да я върна на лейди Данбъри.

— Това принадлежи на моята… на лейди Данбъри? — попита недоверчиво той.

— Да! Върнете ми я.

Джеймс поклати глава, отново погледна към книгата, а след това към Елизабет.

— Но защо й е подобна книга?

— Не знам — едва не проплака тя. — Книгата е стара. Може би се е сдобила с нея, преди да се омъжи за лорд Данбъри. Моля ви, нека да я сложа обратно на рафта, преди тя да се върне от закуска.

— Само един момент. — Той обърна страницата и зачете: — „Никога не отваряйте устните си, докато се усмихвате. Усмивката с притворени устни е много по-загадъчна и подходяща за целта, която преследвате — да покорите вашия маркиз.“

— Затова ли винаги го правят? — промърмори той и погледна към Елизабет. — „Раздел номер двадесет“ обяснява много.

— Дайте ми книгата! — изсъска тя с протегната ръка.

— В случай, че се интересувате — каза той като размаха ръце, — аз самият предпочитам жени, които знаят как да се усмихват. Това — той разтегна устни в тънко подобие на усмивка — на нищо не прилича.

— Едва ли мисис Сийтън е имала предвид вашата гримаса. — Тя го погледна, като на свой ред разтегна устните си. — Мисля, че се прави така. — Този път тя изви устни в деликатна полуусмивка, която изпрати тръпки надолу по гръбнака му, чак до…

— Да — закашля се той. — Тази определено е по-ефективна.

— Не мога да повярвам, че обсъждам това с вас — каза тя повече на себе си, отколкото на него. — Не може ли просто да върнем книгата обратно?

— Имаме още поне десет минути преди лейди Данбъри да довърши закуската си, не се тревожете. — Той отново се съсредоточи върху малката червена книга. — Намирам я за много интригуваща.

— А аз — не! — отвърна тя.

Джеймс отново се вгледа в Елизабет. Тя стоеше като вкаменена, със свити в юмрук длани, а на лицето й горяха две червени гневни петна.

— Ядосана сте ми — каза той.

— Вашата проницателност е направо поразителна.

— Но аз просто се шегувах. Трябва да знаете, че никога не съм имал за цел да ви обидя.

Погледът й стана още по-сериозен.

— Според вас имам ли вид на човек, на когото му е забавно?

— Елизабет — каза внимателно той. — Всичко е в рамките на шегата. Със сигурност не приемате сериозно тази книга.

Тя не отговори. Тягостно мълчание изпълни стаята. Джеймс забеляза болката, която помрачи сапфирените й очи. Крайчетата на устните й потрепериха и се свиха и тя извърна глава.

— О, боже! — прошепна той и усети как го пробожда чувство за вина. — Простете ми.

Той забеляза, че тя с мъка се опитва да потисне емоциите си, докато казваше с вдигната брадичка:

— Може ли да сменим темата?

Той безмълвно свали ръката си и й подаде книгата. Не му благодари, просто я грабна и я притисна към гърдите си.

— Не знаех, че си търсите съпруг — каза меко той.

— Нищо не знаете за мен!

Той посочи неопределено към книгата.

— Помогна ли ви?

— Не.

Лишеният й от емоции глас пробуди съвестта му. Изведнъж осъзна, че трябва да поправи нещата. Беше длъжен да изтрие отчаянието от очите и гласа й. Искаше отново да чуе звънкия й смях и да се смее заедно с нея на шегите й.

Джеймс не можеше да си обясни защо, но знаеше, че трябва да го направи. Прочисти гърлото си и попита:

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Какво казахте?

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

Тя го погледна подозрително.

— Какво искате да кажете?

Устните на Джеймс се разтвориха, докато се опитваше да измисли отговор.

— Просто… Е, знам някои неща за търсенето на съпруг. Или в моя случай на съпруга.

Тя ококори очи.

— Вие сте женен?!?

— Не! — възкликна той като изненада дори себе си с резкия си отговор.

Тя видимо се успокои.

— О, слава богу. Защото вие… вие…

— Защото ви целунах?

— Да — промърмори тя и бузите й порозовяха още повече.

Той се протегна и вдигна брадичката й, за да я накара да го погледне.

— Ако бях женен, Елизабет, може да бъдете сигурна, че никога не бих погледнал друга жена.

— Колко… благородно от ваша страна.

— Всичко, което искам да кажа, е, че ако наистина си търсите съпруг, с удоволствие ще ви помогна по всякакъв начин.

Елизабет го гледаше, неспособна да повярва в иронията на ситуацията.

Ето я тук, застанала пред мъжа, заради когото бе плакала цяла нощ, и той й предлагаше да й помогне да си намери съпруг!

— Не мога да повярвам, че това се случва — каза си тя. — Не е възможно!

— Не разбирам защо не? — каза невъзмутимо той. — Ние сме приятели и…

— Как, за бога, можете да ми помогнете? — попита тя, като се чудеше защо изобщо говори с него на тази тема. — Вие сте нов в нашия край. Определено не можете да ме представите на някой подходящ кандидат и… — добави тя, като махна към него — очевидно не сте запознат с модните тенденции.

Той се дръпна възмутено назад.

— Нима?

— Дрехите ви са хубави, но не са на мода от няколко години.

— Както и вашите — каза той насмешливо.

— Знам — отвърна тя. — Затова и се нуждая от някой, който знае за какво става въпрос.

Джеймс наклони глава на една страна и после рязко я изправи като се опитваше да потисне резкия си отговор.

Малката нахалница трябваше да види гардероба му в Лондон. Имаше изобилие от дрехи по последните тенденции на модата без никакви нелепи райета или дантели.

— Защо толкова искате да се омъжите? — попита той като реши, че е по-важно да разбере нейното положение, отколкото да защитава външния си вид.

— Това не е ваша работа.

— Не съм съгласен. Ако ще ви помагам, значи е моя работа.

— Не съм казала, че ще приема помощта ви — натърти тя.

Той погледна към книгата.

— Непременно ли трябва да е маркиз?

Тя премигна неразбиращо.

— Не ви разбрах?

— Трябва ли да е маркиз? — повтори той. — Задължително ли е да има титла? Толкова ли е важно това?

Тя неволно отстъпи при резкия му тон.

— Не.

Джеймс усети как мускулите му се отпускат. Дори не бе осъзнал колко е напрегнат или колко важен беше отрицателният отговор за него. През целия му живот, болезнено му бяха повтаряли, че е важен сана му, а не самия той. Баща му винаги бе виждал в него само наследника, а не сина. Предишният маркиз нямаше опит с децата и непрестанно се отнасяше с него като с възрастен. Всяко детско прегрешение се възприемаше като обида към титлата и Джеймс бързо се бе научил да прикрива обичайното си жизнерадостно настроение под маската на покорство. Е, поне в компанията на баща си.

В училище се ползваше с популярност както всички момчета с неговия чар и физика. Бе му отнело известно време да отсее истинските си приятели, от тези, които го възприемаха като начин да се доберат до по-добър живот и място в обществото.

А после в Лондон — мили боже! На дамите им беше все едно дори и да имаше две глави или слонски хобот. „Маркизът, маркизът!“ — този шепот го преследваше навсякъде. „Той е маркиз, има цяло състояние, живее в замък.“ Младостта му и външният му вид също бяха предимство. Никой досега обаче не бе споменавал ума му, чувството му за хумор или усмивката му.

Всъщност, Елизабет Хочкис беше първата жена от дълго време насам, която го харесваше заради самия него. Той отново я погледна.

— Значи, може да не е маркиз? — промърмори той. — Тогава защо четете тази книга?

Стиснатите й в юмруци длани се раздвижиха и тя изглеждаше така, сякаш щеше да тропне с крак всеки миг.

— Защото така пише на корицата. Защото не се казва: „Как да се омъжиш за джентълмен без титла, притежаващ някакво богатство и що-годе чувство за хумор“. Не знам.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Съмнявам се, че мога да привлека някой мъж с титла — добави тя. — Нямам зестра и не може да се каже, че съм ослепителна красавица.

Тук мненията им се разминаваха, но той подозираше, че тя няма да му повярва, дори и да й го каже.

— Имате ли някакви кандидати предвид? — попита той.

Тя мълча известно време преди да каже:

— Не.

— А да разбирам ли, че вече сте направила своя избор? — ухили се той.

Тя отново остана безмълвна за няколко секунди, преди да отговори. Тонът й му подсказа, че животът му ще бъде в опасност, ако продължи тази тема.

— Той не е подходящ.

— И какво разбирате под подходящ?

Тя тежко въздъхна.

— Не искам да ме бие, или пък да ме изостави…

— Май се целите твърде високо.

— Забравете какво съм казала — сопна му се тя. — Дори не знам защо споделям всичко това с вас. Очевидно нямате никаква престава какво е да си отчаян, да нямаш избор и да знаеш, че каквото и да правиш…

— Елизабет — каза меко той, като се протегна и хвана ръката й. — Съжалявам.

— Той непременно трябва да има пари — каза тя, забила поглед в ръката си сгушена в дланта му. — Нужни са ми пари.

— Разбирам.

— Съмнявам се, но е достатъчно да знаете, че съм разорена.

— Лейди Данбъри не ви ли плаща достатъчно, за да се издържате? — попита тихо той.

— Напротив. Но не е достатъчно, за да издържам братчето и сестрите си. Освен това, Лукас трябва да отиде в Итън.

— Да — каза той разсеяно. — Трябва. Вие казахте, че е баронет, нали?

— Нищо не съм ви казала, но да, такъв е.

— Сигурно съм го чул от лейди Данбъри.

Тя сви рамене и се засмя горчиво.

— Това не е тайна за никого. Ние сме най-добрия пример за обеднели благородници в околността. Както виждате, нямам много шансове да си намеря съпруг. Единственото, което мога да предложа, е благородното си потекло, но дори и то не е толкова впечатляващо.

— Не е — замислено каза той. — Предполагам, ще се намерят не малко мъже, които биха искали да се свържат с местно благородническо семейство, особено такова с титла. А и вие имате предимството, че сте много красива.

Тя го погледна пронизващо.

— Моля ви, спестете ми снизхождението си!

Той се усмихна невярващо. Очевидно нямаше никаква представа колко е прекрасна.

— Казвали са ми, че съм задоволително хубава…

Е, може би имаше малка представа.

— Но красива е твърде преувеличено.

Той махна с ръка, като й възрази:

— Трябва да се доверите на преценката ми. Както казах, сигурен съм, че в района има поне няколко мъже, които биха искали да се оженят за вас.

— Има един — каза тя с неприязън. — Местен ескуайър. Но той е стар, дебел и злобен. По-малката ми сестра ме заплаши, че ще отиде в сиропиталище, ако се омъжа за него.

— Разбирам. — Джеймс потърка брадичката си, като търсеше решение на проблема. Би било истинско престъпление да се омъжи за някакъв противен старец, който е два пъти по-възрастен от нея. Може би имаше нещо, което би могъл да направи. Притежаваше достатъчно пари, за да изпрати брат й в Итън най-малко хиляда пъти.

Или по-скоро маркиза на Ривърдейл би могъл да го направи. За Джеймс Сидънс не се предполагаше да има нещо повече от дрехите на гърба си.

Може би щеше да успее да направи анонимно дарение. Едва ли гордостта на Елизабет беше толкова голяма, че да отхвърли неочаквания подарък. Той не се съмняваше, че тя ще откаже подарък предназначен за нея, но със сигурност нямаше да отхвърли дар, който щеше да спомогне добруването на семейството й.

Джеймс си отбеляза на ум да се свърже с адвоката си възможно най-скоро.

— Така че… — каза тя и се засмя. — Наистина не виждам как ще ми помогнете, освен ако нямате някое скрито съкровище.

— Всъщност — отвърна той, опитвайки се да прикрие очевидната лъжа, — мислех си да ви помогна по друг начин.

— Какво имате предвид?

Той внимателно подбра думите си.

— Знам това-онова за изкуството на флирта. Преди да ме назначат на работа, аз… участвах в социалния живот, макар и не много активно.

— В Лондон? — попита невярващо тя. — Във висшето общество?

— Никога няма да разбера всички тънкости на Лондонското общество — отсече категорично той.

— О, няма значение предполагам, тъй като и без това нямам средства за сезона. — Тя му се усмихна. — А дори и да имах, предпочитам да ги спестя за Лукас.

Той се вгледа в нея. В това деликатно овално лице и огромните й сини очи. Тя сигурно бе най-великодушния човек, когото някога бе срещал.

— Вие сте добра сестра, Елизабет Хочкис — тихо каза той.

— Не съвсем — тъжно отвърна тя. — Понякога съм толкова недоволна от съдбата. Ако бях по-добър човек… аз…

— Не говорете глупости — прекъсна я той. — Няма нищо лошо в това да се възмущавате на несправедливостта.

Тя се засмя.

— Каква несправедливост, Джеймс? Това е просто бедност — сигурна съм, че ме разбирате.

През целия си живот Джеймс никога не бе лишаван от нищо. Докато баща му беше жив, му отпускаше изключително голяма издръжка. А след смъртта му заедно с титлата наследи и огромно състояние.

Елизабет наклони глава и зарея поглед през прозореца, където лек бриз си играеше с листата на любимия бряст на лейди Данбъри.

— Понякога — прошепна тя — ми се иска…

— Какво ви се иска? — попита Джеймс, устремил в нея настоятелен поглед.

Тя леко поклати глава.

— Няма значение. Трябва да отида при лейди Данбъри. Тя ще пристигне всеки момент и съм сигурна, че се нуждае от мен.

— Елизабет! — прозвуча гръмко от другия край на коридора.

— Виждате ли? Сега разбрахте ли колко добре я познавам.

Джеймс с уважение наклони глава и промърмори:

— Много впечатляващо.

— ЕЛИЗАБЕТ!

— Небеса! — възкликна Елизабет. — От какво ли толкова се нуждае?

— От компания — отвърна Джеймс. — Това е всичко, от което има нужда.

— Къде е тази глупава котка, когато ти трябва. — Тя се обърна и тръгна да излиза.

— Елизабет — извика Джеймс.

Тя се обърна.

— Да?

— Книгата. — Той посочи към малката червена книга, която тя все още стискаше под мишницата си. — Едва ли искате да я вземете с вас в салона.

— О, не! — Тя я взе в ръце. — Благодаря ви. Напълно бях забравила, че я държа.

— Ще я прибера вместо вас, ако искате.

— Сложете я на онзи рафт, ето там — каза тя и посочи към другия край на стаята. — Хоризонтално, с лицето надолу и се уверете, че сте я поставили точно както ви казах.

Той се усмихна снизходително:

— Ще се почувствате ли по-добре, ако го направите сама?

Тя млъкна за момент и каза:

— Всъщност, да. — И отново взе книгата.

Джеймс я наблюдаваше как притича през стаята и постави томчето внимателно на посочения рафт. Отстъпи назад, за да провери резултата, след което леко го бутна наляво, замислено изви устни, погледа го известно време и отново го бутна надясно.

— Сигурен съм, че лейди Данбъри няма да забележи, ако книгата е с един инч встрани.

Без да го удостои с отговор тя само измърмори нещо, докато вървеше към изхода:

— Ще ви видя по-късно.

Джеймс надникна в коридора и я проследи с поглед, докато влезе във всекидневната на графинята. После затвори вратата на библиотеката, прекоси стаята, взе книгата и започна да чете.