Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (7)

Глава 7

На следващата сутрин Елизабет пристигна в Данбъри Хаус с една-единствена мисъл: да стои колкото е възможно по-далеч от Джеймс Сидънс.

Той я бе целунал. Той наистина я бе целунал. И което беше по-лошо, тя му бе позволила. А най-ужасното бе, че после избяга като страхливка и тича по целия път до дома си. Само веднъж по време на службата си при лейди Данбъри, си бе тръгвала от работа по-рано и тогава имаше пневмония. Но дори и тогава се бе опитала да остане, докато лейди Данбъри не я заплаши, че сама ще се погрижи за нея.

А сега само след една целувка от този привлекателен мъж бе започнала да се държи като последната глупачка. Елизабет бе толкова ужасена от поведението си, че изпрати Лукас до Данбъри Хаус с бележка до графинята, в която съобщаваше, че не се чувства добре. Като поразмисли тя реши, че това не е далеч от истината. Беше зачервена, изпотена и чувстваше неразположение в стомаха си.

Единствената друга алтернатива беше да умре от срам. Отне й съвсем кратко време да реши, че малката й лъжа е напълно оправдана.

Тя прекара цялата вечер затворена в стаята си, в задълбочено четене на „Как да се омъжиш за маркиз“. За съжаление в книгата нямаше много за целувките. Очевидно мисис Сийтън смяташе, че всеки, който е достатъчно умен да си купи книгата й, беше и достатъчно умен да не се целува с джентълмен, с когото няма дълбока и продължителна връзка.

И определено на този някой не бе редно да му харесва.

Елизабет простена, когато си припомни всичко това. Засега денят вървеше както обикновено, като изключим факта, че тя толкова често поглеждаше през рамо, та накрая лейди Данбъри я попита дали не е развила нервен тик.

Елизабет се засрами и спря да си извива врата, но за сметка на това подскачаше всеки път щом чуеше нечии стъпки.

Тя опита да убеди сама себе си, че няма да е чак толкова трудно да избягва мистър Сидънс. Той сигурно имаше хиляда задължения като управител, деветстотин от които изискваха присъствието му навън. Затова, ако тя се затвореше в Данбъри Хаус, всичко щеше да е наред. А ако той решеше да дойде, за да се погрижи за някаква странна работа вътре… е, тогава тя щеше да излезе и да се наслади на топлото английско слънце.

И в този момент започна да вали.

С глух стон Елизабет удари челото си в прозореца на всекидневната.

— Това не може да се случва — промърмори тя. — Това е просто невъзможно.

— Какво е невъзможно? — попита живо лейди Данбъри. — Дъждът? Не бъди глупачка. Това е Англия. Остава и да не вали.

— Но не и днес — въздъхна Елизабет. — Беше толкова слънчево сутринта, когато излязох.

— И от кога безоблачното утро гарантира хубаво време?

— Откакто… — Тя затвори очи и потисна стона си. Всеки, който бе прекарал живота си в Съри знаеше, че не може да разчита на слънчевата сутрин. — О, няма значение. Не е важно.

— Да не би да се притесняваш как ще се прибереш? Недей. Ще наредя на някой да те откара. Трябва да се пазиш от дъжда, особено след болест. — Лейди Данбъри сви вежди. — Впрочем, изглеждаш удивително здрава.

— Не се чувствам точно така — каза съвсем искрено Елизабет.

— Какво каза, че не ти е наред?

— Стомахът ми — измънка тя. — Сигурно е от нещо, което съм яла.

— Хммм. Никой друг не се чувства зле. Не мога да си представя какво си яла. Но ако си прекарала целия следобед вторачена в счетоводната книга…

— Лейди Данбъри! — възкликна Елизабет. Тя определено не бе прекарала следобеда над счетоводната книга, но все пак нямаше нужда да обсъждат това.

Лейди Данбъри поклати глава.

— Ах, колко си скромна! Откога и ти стана толкова превзета?

— Откакто реших, че повръщането не е приятна тема за разговор — язвително отвърна Елизабет.

— Какъв темперамент само! — изкиска се лейди Данбъри и плесна с ръце. — Смело мога да заявя, Елизабет Хочкис, че от ден на ден все повече заприличваш на мен?

— Господ да ми е на помощ — простена Елизабет.

— Отлично. И аз не бих го казала по-добре. — Лейди Данбъри се облегна назад, опря показалеца до челото си и се намръщи. — За какво говорех? О, да. За това, че не бива да се връщаш вкъщи под дъжда. Не се бой, ще намерим кой да те откара. Новият ми управител, ако трябва. Бог ми е свидетел, че няма много работа за вършене в такова време.

Елизабет се задави.

— Сигурна съм, че дъждът скоро ще спре.

В този момент светкавица прониза небето — само за да я опровергае, реши тя — а след това последва толкова силен гръм, че Елизабет подскочи.

— Оу! — извика тя.

— Какво си причини сега?

— Ударих си коляното — отвърна тя с неубедителна усмивка. — Но въобще не ме боли.

Лейди Данбъри изсумтя недоверчиво.

— Не, наистина — настоя Елизабет. — Странно как никога не забелязвам тази малка масичка ей там.

— А, тази ли. Преместих я вчера. По предложение на мистър Сидънс.

— Ясно — промърмори Елизабет.

— Какво каза?

— Нищо.

— Хммм — беше отговорът на лейди Данбъри. — Жадна съм.

Елизабет веднага се зарадва от перспективата да свърши и нещо друго, освен да се взира в прозореца и да се притеснява, че мистър Сидънс ще се появи.

— Да се погрижа ли за чая, лейди Данбъри? Или да поръчам да приготвят лимонада?

— Твърде рано е за лимонада — изръмжа графинята. — Твърде рано е и за чай, но все пак ще пийна малко.

— Не пиете ли чая със закуската? — попита Елизабет.

— Това беше чай за закуска. Напълно различен е.

— Аха.

Някой ден, помисли си Елизабет, ще трябва да ме канонизират.

— И се увери, че са сложили бисквити на таблата. Не забравяй да кажеш да добавят нещо и за Малкълм. — Лейди Данбъри завъртя глава. — Къде се дяна тази котка?

— Без съмнение съставя поредния план как да ме измъчва — промърмори Елизабет.

— А? Какво си мърмориш там?

Елизабет се обърна към вратата, като все още гледаше през рамо към лейди Данбъри.

— Нищо особено, аз просто…

Каквото и друго да бе решила да каже, то се изгуби, когато рамото й се блъсна в нещо огромно, топло и несъмнено човешко.

Елизабет простена. Мистър Сидънс. Той трябваше да е. А тя определено не бе жена с късмет.

— Спокойно — чу го тя да казва секунда преди ръцете му нежно да обхванат раменете й.

— Мистър Сидънс! — възкликна лейди Данбъри. — Колко е чудесно да ви видя толкова рано сутринта.

— Определено — промърмори Елизабет.

— Ще пиете ли чай с нас? — продължи лейди Данбъри. — Елизабет тъкмо отиваше да го донесе.

Елизабет все още отказваше да го погледне в лицето, тъй като държеше на принципите си — макар и да не бе съвсем сигурна на кой точно принцип — но усети хищната му усмивка.

— С удоволствие — каза той.

— Чудесно — отвърна лейди Данбъри. — Върви тогава, Елизабет. Чай за трима.

— Не мога да отида никъде — изръмжа Елизабет, — докато мистър Сидънс не ме пусне.

— Това ли правя? — попита той нехайно. — Не съм забелязал.

Ако имаше поне малко късмет би се обзаложила веднага, че той лъже.

— Имам няколко въпроса към скъпата ни мис Хочкис — каза мистър Сидънс.

Елизабет изненадано разтвори устни.

— Могат да почакат докато тя се върне, сигурен съм — добави той.

Главата на Елизабет се местеше от единия към другия, докато се опитваше да проумее странното напрежение в стаята.

— Ако сте сигурен, с удоволствие ще…

— Той си мисли, че ме изнудваш — каза безцеремонно мисис Данбъри.

— Мисли, че правя какво? — едва не изкрещя Елизабет.

— Агата! — извика мистър Сидънс като звучеше така, сякаш искаше да прокълне старата дама. — Някога чувала ли си думата „дискретност“.

— Хммм. Никога не ми е вършила работа.

— Бих казал… — промърмори той.

— Агата ли я нарекохте току-що? — попита Елизабет и погледна лейди Данбъри изненадано. Вече пет години се грижеше се за графинята, но никога не й бе хрумвало да използва малкото й име.

— Познавам майката на мистър Сидънс — каза лейди Данбъри сякаш това обясняваше всичко.

Елизабет сложи ръце на кръста си и се вгледа в красивия управител.

— Как можахте да си помислите, че бих изнудвала тази сладка стара дама!

— Сладка? — повтори мистър Сидънс.

— Стара? — възмути се лейди Данбъри.

— Никога не бих паднала толкова ниско — каза Елизабет. — Никога! Трябва да ви е срам, че дори сте си го помислил.

— И аз това му казах — сви рамене лейди Данбъри. — Нуждаеш се от пари, разбира се, но не си човек, който…

Ръката на мистър Сидънс отново се вкопчи в нея.

— Имате нужда от пари? — попита той.

Елизабет извъртя очи.

— Че кого не са му нужни?

— На мен — каза лейди Данбъри. — Аз имам достатъчно.

Двамата едновременно завъртяха главите си и я погледнаха.

— Сякаш това е нещо ново за вас — каза тя в отговор на тяхното изумление.

— Защо се нуждаете от пари? — попита меко мистър Сидънс.

— Това не е ваша работа!

Но лейди Данбъри очевидно реши, че е негова, защото каза:

— Всичко започна, когато…

— Лейди Данбъри, моля ви! — Елизабет я погледна умолително.

И без това й беше достатъчно трудно от постоянната липса на средства, та и сега графинята да я засрамва пред един непознат…

Лейди Данбъри изглежда осъзна, може би за пръв път в живота си, че е прекалила и замълча.

Елизабет затвори очи.

— Благодаря ви — прошепна тя.

— Жадна съм — заяви графинята.

— Вярно — каза Елизабет, най-вече на себе си, макар че всички я чуха. — Чаят.

— Какво чакаш? — попита лейди Данбъри, като затропа с бастуна си.

— Може би да ми се появи ореол — промърмори Елизабет през зъби.

Очите на Мистър Сидънс се разшириха. О, по дяволите, беше я чул. Тя бе толкова привикнала да е сама с лейди Данбъри, че беше забравила да внимава какво си говори под нос.

За нейна изненада мистър Сидънс пусна ръката й и се закашля. И тогава, когато всеки нормален човек би дошъл на себе си, той се присви на две, залитна към стената и се разтресе от силен пристъп на кашлица.

Враждебността на Елизабет отстъпи пред притеснението и тя загрижено се наведе към него.

— Добре ли сте?

Той кимна задъхано, без да маха ръка от устата си.

— Да не се е задавил с нещо? — извика лейди Данбъри.

— Едва ли — отвърна Елизабет. — Не забелязах да яде нещо.

— Удари го по гърба — нареди лейди Данбъри. — Удари го силно.

Мистър Сидънс поклати глава и изхвърча от стаята.

— Може би трябва да го последваш — предложи лейди Д. — И не забравяй да го удариш.

Елизабет примигна два пъти. Сви рамене и излезе от стаята като си мислеше, че да го удари по гърба може да й дойде доста добре.

— Мистър Сидънс? — Тя се огледа наляво после надясно, но не го видя. — Мистър Сидънс?

И тогава го чу. По скоро бурният му смях идващ зад ъгъла.

Тя пъргаво затвори вратата. Когато стигна до ъгъла, видя мистър Сидънс да седи на една покрита с възглавници кушетка и да опитва да си поеме въздух.

— Мистър Сидънс? Джеймс?

Той я погледна и изведнъж й се стори, че не изглежда толкова опасен колкото вчера.

— Ореол! — едва произнесе той. — Мили боже, да. Всички заслужаваме по един.

— Е, вие сте тук само от няколко дни — посочи Елизабет. — Трябват ви поне една-две години в нейната компания, преди да ви обявят за мъченик.

Мистър Сидънс опита да потисне смеха си, но той буквално изригна. Когато най-сетне възвърна контрола върху себе си той каза:

— Тихите хора като вас се оказват изключително опасни и коварни.

— Аз? — попита невярващо Елизабет. — Аз въобще не съм тиха.

— Може и да не сте, но определено подбирате думите си внимателно.

— Е, да — каза тя, като несъзнателно наклони глава. — Достатъчно съм непохватна в действията си, така че много внимавам какво говоря.

Точно тогава и там Джеймс реши, че бе невъзможно тя да е изнудвачът. О, той знаеше, че не е събрал достатъчно факти за подобен извод, но инстинктите му от дни му повтаряха, че тя е невинна.

Той просто не бе достатъчно умен, за да ги послуша. Погледа я известно време преди да я попита:

— Да ви помогна ли да занесете чая?

— Със сигурност имате да вършите по-важни неща от това да придружавате компаньонката на една дама до кухнята.

— Често съм забелязвал, че компаньонките имат най-голяма нужда от компания.

Тя се усмихна неохотно.

— Хайде сега, лейди Данбъри е добричка.

Джеймс наблюдаваше устните й с нескрит интерес. Осъзна, че иска да я целуне. Това не беше изненадващо, тъй като бе прекарал по-голямата част от изминалите дни, представяйки си как я целува. Странното беше, че искаше да го направи точно тук и сега в коридора. Обикновено бе много по-дискретен.

— Мистър Сидънс!

Той примигна и леко се смути, че го бе хванала да я зяпа.

— Кой изнудва лейди Данбъри?

— Ако знаех кой е, едва ли щях да ви подозирам.

— Хммм. Не мислете, че съм ви простила за това.

— Мили боже — каза той. — Започвате да звучите като нея.

Очите на Елизабет се разшириха ужасено.

— Като лейди Данбъри?

Той кимна и изразително изсумтя, като перфектно имитира Елизабет, която пък бе имитирала лейди Данбъри.

Тя си пое дъх.

— Не съм направила това, нали?

Той кимна развеселено.

Тя простена.

— Отивам за чая.

— Значи ми прощавате задето ви подозирах в изнудване?

— Предполагам, че трябва. Не ме познавате достатъчно, за да ме изключите от заподозрените веднага.

— Това е много великодушно от ваша страна.

Погледът, който тя му хвърли ясно показваше, че не оценява комплимента му.

— Това, което не разбирам обаче, е какво, за бога, може да е направила лейди Данбъри, за да я изнудват?

— Това не мога да ви кажа — каза тихо той.

Елизабет кимна.

— Ще отида да взема чая.

— Ще дойда с вас.

Тя вдигна ръка.

— Не, няма.

Той взе ръката й и целуна всяко едно връхче на пръстите й.

— Да, ще дойда.

Елизабет се вгледа в ръката си. Мили боже, той отново я бе целунал! Точно тук в коридора. Твърде шокирана, за да издърпа ръката си, тя се огледа наляво и надясно ужасена, че някой слуга може да ги види.

— Никой не ви е целувал до вчера.

— Разбира се, че не!

— Дори и по ръката? — Той пусна пръстите й, после взе другата й ръка и целуна кокалчетата й.

— Мистър Сидънс! — пое си дъх тя. — Да не сте си загубили ума?

Той се усмихна.

— Радвам се, че не са ви целували преди.

— Вие сте луд, напълно луд! — добави тя. — И, разбира се, че са ми целували ръката.

— Баща ви не се зачита.

Повече от всичко Елизабет искаше да намери някоя дупка в земята и да скочи в нея. Тя усети как страните й горят и знаеше, че не може да му отвърне нищо, защото бе прав. Нямаше много неженени мъже в малкото им село и определено никой от тях не беше толкова изтънчен, че да й целуне ръката.

— Кой сте вие? — прошепна тя.

Той я погледна странно и присви кафявите си очи.

— Джеймс Сидънс. Знаете това.

Тя поклати глава.

— Вие никога не сте бил управител преди. Залагам си живота за това.

— Искате ли да ми видите препоръките?

— Не се държите подобаващо. Нито един слуга…

— Но аз не съм точно слуга — прекъсна я той. — Както и вие. Разбрах, че сте от местно благородническо семейство.

Тя кимна.

— Моето семейство също има дълга история — продължи той. — За съжаление гордостта ни не е изчезнала заедно с парите ни.

— За съжаление? — попита тя.

Той изви устни.

— Заради нея изпадам в неудобни ситуации.

— Като тази — твърдо каза Елизабет. — Трябва да се върнете в салона веднага. Лейди Данбъри сигурно се чуди защо, за бога, треснах вратата и какво правим, а аз не искам да й давам обяснения.

Джеймс стоеше и се взираше в нея като се чудеше защо се чувства така, сякаш го преоблича гувернантката му. Той се ухили.

— Много сте добра.

Елизабет бе успяла да направи няколко крачки към кухнята, но раздразнено спря и се обърна.

— В кое?

— В това да говорите на един възрастен мъж като на дете. Чувствам се така, все едно някой ме е поставил на мястото ми.

— Не е вярно — натърти тя, като махна с ръка към него. — Погледнете се. Въобще не изглеждате притеснен. Хилите се като идиот.

— Знам.

Елизабет отпусна ръце.

— Трябва да вървя.

— Вие ме карате да се усмихвам.

Думите му бяха толкова нежни и настоятелни, че я накараха да спре отново.

— Елизабет, обърнете се.

Имаше някаква връзка между тях двамата. Елизабет не разбираше нищо от любов, но чувстваше, че може да се влюби в този мъж. Тя го усети дълбоко в сърцето си и това я ужаси. Той не беше човек, за когото можеше да се омъжи. Нямаше никакви пари, сам й го беше признал. Как щеше да изпрати Лукас в Итън с управител за съпруг? Как щеше да храни и облича Сюзан и Джейн? Сюзан беше едва на четиринадесет, но скоро трябваше да дебютира в обществото. Не мислеше за Лондон, но дори малък местен дебют щеше да струва пари. Това беше единственото нещо, което нито Елизабет, нито мъжът стоящ пред нея — може би единственият мъж, който щеше да спечели сърцето й — имаха.

Мили боже. Тя си бе мислила, че животът е несправедлив преди, но това… това беше повече от агония.

— Елизабет, обърнете се.

Тя продължи. Това беше най-трудното нещо, което някога бе правила.

 

 

По късно същата вечер Джейн, Сюзан и Лукас Хочкис се бяха свили на студения под на втория етаж точно срещу спалнята на по-голямата си сестра.

— Мисля, че плаче — прошепна Лукас.

— Разбира се, че плаче — изсъска Джейн. — Всеки глупак би го разбрал.

— Въпросът е — прекъсна ги Сюзан — защо плаче?

Но никой нямаше отговор на това. Те подскочиха миг по-късно, когато чуха малко по-силно ридание и преглътнаха притеснено, щом той бе последван от шумно подсмърчане.

— Много се притеснява за пари напоследък — каза колебливо Лукас.

— Тя винаги се тревожи за пари — отвърна Джейн.

— Това е естествено — добави Сюзан. — Хората, които нямат пари, винаги се тревожат.

Двамата по-млади Хочкис кимнаха в съгласие.

— Наистина ли нямаме нищо? — прошепна Джейн.

— Страхувам се, че да — каза Сюзан.

Очите на Лукас заблестяха.

— Няма да отида в Итън, нали?

— Не, не — бързо каза Сюзан. — Разбира се, че ще отидеш. Просто трябва да спестим.

— Но как ще спестим, когато нямаме нищо? — попита той.

Сюзан не отговори. Джейн я сръга в ребрата.

— Мисля, че някой от нас трябва да я утеши.

Преди Сюзан да успее да кимне, те чуха силен трясък, последван от невъобразимия вик на по-голямата им и благовъзпитана сестра:

— Проклета да си! Да гориш в ада дано!

Джейн си пое дълбоко дъх. Устата на Сюзан се отвори.

— Не вярвам на ушите си. — Лукас дишаше учестено. — Чудя се кого ли проклинаше така?

— Това не е нещо, с което да се гордееш — сряза го Джейн, като заби пръста си в рамото му.

— Ау!

— Да не си посмял да кажеш „проклет“ — добави Сюзан.

— Ама си е чудесен повод да се гордееш. Дори аз никога не съм казвал нещо подобно.

Джейн извъртя очи.

— Мъже.

— Стига сте се карали — каза разсеяно Сюзан. — Мисля, че трябва да вляза и да разбера какво става.

— Да — каза Джейн. — Точно това казах преди малко.

— Защо всичко трябва да е твоя идея? — възмути се Лукас. — Ти винаги…

— Но идеята си е моя.

— Тихо! — скара им се Сюзан. — Слизайте веднага долу, и двамата. И ако разбера, че някой от вас не ме е послушал, ще му колосвам долните дрехи цял месец.

Двете деца кимнаха и изтичаха надолу по стълбите. Сюзан си пое дълбоко дъх и почука на вратата на Елизабет.

Нямаше отговор.

Сюзан почука отново.

— Знам, че си вътре.

Тя чу стъпки последвани от рязкото отваряне на вратата.

— Разбира се, че знаеш, че съм тук — сопна се тя. — Вероятно ме чуват и в Данбъри Хаус.

Сюзан отвори уста, затвори я и отново я отвори, за да каже:

— Щях да попитам дали нещо не е наред, но осъзнах колко нелепо звучи, затова най-добре да те попитам какво не е наред?

Елизабет не счете за нужно да й отговори, само обърна глава и се вгледа в червения предмет, хвърлен в ъгъла.

— Мили боже! — възкликна Сюзан и притича през стаята. — Това ли причини трясъка, който чухме?

Елизабет презрително изгледа книгата, която сестра й внимателно вдигна от пода.

— Книгата принадлежи на лейди Данбъри! — каза Сюзан. — Ти самата ме накара да обещая, че нищо няма да й се случи. А сега я захвърляш през стаята?

— Промених си мнението си. Не ме интересува дали книгата ще изгори. Не ме интересува дали и мисис Сийтън ще изгори.

Сюзан зяпна с отворена уста.

— Мисис Сийтън ли пращаше в ада?

— Може би — дръзко отвърна Елизабет.

Сюзан шокирано плесна с ръка през лицето си.

— Елизабет, не приличаш на себе си.

— Аз и не се чувствам като себе си.

— Трябва да ми кажеш какво те разстрои толкова.

Елизабет въздъхна.

— Тази книга ми съсипа живота.

— Никога не си харесвала мелодрамите — премигна Сюзан.

— Може би съм се променила.

— Може би — каза Сюзан като започваше да се дразни от увъртанията на сестра си. — Ще ми обясниш ли как точно тази книга ти съсипа живота?

Елизабет извърна глава, за да не види сестра й как долната й устна потреперва.

— Никога нямаше да флиртувам с него. Нямаше дори да го приближа, ако главата ми не беше пълна с…

— Мили боже! — прекъсна я Сюзан. — Какво ти е направил? Да не те е опетнил по някакъв начин?

— Не! — проплака Елизабет — Не би го направил.

— Тогава какво е станало?

— О, Сюзан — отвърна Елизабет, обляна в сълзи. — Мога да го обикна. Мога истински да го обичам.

— И кое му е лошото? — нежно прошепна Сюзан.

— Сюзан, та той едва свързва двата края! Той е управител!

— Но не би ли могла да си щастлива и с по-простичък живот?

— Не става въпрос за мен — сопна й се Елизабет. — Ами образованието на Лукас? А твоят дебют? Ами акварелите на Джейн? Нима не чу и дума от това, което ти казах миналата седмица? Да не мислиш, че си търся съпруг само защото ми е скучно? Трябват ни пари, Сюзан. Пари!

Сюзан не успя да се застави да погледне сестра си в очите.

— Съжалявам, задето реши, че трябва да се пожертваш.

— Най-забавното е, че аз не го приемах като саможертва. Много жени не се омъжват по любов. Но сега… — Тя замълча и избърса очите си. — Сега просто е трудно. В това е проблема. Много е трудно.

Сюзан преглътна и меко каза:

— Може би трябва да върнеш книгата.

Елизабет кимна.

— Ще го направя утре.

— Можем… можем да решим какво ще правим по-късно. Сигурна съм, че ще си намериш съпруг и без да се налага да се упражняваш с…

Елизабет вдигна ръка.

— Хайде да не говорим за това сега.

Сюзан кимна, после леко се усмихна като държеше книгата.

— Ще отида да я пооправя, за да можеш да я върнеш утре.

Елизабет не помръдна докато сестра й излизаше. После се сви на леглото си и заплака. Но този път държеше възглавницата пред себе си, за да заглуши риданията си.

Последното, което искаше, беше още съчувствие.