Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (16)

Глава 16

Докато Джеймс изпращаше Елизабет до дома й, усети как живота му започва да придобива смисъл. Откакто бе напуснал Военното министерство той по-скоро се носеше по течението, отколкото живееше. Беше се чувствал неспокоен от факта, че трябва да продължи напред, но не бе удовлетворен от възможностите, които му предлагаше живота. Знаеше, че трябва да се ожени, но отношението му към жените в Лондон бе хладно и отчуждено. Трябваше да се погрижи за земите и имотите си, но му бе трудно да нарече замъка Ривърдейл свой дом, когато сянката на баща му го дебнеше зад всеки ъгъл.

Но само за една седмица живота му бе поел в нова посока. За пръв път поне от година той искаше нещо.

Искаше някого.

Искаше Елизабет.

Той бе омагьосан и обсебен от идеята да я направи своя съпруга още преди този следобед, но когато днес се бе опитал да я утеши в конюшнята, с него се бе случило нещо странно. Като че ли се бе докоснал до някаква магия.

Бе й разкрил тайни, които пазеше години наред. И докато изливаше душата си, бе усетил как празнината в него започва да се запълва. Освен това разбра, че не бе само пленен от Елизабет, нито омагьосан или обсебен.

Разбра, че отчаяно се нуждае от нея.

И знаеше, че няма да намери покой, докато не я направи своя, докато не опознае всеки инч от тялото й и всяко ъгълче от душата й. Ако това беше любовта, той щеше да й се отдаде с желание.

Но Джеймс не можеше да пренебрегне дълга си, нито да наруши обещанието към леля си. Щеше да разгадае мистерията около проклетия изнудвач. Все пак Агата го бе приела като свое дете и той нямаше да я разочарова. Елизабет я обичаше и би разбрала. Но това не означаваше да не предприема никакви действия. Бе казал на Агата, че най-добрият начин да открият изнудвача бе като изчакат друга бележка и това бе вярно. Е… той се бе изморил да чака.

Погледна към Елизабет, към безкрайно сините й очи и нежна кожа, и взе решение.

— Трябва да замина за Лондон — каза той внезапно.

Тя рязко се обърна към него.

— Лондон? — повтори тя. — Защо?

— Заради някои неприятни семейни дела — отвърна той, като се ненавиждаше, че не може да й каже цялата истина, но поне се утешаваше от факта, че това не беше изцяло лъжа.

— Разбирам — каза бавно тя.

Естествено, тя не разбираше, а и как би могла. Но не можеше да й каже. Беше малко вероятно изнудвачът да се окаже опасен, но Джеймс не възнамеряваше да изключи напълно тази възможност. Единственият начин напълно да предпази Елизабет бе да я държи в неведение.

— Ще се върна скоро — каза той. — Надявам се до седмица.

— Не възнамеряваш да преследваш Фелпорт, нали? — попита тя и притеснено смръщи вежди. — Защото ако е така…

Той нежно притисна устните й с показалец.

— Нямам намерение да преследвам Фелпорт.

Изражението й остана несигурно.

— Ако го нападнеш отново, ще те обесят — настоя тя. — Със сигурност знаеш…

Джеймс затвори устата й с целувка, която беше кратка, но пълна с обещания.

— Не се тревожи за мен — промърмори той, притиснал устни в ъгълчето на устните й. После се отдръпна назад като взе двете й ръце в своите. — Има неща, които трябва да направя, и за които трябва да се погрижа, преди да…

Думите му се стопиха и той видя безмълвният въпрос, който се надигаше в очите й.

— Ще бъдем заедно — произнесе той с такъв тон, сякаш й даваше обет. — Обещавам ти.

Накрая я целуна още веднъж.

— Всичко ще бъде наред — прошепна той до устните й. — Очаква ни светло бъдеще.

 

 

Тези думи все още сгряваха сърцето на Елизабет десет дни по-късно, въпреки че нямаше новини от Джеймс. Не знаеше защо е толкова оптимистично настроена за бъдещето. Все още беше компаньонка, а той управител. И макар никой от тях да нямаше и два цента в джоба си тя му вярваше, че ще направи бъдещето, както бе казал, светло.

Може би той очакваше наследство от далечен роднина? Може би познаваше някой от Итън и би могъл да уреди Лукас да го посещава. Ами ако…

Може би. Може би. Може би.

Животът бе изпълнен с много „Може би?“, но за първи път този въпрос съдържаше толкова обещания.

След толкова време на непосилни отговорности тя се почувства почти виновна задето можеше да изостави в миналото постоянните тревоги. Щом Джеймс й бе казал, че може да разреши проблемите й, то тя му вярваше. Вероятно бе глупачка задето си мислеше, че той просто ще се настани в живота й и ще оправи всичко. Все пак баща й не беше пример за отговорност и доверие.

Но със сигурност тя заслужаваше малко магия в живота си, поне за миг. Сега, когато бе открила Джеймс, не искаше да мисли за всички опасности и проблеми, които всеки момент можеха да се стоварят на главата й. За пръв път от години й беше леко на сърцето и отказваше да се тревожи, че нещо може да открадне щастието й.

Лейди Данбъри бе потвърдила, че е дала кратка почивка на Джеймс, за да посети семейството си. Тази й проява бе твърде благосклонна и нетипична, но Елизабет реши, че тя се отнася така към него заради далечната връзка на семейството му с рода Данбъри.

Това, което беше странно обаче, беше постоянното раздразнение на графинята. Тя може и да бе дала време на Джеймс да се погрижи за делата си, но определено не го бе направила с удоволствие.

Безброй пъти Елизабет бе хващала графинята да мърмори за отсъствието му.

След известно време тя спря с оплакванията си, тъй като бе затрупана с работа по организацията на предстоящия бал. Това щеше да е най-грандиозното събитие организирано в Данбъри Хаус за последните години и цялата прислуга наред с петдесетте специално наети за събитието слуги бяха претоварени от работа. Елизабет едва успяваше да стигне от всекидневната до библиотеката — която беше през две врати — без да се блъсне в някой, бързащ към графинята с въпрос за списъка с гостите, или менюто, или китайските фенери, или костюмите, или…

Да, костюмите. В множествено число. Елизабет остана шокирана, когато разбра, че лейди Данбъри бе поръчала два костюма. Кралица Елизабет за себе си и Малката овчарка за нея.

На Елизабет никак не й бе забавно.

— Няма да разнасям тази гега цяла вечер със себе си — закле се тя.

— Гега, ха! Това е нищо — закиска се лейди Данбъри. — Изчакай само да видиш овцата.

— Каквооооо?

— Само се шегувам. Мили боже, момиче, трябва да поработиш над чувството си за хумор.

Елизабет избърбори един куп глупости, преди да успее да оформи едно негодуващо:

— Моля?!

Лейди Данбъри махна с ръка.

— Знам, знам. Сега ще ми кажеш, че всеки, който е оцелял след пет години работа при мен, трябва да има отлично чувство за хумор.

— Нещо такова — промърмори Елизабет.

— Или може би, че ако нямаше желязно чувство за хумор, досега щеше да умреш в мъки, служейки ми като компаньонка.

Елизабет примигна.

— Лейди Данбъри, започвам да мисля, че вие самата работите над чувството си за хумор.

— Глупости! На моята възраст човек трябва да го притежава. Това е единствения начин да преживея целият ден.

Елизабет само се усмихна и остави последната дума на графинята.

— Къде ми е котката?

— Нямам представа, лейди Данбъри. Не съм го виждала тази сутрин.

Лейди Д. изви глава настрани, за да потърси с поглед Малкълм из стаята.

— Все пак — произнесе тя важно, — човек би си помислил, че заслужавам малко уважение.

— Определено не разбирам какво имате предвид.

Графинята я погледна хитро.

— От теб и Джеймс никога няма да получа уважението, което ми се полага.

Преди Елизабет да успее да отговори тя се обърна към нея и каза:

— На тази възраст имам пълното право да съм центъра на вниманието.

— И на каква възраст сте днес?

Лейди Д. размаха пръст.

— Няма нужда да остроумничиш. Ти прекрасно знаеш на колко години съм.

— Правя всичко възможно да не сбъркам.

— Хммм… Къде ми е котката?

Тъй като вече бе отговорила на този въпрос Елизабет просто попита:

— Кога, ъъъ… очаквате да се върне мистър Сидънс?

Очите на лейди Данбъри изглеждаха доста проницателни, когато попита:

— Моят отсъстващ управител ли?

— Да.

— Не зная, дявол да го вземе. Тук всичко се разпада.

Елизабет погледна през прозореца към безкрайните ливади и полета на Данбъри Хаус.

— Струва ми се, че леко преувеличавате.

Графинята понечи да възрази, но девойката вдигна ръка и я прекъсна.

— И не ми казвайте, че на вашата възраст имате пълното право да преувеличавате.

— Ами, така е. Хммм… Малкълм!

Очите на Елизабет се насочиха към вратата. Негово величество, кралят на Данбъри Хаус тъкмо влизаше във всекидневната, а дебелите му лапи тихо тупкаха по килима.

— Ето те и теб, сладурче — изгука лейди Данбъри. — Ела при мама.

Но Малкълм не я удостои дори с махване на опашката си в цвят мляко с кафе. Докато господарката му наблюдаваше с ужас, котката се затътри право към Елизабет и скочи в скута й.

— Добро коте — каза Елизабет.

— Какво става тук? — попита лейди Данбъри.

— Малкълм и аз сключихме някакво примирие.

— Но той те мрази!

— Но, лейди Данбъри — каза Елизабет като се преструваше на шокирана. — Доколкото си спомням, през всичките тези години, вие настоявахте, че той е най-съвършеният и приятелски настроен котарак.

— Е, той наистина е съвършен — промърмори графинята.

— Да не споменаваме колко пъти сте ме обвинявали, че всичките ми подозрения са само в главата ми.

— Излъгах!

Елизабет невярващо се плесна по бузата.

— Не може да бъде!

— Искам си котката обратно.

Елизабет сви рамене. Малкълм се превъртя по гръб и протегна лапичките си нагоре.

— Жалък предател!

Елизабет се усмихна на котката и я погали по козината под брадичката.

— Животът е хубав, а, Малкълм? Животът е много, много хубав.

Малкълм измърка в съгласие и тя някак си знаеше, че това е истина.

 

 

По това време в Лондон, Джеймс се побъркваше от яд. Цяла седмица разузнаване за живота на Агата и накрая нищо. Не бе успял да открие и жива душа, която да знае нещо неудобно за леля му. О, намираха се достатъчно хора, които имаха какво да кажат за шегите, нападките и директното й поведение, но никой не я мразеше истински.

Да не говорим, че нямаше и смътна следа за скандал, която да води към миналото й. Що се отнасяше до обитателите на Лондон, Агата, лейди Данбъри винаги бе водила благочестив живот. Твърдият й характер, искреността и честността й я бяха превърнали в пример, който трябваше да бъде следван от всяка уважаваща себе си англичанка.

Ако трябваше да бъде честен, Джеймс не можеше да си спомни по-скучен случай от този.

Още от самото начало знаеше, че е малко вероятно да открие нещо съществено; все пак изнудвачът се бе свързал с леля му в Съри. В Данбъри Хаус не бе открил никакви улики и Лондон логично му се видя следващата стъпка. Ако врагът й бе научил истината чрез някой слух от блестящите канали за клюки в Лондон, то някой там със сигурност щеше да знае нещо.

Джеймс беше жестоко разочарован.

Нямаше какво да направи повече, освен да се върне в Данбъри Хаус и да се надява, че изнудвачът бе предприел следващия си ход, което му се струваше малко вероятно — ако се бе случило, леля му със сигурност щеше да го уведоми. Знаеше къде да го потърси; той й бе обяснил подробно къде ще отседне, какво ще прави и какво точно се надява да постигне.

Агата беше твърдо против заминаването му. Тя бе убедена, че негодникът е в Съри и се спотайва из сенките край Данбъри Хаус. Още преди Джеймс да стигне до вратата, тя бе станала сърдита и начумерена, по-раздразнителна дори от котката си.

Той се намръщи, като си помисли за бедната Елизабет, прикована към сприхавата старица през последната седмица. Но ако имаше някой, който можеше да развесели и успокои Агата, Джеймс бе убеден, че това е Елизабет.

Още три дни. Щеше да отдели за Лондонското си разследване още три дни и нито минута повече. Три дни, след които щеше да се върне в Данбъри Хаус, за да съобщи на леля си своя провал в разследването и намеренията си към Елизабет.

Още три дни и новият му живот щеше да започне.

 

 

Данбъри Хаус приличаше на крепост под обсада. Елизабет се заключи в библиотеката за цял час само за да избегне потока от слуги, които подготвяха имението за тазвечерния маскарад. Нямаше как да се измъкне от самото събитие обаче. Лейди Данбъри бе настояла да се приготви тук. Това беше разумно предложение, което я избавяше от необходимостта да върви до дома си и обратно маскирана. Но пък така се бе лишила от възможността да се скрие някъде на спокойствие дори и за няколко минути.

Времето прекарано в библиотеката не се броеше, а и как би могло, когато на всеки пет минути, някой прислужник тропаше на вратата и искаше мнението й за всякакви елементарни неща. Накрая Елизабет вдигна ръце към небето и изкрещя:

— Питайте лейди Данбъри!

Когато започнаха да пристигат първите карети, Елизабет се качи на втория етаж, в стаята, в която графинята я бе настанила за вечерта. Ужасният костюм на Малката овчарка висеше в гардероба, а задължителната гега бе подпряна на стената.

Елизабет се изтегна на леглото. Нямаше никакво желание да слиза рано, защото очакваше да прекара по-голямата част от вечерта сама. Това не й пречеше, но последното, което искаше бе да стои изолирана някъде. Ако се появеше по средата на бала можеше лесно да се слее с тълпата. Дотогава гостите на лейди Данбъри щяха да са твърде увлечени в разговори, за да й обърнат внимание.

Въпреки очакванията й гостите пристигаха по-скоро като пълноводна река, отколкото като тънко ручейче. Елизабет познаваше лейди Данбъри достатъчно добре, за да знае, че ако се забави още малко, тя щеше да я завлече за косата долу. Затова бързо навлече костюма на овчарка, нагласи маската с пера, която лейди Д. бе поръчала за нея и застана пред огледалото.

— Изглеждаш абсурдно — каза тя на отражението си. — Направо идиотски.

Бялата й рокля беше цялата в къдрички и волани, претрупана с повече дантела, отколкото която й да е овчарка можеше да си позволи, корсажа дори и да не беше неприличен бе най-изрязаното нещо, което някога бе носила.

— Сякаш някоя овчарка би носила това тичайки през полята — промърмори тя докато оправяше роклята. Разбира се, беше малко вероятно някоя овчарка да носи и маска с пера, но пък това не можеше да се сравнява с разголеното й деколте. — Не ме интересува — обяви тя. — И без това никой не знае коя съм, а ако някой се опита да стори нещо неблагоприлично, поне имам гегата.

Елизабет я грабна и я размаха във въздуха като шпага. Доволно въоръжена тя излезе от стаята с маршова стъпка и тръгна надолу по коридора. Но точно преди да стигне до стълбите една врата се отвори и към Елизабет се втурна жена облечена като тиква и връхлетя направо върху нея.

С тъп звук и двете се свлякоха върху килима и започнаха да се извиняват една на друга. Елизабет успя да се изправи на крака и погледна към тиквата, която все още седеше на задните си части.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Елизабет.

Тиквата, която държеше зелената си маска в ръка, кимна.

— Благодаря ви, за съжаление съм малко тромава напоследък.

На Елизабет й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, какво тик… дамата — трябваше да спре да мисли за нея като тиква — има предвид.

— О, не! — възкликна Елизабет и падна на колене до нея. — Добре ли сте? Да не би… — Тя посочи към корема й, макар и да беше трудно да се каже къде точно се намираше той под подобен костюм.

— Добре съм — успокои я дамата. — Уверявам ви, че пострада единствено гордостта ми.

— Нека да ви помогна. — Беше трудно заради костюма, но накрая Елизабет успя да я изправи на крака.

— Много съжалявам, задето връхлетях така върху вас — извини се дамата. — Но закъснявам от доста време и съм сигурна, че съпругът ми ме чака долу и тропа нетърпеливо с крака…

— Не се тревожете — каза Елизабет, а после, тъй като дамата й изглеждаше много дружелюбна, тя добави: — Всъщност, даже съм ви благодарна. Това може би е първият път, в който не аз съм причината за инцидента. Ужасно съм непохватна.

Новата приятелка на Елизабет се засмя.

— След като вече се познаваме толкова добре, надявам се, че няма да ме помислите за прекалено пряма, ако ви се представя. Аз съм мисис Блейк Рейвънскрофт, но много ще ме обидите, ако не ме наричате Каролайн.

— А аз съм мис Елизабет Хочкис, компаньонката на лейди Данбъри.

— Мили боже, наистина ли? Чувала съм, че тя е истински дракон в рокля.

— В действителност е много мила, но не бих искала да я ядосам.

Каролайн кимна и приглади светлокестенявата си коса.

— Много ли съм разрошена?

Елизабет поклати глава.

— Не повече, отколкото се очаква от една тиква.

— Да, предполагам, че на тиквите може да им бъде позволена по-голяма свобода във външния вид.

Елизабет се засмя отново и дамата й стана още по-симпатична.

Каролайн протегна ръка.

— Ще слизаме ли?

Елизабет кимна и те тръгнаха по стълбите.

— Моите стъбла с радост ще ви последват — каза Каролайн през смях и повдигна зелената си маска в шеговит поздрав. — Съпругът ми е прекарал доста време тук в детството си и ме увери, че все още се бои от лейди Данбъри.

— Съпругът ви е дружил с децата й?

— С племенника й, маркиза на Ривърдейл. Всъщност, надявам се да го видя тази вечер, сигурно е поканен. Познавате ли го?

— Не, не го познавам. Но чух за него миналата седмица.

— Наистина ли? — Каролайн бавно запристъпва по стълбите. — Какво ли прави? Не съм го виждала повече от месец.

— Не знам. Лейди Данбъри бе организирала малко градинско парти миналата неделя и той изпрати бележка на един от гостите, че трябва незабавно да се срещнат в Лондон.

— О, колко мистериозно! И напълно в стила на Джеймс.

Елизабет се усмихна при споменаването на името. Тя си имаше свой Джеймс и нямаше търпение да го види отново.

Каролайн спря и се обърна към Елизабет с много сестрински и същевременно любопитен поглед.

— Какво беше това?

— Кое?

— Тази усмивка. И не отричайте. Видях я!

— О! — Елизабет усети как се изчервява. — Нищо особено. Просто имам обожател, който също се казва Джеймс.

— Наистина ли? — Аквамариновите очи на Каролайн искряха с блясъка на родена сватовница. — Трябва да ни запознаете.

— За съжаление не е тук. Той е новият управител на лейди Данбъри, но преди известно време го извикаха в Лондон. Някакви семейни дела.

— Жалко, вече ви чувствам като истинска приятелка и с удоволствие бих се запознала с него.

Елизабет усети как очите й се замъгляват.

— Това е толкова мило от ваша страна.

— Мислите ли? Радвам се, че не ме смятате за твърде пряма. Не съм възпитана според порядките на светското общество и имам досадният навик да говоря, без да мисля. Това побърква съпруга ми.

— Сигурна съм, че ви обожава.

Очите на Каролайн заблестяха и Елизабет разбра, че са се оженили по любов.

— Толкова закъснях, че няма да се учудя, ако ми откъсне главата — призна Каролайн. — Понякога се тревожи твърде много.

— Тогава ще е най-добре да побързаме.

— Нямам търпение да ви запозная с Блейк.

— Чудесно, но първо трябва да открия лейди Данбъри и да се уверя, че не се нуждае от нещо.

— Имате си задължения, предполагам, но искам да ми обещаете, че ще се срещнем отново тази вечер. — Каролайн се усмихна дяволито и посочи към костюма си. — Лесно се забелязвам.

Елизабет слезе от стълбите и пусна ръката на Каролайн.

— Обещавам. — Тя се усмихна и й помаха, преди да излезе от балната зала. Лейди Данбъри навярно беше отпред и посрещаше гостите си и щеше да й е по-лесно да се измъкне като заобиколи през задния вход, отколкото да се блъска в тълпите.

 

 

— Какво, по дяволите? — Джеймс придружи този въпрос с още няколко цветисти ругатни, докато промушваше коня си през морето от карети, бавно нижещи се към Данбъри Хаус.

Бала с маски! Проклетият, никому ненужен, и крайно неуместен бал с маски. Напълно бе забравил за него.

Джеймс бе планирал тази вечер до последния детайл. Първо щеше да отиде при леля си, да й признае, че се е провалил в това да открие човека, който я изнудва и да й обещае, че ще продължи да опитва, но че не може да посвети живота си само на това.

После щеше да препусне към дома на Елизабет и да я помоли да се омъжи за него. Той се подхилкваше като идиот през целия път насам, докато обмисляше всяка своя дума. Хрумна му да придърпа Лукас настрани и да го помоли за ръката на сестра му. Не че Джеймс възнамеряваше да остави едно осемгодишно момче да реши съдбата му, но някак си мисълта да включи малкото й братче стопляше сърцето му.

Освен това усещаше, че подобен жест ще трогне Елизабет, което пък си бе и истинската причина да го направи.

Но нямаше как да се измъкне от Данбъри Хаус тази вечер и определено нямаше как да поговори с леля си насаме. Изнервен заради тътренето на каретите, той сръга коня си, изведе го от главния път и мина напряко встрани от горичката покрай голямата ливада на имението.

Пълната луна и светлината струяща от многобройните прозорци на къщата осветяваха достатъчно ярко пътя му и съвсем скоро той се добра до конюшнята.

След като се погрижи за коня си той се отправи към малкото си жилище. С усмивка си припомни как бе хванал Елизабет да тършува тук преди три седмици. Все още не й бе казал за това. Но това нямаше значение. Предстоеше му цял един живот да споделя и създава спомени с нея.

Той се опита да игнорира шума от бала като се скри във временния си дом, но нямаше как да пренебрегне къркоренето на гладния си стомах. Бе препускал обратно към Съри, нетърпелив да види Елизабет и не бе спирал за повече от къшей хляб. Но в жилището му, разбира се, нямаше нищо за ядене затова той изруга силно и излезе. С повече късмет щеше да стигне до кухнята, без да го разпознаят или пък да му препречи пътя някой подпийнал познат.

Той вървеше със сведена глава, докато си проправяше път през пръснатата по моравата тълпа. Ако се представяше за слуга, гостите на Агата щяха да видят такъв и да го оставят на мира. Бог му бе свидетел, че те едва ли очакваха да срещнат маркиза на Ривърдейл в износени дрехи и целият покрит с прах.

Той премина през по-голямата част от тълпата и почти бе преполовил пътя си, когато с периферното си зрение съзря руса овчарка, която се спъна в един камък, размаха отчаяно ръка в опит да запази равновесие и накрая успя да се задържи права, удряйки силно с тоягата си в земята.

Елизабет! Трябваше да е тя. Никоя друга руса овчарка не би могла да бъде толкова очарователно непохватна.

Тя изглежда заобикаляше Данбъри Хаус и опитваше да се добере до главния вход. Джеймс леко промени посоката си и я последва, а сърцето му заби силно от предчувствието, че тя скоро щеше да се озове в обятията му.

Кога се бе превърнал в толкова романтично настроен глупак?

Кой знаеше? Пък и кой го интересуваше? Той беше влюбен. Най-накрая бе открил жената, която го караше да се чувства завършен и ако това го превръщаше в глупак, е, така да бъде.

Джеймс се промъкна зад нея, докато тя вървеше към предната част на къщата и още преди да чуе стъпките му по чакъла, той се протегна и обхвана с ръце кръста й.

Тя стреснато си пое въздух и рязко се обърна. Джеймс със задоволство видя как погледът в очите й се разтопи от паника в радост.

— Джеймс! — възкликна тя и със свободната си ръка хвана неговата. — Ти се върна.

Той поднесе дланта й до устните си и я целуна.

— Не можех да стоя повече далеч от теб.

Времето, през което бяха разделени, я бе направило срамежлива и тя не посмя да вдигне поглед, докато казваше:

— Липсваше ми.

Благоприличието да върви по дяволите! Той я притисна към себе си и я целуна. И тогава, едва заставяйки се да откъсне устните си от нейните, й прошепна:

— Ела с мен.

— Къде?

— Където и да е.

И тя тръгна.