Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агенти на короната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Marry a Marquis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Как да се омъжиш за маркиз

Преводач: Illusion

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6070

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Елизабет едва успя да си поеме дъх преди ръцете му да я обгърнат. Устните му срещнаха нейните с учудваща смесица от сила и нежност и тя буквално се разтопи в обятията му.

Всъщност последната й разумна мисъл бе, че думата „разтапям се“, напоследък все по-често се появява в съзнанието й. Нещо в този мъж го предизвикваше. Нещо в онези тежко премерени погледи — които намекваха за мрачни и опасни неща, каквито тя не познаваше и напълно се изгубваше в тях.

Езикът му се стрелна между устните й и тя усети как нейните се разтварят в отговор. Той проникна дълбоко в устата й, галеше я, изследваше я докато не смеси дъха си с нейния.

— Елизабет! — прошепна той. — Кажете ми, че го искате. Кажете ми…

Но тя не успя да произнесе и дума. Сърцето й туптеше, коленете й трепереха и някаква смътна част от нея осъзна, че ако му отговори, нямаше да има връщане назад. За това, вместо да го направи, тя протегна шията си за още една целувка и мълчаливо го подкани да продължи чувственото си пътешествие.

Устните му се придвижиха по брадичката й, покрай ухото, и после се преместиха на нежната кожа на шията й, а ръцете му непрестанно се движеха по тялото й. Едната му ръка се плъзна към извивката на гърба й, като я галеше изключително нежно, и леко придърпа бедрото й до себе си. А другата се движеше нагоре, над ребрата й, към…

Елизабет спря да диша. Всяка фибра от тялото й откликваше с някаква болезнена нужда, каквато тя не си бе представяла, че може да съществува.

Ръцете му обгърнаха гърдите й. Когато тя го усети, двата слоя дрехи между нейната кожа и неговата сякаш изчезнаха. Кожата й под ръката му гореше, сякаш той беше поставил своето клеймо върху нея и Елизабет осъзна, че без значение какво щеше да се случи, част от душата й завинаги ще принадлежи на този мъж.

Джеймс нашепваше думи за любов и нужда, но тя не разбираше нищо друго, освен звучащото неистово желание в гласа му. И тогава усети как пада. Въпреки ръката му на гърба й, която я крепеше, тя се свлече върху мекия килим на пода в библиотеката.

Той простена нещо, което звучеше като името й. Приличаше по скоро на молба, отколкото на нещо друго. В следващия миг тя лежеше по гръб притисната от възхитителната му тежест и топлината на тялото му, спираща дъха й. Но когато той раздвижи бедрата си и тя усети истинското му желание към нея, чувственият й транс изчезна.

— Джеймс, не — прошепна тя. — Не мога. — Ако не го спреше сега, после щеше да е прекалено късно.

Нямаше представа откъде знае, но бе сигурна в това, колкото и в собственото си име.

Устните му застинаха, но дишането му си остана учестено и той все още не се преместваше от нея.

— Джеймс, не мога. Иска ми се да… — Тя се усети в последния момент. Мили боже, едва не му бе признала, че й се искаше да не спират.

Елизабет почервеня от срам. Каква жена беше тя? Та този мъж не й бе съпруг и никога нямаше да бъде…

— Само един момент — каза той. — Имам нужда от малко време.

И двамата изчакаха докато дишането им се успокои. След няколко секунди той се изправи на крака и като джентълмен — какъвто беше дори и при най-странните обстоятелства — й протегна ръка.

— Съжалявам, — каза тя, когато той й помогна да стане. — Но ако трябва да се омъжа… Съпругът ми ще очаква…

— Не го казвайте! — сопна й се той. — Не казвайте проклетата дума.

Той пусна ръката й и се обърна ядосано. Боже! Беше я проснал на пода, беше на ръба от това да прави любов с нея и да й отнеме невинността завинаги. И знаеше, че е грешно, знаеше, че е много повече от грешно, но не бе успял да се спре. Винаги се бе гордял с това, че може да контролира страстта си, но сега…

Сега беше различно.

— Джеймс? — Гласът й долетя зад него, нежен и колеблив.

Той не каза нищо, тъй като нямаше доверие на собствения си глас. Долови нерешителността й. Дори и с гръб към нея той можеше да усети как тя се чуди дали да каже още нещо или не.

Но Бог да му е на помощ, ако тя споменеше думата „съпруг“ още веднъж.

— Надявам се, че не сте ми ядосан — каза тя с тихо достойнство. — Но ако ще се омъжвам за някого заради парите му, най-малкото, което мога да му дам в замяна, е девствеността си. — Тя се засмя горчиво. — Всичко това изглежда леко унизително, не мислите ли?

Той й отговори, като се стараеше гласът му да звучи равно:

— Ще ви намеря съпруг.

— Може би това не е най-добрата идея. Вие…

Той се обърна рязко и извика:

— Казах, че ще си получите проклетия съпруг!

Елизабет отстъпи няколко крачки към вратата. Майка й винаги бе казвала, че няма смисъл да спори с разгневен мъж и като се замисли установи, че мисис Сийтън бе написала същото.

— Ще говорим за това по-късно — каза тя.

Той въздъхна дълбоко.

— Моля да приемете извиненията ми, не исках да…

— Всичко е наред — бързо каза тя. — Наистина. Макар че, може би трябва да отменим днешните уроци, като се има предвид…

Той я погледна, когато тя не се доизказа.

— Като се има предвид какво?

По дяволите, този мъж! Щеше да я накара да го каже. Тя се изчерви, докато отговаряше:

— Като се има предвид, че вече се целувах достатъчно преди брака. — Когато той не каза нищо, тя промърмори: — Или дори повече.

Той кимна отсечено.

— Имате ли списък с гостите, които очакваме утре?

Тя премигна объркано от внезапната смяна на темата.

— У лейди Данбъри е. Бих могла да ви го донеса по-късно следобед.

— Ще го взема сам.

Тонът му не предполагаше по-нататъшни разговори затова тя напусна стаята.

 

 

Джеймс прекара цялата сутрин в мрачно настроение. Мръщеше се на слугите, на Малкълм, дори се намръщи на проклетия вестник.

Обикновено леката му походка сега бе заменена от тропане и забиване на пети и когато се върна в Данбъри Хаус, след като прекара няколко часа на полето, ботушите му вдигаха достатъчно шум, за да събудят и мъртвите от гроба.

Това, от което наистина се нуждаеше, бе проклетият бастун на леля му. Знаеше, че е детинско, но имаше нещо успокояващо в това да изкара яда си на пода. Ала да тропа с крака просто не беше достатъчно. С бастуна можеше да пробие дупка в земята. Той тръгна бавно по коридора и неволно се заслуша, докато минаваше край леко открехнатата врата на салона. Дали Елизабет беше там? И какво ли си мислеше за тропането му? Навярно се досещаше, че е той. Трябваше да е мъртва, за да не чуе шума, който вдигаше.

Но вместо мелодичния глас на Елизабет, се раздаде гръмоподобния вик на леля му:

— Джеймс!

Той издаде почти беззвучен стон. Щом леля му го наричаше Джеймс, това означаваше, че Елизабет не е с нея. А щом Елизабет не бе с нея, то Агата искаше да говори с него, което никога не предвещаваше нищо добро.

Той се върна няколко крачки назад и подаде главата си през вратата.

— Да?

— Трябва да говоря с теб.

Той нямаше представа как успя да потисне стона си.

— Да, точно от това се страхувах.

Тя потропа с бастуна си.

— Не е нужно да звучиш така, сякаш отиваш към екзекуция.

— Зависи за чия екзекуция става дума — промърмори той.

— А! Какво казваш? — Туп, туп, туп.

Щом влезе в стаята очите му бързо я претърсиха за Елизабет. Тя не беше там, но затова пък Малкълм беше. Котката веднага скочи от перваза на прозореца и се затътри към него.

— Казах — излъга Джеймс, — че и аз искам бастун.

Агата се намръщи.

— Какво не е наред с краката ти?

— Нищо, просто искам да вдигна малко шум.

— Нима не затръшна преди малко вратата.

— Бях навън — каза безизразно той.

Тя се изкикоти.

— В лошо настроение си, а?

— В най-лошото.

— Ще споделиш ли защо?

— Само ако си насочила пушка към сърцето ми.

Това предизвика заинтересованото повдигане на веждите й.

— Много добре знаеш как да възбудиш любопитството ми, Джеймс.

Той се усмихна безрадостно и седна в един стол точно срещу нея. Малкълм го последва и се разположи на крака му.

— Имаш ли нужда от нещо, Агата? — попита Джеймс.

— Нима приятната ти компания не е достатъчна?

Той не беше в настроение да играе игрички затова се изправи.

— Ако това е всичко, тогава ще си вървя. Като твой временен управител имам задължения, които трябва да изпълнявам.

— Сядай!

Той веднага седна. Винаги се подчиняваше на леля си, когато тя използваше този тон. Някои навици не можеха да се забравят. Агата прочисти гърлото си — това никога не беше добър знак. Джеймс се подготви да слуша дълга лекция.

— В последно време компаньонката ми се държи много странно — каза тя.

— Нима?

Тя събра краищата на пръстите си.

— Да, не е на себе си. Забелязал ли си?

Нямаше начин да обясни на леля си събитията от последните няколко дни. По никакъв проклет начин.

— Не мога да кажа, че познавам мис Хочкис много добре — отвърна той, — за да си правя каквито и да е изводи.

— Наистина ли? — попита тя с подозрително небрежен тон. — Мислех, че двамата сте се сприятелили по някакъв начин.

— Така е. По някакъв начин. Тя е достойна за възхищение млада дама.

Краищата на ушите му запламтяха. Ако топлината се разпростреше до лицето му, щеше да му се наложи да напусне страната. Не се бе изчервявал поне от десетилетие.

Но от друга страна от почти толкова време, не бе разпитван така от леля си.

— Но все пак — продължи той, като леко тръсна глава, за да може косата да скрие пламналите му уши — се познаваме едва от няколко дни. Определено не е достатъчно, за да мога да преценя поведението й.

— Хммм!… — Последва момент на мълчание, което му се стори безкрайно, после изражението на Агата изведнъж се промени и тя попита: — Как върви разследването ти?

Джеймс премигна само веднъж. Беше свикнал с характерната за леля му привичка често да променя темата.

— Не върви — каза той. — Не мога да направя много докато изнудвачът не изпрати писмо отново. Вече говорих с теб за слугите и ти ме увери, че те са или твърде лоялни или недостатъчно грамотни, за да измислят подобен план или интрига.

Графинята присви сините си очи и го награди с леден поглед.

— Надявам се, че вече не подозираш мис Хочкис.

— Ще се радваш да научиш, че я изключих от заподозрените.

— Какво друго направи?

— Нищо — призна си Джеймс. — Няма кой знае какво друго да се направи. Както казах, страхувам се, че следващата стъпка е на изнудвача.

Лейди Данбъри отново събра пръстите си.

— Значи ми казваш, че си принуден да останеш в Данбъри Хаус докато изнудвачът отново поиска пари?

Джеймс кимна.

— Разбирам. — Тя се отпусна в креслото си. — Тогава ще трябва да продължиш да се правиш на мой управител, за да не заподозрат самоличността ти.

— Агата — каза той с тон нетърпящ възражение, — не ме извика тук само за да си намериш безплатен управител, нали? — И в отговор на обиденият й поглед добави: — Знам, колко стисната можеш да бъдеш понякога.

— Не мога да повярвам, че си мислиш това за мен! — подсмръкна тя.

— Това и още много други неща, скъпа лельо.

Тя се усмихна твърде сладко.

— Винаги е приятно, когато се отнасят с уважение към интелигентността ти.

— Това е едно от качествата ти, които никога не бих подценил.

Тя се засмя.

— Отгледах те добре, Джеймс. И наистина много те обичам.

Той въздъхна докато се изправяше на крака. Тя беше лукава старица и без никакви угризения се бъркаше в живота му и периодично го превръщаше в истински ад, но и той я обичаше.

— В такъв случай, ще се върна към задълженията си. Не бихме искали някой да си помисли, че не съм достатъчно компетентен в качеството си на управител.

Тя го стрелна с поглед. Агата считаше сарказма за своя лична привилегия.

— Ще трябва да ме уведомиш, ако получиш друга бележка от изнудвача — каза Джеймс.

— Веднага щом я получа — увери го тя.

Той спря до вратата.

— Разбрах, че ще правиш събиране утре.

— Да, малко градинско парти. Защо? — Но преди той да успее да отговори, добави: — О, разбира се. Не искаш да те разпознаят. Трябва да ти дам списъка с гостите. — Тя посочи към другия край на стаята. — Подай ми кутията с книжата — тази, която е на бюрото.

Джеймс направи, каквото му наредиха.

— Хубаво е, че те накарах да си смениш името, нали? Няма да е добре, ако някой спомене маркиз Сидуел.

Джеймс кимна, докато леля му се ровеше из книжата си. Навсякъде го познаваха предимно като Ривърдейл откакто бе наследил титлата на двадесет, но и фамилното му име също беше известно. Агата възкликна: „Аха!“ и извади лист с цвят на сметана. Преди да му го подаде, тя го прегледа и измърмори:

— О, боже! Не мога да си представя, че не познаваш поне един от тези хора.

Джеймс прочете имената, като остави леля му да си мисли, че е воден от желанието си да запази самоличността си в тайна. Истината беше, че искаше да види мъжете, от които трябваше да избере проклет съпруг за Елизабет.

Сър Бъртрам Фелпорт пияница
Лорд Бинзби заклет комарджия
Даниел, лорд Хармън женен
Сър Кристофър Гаткомб също женен
доктор Робърт Джифорт женен
мистър Уилям Дънфорд развратник
капитан Кинрик Ейдриън прекалено войнствен

— Няма да стане! — изръмжа Джеймс, като едва устоя на желанието си да смачка листа на малка топка.

— Проблем ли има? — попита Агата.

Той я погледна изненадано. Напълно бе забравил, че не е сам в стаята.

— Имаш ли нещо против, да го препиша?

— Не разбирам защо ти е да го правиш.

— Просто за протокола — импровизира Джеймс. — Много е важно да се прави точен отчет на всичко.

Всъщност, Джеймс бе убеден, че колкото по-малко неща се записваха толкова по-добре. Нищо не дискредитираше човек по-добре от писмения документ.

Агата сви рамене и му подаде листа.

— Има перо и мастило на бюрото до прозореца.

Минута по-късно Джеймс прилежно бе преписал списъка и чакаше мастилото да изсъхне. Докато се приближаваше към леля си той каза:

— Не е изключено, изнудвачът да е сред гостите ти.

— Не ми се вярва, но ти си експерта.

Той учудено повдигна вежди.

— Ти се доверяваш на преценката ми по някакъв въпрос? Чудесата никога не свършват.

— Сарказмът не ти отива, момчето ми. — Агата изви врат и надникна към листа в ръцете му. — Защо си пропуснал женските имена?

Още импровизации:

— Те са по-малко подозрителни.

— Глупости! Ти самият прекара първите няколко дни в преследване на мис Хочкис, като си мислеше…

— Не съм я преследвал!

— Това беше метафора, разбира се. Просто исках да кажа, че в началото я подозираше затова не разбирам защо изключваш жените от списъка на заподозрените.

— Ще стигна и до тях, щом приключа с мъжете — промърмори раздразнено Джеймс. Никой не можеше да се сравни с леля му в умението й да притисне човек в ъгъла. — Ще се връщам към задълженията си.

— Върви, върви! — махна пренебрежително с ръка Агата. — Макар че е истински шок за мен да видя маркиза на Ривърдейл да върши слугинската работа с такова усърдие. — Джеймс просто поклати глава. — Пък и Елизабет ще се върне всеки момент и съм сигурна, че ще е по-добра компания от теб.

— Без съмнение.

— Върви.

И той тръгна. Всъщност перспективата да се натъкне на Елизабет точно в този момент съвсем не го радваше. Имаше нужда от време, за да прегледа списъка и да подготви аргументите си срещу повечето, по-скоро срещу всичките кандидати.

А това щеше да му отнеме доста време и усилия, тъй като двама от тях бяха мъже, които Джеймс цял живот бе считал за свои приятели.

 

 

Когато по-късно същият следобед Елизабет си тръгна за вкъщи, тя се сблъска с Джеймс, който тъкмо излизаше от малката си къща. Тя се бе изкушила да избере по-дългия път, но после отхвърли тази мисъл като проява на малодушие. Винаги бе минавала покрай къщата на управителя, когато се прибираше и нямаше да промени навиците си само заради малкия шанс Джеймс да си е вкъщи, вместо да е навън и да проверява посевите, да наглежда арендаторите или да се занимава с някое от хилядите си задължения.

Нима трябваше точно в момента, в който тя минаваше край къщата му, той да се появи на входната врата.

Елизабет си отбеляза на ум никога повече да не разчита на късмета си.

— Елизабет — буквално излая той. — Търсех ви!

Тя хвърли един поглед на буреносното му изражение и реши, че сега е момента да измисли някоя ситуация на живот и смърт, заради която трябваше да се прибере спешно вкъщи.

— С удоволствие бих си побъбрила с вас — каза тя, докато опитваше да се промъкне край него, — но Лукас е болен, а Джейн…

— Вчера изглеждаше напълно здрав.

Тя опита да се усмихне мило, но й беше трудно, тъй като зъбите й бяха стиснати.

— Децата се разболяват толкова бързо. А сега, бихте ли ме извинили.

Той я хвана за ръката.

— Ако наистина беше зле, вие нямаше да дойдете на работа днес.

О, по дяволите! Хвана я.

— Не казах, че е толкова сериозно — процеди тя. — Но искам да се погрижа за него и…

— Щом не е толкова сериозно, със сигурност ще ми отделите няколко минути. — И преди да й даде шанс да извика, той я хвана за лактите и я издърпа в къщата си.

— Мистър Сидънс! — изписка тя.

Той ритна с крак вратата.

— Мислех, че оставихме това мистър Сидънс в миналото.

— Върнахме се на него! — изсъска тя. — Пуснете ме.

— Не се дръжте така, сякаш ще ви изнасилват.

Тя го погледна свирепо.

— Това съвсем не ми се вижда невъзможно.

— Мили боже! — каза той, като прокара ръка през косата си. — От кога станахте толкова свадлива?

— Откакто ме домъкнахте в къщата си!

— Определено нямаше да го направя, ако не бяхте започнали да ме лъжете за брат си.

Устата й се отвори и тя възкликна от негодувание:

— Как смеете да ме обвинявате в лъжа!

— Нима не е така?

— Е, да — призна тя с нежелание, — но това е само защото сте арогантен грубиян, който отказва да приеме „не“ за отговор.

— Отказът да приемеш отрицателен отговор обикновено носи положителен резултат — отвърна той с толкова снизходителен тон, че Елизабет стисна полите си само за да не го цапардоса.

Тя устреми към него хладен поглед и каза ледено:

— Изглежда, че нямам друг избор, освен да ви позволя да говорите. Какво толкова желаете да ми кажете?

Той размаха лист хартия пред лицето й.

— Взех това от лейди Данбъри.

— Надявам се да е известие за уволнението ви? — промърмори тя.

Той подмина думите й.

— Това е списъкът с гостите на графинята. И за съжаление трябва да ви информирам, че никой от тези господа не е подходящ.

— О? И предполагам, че вие ги познавате лично? — заяде се тя.

— Всъщност е така.

Тя дръпна хартията от ръцете му, но успя да откъсне само малко ъгълче.

— О, моля ви — каза тя. — Има двама лордове и един пер. От къде бихте могли да познавате такива знатни господа?

— Вашият брат е пер — напомни й той.

— Е, да. Но вашият не е.

— Откъде сте толкова уверена?

Тя вдигна глава.

— Кой сте вие?

— Брат ми не е пер — раздразнено каза той. — Дори нямам брат. Просто посочвах, че имате злощастният навик да си правите заключения, без да проучите фактите.

— Какво — произнесе тя толкова бавно и у него не остана никакво съмнение, че търпението й виси на косъм — не им е наред на тези мъже?

— Трима от тях са женени.

Челюстта й се раздвижи, вероятно защото скръцна със зъби.

— А какво им има на неженените?

— Е, със сигурност този — той посочи в списъка сър Бертрам Фелпорт — е пияница.

— Убеден ли сте?

— Не мога да ви позволя да се омъжите за човек, който злоупотребява с алкохола.

— Не отговорихте на въпроса ми.

По дяволите, тя беше напориста!

— Да, сигурен съм, че е пияница. И злобен при това.

Тя погледна отново към листа в ръцете си.

— Ами лорд Бинзби?

— Той залага на комар.

— Редовно?

Джеймс кимна и дори започна да се забавлява.

— Редовно. И освен това е дебел.

Тя посочи отново списъка:

— Амиии…

— Женен, женен и женен.

Тя го погледна остро.

— И тримата?

Той кимна с готовност.

— Един от тях, дори щастливо.

— Е, това е нещо ново — промърмори тя.

Джеймс се въздържа от коментар.

Елизабет въздъхна дълбоко и той забеляза, че раздразнителните й въздишки започваха да звучат като стенания.

— Остават мистър Уилям Дънфорд и капитан Кинрик Ейдриън. Предполагам, че единият е инвалид, а другият умствено изостанал.

Той бе на път да се съгласи, но само един неин поглед към Дънфорд и капитана щеше да й е достатъчен да разбере, че я баламосва.

— И двамата са считани за привлекателни и интелигентни — призна той.

— Тогава какъв е проблема?

— Дънфорд е женкар.

— И?

— Със сигурност ще ви изневерява.

— Аз не съм подарък, Джеймс. Не мога да очаквам от другите да са съвършени.

Очите му запламтяха.

— Трябва да очаквате вярност. И сте длъжна да го изисквате.

Тя се вгледа невярващо в него.

— Би било чудесно, сигурна съм. Но не ми изглежда толкова важно, колкото…

— Съпругът ви — изръмжа той — ще ви бъде верен, иначе ще си има работа с мен.

Очите на Елизабет едва не изскочиха. Тя зяпна срещу него и после изведнъж избухна в смях.

Джеймс скръсти ръце и я погледна изпепеляващо. Не беше свикнал да се присмиват на джентълменските му прояви.

— О, Джеймс — пое си въздух тя. — Съжалявам, това беше много мило от ваша страна. Почти — тя избърса очите си — достатъчно мило, за да ви простя, че ме отвлякохте.

— Не съм ви отвлякъл — каза той сърдито.

Тя махна с ръка.

— Как, за бога, очаквате да защитавате честта ми, след като се омъжа?

— Няма да се омъжите за Дънфорд — натърти той.

— Щом казвате — произнесе тя толкова сериозно и внимателно, че той веднага разбра, че си умира да се разкикоти отново. — А сега защо не ми кажете какво не е наред с капитан Ейдриън?

Последва дълга пауза. Наистина дълга пауза преди Джеймс да изтърси:

— Той е гърбав.

Още една пауза.

— Изключвате го от кандидатите само защото е гърбав? — попита тя невярващо.

— Това е знак за вътрешна слабост.

— Разбирам.

Джеймс осъзна, че на Ейдриън ще му е нужно нещо повече от този недъг.

— Да не споменавам… — добави той запъвайки се докато се опитваше да измисли нещо подходящо — че веднъж го видях да крещи на майка си пред слугите.

Елизабет явно не бе в състояние да отговори. Дали заради сподавения си смях или пълното объркване, Джеймс не знаеше. А и не беше напълно сигурен дали иска да разбере.

— Беше много неуважително — добави той.

Внезапно тя протегна ръка и докосна челото му.

— Да нямате треска? Според мен имате.

— Нямам треска.

— Държите се така, все едно имате.

— Ще ме сложите ли в леглото и ще се грижите ли за мен мило и нежно, ако имам?

— Не.

— Значи нямам.

Тя отстъпи крачка назад.

— В такъв случай май ще е по-добре да си тръгна.

Джеймс се облегна на стената, защото се чувстваше напълно изтощен. Той осъзна, че тя го бе довела до това състояние. Ако не се хилеше като идиот, беше бесен. Ако не беше бесен, бе обхванат от страст. Ако не беше обхванат от страст… е, това беше спорен въпрос.

Той я наблюдаваше как отваря вратата, запленен от нежните й ръце.

— Джеймс! Джеймс!

Той стреснато вдигна глава.

— Сигурен ли сте, че капитан Ейдриън е гърбав?

Той кимна, като знаеше, че ще го разобличат още на следващия ден, но се надяваше да измисли по-правдоподобна лъжа, за да прикрие тази.

Тя присви устни. А съвестта му го загриза.

— Не ви ли изглежда странно? Гърбав военен?

Той сви рамене безпомощно.

— Казах ви, че не трябва да се омъжвате за него.

Тя издаде някакъв малък забавен звук.

— Мога да подобря стойката му.

Той успя само да поклати глава.

— Вие сте забележителна жена, Елизабет Хочкис.

Тя му кимна, след което излезе през вратата. Преди да я затвори обаче, се обърна назад.

— И, Джеймс…

Той вдигна поглед към нея.

— Изправете се.