Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (6)

Глава 6

Джеймс не спря да я наблюдава през целия ден. Знаеше как да проследи човек, като се плъзга покрай ъглите и се крие в празните стаи. Елизабет, която изобщо не подозираше, че на някой може да му хрумне да я следи, така и не разбра. Той я слушаше, докато тя чете на леля му, наблюдаваше я, докато сновеше напред-назад в коридора изпълнявайки някоя от съвършено ненужните поръчки на графинята.

Тя се отнасяше към Агата с уважение и загриженост. Джеймс се опита да улови някакъв признак на раздразнение или нетърпение, но всеки път, когато леля му се държеше дразнещо, Елизабет реагираше със снизхождение и хумор, които той намираше за очарователни.

Търпението, с което отвръщаше на прищевките на леля му, вдъхваше уважение. Самият той щеше да е избухнал още преди обяд. Мис Хочкис продължаваше да се усмихва, дори когато си тръгна в четири следобед. Джеймс я наблюдаваше през прозореца, докато се отдалечаваше по пътя. Главата й се клатеше наляво-надясно и с някакво топло чувство той предположи, че тя си пее. Без да се замисли, той затананика.

— Каква е тази мелодия?

Той се обърна. Леля му стоеше на прага на стаята и тежко се подпираше на бастуна си.

— Не и такава, на която би искала да знаеш думите — каза той с дяволита усмивка.

— Глупости. Ако е вулгарна то със сигурност искам да я знам.

Джеймс се засмя.

— Лельо Агата, не ти казах думите на онази моряшка песен, която ме хвана да припявам, когато бях на дванадесет, определено няма да ти кажа и сега.

— Хммм… — Тя тропна с бастуна си по пода и се обърна. — Ела да ми правиш компания, докато си пия чая.

Джеймс я последва в салона и седна срещу нея.

— Всъщност — започна той — се радвам, че ме покани да се присъединя към теб. Исках да поговорим за твоята компаньонка.

 

 

— Мис Хочкис?

— Да — каза той като се опита да звучи безразлично. — Дребна, руса.

Агата се усмихна разбиращо, а погледът й бе по-лукав от всякога.

— Значи си забелязал…

Джеймс се престори, че не разбира.

— Че косата й е руса? Трудно бих го пропуснал, лельо.

— Имам предвид, че е много симпатична и ти го знаеш.

— Мис Хочкис определено е привлекателна — каза той, — но…

— Но не е твоят тип — довърши тя. — Знам. — Тя го погледна. — Забравих как си пиеше чая.

Джеймс свъси вежди. Леля Агата никога не забравяше нищо.

— С мляко, без захар — каза той подозрително. — И защо реши, че мис Хочкис не е моят тип жена?

Агата сви рамене деликатно и му наля чай.

— У нея се долавя известна елегантност.

Джеймс млъкна за момент.

— Имам чувството, че току-що ме обиди.

— Е, трябва да си признаеш, че другата жена беше леко… ъъъ, бих казала… — тя му подаде чая — прецъфтяла.

— Каква друга жена?

— Прекрасно знаеш коя. Онази с червената коса и… — Тя повдигна ръце пред гърдите си и започна да прави едва доловими кръгообразни движения. — Знаеш.

— Лельо Агата, тя беше оперна певица!

— Е — каза тя, — определено не трябваше да ми я представяш.

— Нямах такова намерение — каза той през стиснати устни. — Но ти се държа твърде нетактично като ме преследваше по улицата.

— Ако ще ме обиждаш…

— Опитах се да те избегна — прекъсна я той. — Опитах се да избягам, но ти не обърна внимание на това.

Тя драматично сложи ръка на гърдите си.

— Извини ме за това, че съм загрижената ти леля, на която не й е безразлична съдбата ти. От доста години очакваме да се ожениш и бях много любопитна за придружителката ти.

Джеймс си пое дълбоко дъх и опита да раздвижи схванатите си мускули. Никой не го караше да се чувства като незряло шестнадесетгодишно момче така, както леля му.

— Мисля — каза той твърдо, — че обсъждахме мис Хочкис.

— О, да! — Агата отпи от чая си и се усмихна. — Мис Хочкис. Очарователно момиче. И толкова разумно! Не като лекомислените лондонски госпожици, които постоянно срещам в Алмак. Достатъчно е човек да прекара само една вечер там, за да си помисли, че интелигентността и здравият разум са напълно заличени от британското общество.

Джеймс бе напълно съгласен с нея по този въпрос, но сега не му беше времето да го обсъждат.

— Мис Хочкис…? — напомни й той.

Леля му го погледна, примигна и каза:

— Не знам какво щях да правя без нея.

— Може би щеше да си по-богата с петстотин паунда — предположи той.

Чашата с чай на Агата шумно изтрака в чинийката.

— Не мога да повярвам, че подозираш Елизабет.

— Тя има достъп до личните ти вещи — посочи той. — Пазиш ли нещо, което би могло да е уличаващо. Може от години да се рови из нещата ти, без да подозираш.

— Не — каза леля му с тих, но всяващ респект глас. — Не и Елизабет. Тя никога не би направила подобно нещо.

— Извини ме, лельо, но как може да си толкова сигурна?

Тя го погледна.

— Мислех, че си наясно колко добре преценявам характерите на хората и това трябва да ти е достатъчно.

— Разбира се, че е така, Агата, но…

Тя вдигна ръка.

— Мис Хочкис е олицетворение на доброта, възпитание и искреност и аз отказвам да слушам повече за това.

— Много добре.

— Ако не ми вярваш, прекарай малко повече време с момичето и ще видиш, че съм права.

Джеймс доволно се облегна.

— Точно това възнамерявам да направя.

 

 

Същата нощ той я сънува.

Тя бе наведена над проклетата си червена книга. Дългата й руса коса бе спусната и блестеше на лунната светлина. Носеше непорочна бяла нощница, която я покриваше от глава до пети, той някак си знаеше как точно изглежда без нея и я желаеше толкова отчаяно…

А после тя избяга от него, като му се смееше през рамо, а косата й се вееше зад нея и гъделичкаше лицето му всеки път щом успееше да я настигне. Но когато се протегнеше да я докосне, тя се измъкваше. Всеки път щом решаваше, че е достатъчно близо да прочете заглавието на малката й книга, златистият надпис се обръщаше и избледняваше, а той се оказваше останал без дъх.

Точно така се чувстваше Джеймс, когато се изправи в леглото си по изгрев-слънце. Беше силно замаян, дишаше тежко и мислеше само за едно.

Елизабет Хочкис.

 

 

Когато на следващата сутрин Елизабет пристигна в Данбъри Хаус, се намръщи недоволно. Беше се заклела, че дори няма да поглежда към корицата на „Как да се омъжиш за маркиз“, но когато се прибра вкъщи предишния ден, бе открила книгата да лежи на леглото й, а яркочервената й корица буквално крещеше да бъде отворена.

Елизабет си бе казала, че само ще надникне; искаше само да види дали в нея има нещо за остроумието и за разсмиването на мъжете, но преди да се усети вече седеше на ръба на леглото и четеше задълбочено.

И сега в главата й се блъскаха толкова много правила и съвети, че тя се чувстваше замаяна. Не трябваше да флиртува с женен мъж, не трябваше да дава съвети на мъж, но не биваше да се колебае да отхвърли претендента, ако той забравеше за рождения й ден.

— Благодаря на Бог за тази милост — промърмори тя като влезе в Данбъри Хаус. Рожденият й ден беше след девет месеца, достатъчно далеч, за да не отхвърли някой ухажор, което тя може би…

О, за бога! Какво си мислеше? Беше твърдо решила, че няма да се поддава на мисис Сийтън, но ето че…

— Изглеждате много сериозна тази сутрин.

— Мистър Сидънс — изписка изненадано тя. — Радвам се да ви видя.

Той се поклони галантно.

— Чувството е взаимно, уверявам ви.

Тя се усмихна и изведнъж се почувства неловко от присъствието му. Бяха прекарали доста време заедно предишния ден и Елизабет се надяваше, че могат да се считат за приятели, но това бе преди…

Тя се закашля. Това бе преди да прекара половината нощ в мисли за него.

Той веднага й подаде кърпичката си. Елизабет се изчерви като се надяваше да не е твърде очевидно.

— Благодаря, но няма нужда — бързо каза тя. — Само си прочиствах гърлото.

Туп!

— Това трябва да е лейди Данбъри — промърмори мистър Сидънс без дори да си направи труда да се обърне.

Елизабет прикри съжалителната си усмивка и обърна глава. Действително лейди Данбъри стоеше в другия край на коридора и тропаше с бастуна си. Малкълм седеше самодоволно на пода до нея.

— Добро утро, лейди Данбъри — каза Елизабет като тръгна към възрастната жена. — Как се чувствате?

— Като на седемдесет и две — отвърна тя.

— Е, това е неприятно — каза Елизабет, — тъй като по моите изчисления не сте на повече от шестдесет и седем.

— Малка нахалница. Много добре знаеш, че съм на шестдесет и шест.

Елизабет прикри усмивката си.

— Имате ли нужда от помощ, за да стигнете до салона? Закусихте ли вече?

— Две яйца и три препечени филийки и тази сутрин не възнамерявам да стоя в салона.

Елизабет примигна изненадано. Тя и графинята прекарваха всяка сутрин в салона и от многото лекции на лейди Д. любимата й бе за ползата от това винаги и навсякъде да се спазват установените порядки.

— Реших да постоя в градината — обяви графинята.

— О! — каза Елизабет. — Разбирам. Това е чудесна идея. Въздухът е много приятен и вятърът е…

— Мисля да си подремна.

След това изявление Елизабет напълно загуби дар слово. Лейди Данбъри често се унасяше, но никога не го признаваше и определено никога не употребяваше думата „дрямка“.

— Искате ли да ви придружа до градината? — предложи мистър Сидънс. — С удоволствие ще ви правя компания.

Елизабет подскочи с няколко инча. Напълно бе забравила за присъствието му.

— Няма нужда. Може и да не съм много подвижна напоследък, но все още не съм умряла. Хайде, Малкълм — каза тя, а после се отдалечи с влачещият се след нея котарак.

Елизабет се взираше след тях допряла ръка до лицето си в изумление.

— Наистина е забележително как е дресирала котката си — каза Джеймс.

Елизабет учудено се обърна към него.

— Изглежда ли ви болна?

— Не, защо?

Тя размаха странно ръце по посока на лейди Данбъри напълно неспособна да изрази с думи шока си. Джеймс я погледна развеселено.

— Толкова ли е странно, че тя може да иска да си подремне в градината. Времето е чудесно.

— Да! — каза тя, а притеснението правеше гласът й по-силен. — Това е много странно.

— Е, сигурен съм, че…

— Казвам ви, че е странно. — Елизабет поклати глава. — Не ми харесва, изобщо не ми харесва.

Той я погледна преценяващо.

— Какво предлагате да направим?

Тя изправи рамене.

— Лично аз смятам да я наблюдавам.

— Ще я наблюдавате докато спи? — попита невярващо той.

— Имате ли по-добри идеи?

— По-добри от тази да дебна една възрастна жена докато спи? Всъщност да, ако се напрегна може и да измисля една или две идеи за занимания, които биха били…

— О, шшт! — каза тя раздразнено. — Нямам нужда от помощта ви така или иначе.

Джеймс се усмихна.

— Нима ме помолихте за нея?

— Както любезно ми посочихте — каза тя и вдигна брадичка, — не е трудно да наблюдаваш как една възрастна жена спи. Сигурна съм, че имате много по-важни занимания от това. Приятен ден.

Джеймс зяпна с уста от удивление, докато тя се отдалечаваше. По дяволите, не бе искал да я обиди.

— Елизабет, почакайте!

Тя спря и се обърна, вероятно по-учудена от това, че той се обръща към нея с малкото й име, отколкото от това, че бе извикал. И той се бе изненадал, но напоследък тя бе обсебила напълно мислите му и бе започнал да я нарича на ум Елизабет и…

— Да? — най-накрая каза тя.

— Ще дойда с вас.

Тя го погледна раздразнено.

— Знаете как да бъдете тих, нали? Не искам тя да ни хване докато я шпионираме.

Устните на Джеймс се извиха в подобие на усмивка и това беше най-доброто, което успя да направи, за да не избухне в смях.

— Бъдете сигурна, че няма да издам присъствието ни — каза той. — Смятам, че съм доста добър шпионин.

Тя се намръщи.

— Това е странно твърдение и… Добре ли сте?

— Здрав съм като камък, защо питате?

— Изглеждате така, сякаш всеки момент ще кихнете.

Той зърна някакви цветя наблизо и веднага се хвана за носа.

— Винаги кихам от цветята.

— Не кихахте вчера в розовата градина.

Той прочисти гърлото си и взе да мисли бързо.

— Това не са рози — каза той, като посочи вазата.

— Все пак не можете да дойдете — каза тя й кимна все едно го освобождаваше. — Има цветя из цялата градина. Не може да кихате на всеки две минути.

— О, няма — каза бързо той. — Само отрязаните цветя ми действат така.

Тя го изгледа подозрително.

— Никога не съм чувала за подобно нещо.

— Нито пък аз. Досега не съм срещал някой, който да реагира по същия начин. Трябва да е нещо в стеблото, някаква субстанция, която… ъъъ… се отделя във въздуха, когато стеблото е отрязано. — Тя го погледна невярващо, затова той доразви историята като каза: — Представете си колко ужасно е, когато ухажвам някоя дама. Бог да ми е на помощ, ако реша да й поднеса цветя.

— Много добре — живо каза тя. — Елате, но ако провалите…

— Няма — увери я той.

— Ако провалите това — повтори тя този път по-силно, — никога няма да ви простя.

Той склони глава и леко се поклони.

— Водете, мис Хочкис.

Тя направи няколко крачки, после спря и се обърна, а в сините й очи се таеше леко колебание.

— Преди малко ме нарекохте Елизабет.

— Простете ми, увлякох се.

Джеймс видя как емоциите преминават по лицето й. Тя не беше сигурна дали да му позволи волността да я нарича по малко име. Можеше да види как естественият й общителен характер се бори с желанието да го държи на разстояние. Най-накрая присви устни и каза:

— Не е толкова важно. В Данбъри Хаус не се държим прекалено официално. Щом готвачът и икономът ме наричат Елизабет, значи и вие можете.

Джеймс усети как сърцето му се изпълва със странно задоволство.

— В такъв случай и вие трябва да ме наричате Джеймс.

— Джеймс… — Тя сякаш изпробва как й звучи и след това добави. — Никога няма да се обръщам към вас по този начин в нечие друго присъствие.

— Разбира се, че не, но ако сме сами не е нужно да сме толкова официални.

Тя кимна.

— Много добре мистър… — Усмихна се. — Джеймс. Да тръгваме.

Той я последва през лабиринт от коридори. Тя настоя да минат по обиколния път, за да не събудят подозренията на лейди Данбъри. Джеймс не разбираше как появата им в балната зала, в стаята за закуска, и в оранжерията само за една сутрин ще предизвикат нещо друго, освен подозрения, но запази тези мисли за себе си. Елизабет очевидно бе доволна от ролята си на водач, а той се наслаждаваше да я гледа отзад.

Когато най-накрая излязоха навън те се озоваха от източната страна на къщата, близо до входа и възможно най-далеч от градината.

— Можехме да излезем и през френските врати в музикалната стая — поясни Елизабет, — но по този начин ще се придвижим край живия плет и ще останем незабелязани.

— Чудесна идея — промърмори той докато я следваше край плета. Той беше висок дванадесет стъпки и напълно ги скриваше от къщата. За негова изненада веднага щом Елизабет сви зад ъгъла се затича. Е, може би не тичаше, но определено се движеше някъде между бързо ходене и тичане. Краката му бяха много по-дълги от нейните и той само трябваше да удължи крачките си.

— Наистина ли е необходимо да бързаме толкова?

Тя се обърна към него, но не спря.

— Много се притеснявам за лейди Данбъри — каза тя и стремително продължи напред.

Джеймс смяташе времето прекарано с Елизабет за чудесна възможност да я проучи, но някакъв прагматизъм все пак го накара да изкоментира:

— Със сигурност живота в Данбъри Хаус не е толкова монотонен, че най-странното събитие на лятото да е решението на една шестдесет и шест годишна жена да подремне.

Тя се завъртя отново.

— Съжалявам, че намирате компанията ми за скучна, но ако си спомняте никой не ви е молил да ме придружавате.

— О, компанията ви е всичко друго, но не и скучна — каза той с най-милата си усмивка. — Но не разбирам какво толкова се случва.

Тя спря, сложи ръце на кръста си и го погледна с най-твърдия си поглед.

— От вас би се получила една чудесна гувернантка — каза той.

— Лейди Данбъри никога не си подремва. За нея рутината е като въздуха. Две яйца и три препечени филийки за закуска. Всеки ден. Тридесет минути бродерия. Всеки ден. Кореспонденцията се подрежда и се пишат отговори в три следобед. Всеки ден. И…

Джеймс вдигна ръка.

— Изразихте се достатъчно ясно.

— Тя никога не си подремва!

Той кимна бавно, като се чудеше какво, за бога, би могъл да добави. Тя издаде едно последно „хммм“, после се обърна и отново забърза, подтичвайки. Джеймс я последва с широки крачки. Разстоянието между тях леко се увеличи и той тъкмо щеше да ускори крачка, когато забеляза един изгнил корен отпред.

— Внимавайте с този…

Тя се приземи на земята, едната й ръка се изви елегантно нагоре като крило на птица, а с другата посрещна падането.

— … корен — довърши той и дотича до нея. — Наранихте ли сте?

Тя поклати глава, докато си мърмореше.

— Разбира се, че не. — Но изпъшка докато го казваше и той се усъмни в думите й.

Той приклекна до нея и посегна към ръката, на която бе паднала.

— Как е ръката ви?

— Добре съм — настоя тя, като издърпа ръката си обратно и взе да я почиства от полепналите по нея камъчета и кал.

— Предпочитам сам да се уверя в това.

— Някак си — каза тя — това трябва да е по ваша вина.

Той не успя да скрие изненаданата си усмивка.

— По моя вина?

— Не съм сигурна как или защо, но ако има някаква справедливост на този свят, то вината е ваша.

— Ако вината е моя — каза той, — тогава трябва да ви се реванширам, като ви помогна за раните.

— Нямам никакви…

— Рядко приемам „не“ за отговор.

С дълбока въздишка тя протегна ръката си напред и сърдито измърмори:

— Ето.

Джеймс нежно намести китката й. Тя не реагира, докато той не изви ръката й на една страна.

— Ох! — простена тя очевидно раздразнена, че е показала болката си. — Не болеше много — добави бързо тя. — Сигурна съм, че не е изкълчена.

— Мисля, че сте права — съгласи се той. Не виждаше оток. — Но трябва да я щадите за ден или два. Може би ще искате да се върнем в къщата, за да си сложите лед или парче студено месо.

— Нямам време — каза тя и енергично се изправи на крака. — Трябва да проверя лейди Данбъри.

— Ако тя наистина си подремва, както се тревожите, мисля, че страховете ви са малко преувеличени. — Елизабет го погледна с негодувание. — Или с други думи — добави той с най-нежния си тон, — не е нужно да рискувате живота си за това.

Той направо виждаше как тя претегля думите му в ума си, но накрая просто поклати глава и каза:

— Вие сте напълно свободен сам да вземате решенията си. — После се обърна и се устреми напред.

Джеймс издаде сподавен стон и опита да си спомни защо въобще я следваше. Леля Агата, припомни си той. Всичко беше заради леля му. Трябваше да разбере дали Елизабет я изнудва.

Съвестта му казваше, че не беше тя. Всеки, който се притесняваше толкова много за една властна и често пъти повече от досадна стара дама, със сигурност не би я изнудвал.

И все пак Джеймс нямаше други заподозрени и затова я последва. Когато зави зад следващия ъгъл, я изгуби от поглед, но ускори крачка и скоро я откри да стои напълно изправена и неподвижна с прилепен гръб към живия плет. Тя гледаше през рамо с извъртяна под немислим ъгъл глава.

— Какво виждате? — попита той.

— Нищо — призна си тя. — Но изглежда, че вратът ми се е схванал ужасно.

Джеймс потисна усмивката, която се надигаше в него и запази сериозен тон.

— Искате ли аз да погледна?

Тя обърна главата си напред и после с гримаса на неудобство я завъртя настрани и назад. Джеймс потръпна, когато чу как врата й изпука.

— Мислите ли, че може да го направите незабелязано? — потърка врата си тя.

Образи от предишните му мисии във Франция, в Испания и тук, в Англия, преминаха през главата му. Джеймс беше експерт в това да остава невидим.

— О — каза той, — сигурен съм, че ще мога да се справя.

— Много добре. — Тя отстъпи назад. — Но ако заподозрете дори за секунда, че тя може да ви види, веднага се отдръпнете.

Джеймс се ухили и я поздрави като й отдаде чест.

— Слушам, генерале.

В този момент Елизабет забрави за всичко.

Забрави, че нямаше никаква представа как ще издържа семейството си.

Забрави, че лейди Данбъри се държеше странно, както и страха си, че тя може да е много болна.

Дори забрави проклетите правила в малката книжка на мисис Сийтън.

И най-вече забрави, че този мъж караше стомахът й да се преобръща, всеки път щом повдигнеше вежди.

Забрави за всичко, освен за радостта от този миг и хлапашката усмивка на лицето на Джеймс Сидънс.

С лек смях тя се протегна и леко го тупна по рамото.

— О, престанете — каза тя като едва разпозна собствения си глас.

— Да престана с какво? — попита той с възможно най-невинното изражение.

Тя имитира поздрава му с отдаването на чест.

— Вие раздавате заповеди с лекота и замах — посочи той. — Съвсем естествено е да ви сравня със…

— Просто вижте как е лейди Данбъри — прекъсна го тя.

Джеймс се усмихна разбиращо и се промъкна покрай на плета.

— Виждате ли нещо — прошепна Елизабет.

Той се обърна.

— Да, виждам лейди Данбъри.

— Само това?

— Не мисля, че се интересувате от котката.

— Малкълм?

— В скута й е.

— Не ме интересува какво става с проклетата котка.

— Не съм си го и помислял.

— Какво прави лейди Данбъри?

— Спи.

— Спи?

— Нима не е това, което се канеше да прави?

— Имам предвид нормално ли спи? — сопна му се тя. — Дълбоко ли диша? Движи ли се?

— В съня си? — попита учудено той.

— Не се дръжте като глупак. Хората се движат в съня си постоянно. — Тя свъси поглед. — Защо се усмихвате?

Джеймс се закашля, за да прикрие издайническата си усмивка и опита да си спомни кога за последен път някоя жена го бе наричала глупак. Дамите, които бе срещал напоследък в Лондон, бяха твърде превзети и му правеха комплименти за дрехите, за лицето, за доброто му телосложение. Когато една бе стигнала чак до там, че да се възхищава на формата на челото му, той бе решил, че е време да се махне.

Но никога не бе предполагал колко ще му е забавно да слуша обиди от устата на Елизабет Хочкис.

— Защо се усмихвате? — попита тя нетърпеливо.

— Нима се усмихвам?

— Прекрасно знаете, че е така.

Той се наведе към нея достатъчно напред, за да спре дъха й.

— Искате ли да знаете истината?

— Ъъъ… да. Истината е винаги за предпочитане. Е, почти винаги.

— Почти?

— Е, освен ако другият вариант е да нараниш чувствата на някого ненужно — обясни му тя, — тогава… Почакайте! Вие трябваше да отговаряте на въпросите ми.

— О, да, усмивката — каза той. — Беше заради коментара ви, че съм глупак.

— Усмихвате се, защото ви обидих?

Той сви рамене и протегна ръце по особено чаровен начин.

— Жените не ме обиждат често.

— Значи общувате с неподходящ тип жени — измърмори тя.

Джеймс избухна в смях.

— Тихо — изсъска тя, като го отдалечи от плета. — Лейди Данбъри ще ви чуе.

— Тя хърка достатъчно силно, за да заглуши и стадо овце — отвърна той. — Съмнявам се, че ще успеем да я събудим.

Елизабет поклати глава и се намръщи.

— Това не ми харесва. Тя никога не спи през деня. Казва, че не е естествено.

Джеймс се ухили и му се прииска да я подразни още малко, но се отказа щом забеляза дълбоката загриженост в тъмносините й очи.

— Елизабет — каза меко той. — От какво толкова се страхувате?

Тя дълбоко въздъхна.

— Може да е болна. Когато хората започнат изведнъж да се уморяват — тя преглътна, — това може да е признак за болест.

Той помълча малко преди да попита тихо:

— Родителите ви бяха ли болни, преди да починат?

Погледът й се стрелна към неговия и той осъзна, че е напълно изненадана от въпроса му.

— Не — каза Елизабет, като примигна. — Майка ми почина при злополука с карета, а баща ми… — Тя млъкна и погледна встрани, а изражението й накара сърцето му да се свие. Накрая добави: — Той не беше болен.

Повече от всичко му се искаше да продължи да я разпитва, за да разбере защо тя не желае да обсъжда смъртта на баща си. И в същия миг осъзна, че иска да научи абсолютно всичко за нея.

Искаше да узнае за нейното минало, настояще и бъдеще. Дали говори френски, обича ли шоколадови бонбони, чела ли е Молиер.

Но най-вече искаше да узнае, какво се крие зад всяка усмивка, озаряваща лицето й.

Джеймс едва не падна, когато осъзна това. Никога в живота си не бе изпитвал такава огромна потребност да проникне в най-съкровените ъгълчета на женската душа.

Елизабет запълни неловкото мълчание с въпрос:

— А вашите родители живи ли са?

— Не — отвърна Джеймс. — Баща ми почина неочаквано. Докторът каза, че е заради сърцето му. — Той повдигна рамене. — Или заради липсата на такова.

— О, боже! — възкликна тя.

— Всичко е наред — каза той и небрежно махна с ръка. — Той не беше добър човек. Не тъгувам за него и не ми липсва.

Ъгълчетата на устните й се присвиха, но на него му се стори, че в очите й се мярна нещо, напомнящо на съчувствие.

— Майка ми е починала, когато съм бил съвсем малък — отривисто добави той, като не можеше да си обясни защо й разказва това. — Аз почти не я помня.

— Много съжалявам — меко каза Елизабет. — Надявам се, че това не е било много болезнено за вас.

Джеймс се боеше, че не успя да прикрие болката в очите си, защото тя преглътна и отново каза:

— Съжалявам.

Очите на Елизабет срещнаха неговите за миг и после тя обърна глава, за да погледне към графинята.

— Не бих понесла лейди Данбъри да страда. Просто знам, че не би казала на никого. Може да бъде непоносимо горда. Тя приема загрижеността и притеснението като съжаление.

Джеймс я наблюдаваше как се взира в леля му и изведнъж осъзна колко бе дребничка Елизабет. Земите на Данбъри парк се ширеха около нея в безкрайна палитра от зелено и тя изглеждаше ужасно малка и беззащитна на фона им. Летният вятър подръпваше копринени руси кичури от прибраната й коса и без да се замисли Джеймс се протегна и прибра един зад ухото й.

Дъхът й замря и тя несъзнателно вдигна ръка. Пръстите й се удариха в кокалчетата на ръката му и той се пребори с лудото си желание да хване ръката й. Беше достатъчно съвсем леко да помръдне пръстите си, за да се поддаде на изкушението, но отдръпна ръката си обратно и промърмори:

— Простете ми, вятърът разроши косите ви.

Очите й се разшириха и тя отвори уста сякаш да каже нещо, но накрая просто прошепна:

— Лейди Данбъри винаги е била много добра с мен. Никога няма да мога да й се отплатя.

Джеймс за пръв път чуваше да наричат прямата му до болка леля добра. Всички я уважаваха, страхуваха се от нея, дори се смееха на острите й, режещи шеги, но никога не беше виждал обичта, която изпитваше към жената спасила душата му, отразена в очите на някой друг.

Изведнъж почувства тялото си като напълно чуждо и усети как се накланя напред. Той не контролираше случващото се; сякаш някаква висша сила се бе вселила в тялото му, придвижи ръката му към задната част на главата й, плъзна пръстите му по копринената й коса и приближи Елизабет към него близо, и още по-близо, и тогава…

Тогава устните му докоснаха нейните и каквато и странна сила да го бе накарала да я целуне тя изчезна напълно. Остана само той и огромното му желание да я притежава по всеки възможен начин, по който един мъж може да притежава една жена.

Докато едната му ръка се плъзгаше по-навътре в косата й другата се уви около нея и се разположи на извивката на кръста й. Той усети как тя започва да му отвръща и въпреки цялата си невинност се разтопи в прегръдките му.

Сърцето на Елизабет започна да бие бързо, а неговото отвръщаше в синхрон.

— Боже мой, Елизабет — прошепна той, като премести устните си към лицето й, а после към ухото й. — Аз искам… искам…

Изглежда гласът му бе събудил нещо в нея, защото тя замръзна и той я чу да прошепва:

— О, не!

Джеймс искаше да я задържи в обятията си. Искаше да я положи на земята и да я целува докато тя си загуби ума, но сигурно беше доста по-благороден, отколкото някога си бе представял, защото я пусна в мига, в който тя започна да се дърпа.

Тя стоя срещу него няколко мига като го гледаше шокирано. Бе притиснала пръсти към устните си с огромни и немигащи очи.

— Никога не си бях помисляла… — промърмори тя. — Не мога да повярвам…

— Не можете да повярвате какво?

Тя поклати глава.

— О, това е ужасно.

Това беше повече, отколкото егото му можеше да понесе.

— Е, не мисля, че…

Но тя вече беше избягала.