Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (17)

Глава 17

Нощта бе изпълнена с магия. Ярката луна блестеше, във въздуха се носеше деликатното ухание на диви цветя, а лекият вятър галеше кожата и сякаш нашепваше нежни слова.

Елизабет си помисли, че прилича на принцеса. Жената, която вървеше през полето с коса, развята като златен ореол, не можеше да е обикновената Елизабет Хочкис. Поне за една нощ, тя щеше да е различна. За една нощ в сърцето й нямаше да има тревоги и притеснения. Къпеше се в смях и страст, потънала в чисто удоволствие.

Те тичаха, хванати за ръце. Данбъри Хаус се изгуби от погледа им, макар че звуците от празненството продължаваха да долитат до тях. Гората наоколо ставаше все по-гъста, докато накрая Джеймс спря, задъхан от умора и вълнение.

— О, мили боже — въздъхна Елизабет и почти се блъсна в него. — Не съм тичала толкова бързо от…

Ръцете му се обвиха около нея и дъхът й секна.

— Целуни ме — нареди й той.

Елизабет се предаде на очарованието на нощта и всички колебания, които някога бе имала, всичките й представи за правилно и скандално, просто изчезнаха. Изви врата си да му предложи устните си и той ги завладя. Устата му покри нейната със сладка смесица от нежност и примитивна нужда.

— Няма да те взема. Не сега… не още — закле се той докато я целуваше. — Но ми позволи да те обичам.

Елизабет не разбираше какво има предвид, но кръвта препускаше бясно във вените й. Не бе в състояние да му откаже нищо. Вдигна поглед, видя огъня в шоколадовите му очи и взе решение.

— Обичай ме — промълви тя. — Имам ти доверие.

Пръстите на Джеймс трепереха, когато с благоговение докосна нежната кожа на слепоочията й. Косата й бе като златна коприна под дланите му и тя изглеждаше болезнено дребна и крехка под големите му и внезапно станали несръчни ръце. Осъзна, че би могъл да я счупи. Беше мъничка и красива, бе негова, и трябваше да я защитава.

— Ще бъда нежен — прошепна той и едва позна собствения си глас. — Никога няма да те нараня. Никога!

В очите й светеше безкрайно доверие. Това бе невероятен, разтърсващ дар.

Той остави пръстите си леко да се плъзнат надолу по бузите й към голата кожа на шията. Костюмът й не приличаше на нищо, което бе носила до момента — загатнатите голи рамене го предизвикваха, сякаш при най-малкия допир можеха да се изплъзнат от дрехата. Би могъл да пъхне пръста си под мекия бял плат и да разкрие деликатното й рамо, а после и другото, след това да дръпне роклята надолу, да я разголи…

Кръвта нахлу в слабините му. Мили боже, ако се втвърдяваше така само при мисълта как я разсъблича, тогава какво, по дяволите, щеше да стане, когато наистина бе гола и тръпнеща от желание в обятията му? Как изобщо би могъл да я люби с нежността и вниманието, които заслужаваше?

Въздухът гореше дробовете му и той бавно дръпна роклята от едното й рамо, без да отделя очи от голата кожа. Тя блестеше на лунната светлина като най-рядка перла, а когато сведе глава, за да се притисне към топлата, прелъстителна извивка между рамото и шията й, имаше чувството, че се бе прибирал у дома.

Докато я целуваше, ръката му повтори всичко с другата страна на роклята и той чу как тя ахна, когато плата се надипли надолу, разкривайки нежната заобленост на гърдите й. Тя промърмори нещо — може би името му — но не каза „не“, затова той разкопча последното копче, сгушено между гърдите й и разхлаби деколтето на роклята й достатъчно, за да я остави да падне.

Ръцете й се вдигнаха, за да се прикрие, но той ги улови със своите и ги задържа настрани докато се наведе напред и леко целуна устните й.

— Красива си — прошепна той страстно. — Толкова си красива.

Все още държеше двете й ръце в своята, когато се пресегна и обхвана една от гърдите й с длан. Бе изненадващо пълна и сочна и той не успя да възпре един стон на желание, когато усети как зърното й се втвърдява в ръката му.

Вдигна поглед към лицето й, имаше нужда да види изражението й, искаше да знае, че докосването му й харесва. Полуотворените й устни блестяха сякаш току-що ги бе облизала. Очите й бяха замъглени и невиждащи, а дишането — накъсано.

Плъзна ръка, за да обхване дупето й и я задържа, докато се свличаха на земята. Тревата под тях бе като мек, хладен килим, а косата на Елизабет се разпростря като безценно, златно ветрило. Джеймс просто се взря в нея за един дълъг миг, мълвейки тихи благодарности към Бога, който и да бе той, задето го бе довел до този миг, и след това сведе глава към гърдите й, за да я целуне.

Елизабет стреснато възкликна, когато устните му се сключиха около зърното й. Горещият му дъх пареше кожата й и проникваше в кипящата й кръв. Внезапно почувства тялото си като чуждо, сякаш бе пораснала твърде много, за да се побере в собствената си кожа. Обхвана я силно желание да се движи, да опъне пръстите на краката си и да потърка пети в тревата, да протегне ръце и да ги зарови в гъстата му, кестенява коса.

Изви гръб под него, подвластна на някакъв дяволски импулс, който я подтикваше да се протегне и да вземе всичко, което й предлагаше.

— Джеймс! — промълви тя и след това го повтори. Името му бе единствената дума, която стигаше до устните й и звучеше едновременно като молба и молитва.

Роклята й бе дръпната надолу, доколкото бе възможно затова едната му ръка се премести на бедрото й, пробяга по прасеца и се плъзна към външната част на коляното. След това, толкова бавно, че направо я заболя от очакване, подмина коляното и стисна меката кожа на бедрото й.

Името му отново премина по устните й, но той ги покри със своите и думите се изгубиха в целувката му. Ръката му продължи пътуването си по крака й и се придвижи към вътрешната част на бедрото. Тя застина, с усещането, че наближава ръба на нещо и пътува към някакво тайнствено място, от което нямаше връщане назад.

Джеймс вдигна глава и я погледна. Наложи й се да премигне няколко пъти, за да успее да се фокусира върху любимите черти. Порочна усмивка разтегна устните му и той попита:

— Още?

Бог да й е на помощ, но тя кимна и видя как усмивката му се разшири точно преди устните му да се наведат към брадичката й, повдигнаха я леко и се насочиха към врата й.

А ръката му се придвижи по-нагоре.

Беше стигнал почти до края на бедрото й, почти до сърцевината на женската й същност. Тази близост я лиши от самоконтрол, а краката й затрепериха от очакване.

— Довери ми се — прошепна той. — Просто ми имай доверие. Ще се погрижа да ти е хубаво, обещавам.

Тя не спря да трепери, но краката й леко се разтвориха и му позволиха да се намести между бедрата й. До този момент не бе осъзнала, че той се държи на разстояние от нея и се подпира на ръцете си.

Всичко това, обаче се промени, когато той се наведе над нея. Беше вълнуващо да усеща тежестта му, височината и топлината му. Изглеждаше толкова много по-едър от нея и не бе разбрала в пълна степен силата и мощта му, докато не го усети толкова интимно притиснат до себе си.

Ръката му обхвана бедрото й, а палецът му се оказа опасно близо до къдриците, които прикриваха центъра на женствеността й. Притискаше я, дразнеше я.

И после я докосна.

Елизабет бе абсолютно неподготвена за електрическата мълния, която прониза гръбнака й. Никога не бе подозирала, че може да чувства такава горещина и вълнение и толкова отчаян копнеж за докосването на друго човешко същество.

Пръстите му я милваха докато тя не стигна до момента, в който бе сигурна, че не може да понесе повече и след това продължиха още. Горещият му дъх дразнеше ухото й докато тя не си помисли, че ще го изгори, но той продължи да нашепва думи на любов и страст. Всеки път, когато мислеше, че е достигнала границата, той я повдигаше още по-високо и й показваше нови висини на страстта.

Тя се бе вкопчила в тревата, уплашена, че ако обвие ръце около Джеймс, ще разкъса ризата му на две, но когато плъзна пръст в нея, той прошепна:

— Докосни ме.

Внимателно, като се страхуваше от собствената си страст, тя вдигна ръце към яката на ризата му. Горното копче бе разкопчано, а второто веднага се изплъзна от илика си от бързината й да докосне кожата му.

— Мили боже, Елизабет! — въздъхна той. — Направо ме убиваш.

Тя спря и очите й литнаха към неговите.

— Не — каза той през смях, въпреки желанието си. — Това е хубаво.

— Сигурен ли си? Защото… оооооо!

Нямаше представа какво прави той, как точно движи пръстите си, но напрежението, което нарастваше в нея, внезапно експлодира. Тялото й се напрегна, след това се изви, потрепери и когато накрая се отпусна на земята, бе уверена, че се е разпаднала на хиляди парченца.

— О, Джеймс — въздъхна тя. — Караш ме да се чувствам толкова добре.

Тялото му все още бе твърдо като камък и напрегнато от желание, което щеше да остане незадоволено тази нощ. Ръцете му започнаха да треперят под тежестта му затова се претърколи настрана и се протегна на тревата до нея. Подпря глава на ръката си и се загледа в изящното й лице. Очите й бяха затворени, а устните — разтворени и той бе уверен, че никога не бе виждал нищо по-красиво в целия си живот.

— Имам да ти казвам толкова много — прошепна той, отмятайки коса от челото си.

Елизабет отвори очи.

— Какво?

— Утре — обеща той, като нежно придърпа ризата й нагоре.

Струваше му се грешно и нередно да прикрива такава съвършена красота, но знаеше, че тя се притеснява от голотата си. Или поне щеше да се притесни щом веднъж осъзнаеше, че е гола. Тя се изчерви и това доказа теорията му, че в прилив на страст бе забравила за този факт.

— Защо не можеш да ми кажеш тази вечер? — попита тя.

Това беше добър въпрос. Беше на върха на езика му да й разкрие истинската си самоличност и да я помоли да се омъжи за него, но нещо го възпираше. Щеше да предложи брак само веднъж в живота си и искаше да е идеално. Той никога не си бе мечтал, че ще открие жена, която така да завладее душата му. Тя заслужаваше рози и диаманти и него коленичил в нозете й.

Освен това считаше за свой дълг да предупреди Агата, че спира с дегизировката и лъжите.

— Утре — обеща й той отново. — Утре.

Това изглежда я удовлетвори, защото тя въздъхна и седна.

— Предполагам, че трябва да се връщаме.

Той сви рамене и се ухили.

— Нямам спешна работа.

Тя опита да се намръщи строго.

— Да, но мен ме очакват. Лейди Данбъри прекара цяла седмица в опити да ме убеди да присъствам на този бал. Ако не се появя, никога няма да ме остави на мира. — Тя го погледна кисело с леко наклонена глава. — Тя е винаги на ръба да ме доведе до безумие. Една безкрайна лекция по повод моето отсъствие най-вероятно ще ме побърка съвсем.

— Да — съгласи се Джеймс, — винаги успява да те накара да се чувстваш виновен.

— Защо не дойдеш с мен? — попита Елизабет.

Това бе най-лошата възможна идея. Твърде много хора можеха да го разпознаят.

— С удоволствие — излъга той, — но не мога.

— Защо?

— Е, доста съм прашен от пътя и…

— Ще те поизтупаме.

— Нямам маскараден костюм.

— Пфу! Половината мъже отказват да носят костюми. Мисля, че ще успеем да ти намерим маска.

В пристъп на отчаяние той каза:

— Не мога да се появя пред публика в сегашното си състояние!

Какъвто и отговор да бе подготвила, тя просто затвори уста. След няколко секунди неловко мълчание, тя най-накрая попита:

— Какво състояние имаш предвид?

Джеймс простена. Никой ли не й бе обяснил за отношенията между мъжете и жените? Очевидно, не. Майка й бе умряла, когато Елизабет е била едва на осемнадесет, а му беше трудно да си представи как леля му се заема с тази деликатна задача. Той погледна към нея. В погледа й се четеше очакване.

— Едва ли ще се задоволиш с това да ти кажа, че ми се иска да скоча в езерото и да си остана там.

Тя поклати глава.

— Не съм си и помислял нещо друго — промърмори той.

— Не си… ъъъ…

Той веднага се хвана за думите й.

— Точно така! Не съм.

— Проблемът е — каза тя, без да го поглежда, — че не съм съвсем сигурна, какво не си направил.

— Ще ти покажа по-късно — обеща той. — Бог да ми е на помощ, но ако не го направя, вероятно няма да доживея до края на месеца.

— Значи след месец?

Месец? Да не се беше побъркал? Трябваше да получи специално разрешение.

— След седмица. Не повече.

— Разбирам.

— Не мисля. Но ще разбереш.

Елизабет се изкашля и почервеня.

— За каквото и да говориш — измърмори тя, — чувствам, че е доста неприлично.

Той повдигна ръката й към устните си.

— Ти си все още девица, Елизабет. Но аз съм дяволски възбуден.

— О! Аз… — Тя се усмихна глуповато. — Благодаря ти.

— Бих ти казал, че това не е никакъв проблем — той стисна ръката й, — но това ще бъде една безсрамна лъжа.

— Предполагам — добави тя палаво, — че също така ще излъжеш, ако кажеш, че удоволствието е било твое.

— Това би било огромна лъжа.

Тя се засмя.

— Ако не започнеш да се отнасяш към мен с подходящото уважение, ще те хвърля в езерото със себе си.

— Със сигурност можеш да понесеш още малко дразнене.

— Мисля, че тялото ми беше по-раздразнено отколкото може да понесе за една нощ.

Тя се изкикоти още веднъж.

— Съжалявам — пое си въздух тя. — Не исках да ти се присмивам, но…

— Напротив. — Той опита да сдържи усмивката си, но без особен успех.

— Добре де, така е. Но само защото… — Тя спря да върви и протегна ръка да докосне скъпото за нея лице. — Но само защото ме караш да се чувствам толкова щастлива и свободна. Не мога да си спомня последния път, когато ми е било толкова леко.

— Ами когато си със семейството си? — попита той. — Знам, че ги обожаваш.

— Разбира се. Но дори когато се смеем и забавляваме и си прекарваме чудесно, винаги има един тъмен облак надвиснал над мен, който постоянно ми напомня, че всичко това може да ми бъде отнето. И ще се случи в момента, в който няма да мога вече да ги издържам.

— Никога повече няма да се тревожиш за това — каза той настървено. — Никога.

— О, Джеймс — прошепна тя. — Това е много мило от твоя страна, но не виждам как би могъл…

— Трябва да ми се довериш — прекъсна я той. — И аз крия няколко фокуса в ръкава си. Пък и доколкото си спомням ти каза, че когато си с мен мрачните облаци изчезват.

— Когато съм с теб забравям за грижите си, но това не означава, че ги няма. Че са си отишли.

Той я потупа по ръката.

— Може би ще те изненадам, Елизабет Хочкис.

Те вървяха към къщата в дружелюбно мълчание. Докато се приближаваха звуците от бала — музика, разговори, и чести изблици на смях — се усилваха.

— Истинска навалица е — отбеляза Елизабет.

— Лейди Данбъри не би се задоволила с по-малко — отвърна Джеймс.

Той се вгледа във величествената каменна фасада, която изникна пред тях. Гостите се бяха пръснали по ливадата и той знаеше, че трябва да си тръгне незабавно.

— Елизабет — каза той. — Трябва да вървя, но утре непременно ще се свържа с теб.

— Не, моля те, остани. — Тя му се усмихна, а големите й тъмносини очи разтопиха сърцето му. — Никога не сме танцували.

— Обещавам, че ще го направим. — Той оглеждаше най-близките хора в тълпата. Не видя никой познат, но предпазливостта никога не бе излишна.

— Ще ти намеря маска, ако това те притеснява.

— Не, Елизабет, просто не мога. Приеми това.

Тя се намръщи.

— Не разбирам защо трябва…

— Просто така трябва. Аз… Ох! — Нещо много голямо и сплескано се блъсна в гърба на Джеймс. Очевидно те не бяха чак толкова далеч от тълпата, колкото му се бе сторило. Той се обърна да погледне непохватния…

И осъзна, че се взира право в аквамаринените очи на Каролайн Рейвънскрофт.

 

 

Елизабет наблюдаваше сцената с нарастващо чувство на изумление и ужас.

— Джеймс?! — възкликна радостно Каролайн. — О, Джеймс! Толкова се радвам да те видя.

Очите на Елизабет прелитаха от единия към другия и обратно, докато се опитваше да разбере откъде тези двамата се познават. Ако беше така, Каролайн със сигурност щеше да знае, че той е управителя, за когото Елизабет й бе споменала по-рано същата вечер.

— Каролайн… — каза Джеймс през зъби.

Тя се опита да обвие ръце около него, но костюма на тиква й пречеше.

— Къде се губиш? Блейк и аз сме много разочаровани. Той се опитва да се свърже с теб от… Елизабет?

Джеймс замръзна.

— От къде я познаваш? — попита той бавно и внимателно.

— Запознахме се тази вечер — отвърна Каролайн като му махна пренебрежително с ръка, преди да се обърне към новата си най-добра приятелка. — Елизабет, търсих ви цяла вечер. Къде се изгубихте? И от къде познавате Джеймс?

— Аз… аз… — Елизабет не можеше да намери думи и да изкаже това, което ставаше все по-очевидно.

— Кога срещна Елизабет? — Каролайн се завъртя към Джеймс, а светлокафявата й плитка се удари в рамото му. — Споменах й за теб този следобед, но тя каза, че не те познава.

— Говорела сте ми за него — прошепна Елизабет. — Не, не сте. Не сте споменала Джеймс. Единственият човек, за когото говорехте, бе…

— Джеймс — прекъсна я Каролайн, — маркиза на Ривърдейл.

— Не — произнесе Елизабет с разтреперан глас, а съзнанието й изведнъж се изпълни с образи на малката червена книжка и безкрайните й раздели „Как да се омъжиш за маркиз“. Не, не беше възможно. — Не, това не е…

Каролайн се обърна към Джеймс.

— Джеймс? — Тя се ококори, когато разбра, че току-що неволно бе издала някаква тайна. — О, не! Съжалявам. И през ум не ми мина, че ще работиш дегизиран тук, в Данбъри Хаус. Каза ми, че си приключил с всичко това.

— Кое е всичко това? — попита остро Елизабет.

— Военното министерство няма нищо общо — едва отвърна той.

— Тогава какво става? — попита Каролайн.

— Маркизът на Ривърдейл? — отнесено повтори Елизабет. — Ти си маркиз?

— Елизабет — каза Джеймс, напълно игнорирайки Каролайн. — Нека ти обясня.

Маркиз. Джеймс беше маркиз. Сигурно й се бе присмивал седмици наред.

— Мерзавец! — изсъска тя. И тогава като използва всеки урок, който някога й бе давал, в добавка с инстинкта си, тя изтегли назад дясната си ръка и замахна с все сила.

Джеймс залитна назад. Каролайн изписка, а Елизабет се опита да избяга.

— Елизабет! — извика Джеймс и се спусна след нея. — Върни се веднага. Ще ме изслушаш.

Той я хвана за лакътя.

— Пусни ме! — проплака тя.

— Не и докато не ме изслушаш.

— О, представям си колко си се забавлявал — задави се тя. — Прекрасно си се забавлявал, докато се преструваше, че ме обучаваш, как да се омъжа за маркиз. Негодник такъв. Безсъвестен негодник!

Той едва не подскочи от болката в гласа й.

— Елизабет, никога не съм…

— Присмивахте ли ми се с приятелите си? Подигравахте ли се на бедната малка компаньонка, която си е мислела, че има шанс да се омъжи за маркиз?

— Елизабет, имаше причина да държа самоличността си в тайна. Правиш си грешни заключения.

— Не се дръж снизходително! — извика тя, докато се опитваше да освободи ръката си. — И никога повече не ми говори.

— Няма да ти позволя да избягаш, без да ме изслушаш.

— Аз ти позволих да ме докоснеш — прошепна тя, а ужасът ясно се четеше по лицето й. — Аз ти позволих да ме докоснеш, а всичко от началото до края е било лъжа.

Той хвана и другата й ръка и я притисна към гърдите си.

— Не смей — изсъска той — да наричаш това лъжа.

— Тогава какво беше? Или, може би, ме обичаш? Ти дори не ме уважаваш достатъчно, за да намериш за необходимо да ми кажеш кой си.

— Прекрасно знаеш, че това не е истина. — Той вдигна поглед и видя малката тълпа, която бе започнала да се образува около Каролайн, която все още стоеше с широко отворена уста на около десет ярда от тях. — Ела с мен! — нареди той, като я издърпа зад ъгъла на Данбъри Хаус. — Ще обсъдим това насаме.

— Няма да ходя никъде с теб! — Тя заби пети в земята, но той бе в пъти по-силен от нея. — Отивам си вкъщи и ако отново се опиташ да говориш с мен, не отговарям за последствията.

— Елизабет, държиш се неразумно.

Тя кипна. Това беше последната капка. Дали беше заради тона му или думите, тя така и не знаеше, но просто избухна.

— Не ми казвай как се държа! — изкрещя тя забивайки юмруци в гърдите му. — Не смей въобще да говориш с мен.

Джеймс просто стоеше и я остави да го удря. Беше толкова абсолютно неподвижен, че накрая ръцете й, които не срещаха никаква съпротива, замряха. Тя отстъпи назад и се вгледа в лицето му. Цялото й тяло се тресеше от бурните чувства.

— Ненавиждам те — каза тя с нисък глас. Той не каза нищо. — Не разбираш какво направи — прошепна тя като клатеше невярващо глава. — Даже не си в състояние да осъзнаеш гнусната си постъпка.

— Елизабет… — Той никога не си бе представял, че за да произнесе една-единствена дума са нужни толкова усилия.

В очите й се появи съжаление, сякаш тя внезапно бе осъзнала, че той е толкова низък, че не заслужава обичта и уважението й.

— Отивам си у дома. Може да уведомиш лейди Данбъри, че напускам.

— Не можеш да напуснеш.

— И защо не?

— Тя се нуждае от теб. А и ти се нуждаеш от…

— От парите? — почти извика тя. — Това ли щеше да кажеш?

Той усети горещината по лицето си и знаеше, че тя е прочела отговора в очите му.

— Не всичко се купува с пари! — презрително каза тя. — И ако си мислиш, че ще се върна тук и ще работя за леля ти… Боже мой! — Тя си пое дъх, сякаш току-що бе осъзнала какво е казала. — Тя е твоя леля и навярно е знаела всичко. Как е могла да ми го причини?

— Агата не знаеше какво се случва между нас. Тя е последният човек, когото би могла да обвиниш.

— Вярвах й — прошепна тя. — Тя ми беше като майка. Защо позволи това да се случи?

— Джеймс? Елизабет?

Двамата се обърнаха и видяха една доста тромава тиква, която надничаше иззад ъгъла. Следваше я раздразнен тъмнокос пират, който махаше с ръце в обратната посока и крещеше:

— Махайте се! Всички! Няма нищо за гледане!

— Не сега, Каролайн — каза Джеймс с режещ глас.

— Всъщност — меко възрази тя, — може би трябва да влезем вътре. Някъде, където ще сме далеч от любопитни очи.

Блейк Рейвънскрофт, съпругът на Каролайн и най-добър приятел на Джеймс, пристъпи напред.

— Тя е права, Джеймс. Мълвата вече се разнесе. Половината гости ще се изсипят тук до няколко минути.

Каролайн кимна.

— Страхувам се, че ще се разрази ужасен скандал.

— Той вече се разрази — натърти Елизабет. — Лично мен това не ме интересува. Едва ли ще видя тези хора отново.

Джеймс почувства как впива нокти в дланта си. Вече му призляваше от упорството на Елизабет. Нито веднъж досега не му бе дала възможност да се защити. Какви бяха всички тези глупости, които бе казала за доверието. Ако наистина му бе имала доверие, то щеше да му позволи да се изкаже.

— Ще видиш тези хора отново — каза той твърдо.

— О, и как ще стане това? — заяде се тя. — Не принадлежа към твоя кръг, както ти с присъщата си откровеност вече посочи.

— Не — каза той. — Ти си много по-добра.

Това я накара да замълчи. Устните й потрепнаха, когато най-сетне намери сили да каже:

— Не… не можеш да го правиш. Това, което ми причини е непростимо. И с мили думи няма да го поправиш.

Джеймс стисна зъби и пристъпи към нея, без да обръща внимание на начина, по който Каролайн и Блейк го зяпаха.

— Давам ти един ден да превъзмогнеш гнева си, Елизабет. До утре по същото време.

— И какво ще се случи тогава?

Той се наведе напред, сякаш съзнателно искаше да я предизвика с ръста си.

— Тогава ще се омъжиш за мен.