Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (18)

Глава 18

Елизабет го удари отново, но този път го хвана напълно неподготвен и той тупна на земята.

— Как смееш — проплака тя.

— Елизабет. — Каролайн я хвана за китката и я дръпна към себе си. — Той току-що ви помоли да се омъжите за него. Това е много мило. Наистина. — Тя се обърна към съпруга си, който се взираше в Джеймс и правеше отчаяни опити да потисне смеха си. — Нима не беше мило?

— Той нямаше това предвид! — избухна Елизабет. — Каза го само, защото се чувства виновен. Знае, че е постъпил лошо и…

— Спрете за момент — прекъсна я Блейк. — Доколкото си спомням, преди малко вие казахте, че той дори не осъзнава отвратителната си постъпка.

— Така беше. Така е. Не знам! — Елизабет се завъртя и присви очи към тъмнокосия и привлекателен джентълмен. — Но вие дори не бяхте там. Откъде знаете, какво съм казала? Да не би да шпионирахте?

Блейк, който дълги години бе работил с Джеймс за Военното министерство, сви рамене.

— Страхувам се, че това ми е станало навик.

— Много отвратителен навик. Аз… — Тя спря за миг и нетърпеливо го посочи с пръст. — Кой сте вие всъщност?

— Блейк Рейвънскрофт — отвърна той с вежлив поклон.

— Моят съпруг — допълни Каролайн.

— А, да, онзи, който е работил с него — Елизабет махна по посока на Джеймс, който все още седеше на земята и притискаше носа си — години наред. Извинете, ако това не ви издига в очите ми.

Блейк само се усмихна.

Елизабет тръсна глава. Не беше на себе си. Светът около нея се сгромолясваше с главоломна скорост и гневът й към Джеймс бе единственото, за което можеше да се хване. Тя размаха пръст към него, докато все още свирепо се взираше в Блейк.

— Той е аристократ. Проклет маркиз!

— Това толкова ли е лошо? — повдигна въпросително вежди Блейк.

— Трябваше да ми каже!

— Джеймс — попита Каролайн и приклекна до него, доколкото костюмът й позволяваше. — Да не би да кървиш?

Да кърви? Елизабет не можа да потисне възклицанието си, макар да се мразеше за загрижеността, която изпита и за бързината, с която се извърна към него. Никога нямаше да му прости за това, което бе направил и не желаеше да го вижда отново, но определено не искаше той да страда.

— Добре съм — промърмори Джеймс.

Каролайн погледна към съпруга си и каза:

— Тя го удари два пъти.

— Два пъти? — Блейк се ухили. — Наистина ли?

— Не е смешно — каза Каролайн.

Блейк погледна към Джеймс.

— И ти й позволи да те удари два пъти?

— По дяволите, аз я научих.

— Това, приятелю, показва пълна липса на предвидливост от твоя страна.

Джеймс се намръщи.

— Опитвах се да я науча как да се защитава.

— От кого? От теб?

— Разбира се, че не! От… О, за бога, какво значение има? Аз… — Джеймс вдигна очи и щом видя как Елизабет внимателно се измъква, скочи на крака. — Никъде няма да ходиш! — изръмжа той и я хвана за колана.

— Пусни ме! Ох… Джеймс! — Тя се мяташе като риба на сухо и неуспешно се опитваше да се обърне, за да го погледне. — Пусни ме!

— Не и след милион години.

Елизабет погледна към Каролайн умоляващо. Със сигурност някоя друга жена щеше да е по-съпричастна към случая.

— Моля ви, кажете му, да ме пусне.

Каролайн местеше поглед от Джеймс към Блейк и обратно към Елизабет. Разкъсана между верността към стария си приятел и симпатията към Елизабет, тя промърмори:

— Аз… аз не разбирам какво се е случило, освен това, че той не ви е казал, кой е.

— Нима това не е достатъчно?

— Е — уклончиво каза Каролайн. — Джеймс рядко казва на хората истинската си самоличност.

— Какво?! — изкрещя Елизабет и се извърна така, че да удари Джеймс по аристократичното рамо. — Правил си го и преди? Ти, презрян, безнравствен…

— Достатъчно! — изрева Джеймс.

Шест маскирани глави като по команда надникнаха иззад ъгъла.

— Най-добре ще е да влезем вътре — промълви Каролайн с тих глас.

— Ако, разбира се, не предпочитате да се разправяте пред публика — добави Блейк.

— Искам да се прибера вкъщи — заяви Елизабет, но никой не обърна внимание на думите й. Впрочем, нямаше нужда да се изненадва — никой не обръщаше внимание на думите й през цялата вечер.

Джеймс кратко кимна на Блейк и Каролайн, а след това посочи с глава към къщата. Хватката му за колана на Елизабет се стегна и когато той тръгна, не й остана нищо друго, освен да го следва.

Само след няколко минути по ирония на съдбата се озова в библиотеката. Злополучната книга, както и преди си лежеше там, където я бе оставила.

Елизабет внезапно бе обхваната от пристъп на веселие. Мисис Сийтън се бе оказала права. Имаше маркизи зад всеки ъгъл, благородни господа, които само чакаха да унизят нищо неподозиращите жени.

Именно така бе постъпил и Джеймс. Той я бе унижавал с всеки един от неговите уроци как да си намери съпруг — и то маркиз, проклет да бъде! Бе я оскърбявал всеки път, когато я обучаваше да флиртува и кокетничи. Бе я омърсил с лъжите си, когато я целуваше, представяйки се за скромен управител на имение.

Ако Джеймс не я държеше за колана, може би щеше да успее да вземе червената книжка и да я метне през прозореца, а после да бутне и него след нея.

Почувствала върху себе си жаркия му поглед, Елизабет вдигна очи и разбра, че вниманието й към произведението на мисис Сийтън не бе останало незабелязано.

— Нито дума за това, моля те — прошепна тя щом болезнено осъзна присъствието на семейство Рейвънскрофт. — Мисля, че няма да преживея този позор.

Джеймс кратко кимна и Елизабет въздъхна с облекчение. Тя изобщо не познаваше Блейк, а с Каролайн се бе запознала съвсем скоро и не можеше да понесе мисълта, те да узнаят, че бе стигнала до жалкото състояние да се довери на някакво глупаво ръководство, за да си намери съпруг.

Блейк затвори вратата след себе си и с невъзмутим вид огледа компанията в стаята.

— Е… — произнесе той, като премести поглед от Елизабет към Джеймс и обратно. — Може би искате да ви оставим насаме?

— Да! — рязко каза Джеймс.

— Не! — повиши глас Елизабет.

— Според мен, трябва да си тръгнем — каза Блейк на жена си.

— Елизабет иска да останем — възрази тя. — И освен това, не е редно да бъдат сами.

— Би било неприлично — бързо добави Елизабет. Ако тя останеше насаме с Джеймс, той бързо щеше да я омае и да я накара да забрави справедливото си негодувание. Няколко ласкави думи и нежни докосвания и тя щеше да престане да различава кое е добро и кое лошо, кое е истина и кое лъжа. Тя осъзнаваше, че това е напълно във властта му и се ненавиждаше за тази слабост.

— Мисля, че е малко късно да мислим за приличието — ядовито вметна Джеймс.

Каролайн тежко се подпря на масата.

— О, боже!

Блейк погледна жена си с весело недоумение.

— Откога обръщаш внимание на тези неща?

— Откакто… О, престани. — А след това добави с понижен глас: — Нима не искаш те да се оженят?

— Преди десет минути аз дори не подозирах за съществуването й.

— Нямам намерение да се омъжвам за него — заяви Елизабет, въпреки че гласът й потрепери, когато го казваше. — И вие наистина ще ме обидите много, ако продължите да си говорите все едно ме няма в стаята.

Каролайн сведе поглед.

— Извинете — каза тя. — И аз мразя, когато хората постъпват така с мен.

— Искам да си отида у дома — отново каза Елизабет.

— Разбирам, скъпа — промълви Каролайн, — но първо трябва да се разберете и…

В този момент някой почука на вратата.

— Махайте се! — извика Блейк.

— Утре ще се почувствате много по-добре, ако се справим с това сега — продължи Каролайн. — Обещавам ви…

— Тихо!

Стаята се разтресе от необикновената сила в гласа на Джеймс, а Елизабет се свлече на пода. За нещастие той все още я държеше за колана, и тя едва не се задуши, когато той се вряза в ребрата й.

— Джеймс — едва изрече тя. — Пусни ме.

Което той и направи, но по-скоро заради желанието си да размаха юмруци към всичко и всички.

— За бога — прогърмя гласа му. — Как е възможно човек да мисли при всичкия този шум? Не може ли просто да проведем един разговор? Само един, в който да се изслушваме.

— Всъщност — пристъпи напред Каролайн, дори и да бе малко необмислено, — нека да уточним — ние обсъждаме едно и също нещо. Естествено говорим едновременно, но…

Съпругът й властно я притегли към себе си, тя приглушено ахна и не пророни повече и звук.

— Искам да говоря с Елизабет — заяви Джеймс. — Насаме.

Отговорът й бе мигновен и еднозначен:

— Не!

Блейк тръгна към вратата, без да изпуска дърпащата се Каролайн.

— Време е да си вървим, скъпа.

— Не сме длъжни да я оставяме тук против волята й — възмути се жена му. — Това не е правилно и съвестта не ми позволява…

— Той няма да я нарани — прекъсна я Блейк.

Но Каролайн просто спря и заклещи единия си крак за масата.

— Няма да я оставя — заинати се тя.

Елизабет въздъхна с едно прочувствено „благодаря“ от другия край на стаята.

— Блейк — каза Джеймс и хвърли поглед към Каролайн, която бе обвила тиквено оранжевите си ръце около един стол.

Блейк сви рамене.

— Скоро ще научиш, Джеймс, че има моменти, в които няма смисъл да спориш с жена си.

— Е, ще го научи, но с друга жена — обяви Елизабет, — защото аз няма да се омъжа за него.

— Добре — избухна Джеймс и посочи към Блейк и Каролайн. — Стойте и слушайте. И без това щяхте да подслушвате на вратата. Колкото до теб… — Той погледна вбесено Елизабет. — Ти ще ме изслушаш и ще се омъжиш за мен.

— Виждаш ли — прошепна Каролайн на Блейк. — Знаех си, че ще се осъзнае и ще ни позволи да останем.

Джеймс се обърна бавно, толкова бавно, че челюстта му се разтресе.

— Рейвънскрофт — каза той на Блейк, — никога ли не си изпитвал желание да я удушиш?

— О, през повечето време — каза весело Блейк. — Но през останалото се радвам, че тя се омъжи за мен, а не за теб.

— Какво? — извика Елизабет. — Поискал ви е ръката? — Тя заклати глава напред-назад за няколко секунди преди да прикове поглед в Каролайн. — Поискал ви е ръката?

— Да. — Каролайн сви небрежно рамене. — Но не беше сериозен.

Елизабет погледна Джеймс.

— Нещо като хоби ли ти е да предлагаш брак наляво и надясно без сериозно да го мислиш?

Джеймс погледна още по-твърдо Каролайн.

— С нищо не помагаш.

Тя се обърна към съпруга си.

— Не търси помощ от мен — каза той.

— Джеймс щеше да се ожени за мен, ако бях казала „да“ — обясни Каролайн с дълбока въздишка. — Но той ми направи предложение единствено за да подтикне Блейк. Беше доста любезно от негова страна. Той ще ви бъде чудесен съпруг, Елизабет, повярвайте ми.

Елизабет зяпна тримата невярващо. Да наблюдава странните им взаимоотношение се бе оказало крайно изтощително.

— Объркваме ви, нали? — попита Каролайн.

Елизабет не успя да намери думи.

— Всъщност това е доста забележителна история — каза Блейк свивайки рамене. — Дори бих могъл да напиша книга, само дето никой няма да ми повярва.

— Наистина ли? — попита жена му, а очите й светнаха със задоволство. — И как би я нарекъл?

— Не съм сигурен — каза Блейк, като се почеса по брадичката. — Може би нещо като: „КАК ДА СИ ХВАНЕШ НАСЛЕДНИЦА“.

Джеймс почти опря разгневеното си лице до това на Блейк.

— А защо не: „КАК НАПЪЛНО И ЗАВИНАГИ ДА ПОБЪРКАМЕ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ?“.

Елизабет поклати глава:

— Вие и тримата сте луди. Сигурна съм в това.

Блейк сви рамене.

— И аз си мисля същото през повечето време.

— Мога ли да поговоря с Елизабет — сопна се Джеймс.

— Толкова съжалявам — каза Блейк с насмешлив глас, предназначен да дразни. — Съвсем забравих защо сме тук.

Лявата ръка на Джеймс потъна в косата му и той я дръпна. Изглежда това бе единственият начин да се въздържи и да не сграбчи Блейк за врата.

— Започвам да осъзнавам — изръмжа той — защо ухажването трябва да става насаме.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че развалихте всичко.

— Защо? — попита Елизабет. — Защото без да искат разкриха самоличността ти ли?

— Щях да ти разкажа всичко утре.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не! — изкрещя Джеймс. — Това е истината.

— Извинете, че ви прекъсвам — вметна Каролайн, — но не трябва ли да те интересува това, че тя не ти вярва. В края на краищата ти я помоли да се омъжи за теб.

Джеймс се разтресе, отчаяно му се искаше да удуши някой в стаята, но не можеше да реши на кого е най-бесен. Дали на Блейк с неговите подигравателни погледи, или на Каролайн, която бе най-любопитната и досадна жена на света, или на Елизабет…

Елизабет! Да, тя беше тази, върху която искаше да излее яда си, тъй като само името й покачваше с няколко градуса температурата му и това не беше само от страст.

Той беше бесен. Тялото му се тресеше, зъбите му скърцаха, мускулите му се бяха напрегнали до краен предел, а тримата му събеседници явно не осъзнаваха, че си играят с огъня, докато си подхвърляха нелепи шеги.

— Сега ще говоря аз — каза той, като се опитваше да говори бавно и настойчиво. — И този, който посмее да ме прекъсне, ще бъде изхвърлен през прозореца. Ясно ли е?

Никой не проговори.

— Ясно ли е?

— Нали каза да мълчим — отбеляза Блейк.

Това се оказа достатъчно Каролайн да си отвори устата й да каже:

— Как мислите, той дали осъзнава, че прозорецът е затворен?

Елизабет запуши с ръка устата си. Джеймс свирепо я погледна. Господ да й е на помощ, ако се засмееше.

Той си пое дълбоко въздух и се вгледа в сините й очи.

— Не ти казах кой съм, защото се занимавах с разследването на изнудвача на леля си.

— Някой изнудва леля ти? — удиви се Каролайн.

— Мили боже! — възкликна Блейк. — Този тип да не е някой самоубиец?

Той погледна към Елизабет.

— Аз например съм ужасен от стария дракон.

Джеймс впери поглед в двамата Рейвънскрофт, после многозначително погледна към прозореца, а след това отново се обърна към Елизабет:

— Не можех да ти кажа за целта на пребиваването си в Данбъри Хаус, защото ако си спомняш ти беше главната заподозряна.

— Подозирал си Елизабет? — прекъсна го Каролайн. — Да не си полудял?

— Да — потвърди Елизабет. — Права сте. Наистина е полудял.

Джеймс напрегнато си пое дъх, като опитваше да се успокои. Беше на косъм от избухване.

— Бързо отхвърлих тази идея.

— Тогава трябваше да ми кажеш кой си — отбеляза Елизабет. — Преди…

Тя млъкна и наведе глава към пода.

— Преди какво? — попита Каролайн.

— Прозорецът, скъпа — напомни Блейк на жена си и я потупа по ръката. — Не забравяй прозореца.

Тя кимна и се обърна отново към Джеймс и Елизабет изпълнена с очакване.

Джеймс реши да не й обръща внимание и съсредоточи вниманието си върху Елизабет. Тя седеше на един стол, изпънала гръб с толкова напрегнато изражение, че сякаш дори най-малката проява на нежност щеше да я накара да избухне. Той опита да си представи, как изглеждаше тя един час по-рано, изпълнена със страст и възторг — и за свой ужас, не успя.

— Не ти признах истината тогава — продължи той, — защото бях свързан с обещание към леля ми. Тя беше… — Той се запъна, в опит да подбере думите, които можеха да обяснят колко предан бе той на старата дама, но после си спомни, че това й е известно. Всъщност тя бе единственият човек, на когото бе разказал цялата история от своето детство, без да скрива нищо. Даже Блейк не знаеше подробностите. — В продължение на дълги години тя означаваше твърде много за мен — произнесе той накрая. — Аз не можех…

— Не си длъжен да се оправдаваш, че обичаш лейди Данбъри — тихо промълви Елизабет, но не се реши да го погледне в очите.

— Благодаря ти. — Той се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Не разкрих… все още не знам кой я изнудва. Освен това не ми се отдаде възможност да разбера колко опасен е изнудвачът. Затова и не виждах причина да те намесвам в това.

Елизабет вдигна очи към него и изражението й разтърси душата му.

— Нима не разбираш, че никога не бих причинила зло на лейди Данбъри?

— Разбира се. Твоята преданост е очевидна. Но това не променя факта, че нямаш опит в подобни неща…

— А ти, предполагам, имаш? — заяви тя, като не скриваше сарказма си.

— Елизабет, аз прекарах последните десет години в работа за Военното министерство.

— Оръжието — прошепна тя — и начина, по който се нахвърли върху Фелпорт. Веднага усетих, че има нещо странно.

Джеймс изруга под нос.

— Сблъсъкът с Фелпорт няма никакво отношение с работата ми във Военното министерство. За бога, Елизабет, този тип те нападна!

— Да — отвърна тя, — но ти изглеждаше така, все едно си привикнал с насилие. Беше нещо съвсем естествено за теб. Начинът, по който извади оръжието… Беше видимо, че имаш опит в тези неща.

Той се наведе напред, а погледът му щеше да я изгори.

— Чувството, което изпитвах в онзи момент, ми беше напълно непознато. Това беше ярост, Елизабет, чиста и примитивна, и не приличаше на нищо, което съм усещал досега.

— Ти… ти никога ли дотогава не си изпитвал ярост?

Той бавно поклати глава.

— Не и такава. Фелпорт посмя да сложи мръсната си ръка на нещо, което ми принадлежи. Провървя му, че не го убих на място.

— Аз не ти принадлежа — прошепна тя. Но гласа й не звучеше убедително.

— Нима?

От другия край на стаята се чу как Каролайн въздъхна.

— Джеймс — каза Елизабет. — Не мога да ти простя. Просто не мога.

— Какво точно, по дяволите, не можеш да ми простиш? — сопна се той. — Това, че не ти казах за глупавата си титла? Нали заяви, че не ти е притрябвал маркиз.

Тя се отдръпна изплашена от гнева му и прошепна:

— Какво имаш предвид?

— Нима не помниш? Беше точно в тази стая. Държеше в ръка книгата и…

— Не споменавай книгата — свирепо го прекъсна тя като понижи глас. — Не смей да я споменаваш!

— И защо? — попита той с издевателски тон, ожесточен от гняв и обида. — Защото не ти харесва да ти напомнят колко отчаяна беше? Или колко алчна?

— Джеймс! — възкликна Каролайн. — Престани.

Но той се чувстваше наистина обиден и не можеше да спре.

— Ти не си по-добра от мен, Елизабет Хочкис. Проповядваш за честност, а в същото време се канеше да се омъжиш за някой нещастен и нищо неподозиращ глупак.

— Нищо подобно! Не бих се омъжила за някого, без преди това да му обясня своето положение. И ти отлично го знаеш.

— Така ли? Не си спомням да си споменавала подобни благородни намерения. Всъщност единственото, което си спомням, е как упражняваше номерата си върху мен.

— Ти сам го предложи!

— Джеймс Сидънс, управителят, беше подходящ да изпробваш уменията си — произнесе той, — но не и достатъчно добър, за да се омъжиш за него. Не е ли така?

— Аз обичах Джеймс Сидънс! — извика Елизабет. А след това ужасена от това, което бе казала, скочи и се втурна към вратата.

Но Джеймс се оказа по-бърз и й прегради пътя.

— Ти си ме обичала?

— Обичах него! — изкрещя тя. — Теб въобще не те познавам.

— Аз съм същият човек.

— Не, не си! Човекът, когото познавах, не съществува. И за разлика от теб, той не би издевателствал над някоя жена. И все пак… — От устните й се изтръгна нервен смях. — И все пак го направи. Нима не е така?

— За бога, Елизабет, какво толкова злобно и мерзко направих?

Тя го погледна невярващо.

— Ти даже не разбираш, нали? Не мога да те понасям!

Гърлото му се стегна от гняв и той впрегна всичките си сили, за да се въздържи да не я хване и разтърсва докато не се осъзнае. Негодуванието и болката му бяха толкова силни, толкова неконтролируеми, че той се страхуваше, че дори и най-малката емоция може да освободи цялата натрупана в него ярост. Накрая, налагайки си самоконтрол, на какъвто не вярваше, че е способен, той успя да произнесе две думи.

— Обясни ми!

За миг тя остана безмълвна и тогава заби пети в земята, завъртя се, отиде в другия край на стаята и грабна „Как да се омъжиш за маркиз“, която си лежеше на рафта.

— Спомняш ли си това? — изкрещя тя докато я размахваше във въздуха. — А?

— Мисля, че ме помоли да не споменавам тази книга пред тях?

— Няма значение. Вече ме унижи достатъчно така или иначе. Просто ще довърша започнатото от теб.

Каролайн успокоително докосна Елизабет по ръката.

— Мисля, че сте доста смела — каза меко тя. — И няма от какво да се срамувате.

— Така ли мислите? — каза Елизабет, сякаш се давеше от всяка своя дума. — Е, тогава погледнете това. — Тя връчи книгата на Каролайн.

Книгата бе обърната с лице надолу и Каролайн с явно недоумение я повъртя в ръцете си, преди да я обърне и да прочете заглавието. От устните й се откъсна кратко възклицание.

— Какво има, скъпа?

Тя безмълвно му подаде книгата. Той набързо я прелисти и двамата впериха недоумяващ поглед в Джеймс.

— Не съм сигурна какво точно се е случило — каза внимателно Каролайн, — но умът ми рисува какви ли не ужасяващи картини.

— Той ме завари с това — каза Елизабет. — Зная, че е идиотска книга, но трябваше да се омъжа и нямаше към кого да се обърна за съвет. Когато Джеймс ме хвана с нея, се изплаших, че ще ми се подиграва. Но той не го направи. — Тя млъкна, за да си поеме дъх и бързо избърса една сълза. — Беше толкова мил. И тогава той… тогава ми предложи да ме обучава. Естествено, ми каза, че не мога и да се надявам да се омъжа за маркиз…

— Никога не съм го казвал! — разгорещено каза Джеймс. — Ти го каза. Не аз.

— Той предложи да ми помогне да разучим книгата, така че да…

— Предложих ти да изгоря книгата, ако си спомняш. Казах ти, че е пълна глупост. — Той я погледна и когато тя не реагира се обърна към Блейк и Каролайн. Когато и те не му обърнаха внимание, се насочи отново към Елизабет и се разкрещя: — За бога, жено, има само едно правило в тази дяволска книга, което си струва да изпълниш.

— И какво е то?

— Да се омъжиш за своя проклет маркиз!

Тя помълча известно време, сините й очи се задържаха върху неговите и тогава с движение, което разсече сърцето му на две, тя отмести поглед.

— Той обеща да ми помогне да си намеря съпруг — каза тя на двамата Рейвънскрофт. — Но не счете за нужно да си признае кой е. Така и не ми каза, че той е проклетия маркиз.

Никой не отговори, затова Елизабет горчиво въздъхна и продължи:

— Сега знаете цялата история. Как той се подигра с мен и с целия ми злополучен живот.

Джеймс премина през стаята със скоростта на един удар на сърцето.

— Никога не съм ти се подигравал, Елизабет — каза той с настойчив поглед. — Трябва да ми повярваш. Нито съм искал да те нараня.

— Е, направи го — възрази тя.

— Тогава се омъжи за мен. Позволи ми да прекарам остатъка от живота си в опит да залича вината си.

Една сълза се стече от ъгълчето на окото й.

— Ти не искаш да се ожениш за мен.

— Няколко пъти ти предложих — нетърпеливо въздъхна той. — От какво по-голямо доказателство се нуждаеш?

— Не ми ли е позволено да запазя поне гордостта си? Или това чувство е привилегия само на богатите?

— Нима съм толкова ужасен? — Този въпрос беше придружен с едва доловима въздишка. — Не ти казах кой съм. И съжалявам. Извини ме задето ми харесваше… не, обожавах факта, че се влюби в мен не заради титлата, нито заради парите, или за каквото и да е друго. Просто заради мен самият.

Тя тежко преглътна.

— Било е някаква проверка?

— Не! — буквално изкрещя той. — Разбира се, че не беше. Казах ти, имах много важни причини да скрия самоличността си. Но… но… — Той се запъна, неспособен да изрази това, което беше в сърцето му. — Но все пак чувството беше хубаво. Нямаш представа, Елизабет. Никаква представа.

— Не — каза тихо тя. — Нямам.

— Не ме наказвай, Елизабет.

Гласът му беше наситен с чувства и топлият му баритон я прониза до дъното на душата й. Трябваше веднага да се махне оттам, да избяга преди той да оплете сърцето й с още повече лъжи.

Тя освободи ръцете си от неговите и забърза към вратата.

— Трябва да вървя — каза с паника в гласа. — Не мога да бъда с теб точно сега.

— Къде отиваш? — попита Джеймс и бавно тръгна след нея.

— У дома.

Той протегна ръка напред, за да й препречи пътя.

— Няма да те оставя да се прибереш сама. Тъмно е и в района е пълно с пияни гости.

— Но…

— Не ме интересува дали ме ненавиждаш — каза той с глас, който не търпеше възражение. — Няма да ти позволя да напуснеш стаята сама.

Тя погледна умоляващо Блейк.

— Тогава вие можете да го направите. Ще ме изпратите ли до дома ми? Моля ви.

Блейк се изправи и погледът му срещна за миг очите на Джеймс, преди да кимне.

— За мен ще бъде чест.

— Грижи се за нея — каза Джеймс с нисък глас.

Блейк кимна отново.

— Знаеш, че ще го направя — после хвана под ръка Елизабет и я изведе от стаята.

Джеймс ги проследи с поглед, после се облегна на стената. Тялото му се разтресе от всичките емоции, които бе сдържал през цялата вечер. Гневът, болката, отчаянието, неудовлетворението — в края на краищата не бе успял да задоволи страстта си по-рано този вечер в гората. Всичко това клокочеше в него, разяждаше го и не му позволяваше да диша.

Той чу тих звук и вдигна поглед. По дяволите, съвсем бе забравил, че Каролайн е още в стаята.

— О, Джеймс — въздъхна тя. — Как можа?

— Нито дума, Каролайн! — отряза я той. — Нито дума повече.

Той излезе, като разбута безцеремонно тълпата в коридора. В малката му къща го очакваше бутилка уиски, която обещаваше да е най-приятната компания до края на нощта.