Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агенти на короната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Marry a Marquis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Как да се омъжиш за маркиз

Преводач: Illusion

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6070

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Докато Джеймс я изнасяше от къщата, Елизабет се извиваше в ръцете му като змиорка. Доста разярена змиорка при това. Но и Джеймс бе проявил скромност, когато описваше постиженията си по бокс. Имаше богат опит и определено бе взел повече от „няколко урока“. Когато бе в Лондон, той ежедневно посещаваше боксовата зала за джентълмени на Джаксън. А извън Лондон, често забавляваше слугите си като подскачаше от крак на крак или стоварваше юмруци по балите със сено. В резултат на това ръцете му бяха станали силни, а тялото — жилаво, и Елизабет нямаше никакъв шанс да му се измъкне.

— Пусни ме! — извика тя.

Той не счете за нужно да й отговори.

— Милорд! — възмутено възкликна девойката.

— Джеймс! — поправи я той и с решителни крачки се отдалечи от къщата. — Достатъчно дълго ме нарича по име, за да се отказваш от този навик сега.

— Тогава те мислех за мистър Сидънс — сряза го Елизабет. — Пусни ме.

Джеймс продължи да крачи и ръката му се стегна около ребрата й.

— Джеймс!

Той кимна:

— Така е по-добре.

Елизабет се размърда силно и го принуди да я хване и с другата си ръка. Тогава замръзна.

— Не разбра ли най-накрая, че не можеш да се освободиш? — попита я той с необичайно мек тон.

Тя замълча сърдито.

— Ще приема това за „да“.

След още няколко крачки, които протекоха в мълчание, той я постави на земята до едно огромно дърво. Гърбът й се опираше в ствола му, а краката й бяха стъпили на огромните му издадени корени. Джеймс застана пред нея, скръсти ръце на гърдите си и широко разкрачи крака.

Елизабет го изгледа свирепо и на свой ред скръсти ръце. Тъй като стоеше на високо, разликата в ръста им не бе толкова очебийна.

Джеймс премести леко тежестта от единия си крак върху другия.

Елизабет вирна брадичка и стисна зъби.

Джеймс повдигна вежда.

— О, за бога! — раздразни се тя. — Просто кажи това, което щеше да казваш.

— Вчера — каза той — те попитах ще се омъжиш ли за мен?

Тя преглътна.

— Вчера ти отказах.

— А днес?

На върха на езика й се въртеше: „Днес не си ме питал!“, но не се реши да го изрече на глас. Подобна реплика можеше да отправи единствено към човека, който познаваше като Джеймс Сидънс. Но стоящият пред нея маркиз, беше нещо съвършено различно и тя не знаеше как да се обръща към него. И не заради това, че нямаше опит в общуването с аристократи. Все пак бе прекарала доста години в обществото на лейди Данбъри.

Елизабет имаше чувството, че е попаднала в някакъв нелеп фарс, на който не знае правилата. През целия й живот я бяха учили как да се държи. Всяко добре образовано английско момиче го учеха на това. Но никой не й бе казал какво да прави, ако се влюби в човек, който си сменя самоличността с лекотата, с която някои сменяха тоалетите си.

След известна пауза тя добави:

— Не трябваше да ни изпращаш чека.

Джеймс въздъхна.

— Получихте ли го?

— Вчера вечерта.

Той изруга под нос и измърмори нещо като: „Крайно неподходящ момент“.

Очите на Елизабет се напълниха със сълзи и тя усилено запримигва.

— Защо го направи? Нима си мислеше, че се нуждая от благотворителност? Че съм някаква жалка, безпомощна…

— Мислех — грубо я прекъсна Джеймс, — че ще е направо престъпно да ти позволя да се омъжиш за някакъв стар развратник с подагра, за да обезпечиш децата. Освен това, сърцето ми направо се разкъсваше докато те гледах как буквално излизаш от собствената си кожа, следвайки съветите на мисис Сийтън за това как трябва да се държи една жена.

— Не ми трябва съжалението ти — тихо промълви тя.

— Тук съжалението няма нищо общо, Елизабет. Ти не се нуждаеш от никакви проклети правила. Единственото, на което са способни, е да сломят духа ти. — Той прокара ръка през косите си. — Не бих понесъл да изгубиш искрата, която те прави толкова специална, нито тихия огън в очите ти или загадъчната усмивка, когато се забавляваш. Не бих понесъл тя да ти отнеме това.

Елизабет преглътна нервно, защото се смути от нежността в думите му.

Джеймс направи крачка напред и скъси наполовина разстоянието помежду им.

— Всичко, което направих, беше от приятелски чувства.

— Защо тогава го пази в тайна? — прошепна тя.

Той повдигна вежди и я погледна със съмнение.

— Нима искаш да ми кажеш, че щеше да приемеш чека? — И без да изчака дори и секунда, добави: — Не мисля. Въпреки всичко, аз трябваше да се държа като Джеймс Сидънс. А откъде у него толкова пари?

— Джеймс, ти не можеш да разбереш какво унижение изпитах вчера вечерта, когато се прибрах у дома след всичко случило се и заварих анонимен чек.

— А как щеше да се почувстваш — възрази той, — ако го беше получила два дни по-рано? Преди да узнаеш кой съм? Преди у теб да се появят подозрения, че е от мен?

Елизабет стисна устни. Сигурно щеше да е подозрителна, но също и развълнувана. И определено щеше да го приеме. Гордостта си беше гордост, но децата трябваше да ядат. И Лукас да отиде в Итън. А ако бе приела предложението на Джеймс…

— Имаш ли представа каква егоистка си? — попита той като за щастие прекъсна мислите й, които се бяха отправили в опасна посока.

— Как смееш? — възкликна тя с негодувание. — Не смей да ме наричаш така. Готова съм да се примиря с всякакви оскърбления, но не и с това.

— Защото през последните пет години си се грижила за благополучието на семейството си? Защото се отдаваш на децата без остатък и без да мислиш за себе си?

Насмешливите нотки, които долови в гласа му, я доведоха до такава ярост, че тя не можа да му отговори.

— Да, ти правиш всичко това — заяви той с обидно високомерие. — И не мислех, че ще се откажеш от единствения шанс да промениш положението, от единствената възможност да приключиш с всички тревоги и да осигуриш на децата живота, който мислиш, че заслужават.

— Аз имам гордост — извика тя.

Джеймс хрипливо се разсмя:

— О, да! И е съвършено очевидно, че я поставяш пред благополучието на семейството си.

Елизабет посегна да го удари, но той ловко хвана ръката й.

— Дори и да не се омъжиш за мен — каза той, като се стараеше да не обръща внимание на рязката болка в гърдите си, която бе предизвикана дори само при мисълта за подобна възможност, — дори и да не се омъжиш за мен, можеш поне да вземеш парите и да ме зачеркнеш от живота си.

Тя поклати глава.

— Тогава ще придобиеш над мен още по-голяма власт.

— Как? Парите са твои. Това е банков чек. Аз не мога да го взема обратно.

— Значи си намерил начин да ме накажеш — прошепна тя. — Да взема парите, но не и да се омъжа за теб.

Сърцето на Джеймс се вледени.

— За такъв ли ме мислиш?

— Не зная какво да мисля за теб! — избухна тя. — Как бих могла? Аз дори не зная кой си.

— Знаеш достатъчно, за да разбереш, какъв човек съм и какъв съпруг ще бъда. — Той я погали по лицето като даде воля на чувствата си. Цялата му любов, цялата му душа се отрази в очите му. — Елизабет, ти ме познаваш по-добре от всеки друг!

Джеймс видя колебанието й и в същата секунда почти я намрази за това. Беше й предложил сърцето си до последната частичка и при все това тя се колебаеше.

Изруга приглушено, обърна се и закрачи по пътя. Но не успя да направи дори няколко крачки, когато Елизабет извика:

— Почакай!

Той се обърна бавно към нея.

— Ще се омъжа за теб! — каза тя.

Очите му се присвиха.

— Защо?

Защо? — глупаво повтори тя. — Как така защо?

— Ти нееднократно ми отказва в продължение на два дни — напомни й той. — Защо изведнъж си промени мнението?

Устните на Елизабет се отвориха, в гърлото й се надигна паника. Не можеше да промълви и дума, не можеше дори да мисли. Най-малкото, което очакваше, бе той да се усъмни в нейното съгласие.

Джеймс се приближи, а топлината и силата на тялото му получиха надмощие над нея. Елизабет се озова притисната към дървото и останала без дъх се взираше се взираше в тъмните му блестящи от гняв очи.

— Ти… ти ме попита — успя да изрече тя. — Ти ме попита и аз се съгласих. Нали това искаше?

Той бавно поклати глава и я прикова с ръце към дървото.

— Искам да знам защо се съгласи.

Елизабет опита да се отдръпне по-назад, но нещо в тихия му мрачен тембър я ужасяваше. Ако той крещеше, нареждаше или правеше нещо друго, тя щеше да знае как да постъпи. Но неговата хладна ярост я изнервяше, а тясното пространство между ръцете му караше кръвта й да кипи.

Очите й се разшириха и тя реши, че той ще я помисли за истинска страхливка съдейки по паникьосаното й изражение.

— Ти… ти приведе толкова убедителни аргументи — каза, като опитваше да спаси гордостта си — едно качество, което според него, тя трябваше да пренебрегне. — Аз… аз не мога да осигуря на децата живота, който заслужават, а ти можеш, и ако така или иначе трябва да се омъжа, то поне да е за някой, който…

— Забрави за това! — отривисто каза Джеймс. — Предложението се оттегля.

Въздухът излезе от гърдите й в кратка и шумна въздишка.

— Оттегляш го?

— Не те искам при тези условия.

Коленете й се подкосиха и тя се хвана за дървото, за да не падне.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Не искам да се омъжваш за мен заради парите ми — заяви той.

— О! — разбра Елизабет и гнева в нея избухна с нова сила. — Сега кой от нас двамата е лицемерът? В началото опита да ме научиш как да се омъжа за някой беден, нищо неподозиращ глупак, за да осигуря семейството си. А сега… имаш наглостта да оттеглиш предложението си — което не е никак джентълменско от твоя страна — само защото честно си признах, че се нуждая от парите и положението ти заради семейството си. Нима — сърдито добави тя — ти самия не използва този довод, за да ме убедиш да се съглася да се омъжа за теб?

— Свърши ли? — поинтересува се с високомерен вид.

— Не! — извика Елизабет. Бе толкова разстроена и обидена, че искаше да му отвърне със същата монета. — Ти през цялото време знаеше, че ще се омъжа за теб единствено заради парите. Нима това не е практика във висшето общество?

— Да — съгласи се Джеймс хладно. — Брак по сметка е нещо, което ми е предначертала съдбата. Така са постъпили моите родители и техните родители и тези преди тях. Аз мога да се примиря с брак без любов, ако той е основан на пари. Така са ме възпитали. — Той се наведе напред докато устните му не се оказаха толкова близо до нейните, че тя усети диханието му. — Но с теб няма да търпя нищо подобно.

— И защо? — пошепна тя, без да е в състояние да откъсне очите си от неговите.

— Защото между нас съществува това…

Той стремително обхвана Елизабет за тила и докосна устните й. Последното, което мина през ума й, преди да потъне в прегръдката му, бе, че това ще бъде гневна и жестока целувка. Въпреки яростната сила, с която я придърпа в обятията си, устните му се движеха по нейните с безкрайна нежност.

Това беше целувка, заради която си заслужаваше да умреш, целувка, която тя не би могла да прекъсне дори и адския огън да гореше под краката й. Пулсът й се ускори и цялата се разтрепери. Тя освободи ръцете си и те зашариха по тялото му — докосна го по ръцете, раменете, шията, и накрая ги зарови в косата му.

Джеймс й зашепна думи за любов и страст и когато се добра до ухото й, я погъделичка с език, докато тя не замърка от удоволствие, изви глава и му предостави достъп до нежната си шия. Имаше нещо в женската шия и начина, по който косата се виеше около нея, което го възпламеняваше.

Но това, което изпитваше в момента, можеше да го накара да си изгуби ума. Косата на Елизабет беше толкова руса, че почти се сливаше с кожата й. От нея се носеше възбуждащ аромат, нежно съчетание от сапун и рози.

Той плъзна устните си по шията й като се задържа на ключицата, за да отдаде дължимото на изисканата линия. Горната част на роклята й бе разтворена. Джеймс не помнеше да го бе правил, но това видимо го доведе до възторг при вида на нежната й кожа.

Елизабет дишаше учестено и шепнеше нещо в косата му, когато той се наведе, за да притисне устни под брадичката й. Слушаше я как стене тихо и изпита още по-силна възбуда от явното свидетелство на страстта й. Тя го желаеше, и въпреки че не искаше да си го признае, той знаеше истината. Нямаше как да я скрие.

Накрая неохотно се отдръпна, без да сваля ръце от раменете й. И двамата трепереха и дишаха учестено и имаха нужда да се държат един за друг. Джеймс не бе сигурен, че ще успее да се задържи на краката си, а и Елизабет не изглеждаше в по-добро състояние.

Той жадно се взираше в нея. Косите й се бяха разрошили и всеки кичур сякаш го дразнеше, предизвикваше го да прекара устни по него. Тялото му бе напрегнато като струна и Джеймс трябваше да употреби цялото си самообладание, за да не я придърпа отново към себе си.

Искаше му се да й свали дрехите, да я положи на меката трева и да я направи своя по най-примитивния от всички възможни начини. И тогава, когато у нея не останеха съмнения, че окончателно и безспорно му принадлежи, Джеймс щеше да го направи отново, но този път бавно, изследвайки всяка частичка от тялото й с ръце и устни, докато тя стенеше и се извиваше от желание под него.

Рязко дръпна ръката си от раменете й. Не биваше да я докосва, когато мислите му поемаха в такава опасна посока.

Останала без сили, Елизабет се облегна на дървото и вдигна към него огромните си сини очи. Тя облиза устните си, като прокара език по тях, и Джеймс едва си пое дъх.

Отстъпи още една крачка назад. С всяко движение, с всяка глътка въздух, самообладанието му намаляваше. Той не се доверяваше на ръцете си, изнемогващи от желание да се докоснат до нея.

— Когато признаеш, че искаш да се омъжиш за мен поради тази причина — произнесе той горещо и страстно, — тогава ще се оженя за теб.

 

 

Два дни по-късно Елизабет все още потреперваше при спомена за тази целувка. Той бе тръгнал, а тя остана вцепенена до дървото. Постоя десетина минути, взирайки се невиждащо в мястото, където го бе видяла за последно, след това се отърси от транса, отпусна се на земята и избухна в сълзи.

Елизабет разбираше, че е глупаво да се опитва да убеждава себе си, че иска да се омъжи за Джеймс заради титлата и парите му. Каква ирония, всъщност! Бе загубила цял месец в опити да се примирява със съдбата си да се омъжи за пари, а в същото време се влюби в човек, притежаващ достатъчно състояние, за да осигури семейството й. И беше провалила всичко.

Тя го обичаше. Или по-скоро обичаше човека, който изглеждаше точно като него. И не беше важно какво й говореха лейди Данбъри и двамата Рейвънскрофт. Скромният Джеймс Сидънс не можеше да се побере в кожата на надменния маркиз Ривърдейл. Това беше просто невъзможно. Те заемаха определено място в английско общество. Истина, която усвояваш още от детството, особено ако си дъщеря на дребен благородник и растеш в периферията на висшето общество.

Можеше, разбира се, да отиде при Джеймс и да му признае, че й е нужен той, а не парите му — и тогава всички проблеми щяха да се разрешат. Щеше да се омъжи за любимия човек, а той разполагаше с достатъчно пари, от които се нуждаеше. Но как да се избави от мъчителното подозрение, че дори не го познава?

Със свойствената си прагматичност Елизабет разбираше колко бе малък шанса да опознае мъжа, за когото би се омъжила. Ухажването обикновено не отиваше по-далеч от обикновено познанство.

Но с Джеймс не беше така. Точно както той бе казал, че не желае брак по сметка с нея, и тя се съмняваше, че ще понесе един съюз без доверие. С някой друг, може би, но не и с него.

Елизабет закри очите си с ръце и се сгуши в постелките. Последните два дни почти не бе излизала от стаята си. След няколко неуспешни опита да поговорят с нея, децата се ограничиха с това да й оставят поднос с храна пред вратата. Сюзан й бе сготвила любимите ястия, но повечето от тях оставаха недокоснати. Оказа се, че разбитото сърце не стимулира апетита.

Когато чу настойчиво почукване на вратата, тя хвърли поглед към прозореца. Съдейки по слънцето, бе станало време за вечеря. Ако не им отговореше, щяха да оставят подноса и да си тръгнат.

Почукването се повтори. Елизабет въздъхна и се насили да стане. Тя прекоси малката стая, отвори вратата и застана пред останалите трима Хочкис.

— Това дойде за теб — каза Сюзан и протегна кремав плик. — От лейди Данбъри. Иска да те види.

Елизабет удивено вдигна вежда.

— Нима вече четеш кореспонденцията ми?

— Разбира се, че не! Лакеят ми каза.

— Истина е — обади се Джейн. — И аз го чух.

Елизабет протегна ръка, взе плика и се вгледа в децата. Те се взираха с очакване в нея.

— Какво, няма ли да го прочетеш? — не се сдържа Лукас.

Джейн сръга брат си в ребрата.

— Лукас, не бъди невъзпитан! — Тя погледна към Елизабет. — Няма ли да го направиш?

— А сега кой е невъзпитан? — поинтересува се Елизабет.

— Можеш да го отвориш — предложи Сюзан. — Поне ще се разсееш от…

— Не го казвай — с предупредителен тон каза Елизабет.

— Не можеш да се самосъжаляваш цял живот.

Елизабет издаде шептящ звук съпроводен от тежка въздишка.

— Мисля, че имам право на ден или два.

— Разбира се — примирително каза Сюзан. — Но даже и при този график, времето ти изтече.

Елизабет въздъхна тежко и разкъса плика, като се питаше доколко децата бяха наясно със ситуацията. Не им бе казала нищо, но те бяха достатъчно настойчиви, когато трябваше да разгадаят чужда тайна и тя бе сигурна, че вече са разбрали поне половината от историята.

— Няма ли да го отвориш? — възбудено попита Лукас.

Елизабет погледна братчето си. Той пристъпваше от крак на крак от нетърпение.

— Не разбирам защо се вълнуваш толкова, какво пише лейди Данбъри? — отбеляза тя.

— Аз също не разбирам — промърмори Сюзан и удари Лукас по рамото, за да го накара да млъкне.

Елизабет само поклати глава. Щом членовете на семейство Хочкис се препираха, значи живота се връщаше към нормалното си състояние, а това беше хубаво.

Без да обръща внимание на протестните възгласи, които издаваше Лукас, недоволен от грубостта на сестра си, Елизабет извади листа от плика и го разтвори. За по-малко от секунда, очите й пробягаха по написаното и от устните й се изтръгна изненаданото възклицание „Аз?“.

— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.

Елизабет поклати глава:

— Не съвсем. Но лейди Данбъри иска да я навестя.

— Мислех, че вече не работиш за нея — отбеляза Джейн.

— Така е, но сигурно ще ми се наложи да преглътна гордостта си и да я помоля отново да ме назначи. Иначе не знам откъде ще намерим пари за храна.

Когато вдигна поглед, Елизабет видя, че и тримата Хочкис са впили зъби в устните си и умират от желание да споделят своите съображения:

А) Защо Елизабет да не омъжи за Джеймс?

Или:

Б) Да приеме банковия чек, вместо да го къса на четири?

Елизабет се отпусна на колене, за да потърси ботушите си под леглото, където ги бе захвърлила снощи. До тях зърна чантата си и я взе.

— Нима тръгваш веднага? — попита Джейн.

Елизабет кимна, седна на плетеното килимче и си обу ботушите.

— Не ме чакайте — каза тя. — Не зная кога ще се върна. Възможно е лейди Данбъри да ме изпрати до дома с карета.

— Може би даже ще останеш да пренощуваш — предположи Лукас.

Джейн го удари по рамото.

— За какво й е да го прави?

— По-добре, отколкото да се връща в тъмното — възрази той сърдито на сестра си. — И после…

— Във всеки случай — високо каза Елизабет, която намираше разговора за абсурден, — не ме чакайте.

— Няма — увери я Сюзан, като отмести Лукас и Джейн от пътя й.

Те я проследиха с поглед, докато тя се спусна по стълбите и отвори входната врата.

— Дано да си прекараш добре! — извика Сюзан.

Елизабет й хвърли саркастичен поглед през рамо.

— Сигурна съм, че няма, но все пак благодаря за пожеланието.

Тя затвори вратата след себе си, като остави Сюзан, Лукас и Джейн да стоят на върха на стълбите.

— Със сигурност те очаква изненада, Елизабет Хочкис — каза Сюзан с широка усмивка. — Голяма изненада.

 

 

Последните няколко дни не се нареждаха сред най-добрите в живота на Джеймс Сидуел. Настроението му бе меко казано мрачно и слугите бързо се научиха да го заобикалят.

Първо му задача бе да се напие до безпаметност. Само че вече го бе направил в онази вечер, когато Елизабет бе узнала истинското му име и това не му бе донесло нищо добро, освен чудовищен махмурлук. Затова и чашата с уиски, която бе напълнил, след като се прибра от дома на Елизабет, все още стоеше на бюрото в библиотеката, и бе намаляла с не повече от глътка. В подобна ситуация, добре обучените слуги на графинята отдавна биха я прибрали, защото нищо не оскърбяваше така чувствата им, както чаша с алкохол, оставена на полираната повърхност на някоя маса. Но свирепото изражение, с което Джеймс бе погледнал първия, осмелил се да почука на заключената врата на библиотеката, бе осигурило уединението му с полупразната чаша уиски.

Той, разбира се, се самосъжаляваше, но считаше, че има право на няколко дни асоциално поведение след това, което му се наложи да преживее.

Може би щеше да му е по-леко, ако можеше да реши на кого повече да се сърди — на себе си, или на Елизабет.

За стотен път през този ден той надигна чашата с уиски, погледна я и я остави. „Как да се омъжиш за маркиз“ лежеше на рафта точно срещу него и привличаше погледа му с ярката си обложка. Джеймс свирепо я изгледа и едва се сдържа да не я замери с чашата.

Така… ако я полееше с уиски и после я хвърлеше в камината… щеше да е приятно да наблюдава как изгаря в бушуващите пламъци.

Сериозно се замисли над това и докато опитваше да си представи как пламъците се извиват около нея, чу потропване по вратата. Беше доста по-настойчиво, отколкото на слугите.

— Джеймс! Веднага отвори вратата.

Той изруга: „леля Агата!“. Този тон не беше добър знак. Тя щеше да думка до тогава докато й потечеше кръв от ръцете. Той стана и отвори вратата.

— Агата — произнесе той с твърде любезен тон. — Радвам се да те видя.

— Изглеждаш дяволски зле! — заяви графинята, мина покрай него и се настани в един люлеещ се стол.

— Както винаги преливаш от тактичност — промърмори той и седна.

— Пиян ли си?

Джеймс посочи с глава към уискито.

— Налях си една чаша, но все още не съм й се насладил — погледна към кехлибарената течност. — Хммм…

На повърхността вече се бе появил прах.

— Не съм дошла да обсъждам с теб алкохола — високомерно заяви лейди Данбъри.

— Ти ме попита дали съм пиян — възрази той.

Тя не удостои репликата му с внимание.

— Не знаех, че си се сприятелил с малкия Лукас Хочкис.

Джеймс примигна и се изправи. От всички теми, които неговата леля би могла да избере, а тя бе всепризнат майстор по смяна на темите без всякакво предупреждение, точно тази въобще не бе очаквал.

— С Лукас? — повтори той. — Какво общо има Лукас?

Лейди Данбъри протегна към него лист хартия.

— Той ти е написал писмо.

Джеймс взе листа от нея, като обърна внимание на типично детските заврънкулки.

— Предполагам, си го прочела — отбеляза той.

— Не беше запечатано.

Той реши да не спори и разгъна листа.

— Колко странно — промърмори той.

— Че иска да те види? Не виждам нищо странно. В живота на бедното момче няма мъж на подходяща възраст, откакто бе на три и баща му загина при злополука.

Джеймс погледна изпитателно леля си. Изглежда усилията на Елизабет не бяха останали напразни. Щом Агата не се бе докопала до истината за смъртта на баща им, значи и никой друг не знаеше тайната.

— Може би иска да те попита нещо — продължи графинята. — Нещо, което се стеснява да разбере от сестрите си. Това често се случва с момчетата. Последните събития навярно са го объркали.

Джеймс я погледна с любопитство, поразен от чувствителността, която тя проявяваше към момчето.

И тогава Агата добави тихо:

— Той ми напомня за теб, когато беше на тази възраст.

Джеймс затаи дъх.

— О, не се учудвай толкова! Разбира се, Лукас е доста по-щастлив, отколкото ти беше тогава. — Тя се пресегна и взе в ръцете си котарака, който се бе промъкнал в библиотеката. — Но той има обърканото изражение, което добиват момчетата щом достигнат до неговата възраст и нямат никого, който да ги напътства. — Тя поглади Малкълм по дебелия гръб. — Жените, разбира се, притежават многочислени достойнства, повече от мъдрите си мъже, но съм длъжна да призная, че има неща, които не са ни по силите.

Преди Джеймс да осъзнае, че леля му току-що бе признала, че съществува нещо, което не й е по силите, тя добави:

— Ти ще се срещнеш с него, нали?

Въпросът й му се стори оскърбителен. Само едно безчувствено чудовище нямаше да откликне на молбата на дете.

— Разбира се, че ще го направя. Впрочем удивен съм от избора на мястото.

— Ловната хижа на лорд Данбъри? — Агата повдигна рамене. — Не е толкова странно, колкото ти се струва. След смъртта на графа никой не я използва. Седрик не се интересува от лов и тъй като никога не напуска Лондон я предложих на Елизабет. Тя естествено отказа.

— Разбира се — промърмори Джеймс.

— О, зная, че я мислиш за твърде горда, но тя има петгодишен договор за наем, затова преместването би й спестило пари. Пък и не иска да разделя семейството си.

Лейди Данбъри повдигна Малкълм и му позволи да й целуне носа.

— Това не е ли най-прекрасната котка?

— Зависи от определението ти за прекрасен — каза Джеймс, но само за да подразни леля си. Дължеше на котарака вечна благодарност задето го бе отвел до Елизабет при нападението на Фелпорт.

Лейди Д. се намръщи.

— Както казах, Елизабет отказа, но прие, че може би ще се преместят там щом изтече договорът им. Затова заведе цялото семейство да я видят. На малкия Лукас много му хареса. Мисля, че е заради ловните трофеи. Малките момчета обичат това.

Джеймс погледна към часовника. Трябваше да тръгне след четвърт час, ако искаше да е точен за срещата с Лукас.

Агата подуши из въздуха и се изправи като пусна Малкълм да се потъркаля в една празна лавица.

— Ще те оставя сам — каза тя и се подпря на бастуна си. — Ще кажа на слугите да не те очакват за вечеря.

— Сигурен съм, че няма да отнеме много.

— Човек никога не знае. И ако момчето има проблеми, може би ще трябва да прекараш малко време с него. Пък и… — Тя спря и се обърна, когато стигна до вратата. — Не е като да си красил масата със своето присъствие през последните дни.

Един коментар от негова страна би развалил величественото й оттегляне затова Джеймс просто се ухили лукаво докато я наблюдаваше как бавно се отдалечава по коридора, а бастуна й меко потропва в такт със стъпките й. Отдавна бе научил, че всички са по-щастливи, ако Агата има последната дума поне в половината от случаите.

Бавно се върна в библиотеката, взе чашата с уиски и изхвърли съдържанието й през отворения прозорец. Когато я остави обратно на масата, обходи с поглед стаята и очите му се спряха на малката червена книжка, която го преследваше от дни. Отиде до рафта, взе я и я прехвърли от ръка в ръка. Почти не тежеше, което беше направо иронично, защото тя драстично бе променила живота му. И тогава без особено да разбира защо, той я прибра в джоба на палтото си.

И колкото й да мразеше книгата изведнъж се почувства по-близо до нея.