Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (20)

Глава 20

Лейди Данбъри рядко напускаше дома си без своята котка.

За съжаление на Малкълм му бе трудно да оцени хубавите страни на живота извън Данбъри Хаус. Той, разбира се, бе правил кратки разходки до конюшнята за ужас на горките мишки, но тъй като бе израснал сред аристократи, считаше себе си за един от тях и не изпитваше особено удоволствие, когато го отделяха от разкоша, с който бе свикнал.

За изумление на Джейн и Лукас, Малкълм бе решил да покаже потеклото си със скръбно, почти обвинително мяукане, което се повтаряше на всеки две минути. Точността, с която той издаваше тези звуци, щеше да е впечатляваща, ако не бяха толкова чудовищно досадни.

— Мяу!

— Какъв е този звук? — попита Каролайн.

ТУП!

— Тропането или мяукането? — уточни Елизабет и скри глава в дланите си.

— Мяу!

— И това и другото.

ТУП!

Тя изчака да чуе гласа на Малкълм отново и отвърна:

— Това е котката на лейди Данбъри. — След което замълча докато не се чу поредния удар с бастун. — А това е самата лейди Данбъри.

Преди Каролайн да успее да реагира, те чуха как нечии крака притичват като вихър из къщата.

— А това, по всяка вероятност — сухо отбеляза Елизабет, — е сестра ми Сюзан, която поднася чай на лейди Данбъри.

— Досега не съм се срещала с графинята — каза Каролайн.

Елизабет я хвана за ръката и я издърпа напред.

— В такъв случай ви предстои нещо незабравимо.

— Елизабет! — изгърмя графинята от съседната стая. — Чувам те!

— Тя има отличен слух — измърмори Елизабет.

— Чух и това!

Елизабет вдигна вежди и оформи с устни:

— Видя ли?

Каролайн понечи да отговори, но се отказа и хвърли изплашен поглед към гостната. Взе от ръката на Елизабет речника си, седна на малкото писалище в коридора и надраска „Страх ме е от нея“.

Елизабет кимна разбиращо.

— Както и повечето хора.

— Елизабет!

— Мяу!…

Елизабет поклати глава:

— Не мога да повярвам, че е довела и котката.

— Елизабет!!!

— Мисля, че трябва да отидете и да се срещнете с нея — прошепна Каролайн.

Елизабет въздъхна и възможно най-бавно тръгна към гостната. Лейди Данбъри сигурно имаше собствено мнение за унизителните събития от предишната вечер и се налагаше тя смирено да го изслуша. Единствената й утеха бе, че щеше да вземе и Каролайн със себе си.

— Аз ще почакам тук — прошепна Каролайн.

— О, не, няма! — отряза я Елизабет. — Току-що изслушах вашата лекция и ще е справедливо, ако и вие изслушате нейната.

Каролайн ужасено отвори уста.

— Вие ще дойдете с мен — заяви Елизабет като хвана вцепенената Каролайн за ръката. — Няма смисъл да спорите.

— Но…

— Добър ден, лейди Данбъри — каза Елизабет като се усмихна през стиснатите си зъби. — Каква изненада!

— Къде беше? — попита графинята, удобно разположена в любимото и съвсем протрито от дългата употреба канапе на Елизабет. — Чакам те вече от няколко часа.

Елизабет вдигна вежди.

— Нямаше ме само петнадесет минути.

— Хммм! Ставаш все по-дръзка, Елизабет Хочкис.

— Да — съгласи се Елизабет с лека усмивка. — Което си е вярно, вярно си е.

— Хммм… Къде ми е котката?

— Мяу!

Елизабет се обърна и зърна светлобежова топка козина да притичва по коридора, следвана от две пищящи деца.

— Мисля, че точно в този момент Малкълм е зает.

— Хммм!… Добре. Ще се разправям с него по-късно. Трябва да поговорим, Елизабет.

Елизабет придърпа Каролайн в гостната.

— Познавате ли мисис Рейвънскрофт, лейди Данбъри?

— Жената на Блейк?

Каролайн кимна.

— Много симпатичен младеж — снизходително отбеляза графинята. — Приятел е на племенника ми. Гостуваше ни често в детството си.

— Да — възкликна Каролайн. — Той и до сега се страхува от вас.

— Хммм!… Умен мъж. Трябва да вземете пример от него.

— О, непременно!

Лейди Данбъри присви очи:

— Да не би да ми се присмивате?

— Не би посмяла — възкликна Елизабет. — Аз съм единствената, която не се бои от вас, лейди Данбъри.

— Мисля, че сега ще проверим това, Елизабет Хочкис. Трябва да поговоря с теб и то веднага.

— Така ли? — каза внимателно тя и седна на крайчето на дивана. — Точно от това се страхувах. Иначе едва ли бихте ни посетили.

Лейди Данбъри се прокашля. Елизабет въздъхна в очакване на тирадата, която щеше да последва. Графинята имаше собствено мнение по всички въпроси и събитията, които се бяха случили вчера, не правеха изключение. И тъй като Джеймс бе неин племенник, сигурно щеше да заеме неговата страна, затова Елизабет се приготви да изслуша една дълга реч за неговите достойнства, наред с вече известните положителни качества на самата лейди Данбъри.

— Вчера вечерта — с драматичен тон произнесе графинята, — теб те нямаше на бала.

Челюстта на Елизабет увисна.

— За това ли искахте да поговорим?

— Аз съм крайно недоволна. Вас — тя посочи с пръст Каролайн — ви видях. Тиквата, нали? Крайно варварски плод!

— Мисля, че е зеленчук… — запелтечи Каролайн.

— Глупости, плод е. Щом има семки, значи е плод. Къде сте учила биология, момиче?

— Така или иначе, става дума за тиква — отбеляза Елизабет. — Не може ли да се ограничим до това?

Лейди Д. небрежно махна с ръка:

— Каквото и да е, не расте в Англия. И следователно не заслужава моето внимание.

Елизабет усети, че започва да се прегърбва. Общуването с лейди Данбъри беше изтощително.

Графиня се обърна и я погледна:

— Още не съм свършила с теб, Елизабет.

И преди тя да успее дори да простене, добави:

— И стой изправена.

Елизабет се изправи.

— Така е добре — продължи лейди Д. — Положих много усилия, за да те убедя да дойдеш на бала. Осигурих ти костюм, прелестен костюм, бих казала, и как ми се отблагодари за това? Даже не дойде да посрещнеш гостите с мен. Оскърбена съм до дъното на душата си. Аз…

— Мяяяу!

Лейди Данбъри изви глава, за да види Лукас и Джейн, чиито вопли се носеха по коридора.

— Какво правят на котката ми? — попита тя.

Елизабет изви шия.

— Не съм съвсем сигурна дали те гонят Малкълм или той тях.

Каролайн се оживи.

— С удоволствие ще отида да проверя.

Ръката на Елизабет се стовари на рамото й.

— Моля ви — произнесе тя твърде сладко. — Останете.

— Елизабет — излая лейди Д. — Ще ми отговориш ли?

Елизабет премигна объркано.

— Зададохте ли ми въпрос?

— Къде беше? Защо не присъства?

— Аз… аз… — Елизабет затърси думи. Определено нямаше да каже истината, че е била прелъстена от племенника й.

— Е?

Чук-чук-чук.

Елизабет се изстреля от стаята като куршум.

— Трябва да отворя вратата — извика тя през рамо.

— Няма да ми избягаш, Лизи Хочкис — чу крясъка на лейди Данбъри. Също така чу Каролайн да мърмори „предателка“ под нос, но не им обърна внимание, защото бе твърде разтревожена, че може да открие Джеймс от другата страна на дъбовата врата.

Тя си пое дълбоко дъх. Ако той беше там, нямаше какво толкова да се направи. Тя отвори вратата.

— О, добър ден, мистър Рейвънскрофт.

Защо изведнъж се почувства толкова разочарована?

— Мис Хочкис — кимна той. — Съпругата ми тук ли е?

— Да, в гостната е с лейди Данбъри.

Блейк изтръпна.

— Може би ще се върна по-късно…

— Блейк? — чуха те Каролайн да вика с доста отчаян глас. — Ти ли си?

Елизабет потупа Блейк по рамото.

— Твърде късно.

Блейк влезе в гостната с физиономия наподобяваща тази на осемгодишно момче, което го чака мъмрене за пакост, свързана с жаба и възглавница.

— Блейк. — Гласът на Каролайн бе пълен с облекчение.

— Лейди Данбъри — промърмори той.

— Блейк Рейвънскрофт! — възкликна графинята. — Не съм те виждала откакто беше на осем години.

— Криех се.

— Хммм… Всички вие се държите твърде дръзко с човек на моята възраст.

— А как сте вие напоследък? — осведоми се Блейк.

— Не се опитвай да сменяш темата — предупреди го лейди Данбъри.

Каролайн се обърна към Елизабет и попита:

— Има ли тема?

Лейди Д. присви очи и размаха пръст към Блейк.

— Още не сме приключили разговора си за онзи път, когато беше пъхнал жаба във възглавницата на бедната мис Буотър.

— Тя беше ужасна гувернантка — отвърна Блейк. — Освен това, идеята беше изцяло на Джеймс.

— Сигурна съм, че е било така, но ти имаше моралното задължение да… — Лейди Данбъри изведнъж се спря и хвърли паникьосан поглед към Елизабет, която пък си спомни, че дамата не знаеше, че тя бе разкрила истинската самоличност на Джеймс.

Тъй като Елизабет, не искаше въобще да се доближават до тази тема, се извърна и заразглежда ноктите си. След малко вдигна поглед, примигна изненадано и попита:

— На мен ли говорехте?

— Не — каза лейди Данбъри объркано. — Дори не съм споменавала името ти.

— О! — Елизабет осъзна, че може би малко бе преиграла със своя не-ви-обръщам-внимание поглед. — Видях, че гледате към мен и…

— Няма значение — каза бързо лейди Данбъри. Тя се обърна към Блейк и отвори уста, вероятно за да му се скара, но не се чу и звук.

Елизабет прехапа устните си, за да не се засмее. Горката лейди Данбъри толкова отчаяно искаше да скастри Блейк за някаква детска беля отпреди две десетилетия, но не можеше, защото щеше да се наложи да спомене и Джеймс, за когото мислеше, че Елизабет не знае истината и…

— Някой иска ли чай? — Сюзан влезе в стаята с претрупан поднос на ръце.

— Точно навреме! — Лейди Данбъри изглеждаше готова да скочи от стола в желанието си да смени темата.

Този път Елизабет се засмя. Мили боже, как бе развила чувство за хумор точно в тази ситуация?

— Елизабет — прошепна Каролайн, — да не би да се смеете?

— Не. — Кхъ… кхъ… — Кашлям.

Каролайн промърмори нещо под носа си, което не й прозвуча като комплимент.

Сюзан тъкмо поставяше подноса на масата, когато лейди Данбъри я прекъсна.

— Аз ще налея.

Сюзан отстъпи назад, блъсна се в Блейк, който пък се плъзна към жена си и й прошепна:

— На очарователната ни компания й липсва само Джеймс.

— Дръжте си езика зад зъбите — промърмори Елизабет, без да се смущава, че подслушва.

— Лейди Данбъри не знае, че Елизабет знае — прошепна Каролайн.

— За какво си шепнете вие тримата — излая графинята.

— За нищо!

Беше трудно да се различи кой от тримата го изкрещя най-силно. Възцари се мълчание, докато лейди Д. подаваше чаша чай на Сюзан, а после Блейк се наведе и прошепна:

— Да не би да чух почукване?

— Стига си я дразнил — скара му се Каролайн.

— Беше котката — каза твърдо Елизабет.

— Имате котка? — попита Блейк.

— На лейди Данбъри е.

— Къде е котката ми?

— Тя чува всичко — промърмори Елизабет.

— Чух това!

Елизабет извъртя очи.

— Изглеждате в добро настроение днес — отбеляза Блейк.

— Твърде съм изтощена, за да се цупя, и реших да се върна към стария си навик да извличам най-доброто от най-лошата ситуация.

— Радвам се да чуя това — промърмори Блейк. — Защото видях Джеймс да язди насам.

— Какво? — Елизабет се извъртя, за да погледне през прозореца. — Не го виждам.

— Той вече мина.

— За какво си говорите вие тримата? — попита лейди Данбъри.

— Стори ми се, че казахте, че тя чува всичко — спомена Каролайн.

Лейди Д. се обърна към Сюзан и заяви:

— Сестра ти изглежда така, сякаш е на път да получи апоплектичен удар.

— Тя изглежда така от снощи — отвърна Сюзан.

Лейди Д. избухна в смях.

— Харесвам сестра ти, Елизабет. Когато се омъжиш и ме оставиш, искам тя да ми е новата компаньонка.

— Няма да се омъжвам — каза Елизабет по-скоро напук.

След това изказване и двамата Рейвънскрофт се обърнаха и я погледнаха многозначително.

— Няма!

И тогава започна думкането по вратата.

Блейк вдигна вежди.

— И няма да се омъжвате — промърмори той.

— Елизабет — извика лейди Данбъри. — Не трябва ли да отвориш вратата?

— Реших да не обръщам внимание.

Точно в този момент Лукас и Джейн застанаха на вратата.

— Искаш ли да отворя? — попита Джейн.

— Мисля, че изгубих котката на лейди Данбъри — добави Лукас.

Графинята изпусна чашата си с чай.

— Къде е бедният ми Малкълм?

— Ами, той избяга в кухнята. После в градината. След това зад репите и…

— Мога да танцувам валс до вратата — добави Джейн. — Трябва да се упражнявам.

— Малкълм — простена лейди Д. — Пис, пис, мяу…

Елизабет се обърна да се скара на Каролайн и Блейк, които се тресяха от неконтролируем, мълчалив смях.

— Не мисля, че ще ви чуе от тук, лейди Данбъри — каза Лукас.

Думкането се усили. Очевидно Джейн бе решила да се върти в преддверието, преди да отвори входната врата.

Джеймс започна да крещи името на Елизабет, последвано от доста раздразненото:

— Отвори веднага тази врата!

Елизабет потъна в канапето, борейки се с импулса си да се разсмее. Ако температурата в стаята беше само с няколко градуса по-висока, би се заклела, че е в ада.

 

 

Джеймс Сидуел, маркиз Ривърдейл, беше в лошо настроение. Нравът му в момента не можеше да се нарече дори относително учтив. През цялата сутрин той крачеше из стаята като разярен лъв в клетка и после буквално се бе приковал за леглото, за да се удържи и да не отиде при Елизабет.

Искаше да я потърси веднага, но Каролайн и Блейк в един глас настояха, че трябва да й даде време. „Момичето е разстроено — уверяваха го те — и трябва да почакаш докато се успокои.“

Затова и Джеймс чакаше. Чакаше, въпреки мнението си и въпреки интуицията си. А когато накрая отиде до стаята на Рейвънскрофт, за да ги попита дали е чакал достатъчно, намери бележка от Каролайн към Блейк, в която пишеше, че отива в дома на Хочкис.

После откри бележка от Блейк, адресирана до него с подобно съдържание.

И сякаш за да добави сол в раната, когато влетя в Данбъри Хаус, икономът му съобщи, че графинята е отишла на посещение у семейство Хочкис.

Съдейки по всичко, от цялото домочадие само дяволската котка не се бе отправила натам.

— Елизабет! — извика Джеймс като удряше с юмруци по изненадващо здравата врата. — Пусни ме веднага, или се заклевам, че…

Вратата внезапно се отвори. Джеймс не видя никого докато не сведе поглед няколко инча по-надолу. На прага стоеше малката Джейн Хочкис и се усмихваше лъчезарно.

— Добър ден, мистър Сидънс — изцвърча тя и протегна ръка. — Уча се да валсирам.

Джеймс неохотно се примири с факта, че няма да е много добре да подмине деветгодишното момиче и да продължи да живее със съвестта си.

— Мис Джейн — отвърна й той. — За мен е удоволствие да ви видя отново.

Тя си размърда пръстите. Джеймс стреснато примигна. Тя ги размърда отново.

— Ах, да! — сети се той и се наведе да й целуне ръката. Очевидно щом веднъж си целунал ръката на малко момиче, си длъжен да го повтаряш до края на детството й.

— Прекрасно време, нали? — произнесе Джейн, с подходяща за възрастен интонация.

— Да, аз… — Той млъкна и погледна през рамото й, като се опитваше да отгатне какво предизвикваше такава суматоха в гостната. Леля му викаше гръмогласно, Лукас издаваше вопли, Сюзан стремглаво притича през коридора и се скри в кухнята.

— Открих го! — извика тя.

И тогава, за огромно изумление на Джеймс, от кухнята изскочи дебела топка козина, мина по коридора и се скри в гостната.

По дяволите! Даже и проклетата котка го беше изпреварила!

— Джейн — каза той, като прояви невиждано търпение. — Трябва спешно да поговоря със сестра ти.

— Елизабет?

Не, Сюзан.

— Да, Елизабет — бавно произнесе той.

— О, тя е в гостната. Но съм длъжна да ви предупредя — Джейн игриво наклони глава встрани, — че тя е много заета. Днес е пълно с гости.

— Знам — въздъхна Джеймс, като нямаше търпение тя да се отдръпне и да му освободи пътя към гостната.

— Мяу!

— Ама че невъзпитан котарак — каза Джейн като дори и не помисли да се премести от мястото си, точно когато намери нова тема за разговор. — Представяте ли си, не е спрял да мяука през целия ден.

Джеймс усети как от нетърпение ръцете му се свиват в юмруци.

— Нима? — поинтересува се той с цялата учтивост, на която бе способен.

Ако бе използвал тон, който отразяваше чувствата му, момичето сигурно щеше да избяга с писъци по коридора.

А пътят към сърцето на Елизабет определено не включваше малката й сестричка, обляна в сълзи.

Джейн кимна важно.

— Ужасен е.

— Джейн — каза той кротко. — Сега мога ли да поговоря с Елизабет?

Тя се дръпна встрани.

— Разбира се. Защо не казахте веднага?

Джеймс се въздържа от коментар. Вместо това благодари на Джейн, още веднъж й целуна ръка и тръгна към гостната, където, за свое огромно изумление, завари Елизабет на четири крака.

— Малкълм — съскаше тя. — Веднага излез изпод шкафа!

Малкълм изфуча.

— Излез, звяр нещастен!

— Не смей да наричаш котката ми нещастен звяр! — прогърмя лейди Данбъри.

Елизабет протегна ръка и се опита да хване непокорната мъхеста топка. В отговор котката махна с лапа и показа ноктите си.

— Лейди Данбъри — обяви Елизабет, без да вдига глава, — вашата котка е чудовище.

— Не ставай смешна! Малкълм е добродушно животно и ти прекрасно знаеш това.

— Малкълм — възрази Елизабет — е дяволско изчадие.

— Елизабет Хочкис!

— Това е истината.

— Миналата седмица каза, че е чудесна котка.

— Миналата седмица той се държеше добре с мен. Доколкото си спомням даже го нарекохте предател.

Лейди Данбъри презрително наблюдаваше опитите на Елизабет да извади котката.

— Очевидно е разстроен, задето тези малки диваци го преследваха из цялата къща.

Това беше! Елизабет скочи и погледна убийствено графинята.

— Никой, освен мен, не може да нарича Лукас и Джейн диваци!

Възцари се почти пълно мълчание. Блейк беззвучно се хилеше, прикривайки устата си с ръце, а лейди Д. издаваше нечленоразделни звуци като мигаше с очи толкова усърдно, че Елизабет можеше да се закълне, че чува как й се отварят и затварят клепачите.

Но нищо не я бе подготвило за тихото ръкопляскане, което се разнесе зад гърба й. Бавно обърна лице към вратата.

Джеймс. Той стоеше на прага с впечатлена полуусмивка на лицето и повдигната вежда. Като наклони глава, той се обърна към леля си:

— Не помня някой досега да ти е говорил с подобен тон, скъпа лельо.

— Освен теб! — сряза го графинята. Но щом осъзна, че я бе нарекъл „лельо“, отново започна да издава нечленоразделни звуци по посока на Елизабет.

— Не се тревожи — каза Джеймс. — Тя знае всичко.

— И от кога.

— От снощи.

Лейди Данбъри се извърна към Елизабет и се сопна:

— И защо не ми каза нищо?

— Не ме попитахте! — Елизабет се обърна към Джеймс и прошепна: — Откога си тук?

— Видях те да изпълзяваш изпод шкафа, ако това те интересува.

Елизабет се пребори със стенанието си. Беше помолила Джейн да го задържи. Надяваше се той да се забави достатъчно докато тя успее да върне котката на графинята.

Не й се искаше първото, което щеше да види Джеймс след вчерашната катастрофа, да е вирнатият й задник.

Когато се добереше до проклетата котка…

— Защо — с режещ глас попита лейди Данбъри — никой не ме информира, че Джеймс е разкрил своята самоличност?

— Блейк — каза Каролайн, като го сръга по ръката, — това е нашият шанс да избягаме.

Той поклати глава.

— Няма да пропусна това за нищо на света.

— Ще ти се наложи! — свирепо каза Джеймс. Прекоси стаята и хвана Елизабет за ръката. — Може да останете и да пиете чай, но ние с Елизабет тръгваме.

— Чакай! — запротестира тя, като безуспешно опита да се измъкне. — Не можеш да го направиш.

Той я изгледа с празен поглед.

— Кое?

— Това! — избухна тя. — Нямаш никакви права над мен.

— Но ще имам — заяви той и й отправи много самоуверена и мъжествена усмивка.

— Крайно неудачен ход от негова страна — прошепна Каролайн на мъжа си.

Елизабет стисна ръцете си в юмруци като с всички сили опита да сдържи гнева си.

— Това е моят дом! — простена тя. — И ако някой ще забавлява гостите ми, това ще бъда аз.

— Направи го тогава — отвърна Джеймс.

— Не може да ми нареждаш да тръгна с теб.

— Не съм го правил. Просто казах на отбраните ти гости, които всички до един са дошли без покана, че ние си тръгваме.

— Той ще развали всичко — тихо каза Каролайн на Блейк.

Елизабет скръсти ръце на гърдите си.

— Никъде няма да ходя.

Лицето на Джеймс придоби зловещо изражение.

— Ако я беше попитал вежливо… — започна Каролайн.

— Блейк! — процеди Джеймс. — Накарай я да млъкне!

Блейк се засмя, но получи доста силен удар по рамото от жена си.

— Що се касае до теб — обърна се Джеймс към Елизабет, — търпението ми се изчерпа. Наистина трябва да поговорим. Или ще направим това навън, или тук пред леля ми, пред децата и — той посочи с глава Каролайн и Блейк — пред тези двамата.

Елизабет нервно преглътна, обзета от нерешителност.

Джеймс се приближи към нея.

— Решавай, Елизабет.

Тя дори не реагира, не беше в състояние да се застави да произнесе дори една дума.

— Отлично! — извика Джеймс. — Тогава ще реша вместо теб. — И без повече думи хвана Елизабет за кръста, преметна я през рамо и излезе от гостната.

Блейк, който бе наблюдавал разиграващата се драма с нескрито веселие, се обърна към жена си:

— Въобще не съм съгласен с теб, скъпа. Като се има предвид всичко, стратегията му се оказа доста успешна.