Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (95)

Седемнадесета глава

Ню Йорк, 2,15 следобед

Лора седеше сгушена в ъгъла на дивана във всекидневната си и се чувстваше като виновно дете, опитващо се да забави признанието на извършена простъпка пред търпеливо чакащите родители.

Дан Агир седеше на креслото срещу нея, с вестник на коленете. Тя много добре знаеше, че я гледа, но не вдигаше очи към него. Телевизорът работеше, но никой от двамата не му обръщаше внимание.

Майкъл беше на детска градина и Лора, придружена от детектива, скоро щеше да отиде да го прибере.

Агир бе прекарал нощта, в дрямка върху дивана, отговаряйки от време на време на телефонните обаждания на колегите си. На сутринта, когато излезе сънен от стаята си, Майкъл се изненада от присъствието на чужд човек в апартамента. Но Дан Агир успя да очарова момчето и да го успокои относно неочакваното си присъствие.

И наистина, когато в единайсет и половина излязоха за разходката до детската градина, между двамата вече се бе установило странно доверие, сякаш, заедно бяха отговорни за защитата на Лора. Майкъл очевидно бе впечатлен от спокойното, приятелско отношение на детектива. От своя страна, Агир се отнасяше към момчето с уважение и избягваше покровителствения тон.

— Бих искал да се запознаеш с двете ми дъщери — каза му просто той по време на закуската. — Кристин е съвсем малко по-голяма от теб, а Карън е на осем години. Обичаш ли пикниците?

Момчето с интерес вдигна очи от овесената си каша.

— Ние правим сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр — каза то.

Полицаят кимна с разбиране.

— Кристин също ги обича — отбеляза, очевидно несъзнаващ какъв голям удар бе направил, като накара свенливото момче да му заговори по този начин. — А Карън пък обича леберкез — добави той. — Бил ли си някога на цирк?

— Мама ме заведе тази зима — каза Майкъл. — Най-много ми харесаха слоновете.

Агир бе споменал пред Лора, че той и жена му са разведени. Тя живееше в Ню Джърси, а децата бяха при нея и прекарваха с баща си уикендите и празниците.

Тази нощ Лора спа на кушетка до леглото на Майкъл. Тя оправи доколкото можа бъркотията в мансардата, тъй че, с изключение на няколко големи купчини фотографски папки на пода, сега всичко изглеждаше като преди.

Чак след връщането им от детската градина, където оставиха момчето, Дан седна да поговори сериозно с Лора.

— Свързах се с лабораторията — каза той. — Няма отпечатъци. Проверихме местните хотели и пансиони; размножих и полицейската снимка на съпруга ви отпреди шест години, за да я покажат наоколо. Засега нямаме късмет. Потърсих пак и жена му. Все още не й се е обаждал и тя също се тревожи.

Лора не отговори нищо. Помисли си за съпругата на Тим, намираща се толкова далеч. Какво ли й беше на тази нещастна жена след обажданията на нюйоркската полиция за липсващия и съпруг?

— Просто за всеки случай — каза Дан Агир, — мисля, че трябва да имаме предвид вероятността той да се върне отново тук.

— Направо съм объркана — рече Лора. — След всички тези години… В това няма никакъв смисъл.

Детективът я погледна с тихите си, тъмни очи, които не издаваха абсолютно нищо от собствените му мисли, но преценяваха нейните с обезпокоителна проницателност.

— Можете ли да се досетите за някоя причина? — попита той.

— Не. — Лора поклати глава. — Честно казано, нищо не ми идва наум. Тия неща се случиха толкова отдавна. Както сам казахте, сега той си има собствен живот. Жена… Нищо не разбирам.

Агир я изгледа с безцеремонния изпитателен поглед, част от арсенала на всеки полицай. Даваше й да разбере, че е чул думите й, но далеч не е убеден в нейното недоумение.

Той посочи раздела „Изкуство и свободно време“ от „Таймс“, все още лежащ върху масичката за кафе.

— Именно фотографията застана отначало между вас и съпруга ви, нали? — я попита.

Лора отмести очи. Острата му памет я порази.

А следващият му въпрос дойде изневиделица и от него дъхът й спря.

— Кой е бащата на момчето, госпожице Блейк?

Лора пребледня и се облегна на дивана. Спокойният поглед на детектива не я оставяше.

— Защо питате?

— Защото намирам, че е важно — отговори той.

Лора поклати глава.

— Това не е… То няма нищо общо — каза тя, раздразнена от собственото си заекване. — Абсолютно нищо. Трябва да ми повярвате. Не мога да ви кажа нищо повече.

— Мисля, че трябва — настоя той.

— Това не е ваша работа! — извика тя. — Искам да кажа… — Лора се мъчеше да се овладее. — То засяга само мен. Моля ви, просто не искам да говоря за това.

Изражението на Агир омекна. Лора се изуми от дълбочината на кафявите му очи. В тях имаше някаква умора от света и същевременно една особена мъжка състрадателност.

— Лора — каза той. — Между другото, мога ли да те наричам Лора?

Тя кимна и се насили леко да се усмихне, докато го гледаше.

Агир посочи с ръка увеличените фотографии на Майкъл по стените на мансардата.

— Всичко е заради момчето, нали? — попита той и думите му я попариха като киселина. — Всичко, което се е случило…

Тя затвори очи.

— Нямам какво повече да кажа.

И тогава започна чакането. Изминаха три часа. Дан Агир поговори с Лора за Майкъл, за изложбата й, за всичко — от отбора на „Янките“ и варицелата на дъщерите му до инфлацията в областта Насау. Но и двамата знаеха, че той очаква тя да размисли и да отговори на въпроса му. И през цялото време ужасяващото му предположение, че Тим може да се върне, не излизаше от ума на Лора.

Телефонът звънеше често и Агир вдигаше слушалката. Почти всички обаждания бяха за него. Около един часа той се върна от телефона с лист хартия и прочете на Лора какво бе записал върху него.

— Майкъл Стюарт Блейк — каза той. — Роден на девети септември 1959 година в болницата „Доктърс“. Майка Лора Биелохлавек. Баща Майкъл Х. Стюарт. — Детективът поклати глава. — Номерът на социалната осигуровка на бащата не съществува. Значи и самият той не съществува.

Настъпи пауза.

— Лора — каза Дан, — може би мислиш, че предпазваш някого с мълчанието си. Аз не знам кого. Но знам, че можеш да поставиш в опасност сина си, ако не ми помогнеш.

Лора го гледаше с упорити, но изпълнени със страх очи.

— Нямам какво повече да кажа — повтори тя.

Погледът на Агир сякаш проникваше в душата й.

— Всички въпроси, които ми минават през ума за сина ти — каза той, — може би си задава в този момент и бившият ти съпруг. Може би той вече има някакви отговори. И е възможно да ги е намерил тук. Моля те, Лора, помогни ми.

Лора си пое дълбоко дъх. Виждаше логиката в думите му.

— Всичко стана много отдавна — каза тя. — И не беше продължителна връзка. Предполагам, че може да се нарече… приключение за една нощ. Мъжът не знае нищо. Аз никога… Никога повече не го срещнах. Отговорността е изцяло моя. Не мога да ти кажа името му. Той няма нищо общо. Доволен ли си сега?

Вместо отговор детективът я изгледа с безстрастния си, преценяващ поглед. Тя нямаше представа дали й е повярвал, или не.

Но бе казала последната си дума по въпроса. Това поне знаеше твърдо.

Дан Агир се чудеше на тази тайнствена жена и необикновения й живот. Всичко в нея бе интригуващо — от двете й съвсем различни кариери и агресивния й бивш съпруг до това малко момче, появило се в живота й през времето, откакто не я бе виждал. Той бе омагьосан от съчетанието на детска молба и древна тъга в очите й. Очевидната й болка само потвърждаваше подозрението му, че крие от него нещо съществено.

Единственото, лишено от мистерия за него в този случай, беше Тим Риордан.

Агир бе срещал този тип хора в дългогодишната си полицейска практика. И сам бе видял изражението в очите на Риордан преди пет години, когато го повали и арестува под ужасения поглед на жена му.

Това бе изражение на фанатик. Дан Агир го познаваше добре. Човек като Риордан можеше да стигне до края на света, да стане мисионер в Африка, монах в Тибет, наемник в Бразилия — и само една снимка на Лора или споменаването на името й в момент на слабост, дори след изминалите дълги години, да е в състояние да го влуди и накара да тръгне след нея.

Подобен вид фикс идея не умира никога. Човекът, обзет от нея, може най-убедително да претендира, че е започнал нов живот. Но също като жаждата на пияница, който се налива само на тежки запои и остава трезвен с месеци и години, насъбралото се собственическо чувство и яростта на Тим Риордан трябваше рано или късно да намерят отдушник.

Докладите от полицията и затворническите власти показваха съвсем ясно, че Тим Риордан се е опитал да забрави Лора. Бил е примерен затворник в „Атака“, помилван само след двегодишен престой. После постигнал успех в предприемаческия бизнес в Южна Калифорния, Сега имаше привлекателна нова съпруга, караше мерцедес, притежаваше яхта и членуваше в престижен местен клуб. През цялото това време не бе направил нито един погрешен ход.

Но преди два дни „Ню Йорк Таймс“ бе публикувал статия за изложбата на Лора. А Тим Риордан беше абониран за него.

Вчера апартаментът на Лора бе разбит и леглото й изтърбушено с нож от непознат извършител.

Тим Риордан бе изчезнал от Калифорния.

Следователно извършителят беше той. До доказване на противното това бе теорията, която Агир трябваше да следва.

Но тази теория оставяше твърде много въпроси без отговор. Защо вчера Тим не е наранил Лора или момчето? Защо е оставил мансардата в такова странно състояние, преобръщайки всичко, без да вземе нищо? Къде се намираше той сега? Какво планираше?

От друга страна, дали все пак не беше взел нещо? И ако е така, знаеше ли Лора какво е то?

Дан Агир работеше като полицай от седемнайсет години, а като детектив от дванайсет. Беше виждал всяка разновидност на човешка страст и насилие, която Ню Йорк можеше да предложи. Опитът му го бе снабдил с инстинкт за случаи като този.

И инстинктът му казваше, че причината, поради която Тим Риордан е дошъл тук, е малкото момче.

Агир помнеше съвсем ясно, че събитието, лежащо в основата на последвалото съдебно преследване срещу Риордан и отвличането на жена му преди пет години, беше нейният аборт. Загубата на собственото му дете го бе вбесила заедно с подозрението, че любовният й живот е имал нещо общо с помятането. Дан не бе забравил помрачените му бълнувания. Ти ми дължиш дете.

Сега, пет години по-късно, Лора имаше дете. И поради някаква причина, известна само на нея, бе решила да превърне образа на момченцето си в централен момент на първата си самостоятелна изложба като фотограф. И именно лицето на детето, а не на Лора, е видял Тим Риордан в „Таймс“.

Защо тя бе постъпила така? Агир можеше да си представи артистичните й подбуди, които сигурно бяха много и нееднозначни. Но сега самият факт, че беше ченге, а не творец, му даваше предимство, и той подозираше, че каквито и да са естетическите мотиви на Лора, тя е била подтикната от нещо лично, нещо тайно, за да покаже лицето на детето си пред целия свят.

Защо? От любов? От гордост?

Той взе от масата каталога на изложбата и го прегледа. Впечатли го странното заглавие „Кутията на Пандора“. Взето от една-единствена снимка на момчето, то бе превърнато в заглавие на цялата експозиция. Съзнаваше ли Лора, че с показването на сина си пред света изкушава по някакъв начин съдбата, играе си с огъня?

Кръщелното свидетелство показваше, че момчето се е родило преди четири и половина години. Това означаваше, че е било заченато след ареста и затварянето на съпруга й, но дълго преди разводът им да бъде окончателно потвърден. Като разведен човек, Агир разбираше значението на този факт. И Риордан несъмнено също го бе разбрал.

Дан Агир беше абсолютно сигурен в едно. Лора лъжеше за тъй нареченото от нея „приключение за една нощ“ с мъж, чиято самоличност нямала нищо общо с този случай. Тя не бе типът, подходящ за кратки любовни авантюри.

Тъкмо обратното, самоличността на бащата се явяваше ключова. Агир можеше да го види в увеличените снимки върху всички тези стени. И го долови дори още по-силно в разговора с момчето тази сутрин. Взирането в това спокойно, малко личице приличаше на загадката на сфинкса. Образите, уловени с такава любов от Лора, възпяваха не само обичта й към момчето, но също и невидимия мъж, към когото то бе едно живо звено.

Кой беше този мъж? Защо Лора така грижливо го бе прикривала през всичките тези години, за да го покаже накрая косвено на света с изложбата си? Толкова ли бе сигурна, че тайното й знание ще остане скрито от другите, когато го покаже пред всички? Не се ли страхуваше, че подобно на голотата зад новите дрехи на царя, тайната й може да бъде разкрита?

Агир трябваше да узнае отговорите на тези въпроси. Но виждаше ясно, че Лора няма да му ги каже.

И така, подобно на гузна съвест, тегнеща на своя притежател, Дан Агир остана близо до Лора, мълчеше заедно с нея, гледаше как часовете отминават и се взираше в снимките на момчето, очаквайки Тим Риордан да се появи отново.

Един и същи въпрос се въртеше безспир в мислите му, и то толкова болезнено, че се почувства почти като ревнив любовник, задаващ си го отново и отново.

Кой е той?