Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (28)

Девета глава

Хал седеше до една малка маса и гледаше сестра си в очите.

Сибил се взираше право надолу, в плота на масата пред себе си. Той остави погледа си да се задържи върху чистите й, сини ириси, толкова сини, че му напомняха за планинските езера в планините Адирондак, приличащи на бисери под лятното слънце.

Сибил усети погледа му и златните воали на ресниците й потрепнаха. Брадичката й почиваше върху дланта и макар че главата й не помръдна, тя го погледна изотдолу със смесено чувство на укор и интерес.

— Никакви тайни погледи — каза тя. — Хайде, стига. Опитвам се да се съсредоточа.

— Просто се възхищавах на красивото ти лице — отвърна той. — Не е честно, ти имаш предимство. Отвличаш ме от играта.

— Ба! — прошепна тя и това представляваше една стара шега помежду им, основана на имитация на авторитетното възклицание на баща им.

Докато Хал наблюдаваше, тя прекара показалеца си в колеблив кръг по разделящата ги дъска за шашки, посочвайки насам и натам с престорена нерешителност и после, с изненадваща пъргавина, прескочи дамата, на която той възлагаше толкова много надежди, и прибра двата бити пула.

Трудно беше да се играят шашки с нея и още по-трудно да се спечели. Тя притежаваше невероятното умение да го хване неподготвен и да го разсейва с движения на тялото и промени в настроението. Наистина, сякаш буквално четеше мислите му. Още след първите няколко хода отгатваше плана му на игра, предвиждаше с няколко хода напред и само изчакваше шанса си да атакува.

Хал така и не можеше да реши дали комбинацията от нейния интелект и безскрупулност я въоръжава така добре срещу него в играта, или решаващият фактор бе близостта помежду им. Разбира се, тя го четеше като книга. Когато играеха на „Двайсет въпроса“, никога не й трябваха повече от два или три, за да разбере за какво мисли той.

На карти тя лъжеше безмилостно — и най-вече, което бе странно — когато редеше пасианс. Той я научи на шах още преди години и само след няколко месеца тя вече лесно го побеждаваше. Но тези дни го караше да играят на шашки вместо шах, от носталгия по ранното си детство.

Той гледаше дъската пред себе си. Без дамата трябваше непрестанно да е нащрек. Придвижи един от пуловете си напред и видя как тя спокойно реагира, отдръпвайки своята дама назад — един видимо безсмислен ход, зад който, Хал бе сигурен, се криеше солидна причина.

— Как са нашите? — измърмори, правейки се на не особено заангажиран с тихата битка на масата помежду им.

— О, добре са — отвърна тя, без да сваля поглед от дъската. — Мама казва, че трябва да си оправя косата. Според нея изглеждам като нещо, довлечено от котката. Между другото, Хал, прекарвам си страхотно в Италия, в случай че някой те попита за това. Флоренция беше великолепна, а галерията Уфици по-добра от всякога. Във Венеция валеше, но въпреки това доплувах до Лидо. Сега следва Сиена, а после Орвието. Просто не можеш да усетиш скука.

Той не обърна внимание на малката й шега по адрес на майка им. Сибил обичаше да дразни мама заради вечната й загриженост за външния вид на нещата. Намираше нейния ужас от това какво ще си помислят хората едновременно за лицемерен и смешен и обичаше да я стряска с неясни заплахи за някаква екстравагантна постъпка.

Презрението й към нея нараняваше Хал, защото той си оставаше много близък с майка си. Когато си беше вкъщи, я посещаваше в Ню Йорк поне два пъти седмично, разговаряше с нея във всекидневната за бурното си ежедневие и понякога търсеше съвета й. Познаваше нейната чувствителна и дори интелигентна страна.

Но мама никога не допусна Сибил достатъчно близо до себе си, за да може дъщерята да я зърне откъм тази й страна. Сибил виждаше само една тревожна, дистанцирана жена, заета със собствените си грижи и донякъде повърхностна в интересите си. Хал не се опитваше да поправи Сибил или да защитава майка си, защото разбираше, че Сибил нямаше същите взаимоотношения с нея като него. От гледна точка на Сибил нейното негодувание от мама бе напълно основателно.

Независимо от това Хал усещаше двойно убождане, когато Сибил се подиграваше на майка им зад гърба й — първо заради нея, разбира се, и второ, защото усещаше, че злостните й забележки представляват индиректен начин да укори самия него поради ревност или някаква друга, по-неясна причина.

— Виждаш ли се с татко? — я попита.

— От време на време — отвърна Сибил. — Той долита с едно бързо „Как си, скъпа?“ и се захваща да говори за финансовите новини, докато звънецът не го спаси. Със същия успех може и въобще да ме няма. Ще трябва да се убия, за да ми обърне някакво внимание.

— Не говори така, Сиб.

Хал можеше да си представи тези кошмарни сцени. Баща му така и не осъзна истински, че Сибил съществува. Отношението му към нея приличаше приблизително на това на капитан на кораб към някой пътник: любезно кимване при разминаване и тревожен блясък в очите, когато се помъчи да си спомни името му.

Хал отново погледна златните ресници, бледите бузи, пръста, кръжащ над дъската като безмилостен жътвар, готов да посее унищожение. Яростта вътре в Сибил беше едно цяло с момичешката й хубост. Тя тежнееше към зловещите, тъмни и жестоки неща.

И все пак зад всичко това той можеше да види обидата и ужасната й самота. Тя нямаше приятели. Положи всички усилия, за да се държи настрана от връстниците си, докато растеше. И така днес нямаше никой, на когото да липсва, който да я помни и посещава, освен мама и татко. Това късаше сърцето на Хал.

— Как върви работата ти? — попита тя, за да смени темата. Гласът й звучеше незаинтересовано и в него се долавяше някаква вътрешна напрегнатост, от която той се почувства неудобно.

— Все същото — отвърна. — Връщам се обратно в петък, но се надявам до петнайсети да си бъда вкъщи.

Назначението му беше в Париж. Като специален пратеник на президента Айзенхауер в командването на НАТО, Хал прекарваше там по три или четири седмици наред, преди да се върне за една седмица във Вашингтон, където лично осведомяваше президента за трудните взаимоотношения на Америка с нейните очукани от войната съюзници. И през тези служебни визити той открадваше по няколко дни, за да види семейството си и Даяна в Ню Йорк.

— Как са господин Дълес и останалите ти партньори? — попита Сибил.

Тя обичаше да го дразни за противоречивия му статус сред най-близките съветници на Айзенхауер. Те не намираха за мъдро от страна на президента назначаването на един отявлен Стивънсънов^[1] демократ на такъв важен пост. Но Айк хареса Хал още от първата им среща малко след завръщането на Хал от Корея — и не само заради получения от него Почетен медал на Конгреса, към който Айк изпитваше огромно уважение, а и защото по някакъв особен начин, възгледите на двамата мъже върху международната политика бяха сходни.

Айзенхауер мразеше Студената война, тъй като опитът и военните му инстинкти му казваха, че рано или късно тя ще ескалира в нещо кърваво. Той знаеше, че в сърцето си Хал е интернационалист, роден дипломат, чийто политически живот е посветен на укрепването на Америка, и то по-скоро чрез придобиването на приятели, отколкото на врагове. Поради тази причина Айк държеше на Хал и го защитаваше срещу хулителите, които казваха, че бил прекалено млад, прекалено богат, добре изглеждащ и твърде ляв за поста си. В една политическа атмосфера, изпълнена с остри обвинения, че Държавният департамент е пълен с червени и с членове на Петата колона, подобно поведение от страна на Айк изискваше доста кураж.

Колкото до Сибил, тя обичаше да кълве Хал, че работи за Айзенхауер, след като е участвал в кампания против него. Беше достатъчно умна, за да схваща как човек като Хал може да издига в идол Адлай Стивънсън и същевременно да се възхищава от Айк, но се правеше, че не го разбира.

— Свикнаха ли хората в Държавния департамент с присъствието на един комунист сред тях? — подразни го сега тя.

Хал я погледна строго.

— Чувала ли си някога израза „да минаваш между капките“?

Тя сви рамене.

— Не ми обръщай внимание. — Знаеше колко сериозно се отнася той към работата си, затова потисна изкушението да го потормози за неизбежното политиканство, част от всяка държавна служба. Беше широко известно, че огромният личен чар и популярността на Хал бяха най-силните му оръжия срещу ловците на червени, които го атакуваха в пресата. И все пак тя го уважаваше за героичната твърдост, с която се придържаше към възгледите си пред лицето на засилващата се опозиция от шумното дясно крило на двете партии.

Нещо повече, тя се радваше на високата му политическа популярност, защото знаеше, че това смущава баща им. Рийд Ланкастър не одобряваше самата политика, да не говорим за либералната политика на демократите. И само защото Хал бе единственият му останал жив син след смъртта на Стюарт, склони да подкрепи морално неговата кариера във Вашингтон. Но мразеше да говори за това и журналистите много го смущаваха с непрестанните си молби да коментира противоречивата роля на сина си в администрацията.

Пръстът на Сибил отново се движеше по дъската, където Хал бе наредил шашките си в позиция, която смяташе за непробиваема. Двете й дами изглеждаха парирани и той напредваше за решителния си пробив към отсрещния край на полето.

Погледна косата й, която сега беше дълга и по-бухнала. Така я харесваше повече, независимо от мнението на мама. Сибил бе толкова непредвидима в настроенията си и така пълна с остри вътрешни ъгли като стъкло в книжна кесия, че бе приятно да се види как външността й изглежда малко по-сладка и пухкава.

Той винаги беше харесвал тялото й. Още от детските й години в него имаше нещо меко и котешко, което странно се смесваше с вътрешната й напрегнатост. Като малка, той се чувстваше физически близък с нея, тъй като й помагаше в обличането, почистваше след нея и дезинфекцираше малките й драскотини и охлузвания. И тъй като прекарваше с нея повече време от всеки друг, запозна се с тялото й като истинска майка и неговите странни прелести го очароваха.

Сега, когато я прегръщаше, с мъка чувстваше колко мека е тя и си мислеше колко напрегната е вътрешно. Често му се струваше, че мечтателното спокойствие на очите й прилича на отворен прозорец към онази Сибил, която тя е могла да бъде, ако не се бе родила във фамилията Ланкастър. Приличаше на риба на сухо в собственото си семейство.

И точно както той я уважаваше за понасянето на толкова много самота, така и тя се възхищаваше от него за отказа му да тръгне по стъпките на баща си, както Стюарт би постъпил, а също за донкихотовското му отчуждение от основното русло на политическия живот. Главната им допирна точка на разбиране и съчувствие сега, когато тя порасна, бе взаимното им изгнание. Макар и да не бяха съвсем настроени на една и съща вълна, всеки се намираше извън отъпканите пътища на човешката раса. Хал не беше по-истински Ланкастър от нея, защото характерът и чувствителността му го отличаваха от клана тъй сигурно, както и нейната тъга.

Ето защо Сибил прощаваше на Хал придържането му към неговите идеи с един оптимизъм, който й изглеждаше детински, точно както той й прощаваше упорития отказ да отвори всяка врата, която можеше да я отведе към щастието. Тя бе мракът, а той светлината, което бе странно, тъй като тялото й на блондинка направо светеше от белота, докато той притежаваше тъмните, пиратски черти на Ланкастърови. Те бяха странна двойка, но този факт само ги привличаше още повече един към друг.

— Как е Даяна? — попита тя.

— О, добре — каза той. — Всяка седмица има нова премиера. Ти й липсваш.

Сибил не обърна внимание на чистата лъжа.

— Грижиш се добре за нея, нали?

Хал разбра много добре двойния й намек. Ставаше дума не само за сексуалния живот, който тя си представяше между Даяна и него, но също и за увереността й, че той изневерява на Даяна с други жени. Това малко предизвикателство от страна на Сиб бе противоречиво, каквито бяха и всичките й забележки относно Даяна.

От една страна, Сибил мислеше за Даяна просто като за нищожество, необходима украса към живота на Хал като обществено важен мъж. Далеч от някакво чувство на ревност към нейната хубост, Сибил съжаляваше Хал, тъй като семейната политика му пречеше да си намери жена с достатъчно дълбочина, за да му подхожда.

И същевременно тя го укоряваше за това, че не е толкова независим в любовта, колкото беше в политиката. Поради някаква причина той винаги се отнасяше сериозно към неофициалния си годеж с Даяна и нямаше да разочарова мама и татко, като я изостави. Твърдеше, че я обича, но Сибил не му вярваше. Тъй че в гласа й винаги имаше кисела смес от презрение и съжаление, щом споменеше за Даяна.

— Като стана дума за премиери — добави Хал, — в петък с мама гледахме „Кралят и аз“. Мисля, че ще ти хареса.

— Ъхм. — Нечленоразделният коментар показваше липсата й на интерес. Бродуей я отегчаваше страшно, също както филмите и повечето видове музика. Четенето бе единственото й занимание.

— И пак за премиерите — каза Хал, без да се предава. — Идния месец в музея „Метрополитън“ се открива една изложба на Ван Гог. Не бива да я изпускаме.

Тя засия.

— „Житни поля“? — попита.

— Ще проверя. Не бих се учудил. — Той знаеше, че тя обожава Ван Гог повече от всичко на света. Като малка я заведе в музея, да види картините му, държейки малката й ръчичка, докато тя стоеше захласната пред странните платна с техните пейзажи, пълни с клаустрофобни небеса и прилични на хищни нокти растителни филизи. Ван Гог, изглежда, бе единственото огледало във външния свят на ужасните картини, които тя рисуваше вкъщи.

В тази разведрена атмосфера той реши да рискува. Една от фигурите й бе изнесена напред и Хал я прескочи. Сега сестра му изглеждаше наистина натясно. Настъпи пауза, докато тя оглеждаше дъската.

— Житни поля — промълви мечтателно Сибил. — Кипарисите. Къщите в Арл…

После, тъй внезапно, че той се стресна, прескочи една подир друга двете му дами и две от другите му шашки, оставяйки го само с една срещу нейните шест. Така той беше безнадеждно надигран.

— Пак ме би — поклати глава Хал. — Няма да играя повече с теб. Имаш нечестно преимущество.

— И какво е то, принц Хал? — усмихна се игриво тя.

— Ти си някаква вещица — отвърна той. — Ами да, ако беше през средните векове…

Сибил повдигна едната си вежда. Думите му бяха засегнали чувствително място. Той се спря.

— Е, във всеки случай си дяволски добра — рече накрая. — И прекалено добре ме познаваш.

— Не си кой знае каква загадка — каза тя. — Нали си такъв герой. Тръгваш право напред с гърмящи оръдия и оставяш фланговете си непокрити. Не си достатъчно коварен. Ти не разбираш какво значи да бъдеш истински убиец, Хал. Ти си един любовник.

Още двойни намеци. Време беше да си тръгва.

— Трябва да вървя — рече той, вземайки шлифера си.

— Дългът те зове? — попита тя.

Хал кимна. Тя взе шлифера и му го придържа, докато пъхне ръце в ръкавите, а когато се обърна, махна някакво влакънце от яката му. Това бе стар техен ритуал. Още като дете тя завързваше вратовръзките му и го оглеждаше критично, преди да излезе, с някаква майчинска загриженост, въпреки крехката си възраст. След войната масажираше ранените му гърди и гръб, превръщайки се в истински експерт по намаляване на напрежението в повредените му мускули.

Той сведе с усмивка лице към нея.

— Хайде вече сериозно — рече. — Да отидем на тази изложба. Ти и аз. Уговорихме ли се?

— Без трети лица?

— Без, само двамата.

— Моят царствен Хал. Какъв принц си ми ти. — Тя присви иронично устни и го потупа по гърдите.

За миг усмивката му избледня. Думите й му напомниха Кърстин Шоу. Идният месец се навършваха две години от катастрофата, отнела живота на Кърстин на магистралата за Ню Джърси, на път за скиорска ваканция с годеника й. След Сибил тя бе жената, която бе чувствал най-близка до себе си. Смъртта й сякаш потвърди лошия късмет на децата на Ланкастър. Първо Стюи, после Кърстин и… разбира се, Сиб…

— Значи ще се видим в понеделник — каза той, скривайки чувствата си.

— Ще те чакам.

Той я притегли близо до себе си и я прегърна здраво, усещайки крехките й, странно податливи крайници до тялото си. Само да можеше да проникне до битките под тях, както тя толкова лесно стигаше до мислите му! Но не. Вратите й бяха затворени. Той познаваше само онази нейна част, която му се подиграваше, наричаше го принц Хал и само понякога го гледаше с очи, влажни от нежност, която му грабваше сърцето.

И все пак не би могъл да живее без нея. Тя бе единствената, която познаваше раните под усмивката му, предназначена за останалия свят, знаеше как да ги облекчи и да го накара да се почувства наистина като принц вместо просто един уязвим човек.

Той вдигна малките й длани до устните си и една след друга ги целуна. Тя го наблюдаваше с любопитство, почти както в старите времена, когато й завързваше връзките на обувките или й стягаше ролковите кънки.

Погледна дланите й, сетне ги обърна, за да зърне бинтованите й китки.

— Бих искал да ги видя някой път — каза тихо.

— Няма нищо за гледане — отвърна тя. — Никога ли не си се порязвал?

— Не порязванията — рече той. — Демоните.

Сибил го погледна в лицето. Сега изглеждаше много ожесточена. Как само тези очи можеха да станат студени като лед!

— Мислех, че беше обещал да уважаваш личния живот на едно момиче — сопна му се тя.

Той кимна.

— Достатъчно по въпроса.

Това изглежда я накара да омекне.

— Няма демони, Хал.

— Какво тогава? — попита той, сложил длани на раменете й.

Тя въздъхна.

— Просто старата майка земя, Хал. Просто гладната земя, очакваща да ни погълне веднага щом приключим с този танц.

Стояха близо един до друг, той я галеше по косата и тя отпусна глава на рамото му. Почувства дланите й върху хълбоците си.

— Това е един цирк без мрежи — прошепна тя и гласът й отново беше на малко момиче. — Всички акробати падат направо към смъртта си… Сълзите върху лицата на клоуните, всичко е истинско… Укротителят на лъвове бива разкъсан от собствените си зверове… Прекалено е опасно, Хал.

Той кимна, прегръщайки я нежно.

— Мисля, че съм бил в този цирк.

Трогната от неговото разбиране, Сибил поглади гърба му там, където знаеше, че се намираше най-лошата рана.

— Моят добър принц Хал. Ти си единственият, който ме познава.

— Опитай се да прекараш един добър уикенд — каза той. — Заради мен.

— Ще го направя. Обещавам.

— Тогава до понеделник?

— До понеделник.

На излизане поздрави сестрата на отделението и помоли да види лекаря. Тя му посочи матовата остъклена врата на офиса, върху която се четеше надпис Доктор Дж. Фейбър.

Хал почука и бе поканен да влезе от висок мъж около петдесетте, с уморен вид, посивяваща коса и очила в рогови рамки.

— Как сте, докторе?

— Добре, Хал. Радвам се да те видя.

Бяха станали добри приятели с течение на годините. Хал беше редовен посетител и постепенно опозна доктора.

— Как е тя? — попита Хал с възможно най-неутралния си тон.

— Зле ли изглеждаше днес? — рече докторът, повдигайки вежда.

Хал поклати глава.

— Като че ли все същото. И вие ли смятате така?

Знаеше какъв ще бъде отговорът, но въпреки това се страхуваше от него.

Това беше третият опит за самоубийство на Сибил. Първият бе изненадал всички, когато тя бе само на четиринайсет години. Вторият, на шестнайсет, беше още по-сериозен. И двата пъти имаше продължителни престои в болницата.

Този път изненадата бе по-малка, защото семейството вече свикна с болестта й. Но независимо от това, беше страшно. Тя бе впила нокти в китките си с някаква отмъстителност, отваряйки наново старите рани, разрязвайки белезите, сякаш да демонстрира срама си пред целия свят.

Докторът въздъхна.

— Боя се, че няма подобрение. — Хал бе единственият роднина, на когото той можеше да каже цялата истина. — Тя е много изкусна в опитите си да ме заблуди по време на терапията. От асоциациите и сънищата й човек би си помислил, че отива към възстановяване. Но мисля, че вече я познавам. Не, Хал — тя не е по-добре.

— А ще се оправи ли някога?

Докторът изглеждаше замислен.

— В момента болестта означава за нея повече от каквото и да било. Да поискаш да се откаже от нея, ще бъде все едно да откъснеш човек от родната му страна. Тя е всичко, което познава и на което може да разчита. Светът, в който ти и аз съществуваме, е нещо, от което се е отказала много отдавна. Тя просто не вярва, че си струва усилието да живее като останалите хора.

Той погледна Хал.

— Ти си много важен за нея, Хал. Чувствам, че тя очаква с нетърпение срещите с теб. Ако някой е в състояние да поддържа връзката й с живота, това си ти.

Хал поклати със съмнение глава.

— Някак си не се чувствам много силна връзка с живота.

— Не се отказвай от нея — каза докторът. — Понякога си мисля, че си последният й шанс. Тя те наблюдава, Хал. Знае колко много я обичаш. И очаква да я предадеш. Но аз знам, че никога няма да го направиш и това ми дава надежда. Би трябвало да обнадеждава и теб.

Хал кимна, благодари на доктора и излезе навън в дъжда. Когато стигна до колата си, се обърна назад. Клиниката за душевноболни изглеждаше мрачна и заплашителна, сгушена в гъстите си градини, между храстите и дърветата с клони, протегнати към навъсеното небе, подобни на кльощави ръце, търсещи някаква утеха, до която не могат да достигнат. Понякога, когато слушаше с ушите на Сибил, му се струваше, че ги чува да въздишат.

Е, каза си той, поне изложбата ще я изкара малко оттук за разнообразие.

Добре, че имаше Ван Гог.