Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (42)

Двадесет и трета глава

От деня на разходката си с Хал Лора беше друг човек.

Тя живееше само за него. През будните си часове мислеше единствено за неговото лице, усмивката му, чудото на докосването му и неговият образ владееше сънищата й.

През дните, които им оставаха до завръщането му в Европа, те се виждаха толкова често, колкото можеха. Правеха необходимите жертви и ако се налагаше, се срещаха късно през нощта или дори на разсъмване.

Първия път, когато вратата се затвори зад тях, те не можаха да си поемат дъх, преди да свършат да се любят. Горещата магия на физическия секс представляваше тяхното отваряне един към друг и към една близост, за която и двамата не бяха сънували преди. С Хал Лора се чувстваше в рая, срещнала и докоснала първия мъж на земята. Страстта й бе толкова изпепеляваща, че понякога й бе трудно да го погледне, сякаш образът на любовта й можеше да я ослепи, да го накара да изчезне, или да ги погълне и двамата.

Благодарна за тъмнината, тя го притегляше долу до себе си и го целуваше така, че му отдаваше цялото си сърце. Когато се намираше в нея, той я изпълваше така изцяло, че тя преставаше да усеща бариерата между своята и неговата плът, а само мистичната, пламенна разлика между мъжа и жената, изкована сякаш за пръв път в прегръдката им и даваща й живот в този ужасен момент като на създание, направено единствено за да му принадлежи.

Щом свършеха, тя лежеше и го докосваше, слушаше ласкавия му шепот или го гледаше как се движи из стаята. И се чудеше на обзелата я напълно страст. Повече не бе в състояние да мисли рационално, да усеща обикновен човешки страх и тревога или дори щастие. Любовта се превърна в единствената й стихия.

През това време тя опозна добре Хал. Колкото и странно да бе, тя всъщност нямаше нужда от това, защото любовта й превъзхождаше любопитството. Който и какъвто и да бе той, тя му принадлежеше изцяло.

И онова, което научи, само я накара да го обикне още повече.

Тя скоро разбра, че Хал представляваше жив парадокс. Точно както мъжкото му тяло, могъщо и чувствено, прикриваше една почти юношеска мекота, така и целият му живот се състоеше от сложна повърхност, под която се движеха противоречиви течения.

Той отдавна бе отхвърлил по всякакъв възможен начин потомствената дързост и безскрупулност на рода си. Беше се откъснал от суровия си, дистанциран баща и от всички Ланкастърови, посветили се изцяло на властта и притежанието. Хал се намираше в доброволно изгнание от собственото си семейство.

Бунтът му си личеше не само от избора му на политиката като поприще и отказа от кариерата на Уол Стрийт, която брат му Стюарт с желание би наследил от баща им. Той изпъкваше дори повече в избора му на либерална, международна позиция в политиката, която вече му създаваше много врагове на реакционната американска политическа сцена, доминирана от маккартизма. Хал не можеше да избере по-добър начин за проваляне на желанията на консервативния си баща.

И все пак самото упорство, с което Хал се придържаше към избраната линия, представляваше ланкастърова черта, както и силно развитото му чувство за дълг. Такова беше и прелъстителното му лично очарование, с което обезоръжаваше опонентите си и ги караше два пъти да премислят, преди да го обявят за омразен и опасен враг. Хал разбираше, че се нуждае от власт, за да стигне там, накъдето се бе запътил, и беше достатъчно умен, за да завързва стратегически приятелства, които щяха да го подкрепят по пътя му. И в това отново той беше Ланкастър.

Но парадоксът у Хал стигаше по-надалеч. Той притежаваше по-чувствителна природа от амбициозните си колеги в политиката и затова имаше по-обширен и дълбок поглед от тях върху световните проблеми. И тъй като сърцето му бе много по-младо и непокварено от цинизъм като техните, като по ирония подходът му към политическите въпроси беше много по-зрял и толерантен.

Именно тази преждевременна зрелост и разсъдливост впечатли силно Дуайт Айзенхауер и го убеди да задържи Хал до себе си, въпреки критиките на околните. Както и Хал, Айзенхауер познаваше лично ужасите на войната и желаеше сигурен мир за Америка в този опасен свят. Той бе уморен от кресливите гласове около себе си, които проповядваха неразумно агресивна външна политика и подозрително предупреждаваха за комунисти, изскачащи иззад всеки домашен храст като зловредни бурени.

Но най-голямата загадка от всички, както Лора скоро откри, бе фактът, че Хал изобщо не подхождаше за политик. Нежната му и съзерцателна натура даваше това ясно да се разбере. Той беше предназначен за щастие, а не за огромни амбиции. Роден, за да облагороди света със своята сладост и на свой ред да научи вълнуващи уроци от неговия мистериозен шепот. Несравненото му чувство за хумор го отличаваше от неговите колеги в политиката така дълбоко, както и търсещият му интелект.

Ако не се бе родил Ланкастър, от Хал можеше да излезе велик историк, политически философ или може би журналист. Ако беше развил артистичния си талант, сигурно би станал художник, поет или писател. И със сигурност щеше да бъде брилянтен политически сатирик. Той показа на Лора карикатурите си на политическите фигури на деня и я накара да остане без глас от смях пред щуравите изображения на Фостър Дълес, Джо Маккарти, Шърман Адамс и Ричард Никсън.

Хал гледаше на политическата сцена като на цирк, пълен със смешни маски, които трябва да се разглеждат със здрав усет за абсурдното, ако човек не иска ужасната им сериозност да го преследва. Хуморът му безмилостно обрисуваше тези маски, но същевременно той толерантно прощаваше на своите колеги като обикновени човешки слабости техните празни лозунги и популизъм. Дори на злостния Маккарти той гледаше като на трагична фигура, с която Америка можеше да се справи най-добре, като не го приема твърде сериозно.

Така Хал направи един странен избор за мястото си в света, но след като веднъж го стори, възнамеряваше да го следва успешно. Можеше да е дамгосан като независим политик и неприобщен човек, но оцеляваше. В това се различаваше от брилянтната си сестра Сибил, на която се възхищаваше за пълното й отчуждение от стереотипния начин на живот на родителите им, предопределен за нея, но същевременно съжаляваше заради нейното саморазрушение, пречещо й да осъществи огромния си потенциал на човешко същество.

Но Хал имаше една основна, обща черта със Сибил: физическите рани, покрили с белези тялото му, свидетелстващи за факта, че в крайна сметка той се различава от другите и винаги ще си остане такъв. Макар че Сибил сама бе причинила раните си, вбесена от живота, който водеше, докато Хал спечели своите белези в отчаяна битка за своята страна.

Когато Лора размишляваше над тези рани и над дълбоката роля на честта, лежаща в основата на избора на Хал за политическа кариера, струваше й се, че всички мистериозни неща около него водеха неизбежно до онзи Почетен медал на Конгреса и до епизода в Корея, отразил се върху живота му както нищо друго. Защото именно в Корея Хал се бе превърнал в герой.

Изгнаник в собственото си семейство както по собствен избор, така и по темперамент, Хал бе като риба на сухо сред своите войници заради обществените и класови разлики, съществуващи не по негова воля. И така, на онзи речен бряг в Корея, след като бе сторил разбираема грешка, застрашила цялата му рота, той се бе хвърлил със самоубийствена ярост и самоотверженост срещу врага, сякаш чрез отдаване живота си за своите хора е могъл да сключи последен договор с тях и да поправи не само собствения си тактически пропуск, но и загадката на цялото си съществуване.

Този момент в Корея очевидно бе станал водораздел в целия живот на Хал. Чрез него той се бе опитал да изкупи смъртта във войната на любимия си и обожаван брат. А също, в известен смисъл, и собственото си изгнание. Но за да го направи, е било необходимо да се превърне във водач на хората, за какъвто естествените му наклонности не са подхождали.

И е трябвало да се превърне в най-парадоксалната фигура от всички — в един герой. Защото героите са хора, които жертват себе си за другите с щедрост, граничеща със саморазрушение и самоотдаване, което не е далеч от самоубийството.

Лора научи всички тези неща за Хал и още много други по време на страстните им часове заедно. И всички те станаха част от здравата материя на любовта й към него. Тя го обичаше заради добротата, куража, хумора му и тъгата на неговото изгнаничество. Обичаше го заради несъвършенството и тайнствеността му, както и за удивителните му честност и невинност.

Той знаеше как да я разсмее тъй, както никой друг не го бе правил преди и се очароваше от тихия, сипкав и понякога чувствен смях, който предизвикваше у нея с хумора си. Но тези звуци го докосваха толкова близо до сърцевината на мъжките му инстинкти, че не можеше да ги слуша, без да я вземе в прегръдките си и да я накара да замълчи с целувка.

Лора гледаше белезите му, докосваше ги с меките си ръце, сякаш се опитваше да облекчи вътрешните рани, които те криеха. Но скоро допирът й се превръщаше в любовна ласка, а милият й шепот — в стон на желание. Не беше възможно да се възхищава от прекрасната младост и уязвимост на Хал, без да стане жертва на неговата страхотна сексуална мощ. Както бе невъзможно и да се наслаждава на тялото му, без да се влюби в невинното му и тревожно сърце.

Тъй че Лора разглеждаше с майчинско чувство на закрила коравото мъжко тяло с неговите дълбоки, светли белези и безупречни мускулести очертания. Понякога, след като правеха любов, той си нахлузваше шортите, преди да се изправи, за да тръгне из стаята. Тя го наблюдаваше и се очароваше от тях, защото му придаваха странно детски вид, като на нежно, малко момче, което тя безумно обичаше с майчинска радост и грижа.

Но той не беше момче, а мъж. Тя знаеше, че зад това парче бял плат чакаше необузданата сила на неговия член, застанал сред преплетените тъмни косми и готов да скочи напред при гледката на тялото, докосването на ръката й и звука на нейния глас.

Възбудена от непристоен порив, тя казваше нещо, за да го подразни, и виждаше как блестящите тъмни очи се спираха върху нея с внезапно желание.

— Ела тук, красавецо.

Произнасяше думите с дрезгавия, тих глас, който само той успяваше да предизвика в нея. И с едно безсрамие на нимфа, което винаги го възпламеняваше, тя допълзяваше до ръба на леглото, изправяше се на колене и го прегръщаше през кръста, целувайки гърдите, зърната му, раменете, докато сваляше меките шорти надолу по бедрата му.

Но играта й бе стигнала прекалено далеч, защото ужасният изправен бог между краката му вече бе гладен за нея и не можеше да чака нито миг. Тогава тя го дръпваше долу върху себе си и чувстваше как сладкият му, чувствен връх опипва прага на секса й, топъл и бавен, докато накрая с огромен прилив на удоволствие се плъзва докрай в нея, предизвиквайки задъхани стонове на учудване от устните й.

Магическият ритъм ги пленяваше отново във властта си, съединявайки ги още по-дълбоко, след това по-бързо, докато той не дадеше есенцията си на нежните женски дълбини, които я зовяха, а стоновете на екстаза му звучаха в ухото й като химни на съдба, каквато тя бе очаквала да срещне цял живот. Никога не бе подозирала, че един мъж можеше да се отдава по такъв начин.

Когато свършеха, те лежаха тихо, наслаждавайки се на бурята, която ги бе съединила, както и на последвалото затишие. Знаеха, че времето им заедно е ограничено и че стрелките на часовника бавно се движат към мига, в който ще трябва да се разделят. Но не се тревожеха от това, защото интимните им часове съществуваха далеч от човешкото време и бяха по свой начин вечни.

После поемаха по пътя си, отделени с тънък воал време и място, работа и реалност, изглеждащи нематериални като сън и за двамата, толкова концентрирано бе съзнанието им върху следващата им среща.

Лора работеше повече от всякога, гледайки как моливът й лети върху лист след лист и създава моделите на една нова чувственост, отразяваща вълнението в сърцето й, без самата тя да го съзнава. Седеше зад стъклената преграда, отделяща работната й стая от салона, и повърхността на ума й бе заета от текущата задача, а огромните дълбини на емоциите й тихо чакаха, както и тя самата, следващото телефонно обаждане на Хал.

Когато то идваше, тя държеше слушалката до ухото си и слушаше любимия глас с полузатворени в притома очи, а цялото й тяло тръпнеше под престилката. Дори не си правеше труда да се запита дали възторгът й не се забелязва от другата страна на стъклената преграда.

Затова така и не усети върху себе си погледа на Тим откъм шумния салон и не разбра колко дълбоко се тревожеше той за нея.