Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (88)

Десета глава

След десет минути Тес седеше на задната седалка в лимузината си на път към своя апартамент. Искаше да остане за малко сама и да размисли, преди да се върне на летище „Ла Гуардия“ за обратния полет до Небраска.

Не бе подходила правилно към Къран и го знаеше. Тя сигурно разчиташе на по-солидна защита или пък се страхуваше повече. Във всеки случай беше непреклонна.

И нещо по-лошо — Тес не се оказа достатъчно ловка, за да научи дали момичето наистина притежава или може да достави информация, свързваща Боуз със случая Линдстром. Следата на Рон стигна до задънена улица.

Беше се провалила най-мизерно. Не й оставаше друго, освен да признае неуспеха си пред Рон и да се надява, че той има и други идеи.

Когато си отвори чантата, за да прибере носната си кърпичка, забеляза смачканата телеграма, получена тази сутрин.

„ТРИ ДНИ, ГОСПОЖО ЛАНКАСТЪР“

Не можеше да я гледа. Отвърна очи и се взря през прозореца на лимузината.

Тогава зърна плаката върху минаващия наблизо автобус.

„МУЗЕЙ ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО «КУТИЯТА НА ПАНДОРА»

ИЗЛОЖБА ФОТОГРАФИИ ОТ ЛОРА БЛЕЙК ДО 1 ЮЛИ“

Тес погледна часовника си. До час и половина трябваше да бъде на летището. Помисли за момент и после се обърна към шофьора.

— Джеймс — каза тя, — закарай ме до Музея за съвременно изкуство.

Полетът до Небраска можеше да почака.

Преди да влезе в музея, Тес се дегизира, колкото можа, с шал на главата и тъмни очила. Купи си билет и тръгна през галериите към крилото, където се намираше изложбата.

Чувството на тревога, появило се у нея, докато наближаваше това място, се усили, щом видя фотографиите на Лора Блейк по стените. Почти всички бяха портрети в едър план на хора, уловени от камерата със странно откровени изражения. Увеличени до осем-десет стъпки височина, фотографиите бяха много внушителни. Изглеждаха прекалено човешки, прекалено уязвими и щеше да бъде мъчително да се гледат, ако Лора не бе извадила на бял свят и някакво особено благородство в своите обекти.

Първата стая беше пълна със снимки на всякакви хора. Много от тях изглеждаха бедни. Втората стая съдържаше снимки на знаменитости. Тези образи бяха по-иронични от другите. Сякаш документираха крехкото его на притежателите си, желаещи да изглеждат добре пред обектива на Лора и същевременно притеснени какви ще излязат на снимките. Тя проникваше безмилостно през техните маски, но устояваше на изкушението да ги направи да изглеждат смешни. Вместо това изтъкваше човешкото в тях с щедър и всеопрощаващ дух.

Не без колебание Тес влезе в третата стая. Едва пристъпила вътре, усети как самообладанието започва да я напуска.

Стените бяха покрити с огромни, красноречиви фотографии на малкия Майкъл, които го показваха от двегодишна възраст до настоящия момент. Виждаха се десетина фази на растящата му личност и всяка от тях представляваше шедьовър. Лицето му сякаш разкриваше едновременно хиляда настроения и възможности.

Тази стая беше различна от другите не само заради могъщата концентрация на камерата върху един-единствен обект, а и поради излъчваната от всички снимки всепоглъщаща любов. Макар да не разбираше много от фотография, Тес моментално разбра, че се намира пред творбите на гений. Снимките на Лора Блейк бяха изпълнени с женствено отдаване, способност за обич, за разбиране, пред които дъхът секваше.

Въпреки че първите две стаи показваха по драматичен начин тази рядка способност, в стаята на Майкъл тя достигаше своя апогей, фотографиите оживяваха от обичта на майката към сина. И не бяха сантиментални или натруфени, а точно обратното. Натрапваха се и дори плашеха с оголването на чувствата. Лора бе използвала силната си любов към момчето, за да разкрие неговото отделно съществуване, а не за да го идеализира или разкрасява. Като жена, Тес разбираше жертвата, необходима за такъв подход.

Но за нея снимките представляваха дори нещо повече. Защото момчето беше Хал, нейният Хал, онази част от Хал, за чието притежание тя би дала всичко на света.

Само да беше мой. Думите преминаха през съзнанието й, без да забележи тяхната двусмисленост. Знаеше единствено, че образът на момчето я изпълва с безкраен глад и също толкова безкрайна тъга.

И като си помислеше, че това създание, показано тук тъй открито и великолепно, за да го види целият свят, бе същото малко момче от грозния, таен плик, получен от нея само преди няколко дни и съдържащ семената на унищожението им с Хал. Същото момче! Въпросът бе само в положителния или отрицателен знак, който човек добавяше към сериозното, малко лице.

Цял свят можеше да види Хал в тези снимки, ако нещо насочеше вниманието към скритото му присъствие. От тази мисъл й се зави свят. Тя с несигурни стъпки отиде до средата на стаята, където имаше пейка за сядане. За миг й се стори, че няма да я достигне. Кошмарната колекция фотографии, гледаща я отгоре с чисти, невинни очи, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Тих глас я извади от това състояние и тя усети една длан върху рамото си.

— Добре ли сте? Мога ли да ви помогна?

Тес се обърна и видя една дребна жена да се усмихва насреща й. Беше облечена в красив пролетен тоалет, с ярка пола и пъстра блуза. Косата й стигаше до раменете, а очите й гледаха приятелски. Тъй като не носеше връхна дреха, човек би могъл да приеме, че работи в музея или пък е студентка.

Но в следващия миг истината удари Тес като с чук.

Това бе самата Лора.

За щастие пейката се намираше точно зад нея и Лора й помогна да седне.

— Искате ли да ви донеса чаша вода? — попита.

Тес поклати глава.

— Съжалявам — каза тя, докосвайки гърдите си с ръка. — Май малко ми прилоша. Не съм яла нищо днес. Много мило от ваша страна, че не ме оставихте да припадна пред всички.

— Няма нищо — каза Лора. — Винаги стоя наоколо и се опитвам да разбера дали хората харесват снимките. Изглежда, просто не мога да се откъсна оттук. Но честно казано, не знам какво бих помислила, ако някой припадне пред тях.

Тес се насили да се усмихне.

— Не се притеснявайте. Ако бях припаднала, нямаше да бъде от неодобрение. Снимките са прекрасни. Толкова прекрасни…

Тя погледна в очите дребната жена, която сега седеше до нея.

— Вие сте Лора, нали? — попита.

Лора кимна с усмивка.

— Точно така. Надявам се, че присъствието на фотографа няма да ви смущава, докато ги разглеждате. Не се тревожете, ако ви се струват смешни. Аз съм свикнала и имам дебела кожа.

— О, не… — Тес почти не можеше да понесе тази мисъл. — Според мен никой не би могъл да се смее на такива фотографии. Обратното би било по-вероятно. Те направо късат сърцето. Почти ми се ще никога да не ги бях виждала…

Ужасната ирония зад думите й бе доловима само за нея.

— Аз съм… аз съм развълнувана от срещата ни — успя да добави. — Не познавах работата ви преди тази изложба, но повярвайте ми, сега съм ваша почитателка. — Тя погледна в скута си и махна разочаровано с ръка. — Трябваше да си донеса каталога. Много бих искала да имам ваш автограф.

— Ще ви донеса един каталог, преди да си тръгнете — каза Лора. — За мен ще е удоволствие.

Тес се чувстваше по-слаба от всякога. Сядането явно не можеше да възстанови самообладанието й. Близостта на другата жена сякаш я лишаваше от последните й сили.

Изведнъж тя почувства, че маскировката й не е заблудила Лора. Погледът в тези тъмни, красиви очи говореше красноречиво за това.

— Знаете ли коя съм? — попита Тес.

Лора я погледна с кротък и разбиращ поглед.

— Не, ако вие не го искате — отвърна. — Мога да разбера желанието ви да не ви разпознаят. Знам колко важна и заета личност сте и оценявам идването ви тук.

Тес не намираше какво да отговори. Насили се да каже нещо и първата мисъл, която й дойде наум, изхвръкна неволно от устата й.

— Вашето момче… — Тя посочи фотографиите. — В каталога пише, че е ваш син. Аз… той е много хубав. Сигурно много го обичате.

Лора само кимна. Очевидно словата не можеха да предадат дълбочината на блестящото във фотографиите чувство.

— Съпругът ви… — изтърси Тес. — Той сигурно също се гордее много с момчето… — Тя съзнаваше накъде я отвеждат думите й, но не можеше да се спре.

Сега усмивката на Лора помръкна, но не стана по-малко искрена.

— Ние сме разведени — отвърна. — Той живее в Калифорния.

— О, съжалявам — каза Тес, мъчейки се с всички сили да потисне трепета в гласа си. — Май не биваше да питам.

— Няма нищо — усмихна се Лора. — Помолих да не споменават нищо за брака ми в каталога. Съпругът ми… Нали разбирате, разделихме се окончателно. — Лора не изглеждаше нито смутена, нито обидена. Очите й все така гледаха с поглед на неподправено доброжелателство.

— В каталога пише — продължи объркана Тес, — че вие сте същата онази знаменита Лора от „Лора ООД“. Не мога да не изразя възхищението си от смяната на кариерата ви с такъв огромен успех. Сигурно е било голямо изпитание.

Лора сви рамене.

— Човек не го усеща по този начин, когато го прави — каза тя. — Прилича повече на обогатяващо преживяване или… да речем, на житейска промяна. Едното просто заменя другото, ако все повече се занимаваш с него.

— Чувствам се виновна, че не съм купувала ваши дрехи — каза Тес. — Толкова много от приятелките ми ги носят… Все още не мога да разбера как съм ви пропуснала.

— Вижте, ако ме извините за тази малка истина — каза Лора, — вие винаги изглеждате великолепно с тоалетите на Живанши и се съмнявам, че бих могла да постигна нещо подобно.

Тес се изчерви. Умът й трескаво работеше, опитвайки се да си представи какво би било, ако бе срещнала Лора преди години като нейна клиентка. Щяха ли нещата да бъдат по-различни? И как именно?

Но беше твърде объркващо да включва такава възможност във вече непостижимото уравнение, представляващо косвената й връзка с тази мила млада жена.

— Първата жена на съпруга ми, Даяна, изглеждаше чудесно във вашите модели — каза тя. — Аз… — Думите й заглъхнаха. Изглежда, всяка тема, която се опитваше да подхване с Лора, бе в известен смисъл табу.

Лора просто се усмихна.

— Мисля, че в този случай жената правеше дрехите, а не обратното — каза тя. — Даяна е такава красавица… — Изражението й си оставаше същото. Ако споменаването на Даяна я нараняваше, тя с нищо не го показа. — Между другото — добави — поздравления за успеха на съпруга ви. Не познавам човек, който да не възнамерява да гласува за него. Сигурна съм, че ще спечели номинацията. И ще бъде чудесен кандидат през ноември.

— Благодаря — отговори Тес и хвърли на домакинята си кос поглед, който Лора, изглежда не забеляза.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Как бе възможно двете да седят тук и да разговарят учтиво и приятелски за мъжа, когото и двете обичаха, който беше баща на момчето от тези снимки, чиято съдба в момента висеше на косъм именно заради това момче и тази привлекателна млада жена?

Как можеха такива неща да се случват под небето? Каква лудост бе обсебила боговете горе, та да въвличат хората в такива жестоки игри?

Лора наблюдаваше Тес малко по-внимателно.

— Ако извините забележката ми на фотограф — каза тя, — фотографиите в пресата не ви отдават дължимото. Дори така дегизирана, вие сте много красива жена.

— О, аз… благодаря — заекна Тес. — Наистина сте много мила. Не се чувствам твърде красива тези дни.

— Не ми възразявайте — засмя се Лора, — защото, докато се усетите, ще ви помоля да ми позирате.

Тес бе напълно объркана. Добротата в очите на другата жена изглеждаше по-дълбока дори и от собствената й болка. В нея имаше нещо почти божествено.

Но същевременно в тези тъмни очи се долавяше проницателност, интуиция, която караше човек да се страхува, че няма да успее да запази задълго никаква тайна от тях. На Тес й се прииска да се махне оттук колкото се може по-скоро.

— Знаете ли — каза Лора, — аз срещнах веднъж съпруга ви. Беше много отдавна, когато бях занесла някакви дрехи на Даяна. Той беше знаменит още тогава, а аз — напълно неизвестна, но въпреки това се държа ужасно мило с мен. — Внезапно тя сложи ръка на устните си. — Боже, какви глупости дрънкам. Но това бе много отдавна, още преди те да се оженят. Извинете, ако съм ви засегнала.

— Нищо подобно — рече Тес, облекчена, че другата жена мисли за съвсем други неща. — Това е било много преди моето време, както казахте. Повярвайте, аз изобщо не изпитвам лоши чувства към Даяна. Фактически те двамата с Хал бяха почти разделени още преди моето появяване. Познавах я много малко, но за мен тя бе нещо като дъщеря. Виждате ли, аз още тогава бях два пъти вдовица. — Тя се разсмя. — Сигурно ви приличам на стара баба. Понякога собственото ми минало ме изумява. То просто се точи назад и назад, до безкрайност.

Настъпи мълчание. Сякаш някаква странна сестринска близост привличаше Тес към Лора и тя искаше да излее душата си пред нея. Но разбираше опасността от това и се въздържа.

Лора наруши тази магия.

— Налага се да изляза за малко — каза тя, поглеждайки часовника си. — Един критик ще дойде да интервюира мен и директора на изложбата. Трябва да сме любезни с него. Сигурна ли сте, че се чувствате добре?

— Да — отвърна Тес. — Нищо ми няма, наистина.

— Ей сега се връщам — рече Лора, докато ставаше. — Минутка само.

И тя изчезна, а Тес остана да седи, съзерцавайки безпомощно образите на момчето, излъчващи лъчезарната си енигма от студените, бели стени. Целият й свят се изплъзваше изпод контрол. Лора бе такава чудесна млада жена. Очевидно обожаваше с цялата си душа това момче. Беше толкова трудно да мечтае за жестоко отмъщение срещу нея, колкото и да планира собственото си унищожение.

Но именно тази сладост на Лора, тези големи, дълбоки очи, толкова пълни с мъдрост, човещина и готовност за любов — сигурно тъкмо това бе привлякло Хал…

Тес затвори очи. Всичко бе прекалено ужасно, за да мисли за него. Трябваше да се измъкне оттук, преди мистериите на това място да я подлудят.

Накрая Лора се появи отново с едно копие от каталога на изложбата.

— Това е за вас — каза тя, връчвайки го на Тес. — Подписах ви го. Наистина, толкова съм ви благодарна, че дойдохте!

— За мен беше истинско удоволствие — каза Тес, поемайки малката длан на другата жена. — Просто не мога да изразя с думи възхищението си от вашата работа. Продължавайте в същия дух. Надявам се да виждам в бъдеще все повече ваши неща.

— Ще се постарая — каза Лора. — И успех в кампанията. Сигурна съм, че всичко ще мине чудесно. — Тя се наведе по-близо и прошепна: — Няма да кажа на никого, че сте идвали, ако предпочитате да бъде така.

Тес се замисли.

— Точно сега трябваше да говоря в град Линкълн, Небраска, но се наложи да долетя тук по спешна работа и използвах възможността да видя изложбата ви.

— Тогава нека това бъде нашата тайна — каза Лора.

Тес кимна, давайки си сметка колко странно звучат тези думи.

Лора я изпрати през галериите на музея до фоайето. И тъкмо когато се готвеха да си кажат „довиждане“, Тес зададе въпроса, който се въртеше в ума й още от влизането тук.

— Кажете ми нещо — рече тя. — Кога за пръв път осъзнахте, че искате да станете фотограф? Искам да кажа, какъв бе конкретният повод? Вие бяхте такава блестяща дизайнерка… Сигурно не е било лесно да се откъснете от любимата си работа.

Лора се усмихна замислено.

— Знаете ли, и аз много пъти съм се питала. Веднъж една от нашите манекенки дойде в жилището ми, за да сподели тревожни новини. Тогава й направих снимки и те по някакъв начин ме омагьосаха. Често съм казвала на хората, че всичко е започнало оттогава.

— А не беше ли така? — попита Тес.

Лора поклати глава.

— Не съвсем. Имаше и друг случай — години преди това — въпреки че осъзнах важността му много по-късно. Бях със… съпруга си в един плувен клуб и му направих снимка до басейна. — Тя се разсмя. — Не знам дали защото имах фотоапарат, или просто се влюбвах. Във всеки случай запазих снимката. Може би всичко започна тогава. Не съм съвсем сигурна. — Лора сви рамене. — Май пак не успях да отговоря на въпроса ви.

Тес се усмихна.

— За някои неща няма лесни отговори — каза тя. — Много ви благодаря, Лора. Надявам се да се срещнем отново.

— И аз благодаря за посещението. И предайте… — Лора млъкна. — Не, няма значение. Щях да кажа, предайте на съпруга си най-добрите ми пожелания за кампанията му. Но той няма да ме помни след всички тези години. Освен това — усмихна се съзаклятнически тя — вие не сте били тук, нали?

— Хич не съм и помисляла — кимна Тес. — Довиждане, Лора.

— Довиждане.

Тес излезе през въртящата се врата. Когато се озова навън, погледна назад и видя как Лора пресича фоайето.

Целият свят се завъртя пред очите й, подобно на тази врата. Тя едва дишаше.

„Защо дойдох?“ — питаше се нещастно тя. — „Какво става с мен?“

Колко по-мъдро би било да мрази тази жена от безопасно разстояние, вместо да навлиза в орбитата на нейното уникално и обезоръжаващо очарование. Толкова по-лесно би било да размишлява над нещата, които трябваше да предприеме, и после да ги направи или да накара Рон да ги свърши, а не да идва тук, за да се среща с Лора.

Тес закрачи с несигурна походка към очакващата я кола. Но се спря, когато внезапно гатанката на Сибил се появи от миналото, за да й спре дъхът — блестяща с кристалната прозрачност на истината, което само увеличаваше нейната пагубност.

Попитай човека до басейна.

Ако сияйният, влюбен поглед върху красивото лице на Лора и блясъкът, излъчван от фотографиите на момчето, не бяха убедили Тес в най-лошите й страхове, в онова последно, неволно признание за плувния басейн, измъкнато с въпроса, който чак в последния момент се сети да зададе, премахваше всичките й съмнения.

Това е тя, призна Тес пред самата себе си. Тя е жената. Единствената.

Тя се качи в колата и каза на шофьора да я откара на летището. Куфарите й все още се намираха отзад в багажника. В края на краищата нямаше да се прибере у дома.

Тя седеше на задната седалка с каталога на изложбата в скута си. Нямаше нужда да го разглежда отново. Бе получила онова, за което дойде тук, и дори много повече.

Сега беше време да се върне обратно в света и да поведе последната си битка.

Ако я загубеше, а заедно с нея и Хал, тя знаеше, че дори святата красота на Лора и малкото й момче няма да оцелеят от унищожението, което щеше да последва тази загуба. Защото тогава краят на света щеше да е настъпил.

А краят на света не оставя жив никого.