Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (7)

Шеста глава

Северна Корея, южно от Унсан, 31 октомври 1950 г.

Часът беше петнайсет и трийсет.

Пехотна рота „Д“ на Първи батальон, Пета бригада, се намираше на брега на реката Чонгианг, подготвяйки се за прехвърляне. Заповедите от батальона гласяха да се прекоси местността и да се стигне до сборния пункт най-късно в осемнадесет часа.

От края на септември ротата бе част от непрекъснатия марш на север на Пета и Шеста бригади по посока на Ялу, придружени от Първа и Осма дивизии. В началото на рискованото, но успешно настъпление при Инчжон на Макартър и завземането на Сеул севернокорейците бяха обърнати в бягство. Съпротивата им бе разпокъсана, но достатъчно силна, за да нанесе значителни загуби на батальона.

Те включваха и капитан Мак Брайд, командира на ротата, който получи севернокорейски шрапнел в ребрата и трябваше да бъде изпратен вкъщи.

Замести го един бивш командир на пехотен взвод на име Хал Ланкастър, който сега гледаше през калната река. До него стоеше сержантът му Честър Коутс, побелял ветеран от Втората световна война и строеви военен.

Светеше ярко слънце, което се отразяваше от водната повърхност и заслепяваше очите. Благодарение на бързия ход, наложен от Ланкастър, бяха пристигнали с един час по-рано. Мъжете бяха уморени, но се надяваха да се доберат до лагера, преди да продължат на другия ден.

Тук реката бе плитка, но широка. Според щаба на батальона Севернокорейската народна армия се намираше на няколко мили пред тях, така че нямаше за какво да се тревожат. Реката не бе с голямо стратегическо значение и единственият мост се намираше на половин миля на изток.

Разбира се, както всеки знаеше, засади се случваха тук и там всеки ден и загубите бяха тежки, ако на севернокорейците ненадейно им скимнеше да се обърнат и нападнат преследвачите си просто за да пролеят кръв. Човек трябваше да внимава непрекъснато.

Така че ставаше дума за „предпазливо напредване“, както и във всеки друг ден на тази гадна война, в която скуката от бързия марш можеше по всяко време да бъде прекъсната от гърмежите на пушечен огън, тътена на минохвъргачките или експлозията на земна мина, отнемаща крака, ръката, или живота на някой до теб.

Ланкастър се съвещаваше със сержанта.

— Аз ще водя преминаването — каза той. — Дръж артилерийския взвод отзад, за да ни прикрива. Ще ги качим последни на отсрещния бряг.

Чет Коутс внезапно се разтревожи. Малките му кафяви очи оглеждаха хълмовете от другата страна на реката, гъсто обрасли с изкривени дървета и шубраци. Той загрижено поглади небръснатата си брада.

— Лейтенант — обърна се тихо той към красивото младо лице до своето. — Нещо не ми се вижда наред. Ония диваци знаят, че идваме. Нямат сериозна причина да защитават тоя поток, но нямат причина и да не го правят. Не ми харесва тая работа.

Ланкастър обърна тъмните си очи към гъстите върби на отсрещния бряг. Сержант Коутс почти можеше да чуе как умът му работи. Двамата мъже вече добре се познаваха.

— Батальонното разузнаване съобщи, че тук било чисто — каза Ланкастър. — Артилерията е на километри далеч. Не можем да поискаме и въздушен удар…

Коутс бавно смачка колона мравки, пълзящи под обувката му. Туп, туп, туп, както кон удря меко с подковата в яхъра си.

— Може би — каза той — трябва да изпратим една група отсреща да разузнае положението. Просто за да сме спокойни.

Ланкастър помисли за момент.

— Заповедите ни са да се присъединим към рота „А“ до осемнайсет часа — рече той. — Наредиха ни да бързаме колкото можем. А и вече е имало въздушно разузнаване над този район.

Той огледа хълмовете отвъд реката с ясни, внимателни очи. През дългия марш на север му се беше налагало и преди да взема подобни решения. Или излизаше прав, или грешеше. Заради него бе спасяван и погубван човешки живот. Такава бе цената на внезапното повишение от взводен в ротен командир на бойното поле.

Коутс гледаше как лейтенантът размишлява. Познаваше достатъчно отдавна Ланкастър, за да разбира, че сегашният му израз на почти невъзмутимо спокойствие и пресметливост не представлява нищо друго, освен маска. Естественият му характер бе дружелюбен и дори насмешлив. Той мразеше войната, мразеше я с едно вътрешно отвращение, което още повече засилваше решимостта му да я преживее достойно. Не искаше да бъде тук, но силното му чувство за дълг изискваше да си върши работата добре.

В редица отношения Ланкастър приличаше на риба на сухо сред собствените си подчинени. Наследник на пословично състояние, той имаше дипломи от „Чоут“ и „Йейл“ и току-що бе завършил Юридическия факултет в Харвард, когато започна тази война и той се записа доброволец. Беше сгоден за Даяна Столуърт, най-разкошното момиче, излязло от редиците на висшето общество през последните двайсет години. Говореше се, че има амбиции и за политическа кариера след войната.

Всичко това сякаш следваше да го отчужди от простите аскери, които разговаряха с грубия акцент на хора от по-долна класа и можеха да мечтаят само за смяна на кухненските пердета, ако се измъкнеха живи от тази мръсна война. Ланкастър имаше стопроцентов вид на водач от някой холивудски военен филм, докато водеше хората си през оризовите мочурища и скалистите планини на Корея.

И все пак, изглежда, мъжете нямаха нищо против неговия бостънски акцент, семейното му богатство или дори репутацията му на голям женкар. Те го подкачаха за тези неща, но с тон, който показваше, че го харесват и уважават. Той бе строг лидер и винаги правеше нещата по устав, но никога не проявяваше надменност към подчинените си.

Може би, размишляваше Коутс, затова Мак Брайд избра Ланкастър да го замести като ротен командир.

Коутс видя как очите на младия мъж се присвиха, докато разглеждаше реката.

— Добре — каза Ланкастър, избутвайки назад каската, за да прекара ръка през косата си. — Ще напредваме предпазливо. Аз ще водя.

— Слушам, сър.

Коутс отстъпи крачка назад, мислейки за противоречивостта на военните действия. Смяташе, че Ланкастър греши, но не оспори логиката му, нито се усъмни в грижата му за безопасността на хората. В този момент съществуваха два начина за тълкуване на устава и Ланкастър избра своя.

Коутс се обърна към мъжете.

— Слушайте, задници такива — изрева той. — Дръжте си устата затворени и отваряйте очите си на четири. Прехвърляме се отсреща.

С дружен стон на умора и нежелание колоната се изправи на крака. Взводовете се разгърнаха на брега на реката. Артилерийският взвод остана на опашката с 60-и 81-милиметровите минохвъргачки и 57-милиметровите безоткатни оръдия, готов да осигури прикритие в случай на атака от другата страна на реката.

Над сто души тръгнаха напред в почти пълна тишина. Докато прекосяваха реката, се чуваше само шуртенето на водата и случайният звън на пушечен приклад о колан с амуниции.

Ланкастър почти бе стигнал до другия бряг, когато се случи нещо изумително.

Изведнъж голяма разнородна група старци и деца, може би шестдесет или седемдесет, се появи от гъстите върби на речния бряг и хукна към американците като към спасители.

Ланкастър даде знак на цялата рота да спре на място, докато се опитваше да влезе в контакт с най-близкия от цивилните. Те имаха вид на бежанци, замаяни и истерични. Възрастен мъж дърпаше за ръката един от войниците, крещейки проклятия. Приличаше на бит и беше невероятно слаб.

Хал извика на Коутс да дойде да му превежда. Същевременно забеляза, че цялата парцалива група цивилни се намира в ужасяващо състояние. Изглеждаха изтощени, покрити с мръсотия и в някой случаи с нещо, приличащо на засъхнала кръв върху гноясали рани. Много от децата бяха полуголи, а дрехите им висяха на парцали. Ако се замислеше човек, приличаха повече на военнопленници, и то малтретирани, отколкото на обикновени бежанци.

Въпреки очевидното им изтощение и недохранване хората бяха изпълнени с паническа енергия. Те обясняваха припряно нещо на войниците и се тълпяха около тях, дърпайки ги насам-натам.

Честър Коутс се приближи до Хал Ланкастър.

— Какво ще правим, лейтенант? — попита той.

— Опитай се да обуздаеш тази тълпа и разбери какво им се е случило — намръщи се Ланкастър. — После се обади в батальонния щаб и им кажи, че имаме с нас група бежанци. Добре е, че сме напред с времето, защото те ще ни забавят. Ако е необходимо, ще ги отведем до сборния пункт и ще ги предадем там на дивизионния персонал за свръзка.

Докато говореше, забеляза, че голяма група цивилни тича към реката. Една стара жена, до колене във водата, пълнеше шепите си и жадно пиеше. Много от децата правеха същото.

— Какво по… — Странното им поведение впечатли Хал и изпрати предупредителен сигнал в съзнанието му.

— Гледай, сержант — каза той на Коутс. — Тези хора умират от жажда. Откъде ли идват? Защо не са пили вода, ако са били някъде наблизо?

Честър Коутс си свали каската и почеса енергично оплешивяващото си теме.

— Мамка му — рече той. — Да пукна, ако разбирам нещо. Колкото и шантаво да звучи, бих казал, че някой ги е изблъскал иззад тези дървета точно под носа ни, за да…

В този миг от склона, на по-малко от петдесет метра разстояние, се изсипа дъжд от картечен огън. Погледът на Хал все още беше върху неговия сержант. Преди да успее да се обърне в посока на стрелбата, той видя как главата на Честър Коутс експлодира в кошмар от кръв и мозък. Ръката, която почесваше темето, увисна за един абсурден, грозен момент във въздуха — безжизнен, застинал предмет, преди набитото му тяло да се свлече обезглавено в калната вода, оцветявайки я в тъмночервено.

За част от секундата Хал остана вцепенен. В ушите му ехтеше тътенът на севернокорейските минохвъргачки заедно с огъня на тежката картечница. Една граната експлодира насред старците и децата, убивайки най-малко половин дузина от тях.

Осъзнавайки, че най-довереният му подчинен вече е просто труп под водата в краката му, Хал се обърна да прецени ситуацията. Цивилните тичаха към войниците във водата и трескаво се смесваха с тях, макар куршумите от брега да ги покосяваха без никаква разлика. Минохвъргачният огън спираше отстъплението на колоната назад, докато картечницата разкъсваше попадналите в капан пехотинци. Рота „Д“ се бе насадила на пачи яйца, акуратно нападната от засада по средата на кална река, вече аленееща от кръвта й.

Може би трябва да изпратим една група отсреща да разузнае положението.

Думите на Коутс проехтяха в паметта на Хал за част от секундата, достатъчно дълга, за да разбере грешката си, поради която ненужно бе застрашил живота на хората си и може би щеше да изгуби и своя собствен.

Но вината не забави реакцията му. Той изкомандва отстъпление на колоната във водата, махна на най-близките до него да търсят укритие и се хвърли към брега.

Същевременно пред очите му неспиращият картечен огън косеше пищящите стари жени и деца, някои от които все още пиеха вода, докато куршумите пляскаха наоколо. Навсякъде имаше мъртви тела, а една откъсната детска ръка плуваше бавно в плитчината.

Хал се втурна през хаоса към върбите, чувайки смъртоносните куршуми да свистят навред край него. Докато тичаше, осъзна какво бе станало. Тези гладуващи цивилни сигурно бяха затворници на Севернокорейската народна армия, може би събрани из провинцията. Севернокорейците знаеха, че съюзниците ще прекосят тази река по пътя си към Ялу. И така, те бяха довели цивилните си заложници, явно гладували, умирали от жажда, бити и тероризирани с дни, а може би и със седмици — за да отвлекат вниманието на войниците за достатъчно дълго, та скритото им огнево гнездо да може да атакува.

Защо? Докато Хал измъкваше краката си от преплетените водорасли край брега, стигна до извода, че Севернокорейската народна армия го бе сторила само за да убие американци и може би като отмъщение срещу онези селяни и фермери, считани, кой знае защо, за врагове.

Беше чувал за севернокорейските зверства и дори видял няколко примера по пътя си, но никога нямаше да му хрумне, че Севернокорейската народна армия може да пожертва седемдесет безпомощни жени и деца само заради удоволствието от клането на рота пехотинци, докато същевременно същата армия, така или иначе, се изтегляше към Ялу.

Но може би генералите им бяха решили, че малко допълнителни загуби ще направят американците по-сговорчиви на масата за преговори и ще им напомнят, че Северът не се шегува. Тази мисъл — за всичките невинни хора, умиращи пред очите му като разменни монети, безлични цифри на войната, заедно с проклинащите мъже от собствената му рота — нанесе на Хал много по-болезнен удар от куршума, ударил дясната му ръка преди секунда, без той да забележи.

Но сега нямаше време да мисли за бруталното изравняване на кръвта с дипломацията, защото, като погледна назад през клоните, видя чудовищната процесия на своите хора, залитащи насам-натам из водата, заслепени от ярките лъчи на слънцето. Половината колона се препъваше назад към далечния бряг, където вече избухваше огънят, на севернокорейските минохвъргачки, а останалите кървяха и умираха, дърпани панически за защита от обезумелите цивилни.

Хал съобразяваше бързо. Знаеше, че неговият артилерийски взвод няма да успее да подготви навреме 60-и 81-милиметровите минохвъргачки, за да помогне на колоната. Нито пък в този капан.

Не можеше да очаква помощ отникъде. Беше сам.

Погледна нагоре към хребета на най-близкия хълм и видя дима от картечния огън на жълтите. Стрелбата бе бърза и тежка, но опитният слух му подсказа, че идва само от една позиция и може би от още няколко севернокорейски войници, качени наоколо по дърветата.

Започна да се катери натам, с прехвърлена отзад на гърба автоматична карабина и няколко пълнителя, почервенели от процеждащата се от ръката му кръв. От съзнанието, че не разполага с никакво време, някаква свръхестествена сила изпълни неговите оттласкващи се крака, придръпващите го напред ръце. Ако не спреше огъня на севернокорейците, само след няколко минути всичките му хора, както и цивилните, щяха да са мъртви.

Сега всичко бе ясно, пътят бе един, нямаше разклонение, което да го обърка и поведе към погрешно решение. Почувства странно безразличие заедно с покачването на адреналина в жилите си, защото знаеше, че вече не съществува нищо друго, освен летящите куршуми и неговата воля да ги спре.

Хвърли се като обезумял нагоре по хълма, изпълнен с ярост от представата за децата долу в реката, давещи се в собствената си кръв. Сега карабината бе в ръцете му, нагласена на автоматична стрелба, и сееше куршуми из храстите по склона. По този начин изпразваше почти моментално пълнителите от по двайсет патрона, но изваждаше веднага нови и презареждаше несъзнателно пушката, като пръстите му работеха подобно механизъм на машина.

Втори куршум го перна между шията и рамото, но той не се спря да почувства удара. Храстите и листата влудяващо се закачаха по дрехите му, докато със зъби и нокти си проправяше път нагоре.

Свали една от гранатите от колана си, дръпна халката и я запрати нагоре по склона, без да забавя хода си. За своя изненада почувства разтърсването на почвата, но не чу взрива. Около него вече нямаше никакъв звук, освен някакво нечовешко пулсиране в мозъка му. Усещаше прилив на сила, която го тласкаше нагоре, и странна вътрешна пустота, която го освобождаваше от всякакво чувство на страх.

Той не чуваше зловещия, задъхан вик в гърлото си, нито разбра как трети куршум го улучи в бедрото. Сега картечното гнездо беше по-близо и той тичаше към него, повдигайки машинално крака, със свирещо дишане, стреляща карабина и някакъв рев в нервите, намирайки се отвъд всякаква човешка грижа, отвъд всичко, освен смъртта. Не си даваше сметка за откъслечния огън, идващ отзад, тъй като войниците му го видяха как се движи нагоре по хълма и се опитваха да го прикрият.

Що се отнасяше до Хал, той бе сам.

Ако не се броеше Стюарт.

Защото Стюарт се появи отнякъде в съзнанието му, един усмихнат Стюарт, прекрасен в новата си униформа, стоящ на вратата на спалнята на Хал и подканящ го напред и нагоре.

Хайде, Малчо. Имаме работа да вършим.

Или това бе един по-млад Стюарт? Стюарт като юноша, викащ Хал за езда, да играят тенис или да излязат с яхтата в някое слънчево неделно утро?

Нямаше значение, защото това бе Стюи, усмихнат и през смъртта със старото си безгрижие, подканящ, викащ Хал при себе си.

Сега Хал бе обзет от луда радост, смесена непонятно с яростта, изпълваща го като лек, смъртоносен газ. Той хукна напред, вече мъртъв, безразличен към куршумите, съскащи през редките листа и намиращи краката, ребрата, рамото му.

Когато стигна върха на хълма, хвърли последната си граната. Щом тя експлодира, скочи в бункера. Там беше пълно със севернокорейци.

Бе убил само неколцина. Останалите гледаха изненадани. Видя, че картечарят се обръщаше да го покоси, и го застреля в гърдите с карабината си.

Друг севернокореец се спусна към картечницата. Хал го застреля хладнокръвно, сякаш беше мишена на стрелкови полигон.

После разгледа сцената пред себе си. Имаше десет или петнайсет движещи се севернокорейци, някои от тях ранени. Хал се хвърли към най-близкия с насочен щик. Ножът попадна в шията на мъжа и когато Хал освобождаваше пушката си от лежащото тяло, то вече бе мъртво.

В този момент един куршум го удари в гърба. Нещо му подсказа, че този път е сериозно, и той изскърца със зъби, докато се обръщаше да стреля. Видя телата да подскачат. Пресегна се за друг пълнител и разбра, че са свършили. Вдигна пушката като копие и я метна по един млад войник, който се прицелваше в него. Тя удари момчето в лицето и то се свлече на земята с оплескана в кръв униформа.

Сега Хал беше на колене, повален от куршума в гърба, но все още в съзнание. Грабна една паднала севернокорейска пушка и се завъртя да стреля срещу двама жълти, мъчещи се да се справят с картечницата. Единият падна със стон и от гърдите му шурна кръв. Другият протегна ръка за пистолета в кобура си, гледайки Хал така, сякаш бе привидение, и се опита да се прицели. Хал го застреля в корема и се обърна обратно към бункера.

Беше сбъркал. Имаше още севернокорейци, или това бяха други, притекли се на помощ на другарите си, виждайки какво става. Тъй като пушката му сега беше празна, Хал извади 45-калибровия си пистолети стреля срещу тях. Почувства, че го уцелиха отново, този път в китката на ръката.

Куршумите вече нямаха значение. Той знаеше, че попадението в гърба и бездруго ще го убие, тъй че каквото и да хвърлеха срещу него сега, то не можеше да го нарани повече.

Може би, мина му през ума, наистина вече бе мъртъв.

Ако беше така, разсъждаваше Хал, можеше да продължи да стреля колкото си иска. Той бе призрак. Нищо чудно, че го гледаха с такъв ужас.

После чу викове на английски. Може би хората му се изкачваха по хълма. Добре, това нямаше значение. Той изби цялата си рота, причини смъртта им със своята неопитност и глупава самоувереност. Ако някои от хората му преживееха тази засада, щяха да запомнят Хал като глупавия лейтенант, убил своите другарите.

Така да бъде, мислеше си той, стреляйки срещу севернокорейските войници, които бяха странно неподвижни и може би също мъртви.

Тогава ние всички сме мъртви, продължи да разсъждава. Значи ще продължим да се бием завинаги.

Нищо чудно, че чувстваше как тази трескава енергия се влива в тялото му през самите рани. Над бункера се носеше смъртта на вълни, повдигайки го към небето. Днес беше триумфът на Смъртта. И — едно съждение, толкова просто, че просто се чудеше как не беше се сетил за него досега — Смъртта не можеше да умре.

Тази ирония го поддържаше и той продължи да стреля, кървейки от устата, ушите и половин дузина други рани, а куршумите му плюеха своите безсилни проклятия към смеещите се богове на войната.

Той насочваше пистолета си към последния севернокорейски младеж, който се целеше в него или се опитваше да избяга, мъртъв или жив, когато един последен куршум го запрати на земята. Хал се завъртя лудо, докато падаше и легна, гледайки синьото небе, намигащо горе през дима, безметежно като небето над игрище за голф на Лонг Айлънд.

Но днес не беше летен ден, помисли си той. Вместо това датата бе 31 октомври. Празникът на Вси светии, за да бъде съвсем точен.

Усмихна се, като видя да го доближават още трима корейци с карабини в ръце. Знаеше, че ще е мъртъв още преди да го застрелят. Макар и по този жалък начин, той все пак бе победил.

И сега, сякаш по даден знак, пред него блесна една последна представа за Стюарт, дързък и красив, усмихнат както винаги.

Хайде, принц Хал. Трябва да вървим.

Хал успя да се усмихне и когато устните му се разтвориха, между тях потече кръв. Стюарт се промъкна зад живите мъже и се ухили помежду им, докато те се готвеха да убият Хал, усмихна се през очите им, осветявайки ирисите им с едно абсурдно и комично веселие.

Хал започна да се чувства уморен.

Е, Стюи, тихо размишляваше той. И на двамата ни видяха сметката. Твърде лошо за мама.

Тогава видя лицето на майка си, с кротките й загрижени очи, и помисли за нейната самота. Твърде лошо. Твърде лошо.

И нейният лик избледня последен, отмит от вълните, налитащи сини и чисти над главата му, оставяйки го в нищото.

Той изгуби съзнание, преди да разбере, че трите фигури, щурмуващи бункера, бяха собствените му хора.

Рамирес и Кастнър водеха, а Дик Теръл ги следваше.

Рамирес погледна купчината мъртви севернокорейски войници и подсвирна.

— Cabron! — изруга той, като вдигна карабината си и погледна към Теръл. — Мамка му, Теръл, погледни това. Проклетият лейтенант ги е опукал всичките.

Кастнър тичаше към Хал, уплашен от покритото му с кръв лице.

— Той жив ли е, човече? — попита Рамирес със съмнение.

Кастнър видя собственото си лице, отразено в стъклените, невиждащи очи на Хал. Напипа пулса му и кимна.

— Едва-едва.

— Исусе Христе! — Рамирес поклати глава. — Човече, лейтенантът спаси скапания ни живот.

Теръл не каза нищо. Той броеше телата около неподвижната фигура на Хейдън Ланкастър.

Спря на седемнайсет, защото Кастнър му викаше да сигнализира на мъжете долу за спиране на огъня.