Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (6)

Пета глава

Бруклин, Ню Йорк, 11 юни 1951 г.

— Следваща спирка Нептун Авеню, Нептун Авеню е следващата…

Гласът на кондуктора се чуваше като кухо писукане от малкия високоговорител в предната част на вагона. Пътниците слушаха разсеяно и си мислеха за собствените спирки, на които трябваше да слязат.

Влакът, стар боен кон на метрото, белязан с всички знаци на напредналата възраст, пъхтеше към Кони Айлънд. Много от пътниците бяха млади хора, на път да прекарат вечерта в увеселителния парк, за да отпразнуват може би настъпването на лятото или завършването на гимназия.

Такъв беше случаят със седналата отпред млада двойка. Момчето бе високо и красиво — член на училищен спортен тим, съдейки по надписа на якето му. Момичето сигурно бе негова съученичка, макар дребничката й фигура да я правеше да изглежда по-малка. Те седяха, гледайки в различни посоки, и въпреки че нито си държаха ръцете, нито показваха някакъв друг признак на нежност, изглеждаха свързани с някаква особена близост.

Момчето се казваше Роб Емерих и беше ученик от най-горния клас на гимназията „Мартин Ван Бурен“ в Куинс. Син на преуспяващ строителен предприемач, той щеше да започне през есента бизнес курс в колежа „Бруклин“ и да прекарва летата, работейки при баща си, като същевременно продължава обучението си. Не се бе поддал на уговорките на бащата да започне веднага работа в строителната компания „Емерих“. Искаше да пробва крилата си в широкия свят, преди да реши дали да се посвети на семейния бизнес.

Роб Емерих беше най-търсеното момче в последния клас на училището „Мартин Ван Бурен“. Имаше гладка, тъмна коса и сиви очи, блестящи с младежка арогантност и чувствен копнеж, от които на всички момичета в училището им се подкосяваха краката. Той беше звездата в нападението на училищния баскетболен отбор, а също така бе добър и в бейзбола и бягането. Трудеше се здравата за високите си оценки, а намираше време да се отличи и в часовете за дискусии не по-зле, отколкото в спорта.

В очите на всички Роб бе „най-добрият“ — типичен гимназиален първенец, привилегирован, самоуверен и идеално подготвен за каквото бъдеще си избереше.

Но тази вечер бъдещето на Роб Емерих висеше на косъм и той не можеше да направи нищо по въпроса.

Преди девет месеца, в началото на последната учебна година, съдбата му неочаквано се промени. По това време той ходеше сериозно с Бон и Коркоран — умно и красиво момиче от същия клас, чийто родители, собственици на добре известна верига от аптеки в Куинс и Бруклин, гледаха на Роб като подходяща партия за нея.

Бони беше веселячка, отлична ученичка и много популярна в училище, за което свидетелстваше избирането й за „Кралица на красотата“. Тя ходеше с Роб доста сериозно от първата им година в гимназията. Смяташе се за сигурно, че годежът им ще бъде обявен след дипломирането, с последващ брак и успешен съвместен живот.

Тогава, през първата седмица на последната година, Роб обърна внимание на Лора Биелохлавек, затвореното момиче с непроизносимо чешко име.

Лора не бе от търсените момичета. Всъщност тя представляваше едно социално нищожество. Не само че произхождаше от семейство, твърде далеч от доброто общество, но освен това бе и сирак. Още от първата година, нейната стеснителност и особената деликатност в държането бяха изтълкувани от останалите момичета като саможивост и по-влиятелните от тях й лепнаха прякора „плужек“.

Ако някой попиташе Роб за Лора Биелохлавек преди тази първа седмица на последната година в класа по английска литература, той би се заклел, че никога не я е поглеждал за трите години в гимназията. Толкова невидима бе тя.

Но сега я забеляза в класната стая и се впечатли от крехката й, някак безпризорна красота, от тъмните очи и порцелановата й кожа и от особения начин, по който изглеждаше скрита вътре в себе си.

По една случайност двамата се сблъскаха в коридора през междучасието и завързаха разговор. Тя бе малко стъписана, че някой толкова важен й обръща внимание, но не съвсем изненадана, както му се стори.

И преди да се усети, Роб нарочно й пресече пътя на тротоара след училище и я изпрати до блока, където живееше семейството й, като настоя да й носи книгите. Докато вървеше до него, той се дивеше на дребната й снага и безупречните форми под домашно шитите дрехи, които така й отиваха.

Срамежливата й природа сякаш го подтикваше към невероятно споделяне на лични неща за себе си. И все пак дори докато говореше, се чувстваше неловко и с вързан език в нейно присъствие. В поведението й имаше някаква мекота, която, съчетана с тези големи, дълбоки очи, го изкарваше от равновесие. В отговорите си тя бе сладка и уязвима, но човек усещаше в нея една дълбочина на личността, каквато друго момиче в училището не притежаваше.

И когато тази първа разходка приключи, нещо безименно и тревожно обзе Роб Емерих. Той се колеба цяла една мъчителна седмица и накрая събра кураж да се обади в дома на Лора за среща. За негово облекчение тя прие. Той затвори телефона с трепереща ръка; все още чуваше тихия глас в ухото си и се питаше в какво се бе забъркал.

Заведе Лора на кино — „Място под слънцето“ — и после в една местна сладкарница, където ги видяха доста любопитни очи, докато цял час седяха и разговаряха. Роб отново почувства непреодолима нужда да разкрие сърцето си пред Лора. Крехкият й външен вид все така го караше да се чувства като пън до нея, но тя го слушаше с тихо внимание и това докосна някаква струна дълбоко в него, карайки го да се почувства така добре разбран, както никога досега, дори и от самия себе си.

Бони Коркоран не закъсня да научи от лукавите си приятелки за вечерта на Роб с Лора. Беше повече изумена, отколкото засегната, поне отначало. Макар че Лора бе израснала през гимназиалните си години от дете с широко отворени очи в красива и очарователна девойка, другите момичета, заслепени от непопулярния ореол, който сами й бяха създали, не можеха да видят необикновената й красота. Нито можеха да съзрат зад затвореното й държане мистериозната меланхолична аура, която я отличаваше и поставяше над тях в очите на другия пол.

Но когато Роб се срещна за трети и четвърти път с Лора — обаждайки се на Бони само за да отложи редовните си срещи с нея — цялото училище разбра, че става нещо невероятно. Бони успя да запази достойнството си, като не каза нищо на самия Роб. Но изплака своята мъка пред най-близките си приятелки. Междувременно родителите й бяха толкова разтревожени от разтрогването на тази видимо идеална връзка, че решиха да разговарят с Емерихови.

Роб скоро се оказа принуден да слуша упреците на съиграчите си от отбора заради безразсъдното си поведение. Последва сериозен разговор с баща му, на който се обсъждаше важността на бъдещето, успоредно с целесъобразността на един брак с Бони Коркоран и лудостта да си губи времето с една нула с непроизносимо име и дори без собствени родители.

Но всичко се оказа безполезно. Роб пак се обаждаше на Лора, чакаше я след училище и се срещаше отново и отново с нея. Гледаше се нервно в огледалото, преди да отиде да я вземе, и не можеше да реши кои дрехи да облече, проклинайки щръкналата си коса, която някога приемаше като част от мъжкия си чар.

Не смееше да я целуне на раздяла, а се задоволяваше само да й държи ръката в киносалоните и когато чувстваше, че не може повече да издържа на тайнственото й привличане, я прегръщаше през раменете, докато се разхождаха.

Една вечер той я изпрати до тях и я спря в тъмното, недалеч от стълбите на блока й, гледайки надолу, към покритата й от лунните сенки на късната есен фигура. Не можеше да види очите й, но една тъй привлекателна, едва доловима топлина се излъчваше от тялото й, че просто трябваше да я вземе в прегръдките си.

— Лора — започна той, без въобще да има понятие какво иска да й каже. Но думите сякаш дойдоха от само себе си. — Ти си една принцеса.

Тя се разсмя на това преувеличение и се опита да го накара да се отпусне. Но той не можеше да се отърси от това странно, двояко чувство на възбуда и свенливост, на екзалтация и малоценност, което тя запалваше в него. Нещо в Лора го караше да си задава въпроси — не само за себе си, но и за онези истини, които през целия си живот бе смятал за непоклатими. Всъщност за всичко, освен за самата нея.

Сякаш момичетата, с които се бе шлял в безгрижното си минало, бяха до едно просто празна прелюдия към това странно преживяване, първата истинска любов в живота му.

Но беше ли това любов? Той не знаеше. Нито можеше да се откъсне от Лора, нито да събере кураж и да й признае чувствата си. Ходеха навсякъде заедно — на кино, на мачове, в сладкарници и кафета, в закусвални и по пейки в парка и с всяка изминала седмица объркването на Роб се засилваше.

Лора вървеше по коридорите на училището с него, гледаше го как играе баскетбол с отбора и му помогна да оформи молбата си за приемане в колежа. Той пък чакаше заедно с нея решението на Нюйоркския университет за стипендията й от факултета по изкуства и мълчаливо се ужасяваше от раздялата, която различните им колежански кариери щяха да предизвикат.

За Коледа й подари гривна от чисто сребро, на която не посмя да постави името си до нейното. Тя пък му даде пуловер, който бе изплела сама. Когато го облече, той почувства леки тръпки, сякаш малките й ръце докосваха кожата му чрез свежата, нова вълна.

Когато след зимата дойде пролетта, Роб не приличаше вече на себе си.

Бе отслабнал, защото апетитът му намаля от непрекъснатите мисли за Лора. Сега спеше по-малко и ходеше като насън. Получи съобщение, че е приет в колежа „Бруклин“, а добрата новина за отпускане на работна стипендия на Лора прие като смъртна присъда. Знаеше, че това ще й позволи да напусне осиновилото я семейство и да се премести в апартамент в Манхатън, щом заминеше за колежа, и мисълта за раздялата с нея късаше сърцето му.

Приятелите му разказаха за отчаянието на бедната Бони сега, когато моментът за обявяване на техния официален годеж отминаваше. Той слушаше без интерес. Можеше да мисли само за Лора, която с всеки изминал ден заемаше все по-централно място в сърцето му, макар нейното крехко, неуловимо присъствие да продължаваше все така да му убягва, измъчвайки го с мистерията си.

Постепенно отминаващите дни доведоха този двойствен живот до границата на поносимото и засилиха появилото се у Роб колебание.

Нещо просто трябваше да поддаде.

— Следваща спирка Кони Айлънд. Кони Айлънд е следващата…

Най-после пристигнаха. Можеха да усетят дъха на морския бриз и аромата на лято сред букета от миризми на релсите, колите и увеселителния парк. Смяната на сезоните се чувстваше като електричество в нощния въздух, подобно на ликуваща ферментация, която дори унилият Бруклин не можеше да потисне.

Роб се обърна към Лора. Тя го гледаше с любопитство.

— За какво мислиш?

— Става по-топло. — Той кимна към дърветата през прозореца, чиито свежи листа потъмняваха и се сгъстяваха. — Мислех си за това лято. Не бих искал да идва.

— Защо не? — попита тя. — Може да е хубаво.

— Опитай да поработиш на някой покрив през горещ августовски ден — каза той, имайки предвид определената за него от баща му работа в строителната компания през лятото. — Асфалтът става толкова горещ, че можеш да свариш яйце.

Лора не каза нищо. И да знаеше истинската причина за тъгата му, сега не го показа. А той тайно си рече, че би прекарал остатъка от живота си, нареждайки керемиди под палещото слънце, стига да знаеше, че Лора ще го чака у дома.

— Кажи ми нещо — помоли той. — Какво ще правиш, след като получиш дипломата си по изкуства? Как ще си изкарваш хляба?

— Мога да стана учителка. Или да преподавам в колеж, ако стигна толкова далеч. — Лора замислено хапеше устната си. — Или да си намеря работа в някой музей. А може би ще се занимавам с реставриране на картини или ще организирам изложби. Това би ми харесало. Винаги съм обичала музеите.

Думите й му причиниха силна болка, тъй като описваха едно бъдеще, в което той не бе включен. Знаеше колко сериозно се отнася Лора към изкуството. Ходиха заедно в музея „Метрополитън“, когато тя подготвяше есето си за приемане в Нюйоркския университет и там, пред една от картините на Ван Гог, с малко слънчогледи и една барака, тя изпадна в същинско благоговение. Когато я попита защо толкова й харесва, не успя да му обясни.

— Цветът… слънцето… — каза едва чуто.

Но дълбочината на увлечението й по живописта не му убягна, тъй като никога не бе виждал подобно изражение в очите й, когато гледаше в неговото лице.

— И какво ще стане, ако не се справиш? — попита сега той.

Тя го погледна объркано.

— Искам да кажа — поясни Роб, — какво ще стане, ако в края на краищата не се получи? Ще бъдеш ли разочарована?

— Никой не може да предскаже бъдещето — усмихна се Лора.

Той отмести тревожните си очи.

— Точно там е проблемът.

После изведнъж грейна.

— Хей — каза той и я хвана за ръката. — Може би един ден ще бъдеш главен уредник на „Метрополитън“. И ще имаш нужда от някой да ти строи изложбените конструкции. Тогава, разбира се, ще ми се обадиш. Аз ще доведа хората си, ще събарям стени, ще изграждам нови, ще ти окачвам картините. Вярно, малко съм спънат, та може да отчупя няколко ръце и крака от скулптурите ти, но кой го е грижа? Повечето наистина добри статуи и бездруго нямат носове.

Роб се въодушеви от фантазията си, все още държейки ръката й в своята.

— Сигурно ще нанеса доста талаш, катран и разтворители в музея ти — продължи, — но ти няма да се сърдиш. И когато хората ме нарекат недодялан, ще кажеш: „Не, не е такъв. Той просто притежава по-особено чувство за ред“. И ако всичките ти високопоставени манхатънски приятели ти повярват, ще ме сметнат за много оригинален и ще се надпреварват да ме канят на партитата си…

Лора се кикотеше, сбърчила нос и притворила очи от удоволствие. Той никога не бе виждал нещо тъй красиво като лицето й сега и не бе чувал по-приятен и музикален звук от гърления й смях.

— Ти си луд — каза тя.

— Е, това е хубаво качество за един мъж, не мислиш ли? Само работа без клинчене… нали разбираш. Малко лудост може да се окаже много полезна.

— Прав си — рече Лора и му се усмихна. — Един мъж има нужда от това.

Той стисна ръката й по-здраво, когато слязоха от влака. Изглеждаше някак окуражен. И все пак едно шесто чувство казваше на Лора, че описаното от него бъдеще няма да се състой. Можеше да го види по лицето му, макар и да знаеше, че самият той не е в състояние да го разбере.

Шестото чувство се появяваше и изчезваше при нея още от най-ранно детство. То представляваше особено настроение или излъчване, хвърлящо сянката си върху хората около Лора, изпълвайки съзнанието й с неканени мисли за тайните зад ежедневните им лица и света, който обитаваха.

Тя се научи да нарича тези епизоди „мисли за черни дни“, защото притежаваха особена меланхолия и тайнственост. Те сякаш изскачаха от някакво четвърто измерение под видимия свят, подобно на дълбините под блестящата повърхност на океана, където се движеха безмълвно странни течения и неподозирани истини и само леко набраздяваха повърхността, без самите те някога да бъдат видени от плуващите отгоре създания.

Когато беше много малко момиче, тези мисли я плашеха, защото в тях имаше нещо страшно, нещо поетично и тревожно, което не намираше отклик в представите на другите хора — както деца, така и възрастни — за живота въобще и за себе си в частност. Мислите караха Лора да се затвори по-дълбоко в себе си и да си създаде нова представа за света.

Нещо повече, те се превръщаха в реална опасност, когато им се оставеше за прекалено дълго време. Членовете на приемното й семейство не обичаха да я вадят от замечтаното й състояние, за свършването на една или друга домакинска работа и започнаха да я подиграват заради нейната „разсеяност“.

Дори в онези ранни дни, когато Лора бе само едно дете с широко отворени очи, тя разбра на някакво ниво, че чичо Карол и леля Марта не изпитваха голяма обич към нея и я бяха взели след смъртта на родителите й само защото молбата на останалите роднини бе придружена от една издръжка, заради която си струваше да я държат под покрива си. Дъщеря им Айви, която бе достатъчно близка по възраст до Лора, за да я смята за заплаха, изразяваше по-открито враждебността си, докато братът Уейн, тогава вече юноша, бе едно твърде далечно присъствие, за да оказва някакво влияние върху живота й.

Лора се чувстваше като риба на сухо в приемното си семейство. Търпяна от членовете му като необходимо зло, тя можеше само да приеме съдбата си такава, каквато е и да се опита да избягва наказанията и малките обиди, съпътстващи положението й.

Обаче това положение се промени, когато ранният талант за шиене на Лора бе открит от леля Марта — жена, винаги готова да спести някое пени. Накараха Лора да работи като семейна шивачка и отначало само да кърпи дрехи, а после и наистина да ги шие, и то не само за Марта и Айви (която никога не прости това на Лора), но и за чичо Карол и Уейн. Толкова изумителна бе способността й да импровизира кройки от мерките и да измисля дрехи, които сякаш отразяваха самата същност на една личност, че не след дълго семейството спести цяло състояние от купуването на готови дрехи и в същото време се отличи с облеклото си пред възхитените съседи.

Като резултат от неочакваните си умения, Лора се сдоби с известно уважение от семейството, на каквото не се радваше по-рано. Шегите за нейна сметка намаляха и й бе разрешено по-голямо уединение, което включваше дори нейна собствена стая — един бивш килер, където държаха старата шевна машина на баща й, заедно с плата, който тя използваше, за да шие своите дрехи.

Но този насилен прием не направи Лора по-малко срамежлива или затворена. По това време тайните й мисли вече бяха хвърлили постоянен воал между нея и членовете на семейството. Не след дълго този воал се разпростря и над хората в квартала, а после и върху учителите в училище. Накрая той сякаш покри всички човешки същества, живеещи в Куинс, Ню Йорк — племе, което ставаше все по-познато на Лора с нарастването на житейския й опит, но си оставаше напълно чуждо за нея.

Тя знаеше какво точно получава или губи от тази толкова голяма дистанцираност от външния свят. От една страна, булото от „мисли за черни дни“ между нея и останалите хора я караше да се чувства самотна, защото беше ясно, че никой друг не споделя необикновения й поглед върху нещата. Но от друга, именно чрез него тя понякога съзираше нещо особено в същите тези хора — нещо, за което те не подозираха и което очевидно не можеше да бъде видяно по друг начин, освен с „мислите за черни дни“.

Една такава мисъл я връхлетя тъкмо сега и напрежението в Роб, докато държеше ръката й, сякаш й отговаряше без думи.

Вечерта им бе щастлива и докосната от тъжната аура на раздялата и носталгията. Сега гимназията бе зад тях. Пред себе си имаха краткото лято, а след него — нов живот, който никой от тях не можеше ясно да си представи. Вече ставаха възрастни и несъмнено щяха да преживеят неща, различни от преди. И това може би бе най-тревожната скрита причина за меланхоличната магия на тази вечер.

Постреляха на стрелбището и Роб спечели за Лора една гротескна, но смешна малка кукла. После се разходиха из Лунапарка, погледаха дебелата жена, мършавия мъж и хермафродита. Видяха фокусниците, джуджетата и дребосъка без ръце и крака, с три пръста, стърчащи от тялото му.

Лора бе очарована от тях, тъй като изглеждаха толкова земни и естествени, докато пушеха цигарите си и отпиваха кока-кола. Те я попитаха с акцента си от Бронкс в кой клас е. Сигурно я взимаха за по-малка и дребният й ръст предизвикваше покровителствения им инстинкт. Не й се искаше да ги остави и когато стана време да тръгват, малкият мъж без ръце и крака накара Роб да обещае, че ще се грижи добре за нея.

Качиха се на знаменитото скоростно влакче, което оглуши и замая Лора, сякаш бе скочила с парашут. Но най-страшното преживяване за нея се оказа гигантското виенско колело.

Когато кабината им увисна на шеметна височина на върха, за да се качат долу нови пътници, на Лора й се стори, че целият свят временно е спрял само за да им покаже миг по-късно колко бързо може да се върти и колко несигурно бе човешкото равновесие върху него.

Пейзажът долу, толкова градски, докато не достигнеше ироничната си граница с необуздания океан, се разстилаше под нея, далечен и абстрактен като карта, хванат от тази странна пауза по средата на вечността. Времето и мястото се бяха сговорили да разделят Лора от света на Бруклин и Куинс, към които тя и бездруго не изпитваше особена привързаност. През всичките тези години се бе чувствала така, сякаш върви из чужда, непозната страна, намирайки пътя си през мъгла, в която краката й никога не докосват напълно земята и където така и не може да намери своя дом.

Тази вечер, застанала на прага на своето бъдеще, тя искаше да погледне назад към живота, който бе водила тук, и да го прегърне в неговата цялост тъй, както гигантското колело й бе позволило да го види под себе си. Но точно това бъдеще я теглеше неудържимо напред, тъй че окото на съзнанието й, привлечено от вече очакващите я зад ъгъла приключения, нямаше търпение да се мотае из владенията на детството, които бяха земя на изгнание.

Оставиха „Тунела на любовта“ за накрая. Чак когато го доближиха, Лора осъзна, че това е било мълчаливото желание на Роб.

Качиха се в малката лодка и Роб загреба към острова, окъпан в призрачна лунна светлина. Седнаха там на тревата, заслушани в панаирджийските викове и гърмежите от стрелбището, долитащи оттатък водата. Сега виенското колело се извисяваше над тях, въртейки се, спирайки и сменяйки, посоката си като странен церемониалмайстор на самата нощ, чийто движения разказваха на бледите, далечни звезди за човешките въжделения долу.

Ядосана на себе си, че винаги усеща нещо космично и неописуемо и зад най-ежедневните неща, Лора остави настрана мислите си и се обърна към Роб. Очите му я гледаха. Стори и се, че нещо го измъчва.

— Какво има? — попита тя. — Роб, какво ти е? Кажи ми.

Той поклати глава. Болката му сякаш я поглъщаше и тя протегна малката си длан, за да докосне бузата му.

И тогава, някак неусетно, се озова в прегръдките му и целувките му навлажниха бузите, очите, веждите и косата й — целувки, които сякаш се гърчеха в агония върху повърхността на кожата й, докато ръцете му я обхващаха все по-силно.

Тя усети неговото отчаяние, долови трескавия му дъх. Тялото й бе здраво притиснато до неговото, ръцете му я обгръщаха и собствените й устни докосваха лицето му. Но една неописуема болка стисна сърцето й. Изглежда, животът му зависеше от нея. Тя никога не се бе чувствала по-близо до него, но също и по-далеч, отколкото в тази прегръдка. Целувките им бяха израз на нужда и копнеж, но не и на единство.

— О, Лора — прошепна той много тихо в ухото й, сякаш да не го чуе някой. — Не си отивай. Остани с мен. Бъди моя жена. Остани с мен завинаги. Аз те обичам.

За един дълъг миг тя остана заслушана в ехото на думите в съзнанието си. Знаеше някак си, че те бяха идвали през цялото това време, че от самото начало съдбата й е била да ги чуе и че именно тази нощ е трябвало да дойдат.

Тя го хвана за рамото с едната си ръка, а другата опря на гърдите му, сякаш да го обездвижи, да го задържи в такава поза, в която да може наистина да го почувства и опознае, да сподели болката му и да стори онова, което трябваше.

Едно съвсем малко движение на главата й, сгушена в неговата шия, му даде отговора. Макар и да го разбра моментално, той я притискаше все тъй силно, докато отговорът проникна и в най-дълбоките кътчета на надеждите му. Много минути по-късно след тази дълга прегръдка, която доближи нежно телата им и им позволи да свикнат с настъпилата помежду им истина, те мълчаливо се изправиха и се върнаха при лодката.

— Знаеш ли какво си мислех, Лора — каза Роб, докато гребеше обратно към парка. — Може би няма да е лоша идея да приема предложението на баща ми. Мога да отложа учението и да работя при него през следващата година. През лятото само ще правя покриви. След това ще заседна в офиса и ще усвоя бизнеса. Искам да сравня нещата и да ги премисля. По-късно може да реша за колежа. Какво ще кажеш?

Тя се усмихваше в тъмното, под звука от скърцането на греблата и шума на водата.

— Планът ми се струва добър — отвърна.

Видя го как кимна. Сега той изглеждаше по-спокоен, дори облекчен.

Лора погледна в очите му и й се стори, че съзира зад тях образа на Бони Коркоран.

Брегът се приближаваше, с огромното тихо колело, въртящо се над парка.

Сега беше ред на Лора да се отпусне.

Забелязаха гадателката, когато вече бяха на път да излязат от парка.

Това бе една малка барака, пред която на малко столче седеше отпусната жена на неопределена възраст. При приближаването им, тя се изправи и се усмихна. Беше странно привлекателна с широката си рокля и мънистен гердан. Лицето й бе добродушно.

— Прибирате ли се вече? — попита тя. — Не искате ли преди това да ви предскажа съдбата?

Роб се обърна към Лора, която сви рамене и се усмихна. Те погледнаха обявената върху бараката цена. Бяха похарчили доста тази вечер и се колебаеха.

Жената лесно прочете мислите им.

— Без пари, само този път — каза тя, отдръпвайки завесата. — Подарък от мен. Хайде.

Влязоха вътре. Мястото бе грубо разкрасено със зодиакалните знаци, звезди и други мистериозни неща. Но жената притежаваше приятен, почти майчински маниер, който предизвикваше едновременно любопитство и доверие.

— Кой ще е първи? — попита тя, посочвайки малка масичка с кристално кълбо и два стола. В очите й се четеше умора от света и търпимост, сякаш чрез предсказването бе гледала в хиляди лица и научила много за хората.

Роб се приближи. Жената го настани на стола до масата, хвана дланите му и ги заразглежда внимателно, движейки показалец по линиите им. Извади тесте карти и ги обърна една по една, без да поглежда към кристалното кълбо.

После, все още държейки ръката на Роб, го погледна в очите.

— Виждам много щастие — каза тя. — Една къща… от тухли. Прозорецът на втория етаж… там ще се случи нещо. Детето ти, момче, ще се нарани. Но ще се оправи. Съпруга… много добра. Също и малко момиченце. Ти гледаш над вестника си… наблюдаваш я как си играе. Второ момче, може би малко по-късно. — Очите й придобиха уморен вид и тя пусна ръката на Роб. — Виждам много щастие — приключи тя. — Ти ще имаш късмет.

Роб й благодари и се изправи, отстъпвайки стола си на Лора.

Жената разгледа очите на Лора, а после дланта й. Почти веднага се поколеба, сетне погледна нагоре към Роб.

— Ще бъдеш ли така добър да оставиш дамите сами за момент? — попита тя и шегата й прикриваше нещо сериозно.

Роб покорно излезе, обещавайки да чака Лора навън.

Жената внимателно разгледа и двете длани на Лора. После обърна картите една по една. Изглеждаше разтревожена. Когато свърши, въздъхна и погледна Лора в очите със странна, тъжна усмивка.

— Искаш ли да чуеш? — попита тя.

— Разбира се — отговори Лора.

Жената хвана и двете й длани.

— Виждам кръстопът. Този кръстопът е от най-висш тип. Ще има много любов, но също и много болка. Голямата любов причинява повече болка от обикновената.

Тя направи пауза.

— Виждам раздяла — продължи. — Виждам смърт. Грешката няма да е твоя, но смъртта ще дойде чрез теб. Съдбата ти иска да бъде така. Когато дойде времето, ще трябва да го разбереш и приемеш.

Ръцете й върху дланта на Лора бяха студени. Очите й, полузатворени, имаха отсъстващо изражение.

— Но има и още — каза тя. — При тази раздяла, дори отвъд смъртта, ти ще му дадеш онова, което той желае най-силно. Заради теб вечността ще е негова. Ако приемеш тази болка…

Настъпи мълчание. После Лора чу звука на собствения си глас.

— Кой е той?

Жената поклати глава.

— Не мога да ти кажа — рече тя. — Когато му дойде времето, ще разбереш, че той е за теб. Това мога да ти обещая.

Студът от дланите на жената сякаш проникна в тялото на Лора. Тя седеше закована на мястото си, неспособна да се откъсне от магията.

Накрая очите на жената се избистриха и тя видимо се отпусна.

— Не ми обръщай внимание — усмихна се тя. — Аз съм просто една мошеничка. — Махна с ръка към завесата на входа. — Твоят млад мъж е много красив. Хайде, върви при него.

Лора пристъпи към изхода, но се обърна да погледне гадателката за последен път. Някак си все още не искаше да й каже довиждане.

Жената я съжали.

— Бъдещето ти е добро — каза тя. — Никога няма да поискаш да го загърбиш.

Лора се усмихна.

— Довиждане — рече.

След миг беше отвън с Роб.

— Защо тя ме изпрати да изляза? — попита я той. — Каква е дълбоката, тъмна тайна?

Лора помисли за момент. После се разсмя и го хвана за ръката.

— Тя каза, че ще бъда в един музей с мъж, който изпуска навсякъде из него парчета дърво.

— Аха — усмихна се Роб. — Знаех си, че съм познал.

Държаха се за ръце по целия път към къщи в метрото.

Лора беше замислена. Думите на гадателката вече избледняваха в съзнанието й, но те я бяха убедили, че е време бъдещето да си каже думата. Красивото момче до нея, което можеше тъй лесно да докосне и прегърне, бе толкова несигурно, колкото и нежните, зелени листа върху юнските дървета. Време беше лятото да ги обгори с горещите си ветрове, а после есента да ги попари по клоните, защото неумолимото време водеше планетата към нови кръговрати.

Роб я остави на прага й с целувка, запалвайки в тялото й невидимите пламъци на новата женственост, която всъщност бе темата на музиката, звучала в нея през цялата вечер.

Тази беше последната им целувка. Сигурна бе в това. И все пак това довиждане бе някак по-сладко от всеки поздрав и по-близо до вечността.

Когато той си отиде, тя влезе в стаята си и легна тихо на леглото. Стените около нея сякаш се отдръпнаха, отнасяйки със себе си квартала Куинс и последните десет години, и отваряйки място за един непознат, нов живот, далеч от това време и място.

Лора лежеше, размишлявайки над всичко, което знаеше и не знаеше, докато накрая зората проблесна между завесите на прозореца й.

Утрешният ден бе настъпил.

Стази мисъл тя най-сетне заспа.