Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (18)

Седемнадесета глава

Ню Йорк, 13 януари 1952 г.

Олив Ойл.

Специалистът по аборти седеше до малката кухненска маса в задната стаичка на апартамента и гледаше през прозореца покривите на Уест Сайд. Пред него имаше чаша с полуизстинало черно кафе, в което бе добавил малко уиски, за да успокои нервите си. Държеше между пожълтелите си пръсти цигара „Лъки Страйк“ и тя леко трепереше, докато стълбът дим се издигаше в застоялия въздух наоколо.

Денят бе сив, ръмеше дъжд — точно оня тип януарски дни, които пронизват човека до костите, макар температурата да е около три-четири градуса над нулата. Сякаш студът влизаше направо през прозореца, подигравайки се с усилията на радиатора.

Гаден ден. Нямаше вид на такъв, от който може да излезе нещо добро. И все пак ако Олив Ойл спечелеше петата гонка, това можеше да се окаже най-важният ден от новата година за него.

Той намести с въздишка тялото си върху малкия кухненски стол. Беше едър мъж, висок около метър и деветдесет, с леко наднорменото тегло от сто и десет килограма. Носеше очила с рогови рамки и мръсна синя риза, която щеше да се скрие под бялата му престилка, когато момичето на Валери пристигнеше.

Погледна часовника си. Къде се губеше тя всъщност? Трябваше да бъде тук в единайсет и половина. Без нейните пари нямаше да може да покрие залога си върху Олив Ойл.

А трябваше да спечели това залагане. Иначе нямаше да е в състояние да изплати дълга на букмейкъра, камо ли да му останат и пари за хапчета, с които да изкара до следващия месец.

Но нямаше причина да унива. Валери му донесе вчера сутринта седемдесет и пет долара, неговия дял от първата стотачка, и го увери, че момичето има останалото. Според Валери била чисто момиче, може би гимназистка от добро семейство или дори студентка. С хубави дрехи, добър език. Не някоя изпаднала. Изглеждала уплашена и отчаяна, но решена. Уверила я, че има парите. Валери, която познаваше момичетата, бе сигурна, че това момиче е сериозно.

Погледна отново часовника си. По дяволите, та тя закъсняваше само с пет минути. Явно днес нервите му играеха номера. Той забарабани с пръсти върху очукания плот на масата и се опита да се отпусне.

Уискито в кафето не му помагаше. Сутринта бе взел прекалено много хапчета. Нямаше избор — гонеше го страхотен махмурлук. Но сега от тях се тресеше целият.

Той стана, намери медицинската си чанта до мивката, бръкна вътре за един секонал. Погълна го, без да си прави труд да си налее вода. Трябваше да изкара чак до края на гонките. Нямаше да се справи без тази малка доза.

Седна обратно до масата, загаси фаса и си запали нова цигара. Глътна наведнъж примесеното с уиски кафе и затвори очи.

Животът бе толкова несправедлив. Как бе могъл да падне толкова ниско?

Преди четиринайсет години започна с изрядна медицинска диплома. Трудно можеше да се каже, че бе отличникът на курса, но медицинското училище беше престижно и той изкара стажа си в една доста добра болница в Ню Джърси. Върна се у дома в Манхатън, за да открие частен кабинет, понеже бе израснал тук, обичаше Ню Йорк и хранеше големи надежди. Очакваше да изкарва добри пари като акушер-гинеколог в тази част на града и дори да премести практиката си в Ийст Сайд, ако с времето му потръгнеше.

Но имаше лош късмет още от самото начало. Трудно се добираше до богати пациентки. Дали защото не съобрази да промени името си? Полската фамилия не бе особено подходяща за гинеколог във висшето общество. Както и да е, от първите дни при него започнаха да идват само бедни домакини, емигрантки или момичета, които искаха да запазят бременността си в тайна от родителите.

Не след дълго осъзна, че повечето от пациентките му искаха да прекратят бременността си, вместо да имат деца. И когато нещата не отидоха на добре и нямаше друг избор, наложи се да направи няколко услуги на по-нещастните от тях. Всичко, което те искаха, беше малко дискретност и той бе щастлив да им я осигури. Рискът изглеждаше минимален.

Докато един ден негова пациентка — истерично момиче, забременяло от гаджето си, откачи на операционната маса и на практика се прекара само. После, като се прибрало вкъщи, започнало да кърви и изпяло всичко. Разказало на родителите си за бременността си, за аборта и го назовало по име — доктор Данисевски от Седемдесет и четвърта улица.

И преди да се усети, заведоха срещу него дело за криминален аборт. Имаше добър адвокат и можеше да излезе сух от водата, но когато от Медицинската комисия научиха за случая, веднага му предявиха обвинение в неетична практика и му отнеха разрешителното за работа просто ей така.

Просто не можеше да повярва. Първите няколко месеца му се струваше, че животът му е приключил. Жена му го напусна и се върна при семейството си в Джърси, а той остана да се мотае отчаян из апартамента и започна много да пие. И именно през тези първи самотни месеци се пристрасти към секонала.

Но точно когато нещата изглеждаха най-черни, срещна Валери чрез една обща позната, негова бивша пациентка. Тази дама познаваше всички в Манхатън, в Бронкс, в Бруклин и го накара да осъзнае, че кариерата му не е приключила — тя просто трябваше да продължи по различни релси. Валери можеше да му осигури всички необходими пациентки.

И не след дълго той имаше кодово име, доктор Дан — „Доктор Дан превръзката“, както обичаха да се шегуват с Валери — и апартамент с приемна, скрита в дъното му. Помагаше на същия контингент, както и преди — домакини, които не искаха още едно гърло за хранене, момичета в беда, момичета, нямащи си и понятие от противозачатъчни средства, а още по-малко — от аборти. Всички те бяха уплашени, прекалено уплашени, за да го издадат. Освен това той вземаше предпазни мерки. Никоя от тях не виждаше лицето му и не знаеше истинското му име. А и доста често местеше квартирата си. За единайсет години полицията така и не го подуши, като се изключи едно посещение в апартамент, който бе напуснал две седмици преди това.

Така си изкарваше прехраната. Имаше по-малко пациентки от времето, през което работеше легално, но таксата му бе по-висока. Скоро репутацията му нарасна и курвите от бранша започнаха да идват при него. Постепенно доби постоянна клиентела, а понякога се занимаваше и с обичайни прегледи на жени, които предпочитаха да доверят проблемите си на него, вместо на домашния лекар. Дори израждаше бебета от време на време, а чрез един познат на Валери, помагаше и на млади жени да продават новородените си износени деца.

Беше уважаван член на обществото и се чувстваше сигурен. Не усещаше повече липсата на жена си. Валери имаше приятелка, която го снабдяваше с всички момичета, които пожелаеше, а когато откри, че има вкус и към момчета, Валери отново разполагаше с позната, способна да му помогне и в това. Все още не можеше да обслужва Горен Ийст Сайд, чийто жени отиваха да абортират в Япония, Мексико или Европа, но си имаше своите пациенти.

Единственият проблем беше, че неизбежният стрес в работата му го накара да придобие някои лоши навици. Пиенето бе един от тях. Залагането друг. А третият бяха секоналът и бензедринът. Отначало комбинацията изглеждаше здравословна — алкохол вечер, право на всеки мъж, последван от шепа бензедрин на сутринта, за да го вкара във форма. Залаганията — за развлечение. Но когато губеше пари на конните надбягвания, започваше да пие повече и после се нуждаеше от повече хапчета, за да може да работи. А хапчетата му причиняваха тремор, та се нуждаеше от секонал, за да го обуздае през деня.

Нямаше проблем със снабдяването. Пери, пласьорът на медикаменти, когото срещна преди години, докато все още беше лекар, си въртеше свой нелегален страничен бизнес и вероятно снабдяваше половината град по този начин. Но Пери трябваше да внимава. Ако фармацевтичната компания, за която работеше, разбереше нещо за продажбите му под тезгяха, щеше да си изгуби мястото. Затова вземаше скъпо.

А парите бяха проблем за доктор Дан. Залаганията му изяждаха по-голямата част от припечеленото, оставяйки все по-малко пари за хапчетата, от които се нуждаеше, за да си върши работата.

Тая година започна лошо. Преди две седмици загуби цяла пачка на едно надбягване и трябваше да вземе значителен заем от букмейкъра си. Хапчетата му свършваха и Пери му отказа повече вересия, преди да си е изплатил голямата сметка от миналата година. Нямаше представа доколко той е в течение на неговото пристрастяване, но снабдителят не беше глупав. Изглеждаше, че увеличава цената и намалява количествата в зависимост от зора на клиентите си.

Накратко, нямаше друг избор, освен да намери веднага две хиляди долара. Затова всичко зависеше от Олив Ойл. Тази кобила бе най-сигурният подсказан му победител от година насам и той заложи на муцуната й сто долара при трийсет към едно. Информацията идваше направо от конюшнята. Ако спечелеше, парите щяха да му стигнат за Пери, за заема, който имаше да връща, и може би дори да останат за един уикенд в Лас Вегас. Отчаяно се нуждаеше от почивка.

Само момичето да дойдеше!

Докато си мислеше всичко това, звънецът иззвъня. Той бързо загаси цигарата си, стана от масата и натисна копчето на домофона.

— Аз съм приятелка на Валери — чу се тих глас, изкривен от евтината мембрана.

— Как се казваш? — попита той.

— Лора.

Той кимна и натисна бутона, за да отвори долу вратата.

Бързо си навлече бялата престилка и маската, която не само щеше да й попречи да го види, но щеше да спре и миризмата на уиски в дъха му.

Стоеше и я чакаше. Чувстваше се напрегнат, а стомахът му стържеше. Цял ден не бе слагал нищо в уста, освен кафето и хапчетата бензедрин, цигарите и един секонал.

След минута на вратата на апартамента се чу тихо почукване. Той отвори и отстъпи назад, за да я пусне да влезе. Беше облечена с евтино вълнено палто. Имаше къса, тъмна коса, много бяла кожа и големи черни очи, гледащи със страх нагоре към него.

— Носиш ли парите? — попита той иззад маската, преправяйки гласа си в дрезгаво гъгнене. Опитваше се да говори колкото се може по-малко с пациентките си. Знаеше, че огромният му ръст и очилата с рогови рамки над маската ги плашат и това му доставяше удоволствие.

Момичето извади банкнотите от джоба си и ги преброи — три по двайсет долара, две по десет и четири петачки. Той ги взе с пожълтелите си пръсти, сгъна ги и ги прибра в джоба си. После заключи входната врата и й посочи към кабинета.

— Остави си палтото на онази закачалка. После се съблечи и легни на масата.

Докато тя се събличаше, той отиде в кухнята. Свали си маската, сипа си още един пръст уиски в чашата от кафето й я пресуши наведнъж. Вече усещаше действието на секонала. Сега поне ръцете му нямаше да треперят. Изми ги на чешмата и се върна в кабинета.

Без дрехи, тя приличаше на дете. Беше много дребна и уплашена… Но той можеше да види по гърдите и извивката на бедрата й, че е поне на осемнайсет години. Като си помислеше, това бе едно малко, красиво тяло, което гледаше нагоре към него с тези големи, широко отворени очи.

— Ще ми… дадете ли нещо? — попита момичето.

Той поклати глава.

— Не е необходимо. Само легни назад и се отпусни.

Никога не даваше упойка на пациентките си. Откъде, по дяволите, можеше да знае коя каква алергия има? Не искаше някое глупаво момиче да падне мъртво на акушерския му стол заради анестетика. Освен това болката не беше кой знае колко силна. В края на краищата сами се бяха забъркали в това и можеха да изтърпят малко остъргване и няколко крампи, за да се отърват от товара си.

Момичето лежеше там голо и очите му гледаха нагоре към тавана. Той отиде до нея, вдигна стремената и нагласи краката й един след друг върху тях. Почувства я как трепери, докато я покриваше с чаршафа, изваден от шкафа.

— Просто се отпусни — каза той. — Всичко ще отнеме само няколко минути. — Вече бе казал прекалено много, но не можеше да не я съжали.

Обърна се към стерилизатора. Както винаги кюретата и разширителят му бяха добре изварени. Това бе въпрос не само на професионална гордост, но също и на предпазливост. Тези момичета не знаеха кой е той, нито къде да го намерят, но ако инфектираше някоя от тях с мръсен инструмент и тя се разболееше сериозно, някое ядосано гадже или баща можеха да открият следите му.

Момичето не беше помръднало. Лежеше с ръце, отпуснати отстрани на тялото. Той я огледа, докато навличаше хирургическите ръкавици. Видя му се бледа.

— Студено ли ти е? — попита.

Тя поклати глава.

— Много добре — каза той. — Сега не мърдай, докато не ти кажа.

Извади разширителя от стерилизатора и го пъхна между краката й. С една марля щателно я дезинфекцира с антисептик. Погледът му леко се раздвои и той разклати глава, за да прогони мъглата пред очите си.

Борейки се с тремора на ръцете си, разшири шийката, вкара кюретата и започна да остъргва матката с дълги, внимателни движения. Чу слабо скимтене от гърлото на момичето, потиснат вик на болка и страх. Стисна зъби, уплашен, че може да избухне в плачлива истерия, подобно на толкова други.

Но не. Тя остана абсолютно неподвижна и повече не издаде нито звук. Беше стоик, истински боец. И, слава богу за това.

Той продължи процедурата с особено внимание, тъй като днес наистина го тресеше яко. Едно погрешно движение и можеше да пробие стената на матката и да причини остър перитонит. Това му бе навлякло бедата първия път. Нямаше намерение да позволи да се случи отново.

Когато свърши около половината работа, погледна момичето. Лицето й бе изкривено от болка, а устните здраво стиснати. Мълчаливи сълзи се стичаха надолу по бузите й. Но тя не помръдваше.

Когато свърши, избърса щателно мястото и я тампонира с марля.

— Сега се облечи — й рече. — Аз ще бъда оттатък.

Върна се в кухнята и забарабани с пръсти по масата, гледайки часовника си. Оставаха още два часа, докато разбере как е приключило надбягването.

Накрая момичето се появи от задната стая. Пристъпваше несигурно и изглеждаше бледа. Но не достатъчно бледа, за да има вътрешен кръвоизлив. Взе си палтото от закачалката и започна да пъха едната си ръка в ръкава. Имаше толкова отпаднал вид, че той я съжали и й помогна да го облече.

Все още носеше маската.

— Сега си върви вкъщи и почивай — й нареди. — Два дни ще трябва да лежиш колкото може повече. Махни марлята след двайсет и четири часа, а после използвай менструални превръзки, ако се налага. И да получиш малко гърчове и кървене, не се притеснявай, това е нормално. След известно време ще спрат. Сега запомни: никога не си идвала тук. Не ме познаваш. Не познаваш и Валери. Ясно ли е?

Момичето кимна мълчаливо, вдигнало очи нагоре към него. Изражението й някак го трогна.

— Не бой се, ще се оправиш — й каза със съчувствие.

Тя му отвърна с уморена усмивка и отвори вратата.

— Довиждане — рече той.

Когато вратата се затвори след нея, се върна отново в кухнята и най-сетне си свали маската. Сега ръцете му наистина трепереха. Взе още един секонал и го преглътна с уиски. Трябваше да полегне и да се опита да се овладее до края на конното състезание.

Нервите му днес определено бяха опънати. И не само от надбягването, а и заради момичето. В нея имаше някакво крехко благородство, а в погледа й се четеше не страх, както бе помислил отначало, а по-скоро скръб. Както каза Валери, тя бе чисто момиче. Може би прекалено чисто, помисли си той.

От друга страна, никой, който идваше тук, не можеше да е напълно чист. Тя нямаше да му причини неприятности.

Почувства как лекарствата във вените му го карат на сън. Най-после започваше да се отпуска. Наля си едно последно уиски в очукана порцеланова чаша и я поднесе към устните си. Поколеба се, сетне вдигна чашата към мръсния пейзаж отвън и се усмихна.

— За Олив Ойл.