Ан Райс
Вещиците: Талтош (34)

Трийсет и четири

Чистата монотонност на снега, на безкрайните срещи, телефонните разговори и факсовете със статистика и отчети, на бизнеса, който той сам бе създал в стремежа си към натрупване на печалба и осъществяване на мечтите.

Към обед той отпусна глава на бюрото. Бяха минали цели пет дни, откакто Майкъл и Роуан си отидоха у дома и не му се бяха обадили, нито пък бяха оставили бележка. Сега той се чудеше дали неговите подаръци не са ги натъжили някак или пък не са се оказали неуместни, или пък се опитваха да го заличат от света, така както той се опитваше да изличи спомена за Теса, за мъртвия Гордън на пода, за Юри, който се препъва из стаята и кърши ръце, за студената зима в долината и подигравките на Ейкън Дръм.

Какво търсим? От какво се нуждаем? Как да разберем какво ще ни направи щастливи? Беше много лесно да вдигне телефона и да се обади на Роуан или Майкъл, и да ги попита дали са добре, дали са си отпочинали от пътуването.

Ами ако му отвърнат рязко и с неприязън, а той остане със слушалката в ръка, след като линията замлъкне след небрежното сбогуване? Не, това ще е по-лошо от нищо.

Не това искаше.

Искаше да иде там. Да ги види. Без да вдига глава от бюрото, той натисна бутона — да приготвят самолета. Ще отлети от този студен град към изгубената земя на любовта. Само да ги види, да види къщата им с топлите й светлини, да погледне през прозорците, които така хубаво му описаха, и да си иде безмълвно, без да чака да го забележат. Просто ще ги погледне.

Това ще му донесе успокоение.

Навремето всички къщи бяха малки, със спуснати капаци, без прозорци, укрепени. Нямаше как да видиш обитателите им. Но сега беше различно. Можеш да зърнеш живота в тях, сякаш гледаш картина. Прозрачното стъкло бе достатъчно да отдели човек от света, да отдели тайната почва на нечия любов. Но боговете бяха милостиви и ти можеш да надникнеш вътре. Можеш да видиш онези, които ти липсват.

Това щеше да е достатъчно. Ще го направи. И те няма да узнаят. Няма да ги изплаши.

Колата беше готова. Ремик бе изпратил чантите долу.

— Сигурно ще е хубаво да идете на юг, сър — каза той.

— Да, към лятната страна — отвърна Аш.

— Точно това означава Съмърсет в Англия, сър.

— Да, зная. Ще се върна скоро. Поддържай стаите топли. Обади ми се веднага, ако… Е, ако изникне нещо.

 

 

Здрачът бе оживен от звуци, градът бе така силно залесен, че нощните птици пееха вечерните си песни. Той слезе от колата на няколко пресечки от къщата. Знаеше пътя. Беше го видял на картата и сега вървеше покрай оградите от ковано желязо и обсипаните с розови цветове пълзящи растения по тях. Прозорците вече светеха, въпреки че небето все още сияеше и разливаше топлина.

Слушаше песните на цикадите, а скорците се спускаха надолу, като за устремна целувка, а всъщност искаха да се нахранят.

Закрачи по-бързо, като се чудеше на неравностите по тротоара, на изскочилите от местата си плочи, на покритите с мъх тухли. Тук имаше толкова много красиви неща, които да докоснеш, да видиш. Най-сетне стигна до ъгъла, където бе тяхната къща.

Ето я и нея — къщата, в която се бе родил талтош. Величествена, с красива замазка, имитираща камък. Комините се издигаха високо към облаците.

Сърцето му биеше много бързо. Неговите вещици.

Нямаше да ги безпокои. Нито да ги умолява. Само ще ги види. Простете ми, че вървя покрай вашата ограда, под надвисналите клони на цъфналите дървета. Простете ми, че ще прескоча оградата и ще се спусна във влажните храсти.

Нямаше никаква охрана. Означава ли това, че са повярвали, че никога няма да дойда, да се прокрадна нечакан, неканен? Не, не дойдох да се прокрадна. Дойдох за нещо съвсем невинно. Само да ги зърна отдалече. Не отнемаме нищо на онези, които наблюдаваме.

Внимавай. Придържай се към храстите и към дългите искрящи листа, които се полюшват на вятъра. О, небето е с цвета на небето в Англия, така близко, така ярко!

А това, това е миртата, под която е стоял Лашър и е плашил малкото момче. Приканвал е Майкъл да се приближи към портата. Майкъл, вещерското дете, което духът е забелязал, материализирайки се в истинския свят от селенията на магията.

Прокара пръсти по кората на дървото. Тревата бе мека под краката му. Носеше се аромат на цветя и зеленина, на живи създания, на дишаща почва. Райско място.

Обърна се бавно и се вгледа в къщата. Към верандите с железни парапети, които се издигаха една над друга. Там горе, където лозите посягаха с безпомощните си ластари в празното пространство, сигурно е стаята на Жулиен. А там, отвъд мрежата, беше салонът.

Къде са те? Ще посмея ли да се приближа още малко? Но щеше да е ужасно, ако го открият. Точно сега, когато вечерта се спускаше с виолетовите си одежди, а цветята искряха в лехите си. Сега, когато цикадите запяха отново.

Зад дантелените завеси светнаха лампи. И осветиха картините по стените. Щеше ли да може да се приближи към прозореца, под прикритието на мрака?

Стенописи на Ривърбенд. Тях ли му бе описал Майкъл? Може би се събираха за вечеря? Вървеше възможно най-тихо по тревата. Дали приличаше на крадец? Розовите храсти го скриваха от погледа на хората в къщата.

О, бяха много. Жени — млади и стари, и мъже в костюми. Гласовете им се издигаха развълнувано. Не, не за това мечтаех. Не на това се надявах.

Обърна се към портала. Не, не можеше да си тръгне просто така. Искаше поне да зърне своите вещици.

И тогава се появи Майкъл. Като отговор на молитвата му. Жестикулираше, като че бе леко ядосан на останалите, които също сочеха с пръсти и говореха. А после всички седнаха, като по команда, и слугите влязоха в трапезарията. Долови аромата на супа, на месо. Чужда храна.

О, ето я и неговата Роуан — влизаше в стаята. Погледна към събралите се и като че настояваше за нещо, спореше с тях, а после покани мъжете отново да заемат местата си. Една бяла салфетка падна на пода. Стенописите сияеха със съвършените си летни небеса. Само да можеше да се приближи още малко.

Но той я виждаше добре, него също. Чуваше звъна на лъжиците. Миризма на месо, миризма на хора, миризма на…

Не, не можеше да бъде! Но миризмата бе така остра, така стара и така властна, че го завладя напълно и той за миг изгуби представа за времето. Миризма на женска!

И точно когато отново си каза, че не може да бъде, когато се оглеждаше за малката червенокоса вещица, в стаята влезе талтошът.

Той затвори очи и се заслуша в сърцето си. Вдишваше миризмата й, сякаш тя се излъчваше от тухлените стени, от миниатюрните пролуки в стъклото, от Бог знае къде. Връхлиташе го, за да събуди органа между краката му, да го накара да пристъпи назад, останал без дъх, обзет от желанието да избяга, но неспособен да помръдне.

Женска. Талтош. Тук. Червената й коса пламтеше под светлината на полилея, ръцете й полетяха напред, когато тя заговори бързо и тревожно. Чуваха се само най-високите тонове на гласа й. Господи, лицето й, лицето й бе на новородено. Ръцете й бяха така крехки в изисканата рокля. И нейният орган, под дрехите, също пулсираше от миризмата — като цвете, което се разтваря в тъмното. Ароматът й проникна в мозъка му.

Господи боже, и те бяха скрили това от него! Роуан! Майкъл!

Тя е там и те не са ми казали и никога нямаше да ми кажат.

Неговите приятели, неговите вещици!

Потръпна от студ, влуден от миризмата, и като замаян се взря в тях през прозореца. Човеци, да, не бяха свои, бяха го изолирали. А красивата принцеса стоеше сред тях и плачеше, говореше и плачеше. О, великолепно, красиво създание.

Той излезе от храстите почти без да съзнава какво прави. Застана зад една тънка дървена колона и вече можеше да чува умолителните й викове:

— Тази миризма се усеща и от куклата! Аз махнах опаковката, но я усетих по куклата. Усещам я в къщата! — виеше тя.

О, новородено дете.

А кои бяха тези августейши старейшини, които нямаше да й отвърнат? Майкъл направи знак да запазят спокойствие. Роуан наведе глава. Един от другите мъже се изправи.

— Ще счупя куклата, ако не ми кажете! — запищя тя.

— Не, няма да я счупиш — извика Роуан и се втурна към момичето. — Няма, няма да я счупиш. Майкъл, вземи куклата, спри я!

— Мориган, Мориган…

Тя продължаваше да плаче, а миризмата ставаше все по-силна.

Обичам ви, помисли си Аш, и дори за миг си помислих, че ще бъда един от вас.

Разплака се, мъката беше силна. Самюъл се оказа прав. А там, зад тези тънки стъкла…

— Какво да правя — да плача ли, или да си тръгна? — прошепна той. — Или да счупя стъклото? Дали да се изправя срещу вас, срещу лъжливото ви мълчание. Защото не ми казахте! Не ми казахте! Не ми казахте! За бога, плачем като деца!

И той зарида като нея. Нима не разбират? Тя бе доловила миризмата му от подаръците, които бе изпратил. Господи, каква агония бе това за нея, за новородената!

Тя вдигна глава. Мъжете, които се бяха събрали около нея, не можеха да я накарат да седне. Какво бе видяла? Защо се обърна към прозореца? Не можеше да го види заради светлината в стаята.

Той отстъпи назад в тревата. Миризмата, да, долови миризмата, скъпа моя, моя мила новородена любима. Затвори очи и се запрепъва назад.

Тя се притисна към стъклото. Ръцете й бяха разперени към рамката на прозореца. Тя знаеше, че той е там! Беше го усетила.

Какви бяха пророчествата, какви бяха плановете му, съображенията му, когато цяла вечност бе виждал женски само в мечтите си или пък безплодни и лишени от разум същества като Теса. А сега ето я нея — топла, млада. Търсеше го.

Той чу трясък на стъкло. Чу писъка й и се вкамени. Тя тичаше към него.

— Ашлар! — извика тя с тънкия си глас и думите й се изляха като порой. Той едва я разбираше — говореше за песните в кръга, за спомени, за него.

Роуан бе излязла на верандата. Майкъл също.

Но вече всичко бе свършило. Бяха се свършили и задълженията им.

Тя тичаше към него през мократа трева.

Влетя в прегръдките му и червената й коса го обгърна. От нея се сипеха малки стъкълца. Той я притисна към себе си и усети гърдите й — пулсиращите топли гърди. Плъзна ръка под полата й, за да докосне топлината между краката й, живата гънка, влажна и горяща за него. А тя стенеше и ближеше сълзите му.

— Ашлар, Ашлар!

— Ти знаеш името ми?! — прошепна той и я целуна силно. Как да се сдържи да не разкъса дрехите й още сега?

Тя не приличаше на никоя от жените, които познаваше и помнеше. Не беше Джанет, която умря в пламъците. И не беше нужно. Тя бе самата себе си — неговата любима, неговата умоляваща, разплакана любима.

А виж вещиците — стояха като вкаменени и го гледаха. И другите излязоха на верандата — всички бяха вещици! Виж ги само! Не се и опитаха да ги разделят, да го откъснат от скъпоценната жена, която бе влетяла в прегръдките му. Роуан и Майкъл изглеждаха застинали от почуда. Или пък не. Може би не бе от почуда, а от примирение?

Той искаше да им каже, че съжалява, че трябва да я отведе. „Знам, знам. Съжалявам. Не дойдох за това. Не дойдох да ви съдя или да крада. Не дойдох да открия и да отведа любовта си.“

Тя го изяждаше с целувки, а гърдите й, нежните й пълни гърди… Но кой тичаше към тях по плочите. Това ли бе Мона, червенокосата вещица?

— Мориган!

— Аз си отивам, мамо, отивам си.

Изпя думите така бързо, как изобщо я разбираха? Но за него бе достатъчно. Той я вдигна и се затича. Видя как Майкъл вдига ръка за сбогом — мимолетен прост жест, който му даваше разрешение да си иде, желаеше му късмет. Видя и своята красива Роуан — кимаше му. А малката вещица Мона пищеше!

Той тичаше със своята красавица в мрака, беше лека като перце. Прекоси тревата, каменната пътека и се озова в друга мрачна и ароматна градина. Беше влажна и пълна със зеленина — като древните гори.

— Това си ти, това си ти. О, миризмата от подаръците ме влудяваше.

Той я сложи на върха на стената, прескочи отвъд и отново я взе на ръце. Улиците бяха мрачни и пусти. Той едва издържаше. Хвана я за косата, дръпна главата й назад и впи устни в шията й.

— Ашлар, не тук! — изпищя тя, въпреки че се поддаваше на ласките му. — В долината, Ашлар, в долината, в кръга на Донелайт. Той още стои, знам, видях го.

Да, да, точно така. Не знаеше как, но щеше да издържи през дългите часове на трансатлантическия полет. Но не биваше да наранява нежните й зърна, не биваше да наранява крехката й сияеща кожа.

Хвана я за ръка и се затича.

Да, в долината.

— Скъпа моя — прошепна той. Хвърли последен поглед към къщата, която се издигаше тъмна и непоклатима, сякаш изпълнена с тайни, с вещици и магия. Къде ли бе сега неговата кукла, къде бе книгата му?

— Невестата ми — извика той и я притисна към себе си. — Моята новородена невеста.

Стъпките й звънтяха по камъните. Той отново я взе на ръце — така щеше да тича по-бързо.

Гласът на Джанет долетя от пещерата. Стар стих, примесен със страх и разкаяние, черепи светеха в мрака.

А спомените вече не бяха остен, вече нямаше да служат само за да се подредят тегобите на нашия живот — провалите ни, грешките, необратимите загуби, унижението.

Не, спомените вече бяха нещо приятно и естествено, като тъмните дървета, които се извисяваха над главите им, като виолетовото небе с последните дръзки лъчи светлина, като вечерния шепот на природата навсякъде около тях.

Щом влязоха в колата, той я взе в скута си, разтвори роклята й и я хвана за косата. Потърка кичурите в устните си, в очите си. Тя тананикаше и плачеше.

— В долината — шепнеше със зачервено лице и блеснали очи.

— Преди утрото да настъпи тук, ще бъде утро там и ние ще сме сред камъните — каза той. — Ще лежим в тревата и слънцето ще се издига над нас.

— Зная, зная… — прошепна тя в ухото му. Той впи уста в зърното й, смучеше сладкия нектар на плътта й и стенеше.

Тъмната кола излетя от сенчестия сумрак, остави далече назад тъмния ъгъл и царствената къща, огромните раззеленени клони, които задържаха мрака като зрял плод под виолетовото небе.

А колата пое към зеленото сърце на света, понесла един мъжки и един женски талтош.

2:30 сутринта

10 юли, 1993 година