Ан Райс
Вещиците: Талтош (31)

Трийсет и едно

Сънят се повтаряше. Тя стана от леглото и хукна по стълбите.

— Емалет!

Лопатата е под дървото. Кой би си направил труда да я премести?

Разкопава, разкопава и ето го нейното момиче — с дълга гладка коса и големи сини очи.

— Майко!

— Хайде, скъпа.

Бяха заедно в дупката. Роуан я прегърна, залюля я.

— О, толкова съжалявам, че те убих.

— Всичко е наред, мила мамо — каза тя.

— Това е война — каза Майкъл. — А на война умират хора, а после…

Тя се събуди със стон.

В стаята беше съвсем тихо, чуваше се само жуженето на топлия въздух, който струеше от отворите над пода. Майкъл спеше до нея, кокалчетата на пръстите му се опираха в бедрото й. Тя бе седнала в леглото, притиснала уста с ръце и вгледана надолу.

Не, не го буди. Не му причинявай тази мъка отново. Но тя вече знаеше.

Когато разговорът свърши и те вечеряха, а после се разходиха по заснежените улици; когато разговаряха до зори и закусиха и пак говориха, и се кълняха във вечно приятелство, тя вече знаеше. Знаеше, че не е трябвало да убива своето момиче. Не бе имала причина да го прави.

Та как това създание с очи на кошута, което се бе погрижило за нея, детето с нежния глас и гърди, пълни с мляко. О, какъв вкус имаше това мляко… Как бе възможно това треперещо създание да нарани някого?

Защо бе дръпнала спусъка, каква сила я накара да го направи? Дете, плод на изнасилване, дете, рожба на инцест, дете на кошмар. Но все пак дете…

Тя стана от леглото, намери чехлите си в тъмното и посегна за дългата бяла роба на стола. Още една от странните дрехи, с които бе пълен куфарът й и която излъчваше парфюма на друга жена.

Уби я, уби я, уби я, това крехко, доверчиво същество, носещо знание за древни земи, за долини и равнини и кой знае още какви тайни. То я успокояваше в мрака, когато бе вързана за леглото. Моя мила Емалет.

Бледият прозорец висеше в тъмното в другия край на коридора — огромен правоъгълник сияещо нощно небе, от който по оцветения мрамор струеше светлина.

Тя тръгна към тази светлина, робата й се развяваше около нея, краката й шляпаха тихо по пода. Натисна бутона на асансьора.

Отведи ме долу, долу, долу при куклите. Отведи ме там. Ако погледна през този прозорец, просто ще скоча. Ще го отворя, ще погледна безкрайните светлини на най-големия град на света и ще скоча с разперени ръце, ще полетя в леденостудения мрак.

Надолу, надолу с теб, дъще моя.

Образите от неговия разказ препускаха в ума й, носовият тембър на гласа му, нежните му очи. А тя сега е просто пръст под корените на дъба, заличена от света, без да остане и дума за нея върху къс хартия, без да бъде изпят и един химн.

Вратите се затвориха. Вятърът виеше в шахтата, също като вятъра в планините вероятно. Воят звучеше като в гигантски комин, докато кабината се носеше надолу. Тя искаше да се свие и да се свлече на пода, да остане безчувствена, да забрави за всичко, да се откаже от борбата, просто да потъне в мрака.

Нямаше вече какво да се каже, нямаше повече мисли. Нямаше какво да се узнае. Трябваше да я хвана за ръка, трябваше да я задържа. Толкова лесно бе да я задържа, да я притисна към гърдите си, моята скъпа Емалет.

А всички онези мечти, заради които избяга с него — за клетки, които никой смъртен не е виждал, за тайни, които се крият във всяка фибра на плътта, чиято мистерия се предоставя от готови да помогнат ръце, от устни, готови да се притиснат до стерилното стъкло, от капки кръв, дадени само с леко смръщване. Всякакви изследвания, направени без никакво усилие, за да разкажат нова история за ново чудо, за ново начало — всичко това щеше да е възможно с нея! Кротко женско създание, което никога не би наранило смъртен, лесно за контролиране, лесно за обгрижване.

Вратите се отвориха. Куклите чакаха. Златистата светлина на града нахлуваше през стотиците високи прозорци, пленена от квадрати и правоъгълници сияещо стъкло. А куклите, куклите чакаха и гледаха с вдигнати ръце. Всяка малка устичка бе извита като за поздрав. Малките пръстчета бяха замръзнали неподвижно в тишината.

Роуан тръгна покрай куклите, обхождаше коридор след коридор. Очите им бяха като катраненочерни дупки в пространството. Копчетата проблясваха. Куклите бяха тихи, куклите бяха търпеливи, куклите бяха внимателни.

Ето ни пак при Брю, кралицата на куклите, голямата студена порцеланова принцеса с бадемовидните очи и розовите кръгли бузи. Веждите й са застинали в почуда. Какво се опитваше да разбере? Безкрайният парад на всички тези движещи се същества, които идваха да я видят?

Съживи се. Поне за миг се съживи. Бъди моя. Бъди топла. Бъди жива.

Стани изпод дървото в тъмното и тръгни отново, сякаш смъртта е само част от приказка, която може да бъде изличена, сякаш онези фатални секунди могат да бъдат отменени навеки. Не се препъвай в храстите. Внимавай.

Ето, хвани ръцете ми.

Ръцете се разпериха под хладното стъкло на витрината. Челото се притисна към нея. Светлината рисуваше две месечини в очите й. Дългата коса от мохер падаше гладка и тежка по копринената рокля, сякаш бе попила влагата на земята, влагата на пръстта в гроба.

Къде беше ключът? Дали той не го носеше на верижка на врата си? Не можеше да си спомни. Копнееше да отвори вратата и да прегърне куклата. Да я притисне силно към гърдите си.

Какво става, когато скръбта е толкова силна, когато блокира всички мисли, чувства, надежди, мечти?

Накрая идва изтощение. Тялото иска отново да заспи, ляга и си почива. Нищо не се променя. Куклата се взира, както се взират всички кукли. А земята разяжда погребаното в нея, както винаги. Но някаква умора завладява душата и изглежда възможно да отложиш риданието, да отложиш мъката, да отложиш смъртта и да легнеш долу при тях, да приключиш най-сетне. Защото само тогава вината ще си отиде — когато и ти си мъртъв като тях.

Той беше тук. Стоеше пред прозореца. Няма как да го сбъркаш с друг. Няма друг тъй висок и дори да не беше това, тя познаваше лицето му твърде добре, познаваше профила му.

Беше я чул да върви по коридора в тъмното. Но сега не помръдваше. Беше се облегнал на рамката на прозореца и гледаше светлините навън, гледаше как мракът избледнява и се превръща в мляко, а звездите се разтварят в него.

Какво ли си мислеше? Че е дошла да го търси?

Тя се чувстваше изтощена, слаба. Не знаеше какво да стори, вероятно трябваше да иде до него и да се загледа в сумрака над покривите и кулите, в светлините, които блещукат по улиците, в дима, който се издига на кълба от стотици комини.

И тя го стори. Застана до него.

— Сега ние се обичаме — каза той. — Нали?

Лицето й беше тъжно. Това я нарани. Това бе нова болка, която я жегна насред старата. Беше болка, която може да извика сълзи там, където е имало само мрак, пустота и ужас.

— Да, ние се обичаме — каза тя. — От цялото си сърце.

— И винаги ще е така — рече той. — Нали?

— Да, винаги. Докато сме живи. Ние сме приятели и винаги ще бъдем, и нищо, нищо няма да ни накара да нарушим обещанията си.

— Да, а аз просто ще знам, че вие сте някъде там.

— И когато ти стане много самотно, ела. Ела и бъди с нас.

Той едва сега се обърна, сякаш не бе искал да я поглежда. Небето изсветляваше много бързо, залата се изпълваше със светлина. Лицето му изглеждаше изморено, но почти съвършено.

Една целувка, една целомъдрена и тиха целувка, не повече. Само леко стискане на ръцете.

А после тя си отиде — сънлива, потръпваща от болка, доволна, че светлината на деня озарява мекото легло. Сега вече мога да поспя, на дневна светлина, сега мога да поспя, каза си тя. Мушна се под меките завивки, отново до Майкъл.