Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещиците от Мейфеър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Талтош

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Мария Вачева, Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-430-7

История

  1. — Добавяне

Двайсет

Тя стоеше в тъмната кухня. Беше се наситила. Изпи всичкото мляко, чак до капка, след това изяде и крема сиренето, после саламуреното сирене и маслото също. Ето на това му казват натъпкване. Опа, забрави тънките резенчета кашкавал, пълен с химикали и оцветители. Ох, готово. Сдъвка ги и готово, благодаря.

— Знаеш ли, скъпа, ако се окаже, че си идиотка… — започна тя.

Това е невъзможно, мамо, аз съм дете на теб и Майкъл. И по някакъв начин съм всеки, с когото ти говориш от зачеването ми. Така че аз съм и Мери Джейн.

Мона избухна в смях сам — сама в тъмната кухня, облегната на хладилника. Ами малко сладолед! По дяволите, щеше да го забрави!

— Е, скъпа, явно си извадила късмет — рече Мона. — Не можеше да е по-добре. Предполагам, че не си пропуснала и думичка…

Ванилов сладолед! С килограми!

— Мона Мейфеър!

Кой беше това? Еужения? Не искам да говоря с нея. Не искам да безпокои мен или Мери Джейн.

Мери Джейн бе още в библиотеката с книжата, които бе отмъкнала от писалището на Майкъл или пък беше на Роуан — нали тя бе господарка на къщата. Няма значение, бяха все разни медицински и юридически глупости, както и записки за нещата, случили се преди три седмици. Щом веднъж се докопа до тях, Мери Джейн се оказа ненаситна. Сега за нея семейната история бе сладолед, ако можеше така да се каже.

— Хм, въпросът е дали да дадем от сладоледа на Мери Джейн, от роднинска солидарност, или да си го изядем сами?

Да си го изядем.

Беше време да каже на Мери Джейн! Да, моментът бе настъпил. Когато мина покрай нея, преди да започне финалният рейд в кухнята, Мери Джейн си мърмореше нещо за онези мъртви лекари, лека им пръст, доктор Ларкин и онзи от Калифорния. Както и за химическите аутопсии на мъртвите жени. Най-важното бе да не забравят да приберат нещата обратно, за да не ги усетят Роуан и Майкъл. Все пак всичко това не беше случайно, правеха го с определена цел и Мери Джейн бе онази, на която Мона трябваше да разчита изцяло!

— Мона Мейфеър.

Беше Еужения, тази тъпачка.

— Мона Мейфеър, Роуан Мейфеър е на телефона, обажда се чак от Англия!

Дърта кавгаджийка! Мона имаше нужда единствено от голяма лъжица за този сладолед, макар че вече почти бе изяла цялата кутия. Трябваше да намери друга.

О, чии малки крачета тропкат в тъмното, някой тичаше през всекидневната? Мориган цъкаше леко с езиче наред с топуркането.

— О, това е моята любима братовчедка Мери Джейн Мейфеър.

— Шшшт! — Сложи пръст на устните си Мери Джейн. — Тя те търси. Роуан е на телефона. Иска да говори с теб, каза да те събудим.

— Говори ти с нея от библиотеката и й кажи да остави съобщение. Не мога да рискувам да говоря с нея. Ти ще успееш да я баламосаш. Кажи й, че сме добре, а аз съм във ваната или нещо подобно. Питай за всички. Например как е Юри, как е Майкъл.

— Ясно. — И тя затопурка с мъничките си крачета обратно.

Мона обра с лъжицата и последния сладолед в кутията, а после я хвърли в мивката. Каква неразбория! А цял живот съм била така подредена, виж ме сега, явно парите развалят характера. Тя отвори следващата кутия.

Отново се чуха стъпките на магическите крачета. Мери Джейн нахлу в килерчето — направо влетя с жълтата си коса и бронзовите крака. Бялата дантелена пола под тънката талия се изви като камбанка.

— Мона! — прошепна тя.

— Кажи — отвърна Мона, също шепнешком. Какво ставаше, по дяволите! Тя изяде още една голяма лъжица от сладоледа.

— Роуан каза, че има извънредно важни новини за нас — отвърна Мери Джейн, очевидно много развълнувана от важността на съобщението. — Каза, че ще ни разкаже всичко, когато се видим, но сега имала да свърши още нещо. Майкъл също. Юри бил добре.

— О, справила си се страхотно. Ами какво каза за охраната отвън?

— Каза да не ги отпращаме, да не променяме нищо. Вече се обадила на Райън. Каза ти да не излизаш и да си почиваш, да слушаш докторите.

— Практична жена, интелигентна жена. Хм… — Е, и втората кутия вече бе празна. Стига толкова. Тя цялата започна да трепери. Беше й сту-у-удено! Защо пък да не се отърве от тези охранители?

Мери Джейн масажираше раменете й.

— Добре ли си, скъпа? — После очите й спряха на корема на Мона и лицето й пребледня от страх. Тя посегна с дясната си ръка, сякаш да го докосне, но не посмя.

— Виж, време е да ти кажа всичко — каза Мона. — Да ти дам избор. Аз те въведох лека-полека в това, но не е честно и не е необходимо. Аз мога да направя каквото трябва, дори и да не ми помогнеш. Дори може би ще е по-добре да не ми помагаш. Или ще идем двете и ти ще ми помогнеш. Или ще ида сама.

— Къде?

— Там е работата. Махаме се оттук веднага. Не ме интересува никаква охрана. Можеш да шофираш, нали?

Тя мина покрай Мери Джейн и влезе в килера. Отвори шкафа с ключовете. Търсеше знака на линкълна. Лимузината беше „Линкълн“, нали? Когато Райън я докара, каза, че тя не бива да се качва в лимузина, която не е черна и не е линкълн. Ето, това бяха ключовете! Майкъл бе взел своите и тези от мерцедеса на Роуан. Но ключовете на лимузината бяха точно тук, където сигурно ги бе оставил Клем.

— Е, разбира се, че мога да карам, но откъде ще вземем кола?

— Ще вземем моята. Лимузината. Само че ще я караме без шофьор. Готова ли си? Да се надяваме, че шофьорът вече спи дълбоко. Е, какво ще ни трябва?

— Не трябваше ли да ми изясниш всичко и да ми дадеш право на избор?

Мона спря. И двете бяха в сянка. Къщата бе тъмна, светлина се процеждаше единствено от градината — синьото сияние на басейна. Очите на Мери Джейн бяха огромни и кръгли, караха носа й да изглежда съвсем миниатюрен, а бузите много гладки. Кичурите на косата й се поклащаха зад раменете, изглеждаха като царевична коприна. Светлината падаше точно в цепката между гърдите й.

— А защо не ми го изясниш ти? — попита Мона.

— Добре — отвърна Мери Джейн. — Ти ще родиш детето, без значение какво е.

— Тук си права.

— И няма да позволиш на Роуан и Майкъл да го убият, без значение какво е.

— И тук си права!

— А най-доброто място, където можем да се скрием, е там, където никой няма да може да ни намери.

— Точно така!

— Сещам се само за едно такова място — Фонтевро. И ако отвържем всички лодки от пристана, те ще могат да се доберат дотам само със собствена лодка, ако изобщо решат да тръгнат след нас.

— О, Мери Джейн, ти си гений! Точно така!

Мамо, обичам те, мамо.

И аз те обичам, малка Мориган. Вярвай ми. Вярвай на Мери Джейн.

— Хей, да не вземеш сега да припаднеш! Слушай, отивам да взема възглавници, одеяла, такива работи. Имаш ли някакви пари?

— Купища двайсетдоларови банкноти в чекмеджето до леглото.

— Ти поседни. Ела тук с мен и поседни. — Мери Джейн я поведе към кухненската маса. — Сложи глава на масата.

— Мери Джейн, не се дръж с мен като с глупачка, моля те.

— Просто искам да си починеш, докато се върна.

И хукна с тракащите си токчета през къщата. Песента започна отново, сладостна, красива, песен за цветята и долината.

Спри, Мориган.

Говори ми, мамо. Чичо Жулиен те е накарал да легнеш с баща ми, но той не е знаел какво ще се случи. Ти обаче си разбирала, ти каза, че си разбрала, че двойната спирала в този случай няма нищо общо с някакво древно зло, а е чист израз на генетичен потенциал, който дреме в теб и в баща ми…

Мона се опита да отговори, но не беше нужно, гласът продължи песента си много тихо и бързо.

Хей, забави малко. Така жужиш като пчела.

… огромната отговорност да оцелееш и да ме родиш, да ме обичаш, майко. Не забравяй да ме обичаш, аз имам нужда от теб, от твоята любов, повече от всичко. Без нея аз, в своята крехкост, мога да изгубя воля за живот…

Всички се бяха събрали в каменния кръг, трепереха, плачеха, висок тъмнокос мъж се опитваше да ги успокои. Те се приближиха още до огъня.

— Но защо? Защо искат да ни избият?

А Ашлар каза:

— Те просто действат така. Те са войнолюбиви хора. Убиват онези, които не са от техния род. За тях това е толкова важно, както за нас храната и любовта. Те се хранят със смърт.

— Виж — каза Мона на глас. Вратата на кухнята се бе затръшнала. Тихо, Мери Джейн! Не искам Еужения да се домъкне. Трябва да подходим научно към това, трябва да запиша всичко на компютъра си, да запиша какво виждам. Само дето е почти невъзможно да пишеш, докато си в транс. Когато идем във Фонтевро, ще ползваме компютъра на Мери Джейн. Мери Джейн, Бог те изпрати.

Мери Джейн се върна, като този път, слава богу, затвори леко вратата.

— Другите трябва да разберат, че това не е адско изчадие, а божие творение — каза Мона. — Лашър беше от ада, но говоря метафизично или метафорично, религиозно или поетично. Когато обаче такова същество се роди от две човешки същества, които носят мистериозен геном, тогава то е от Бог. От кого другиго може да бъде? Емалет беше зачената при изнасилване, но не и моето дете. Е, поне не аз бях изнасилената.

— Шшшт, нека се махаме оттук. Казах на охраната, че съм видяла странен човек отпред и ще те закарам до твоята къща да си вземеш дрехи, а после ще те заведа на лекар. Хайде!

— Мери Джейн, ти си гений.

Но когато се изправи, й се зави свят.

— Господи!

— Държа те, спокойно. Опри се на мен. Боли ли те?

— Е, вероятно не повече от всички, в чиято утроба протича ядрена реакция. Да се махаме оттук!

Те запристъпваха по алеята, Мери Джейн я подкрепяше, когато имаше нужда, но Мона се справяше добре, като се придържаше за вратата и оградата, докато стигнат до гаража. Там ги чакаше голямата лъскава лимузина и, слава богу, Мери Джейн запали двигателя и вратата се отвори. Бяха готови да потеглят.

— Мориган, спри да пееш! Трябва да помисля, да й кажа как се отваря портата. Трябва да натиснеш малкото вълшебно копче.

— Знам! Качвай се.

Ревът на двигателя заглуши скърцането на затварящата се порта.

— Знаеш ли, Мона, трябва да те питам нещо. Просто трябва. Ами ако това същество не може да се роди, без ти да умреш?!

— Шшшт, пепел ти на езика, братовчедке! Роуан не умря, нали? А роди две такива! Няма да умра. Мориган няма да го позволи.

Няма, мамо, аз те обичам. Имам нужда от теб. Не говори за умиране. Когато говориш за смърт, аз я подушвам.

— Шшшт. Мери Джейн, наистина ли мислиш, че Фонтевро е най-подходящото място? Сигурна ли си? Дали обмислихме всички възможности, може би е по-добре да идем в някой мотел…

— Слушай, баба е там, а на нея можем да се доверим напълно. Онова момче, което е при нея, ще се измете оттам още щом му дам една двайсетдоларова банкнота.

— Но той не бива да оставя лодката си на пристана, защото някой друг може да…

— Няма да я остави, скъпа. Не се притеснявай, той ще откара баржата си у дома! Няма дори да припарва до пристана. Той живее в близкия град. Сега просто се отпусни и почивай. Във Фонтевро има всичко необходимо. Имаме си таван, който е сух и топъл.

— О, да, ще е чудесно.

— И когато утре слънцето изгрее, ще озари всички прозорци на тавана…

Мери Джейн натисна спирачките. Вече бяха на Джаксън авеню.

— Съжалявам, скъпа, но тази кола е много мощна.

— Затруднява ли те? Господи, никога не съм седяла тук, с това огромно купе зад гърба ми. Странно е, сякаш караш самолет.

— Не, не се затруднявам! — отвърна Мери Джейн и зави по Сейнт Чарлз. — Освен с тези гадни пияни нюорлиански шофьори. Полунощ е и пак е трудно да караш, особено ако караш кола с осемнайсет колела, каквато съм карала аз.

— И къде, по дяволите, си карала такава кола, Мери Джейн?

— В Аризона, скъпа. Наложи се да открадна един камион, но това е друга история.

Мориган отново се обаждаше, пееше, но бързо и жужащо. Вероятно пееше на себе си.

Нямам търпение да те видя, да те прегърна! Обичам те още повече, защото си именно такава! О, това е съдба, Мориган, това затъмнява всичко — целия свят на люлки, дрънкулки и щастливи бащи. Е, той също ще бъде щастлив, когато започне да осъзнава, че правилата на играта са се променили изцяло…

Светът се въртеше пред очите й. Студеният вятър помиташе равнината. Те обаче танцуваха въпреки вятъра, като отчаяно се опитваха да се сгреят. Защо топлината ги напусна? Къде бе тяхната родина?

Ашлар каза: „Сега това е нашата родина. Сега ще трябва да познаем студа така, както познавахме топлината“.

Не им позволявай да ме убият, мамо.

Мориган се бе свила на кълбо и изпълваше течността с балончета, косата й падаше около нея и под нея, коленете й бяха притиснати към очите.

Скъпа, защо мислиш, че някой ще те нарани?

Мисля го, защото и ти го мислиш, мамо. Знам онова, което знаеш ти.

— С бебето си ли говориш?

— Да, и то ми отговаря.

Очите й вече се затваряха, когато излязоха на магистралата.

— Просто поспи, скъпа. Движим се много бързо, тази кола лети така, че скоростта изобщо не се усеща.

— Да не те спрат ченгетата.

— Скъпа, нима мислиш, че вещица като мен не може да се оправи с едно ченге? Дори няма да успеят да допишат акта!

Мона се засмя. Нещата се подреждаха перфектно. Наистина перфектно.

А най-доброто тепърва предстоеше.