Ан Райс
Вещиците: Талтош (10)

Десет

— Няма съмнение — каза доктор Солтър и остави картонената папка на края на бюрото. — Само че не се е случило преди шест седмици.

— Как така? — попита Мона. Мразеше тази малка стая за прегледи, защото нямаше никакви прозорци. Задушаваше се в нея.

— Защото си вече в третия месец. — Лекарката се приближи към масата. — Ето, искаш ли да го усетиш? Дай ръка.

Мона я остави да я хване за китката и да сложи ръката й върху корема.

— Натисни силно. Усещаш ли? Ето го бебето. Защо според теб носиш такива широки дрехи? Защото не можеш да търпиш да те стягат в кръста, нали така?

— Не, леля ми ги купи. Те просто си бяха там, в гардероба. — С какво бе облечена сега, о, да, с черна пола, като за погребение, или пък просто за да изглежда изящно на високите обувки в черно и бяло. — Не може да съм бременна от толкова време — настоя Мона. — Просто не е възможно.

— Иди си вкъщи и провери календарчето в компютъра си. Бременността е на три месеца.

Мона се изправи, скочи от масата за прегледи и приглади черната пола. Бързо нахлузи обувките. Нямаше нужда да ги откопчава и закопчава, макар че ако леля Джеф я видеше да обува така тези скъпи обувки, сигурно щеше да изпищи от ужас.

— Ще тръгвам — каза тя. — Трябва да ида на едно погребение.

— Нали не е на онзи нещастен човек, който се ожени за братовчедка ти и бе прегазен от кола.

— Да, неговото погребение. Виж, Анели. Не можем ли да направим някакво изследване, на което се вижда плодът.

— Да, така ще потвърдя с точност думите си — че си бременна вече в дванайсетата седмица. А сега ме чуй, ще трябва да пиеш всички витамини, които ще ти предпиша. Един тринайсетгодишен организъм не е готов да роди дете.

— Добре, искам да си запиша час за изследването. — Мона тръгна към вратата, но спря с ръка на дръжката. — Не, размислих. Не искам изследване.

— Защо?

— Не зная. Нека оставим нещата така за известно време. Пък и тестовете са страшнички, нали?

— Господи, защо пребледня така?

— Не съм, просто се канех да припадна като жените по филмите.

Тя излезе навън и прекоси малкия, покрит с килим външен офис. Излезе бързо, въпреки че лекарката викаше след нея. Вратата се затръшна силно и Мона се затича към остъкленото фоайе.

Колата я чакаше до тротоара. Райън стоеше до нея със скръстени ръце. Беше облечен в тъмносиньо за погребението и изглеждаше почти както винаги — само дето очите му бяха насълзени и като цяло имаше много уморен вид. Той отвори вратата пред Мона.

— Е, какво каза доктор Солтър? — попита той, обърна се и я изгледа с тревога от глава до пети.

Много й се искаше да спрат да я гледат така.

— Е, да, бременна съм — отвърна тя. — Всичко е наред. Да се махаме оттук.

— Тръгваме. Нещастна ли си? Може би ти трябва време да го осъзнаеш.

— Не, разбира се, че не съм нещастна. Защо ще съм нещастна? Просто си мислех за Аарън. Майкъл и Роуан обадиха ли се?

— Не още. Вероятно в момента спят. Какво става, Мона?

— Стига, Райън, моля те. Хората постоянно ме питат какво става. Нищо не става. Просто всичко се случва… ужасно бързо.

— Много си странна — отбеляза Райън. — Изглеждаш изплашена.

— Не, само се чудя какво ли е да имам дете. Ти каза ли вече на всички? Нали няма да има конско?

— Не е необходимо — отвърна той. — Ти си наследницата… Никой не би ти казал нищо. Ако някой би се осмелил, това ще съм аз. Но някак не мога да се принудя да ти прочета обичайните лекции, предупреждения и упреци.

— Ами хубаво — рече тя.

— Изгубихме толкова много, а този нов живот за мен е като пламък, затова ще направя всичко възможно да го опазя.

— О, станал си странен, Райън. Май наистина си уморен. Трябва ти малко почивка.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Ами кой е бащата, Мона. Възнамеряваше да ни кажеш, нали? Братовчед ти Дейвид ли е?

— Не, не е Дейвид. Забрави за него.

— Значи Юри?

— Ама какво е това? Разпит? Аз си знам кой е бащата, ако това се чудиш, но не искам да говоря сега. Пък и неговата идентичност може да бъде потвърдена още щом се роди детето.

— И преди това.

— Не искам да забивате игли в детето ми! Няма да позволя да му се случи нищо. Обясних ти, че знам кой е бащата. Ще ти кажа, когато… когато му дойде времето.

— Майкъл Къри е, нали?

Тя се обърна и се втренчи в него. Твърде късно бе да игнорира въпроса.

Той видя отговора, изписан на лицето й. И изведнъж започна да изглежда много изморен, лишен от всякакви опори. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни, стана леко превъзбуден и по-рязък от обикновено. Добре че бяха в лимузината и не караше той. Иначе сигурно щеше да налети на някоя ограда.

— Джифорд ми каза — рече той съвсем бавно, като упоен. Обърна се към прозореца. Движеха се бавно по Сейнт Чарлз авеню, по най-красивата част от булеварда — с най-новите имения и най-старите дървета.

— Моля? — попита Мона. — Джифорд ли ти каза? Райън, добре ли си? — Какво ли щеше да стане с това семейство, ако Райън излезеше от релси? И така си имаха достатъчно грижи. — Райън, отговори ми.

— Сънувах я снощи — каза той и най-сетне се обърна към нея. — Джифорд ми каза, че Майкъл Къри е бащата.

— А тя щастлива ли беше, или нещастна?

— Щастлива или нещастна — повтори той замислено. — Всъщност не мога да си спомня.

— Чудесно! — въздъхна Мона. — Дори и сега, когато е мъртва, никой не обръща внимание на думите й. Тя се явява в съня ти, а ти не си й обърнал внимание.

Това го сепна, но той не опита да се защити. Само я погледна някак разсеяно и много спокойно.

— Беше хубав сън, много хубав. Бяхме заедно.

— А тя как изглеждаше? — Наистина му имаше нещо. „Божичко, вече съм сама, помисли си Мона. Аарън е мъртъв. Беа се нуждае от съчувствие. Роуан и Майкъл още не са се обадили, всички сме изплашени, а Райън не е на себе си и вероятно така е по-добре за него.“

— Как изглеждаше Джифорд? — отново попита тя.

— Хубава, както винаги. За мен винаги е изглеждала хубава, без значение дали е на двайсет и пет, на трийсет и пет или дори на петнайсет. Тя винаги ще си остане моята Джифорд.

— Какво направи тя?

— И защо питаш?

— Защото вярвам в сънища. Райън, моля те, кажи ми. Опитай да си спомниш какво направи Джифорд.

Той сви рамене и леко се усмихна.

— Копаеше дупка. Мисля, че беше под някакво дърво. Май бе дъбът на Деидре. Да, там беше, а пръстта бе струпана около нея.

За миг Мона не отговори. Беше така шокирана, че се опасяваше гласът да не й изневери.

Той отново се отнесе нанякъде, гледаше през прозореца, сякаш вече бе забравил за какво говорят.

Мона почувства силно главоболие и в двете слепоочия. Може би й прилошаваше от движението на колата. Нали така става, когато си бременна, дори и бебето да е нормално.

— Чичо Райън, не мога да ида на погребението на Аарън — каза тя внезапно. — Прилоша ми от пътуването. Искам да дойда, но не мога. Ще трябва да се прибера. Знам, че звучи глупаво и егоистично, но…

— Ще те закарам право у вас — каза той галантно, посегна и включи интеркома. — Клем, откарай Мона на Първа улица. — После прекъсна връзката. — Имаше предвид Първа улица, нали?

— Да, всъщност, да — отвърна тя. Беше обещала на Роуан и Майкъл веднага да се премести — така и бе сторила. Освен това там се чувстваше повече у дома си, отколкото на Амелия стрийт. Майка й вече я нямаше, а баща й бе мъртво пиян. Ставаше само понякога през нощта, за да потърси нова бутилка и цигари или пък мъртвата си жена.

— Ще се обадя на Шелби да остане с теб — каза Райън. — Ако Беатрис няма нужда от мен, аз също ще дойда.

Беше много притеснен. Това бе съвсем нова ситуация за него, разбира се. Сега се бе концентрирал върху Мона, но позитивно, както се грижеше за нея, когато бе много малка и Джифорд я обличаше с дантели и панделки. Трябваше да се досети, че Райън ще реагира така. Той обичаше бебетата. Обичаше децата. Всички ги обичаха.

„Аз вече не съм дете за тях, не съм“, каза си Мона.

— Не, нямам нужда от Шелби — каза тя. — Искам да остана сама. Само с Еужения. Всичко ще е наред. Ще подремна. Горе има хубава стая, ще подремна там. Никога не съм оставала сама в къщата. Трябва да помисля и да осъзная какво чувствам. Освен това охраната там е като чуждестранния легион. Никой не може да проникне в къщата.

— Значи нямаш нищо против да останеш сама там?

Очевидно той нямаше предвид евентуални натрапници, а старите легенди, историите, които я вълнуваха толкова много преди. Сега те й се струваха някак далечни, романтични.

— Не, защо да имам нещо против? — попита тя нетърпеливо.

— Мона, ти си вече млада жена — рече той и се усмихна по доста нетипичен за него начин. Вероятно изтощението и мъката все пак го бяха довели до състояние, в което бе възможно да му се случи нещо толкова спонтанно. — Не се притесняваш от бебето и не се страхуваш от къщата.

— Райън, никога не съм се страхувала от тази къща. Никога. А колкото до бебето, точно в момента ми е зле. Мисля, че ще повърна.

— Но ти се страхуваш от него, Мона — каза той искрено.

Трябваше да сложи край. Не можеше да продължава с тези въпроси. Обърна се към него, сложи ръка на коляното му и каза:

— Чичо Райън, аз съм на тринайсет. Просто трябва да помисля. Нищо ми няма и не знам какво значи страх или уплаха, освен че съм чела тези думи в речника. Разбираш ли? Тревожи се за Беа. Мисли кой може да е убил Аарън. За това трябва да се притесняваш.

— Мона, скъпа — рече той усмихнат.

— Джифорд ти липсва.

— Нима това те изненадва? — Той се обърна към прозореца, без да чака отговор. — Сега Аарън е с Джифорд, нали?

Мона поклати глава. Работата наистина не беше добре. Пиърс и Шелби трябваше да научат колко се нуждае от тях баща им.

Тъкмо бяха завили по Първа улица.

— Съобщи ми веднага, щом Роуан и Майкъл се обадят — каза Мона. Взе си чантата и се приготви да слезе от колата. — И целуни Беа от мен… и… от Аарън.

— Ще я целуна — отвърна той. — Сигурна ли си, че можеш да останеш горе сама? Ами ако Еужения не е там?

— Би било твърде хубаво, за да е истина — каза тя през рамо.

Двама млади униформени охранители стояха при портата, единият тъкмо я отключваше, за да влезе Мона. Тя им кимна, щом мина покрай тях.

Стигна до входната врата, пъхна ключа в ключалката и след миг вече бе вътре. Вратата се затвори както винаги — с дълбок, приглушен и тежък тътен. Мона се облегна на нея със затворени очи.

Дванайсет седмици, това бе невъзможно!

Лоша работа! Мисли!

Тръгна към библиотеката. Бяха донесли компютъра миналата нощ и тя го бе поставила вдясно от голямото махагоново бюро. Тръшна се в креслото и веднага го включи.

Бързо отвори файла \WS\MONA\SECRET\Pediatric.

„Трябва да бъдат зададени следните въпроси — написа тя. — Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие? Чувствала ли се е необичайно зле? Никой не знае отговорите, защото никой не е наясно с бременността на Роуан. Изглеждаше ли бременна? Роуан сигурно знае как са се развили събитията. Тя може да изясни всичко и да ме освободи от тези глупави страхове. Разбира се, имала е и втора бременност, за която никой не знае нищо, освен тя самата, Майкъл и аз. Смееш ли да попиташ Роуан за тази втора…“

Глупави страхове. Тя спря да пише. Седна назад и сложи ръка на корема си. Не натисна, за да усети твърдата топка, която доктор Солтър я бе накарала да почувства. Просто отвори пръсти и потупа леко корема си, осъзнавайки, че е по-голям от когато и да било.

— Моето бебе — прошепна тя и затвори очи. — Жулиен, помогни ми, моля те.

Но не получи отговор. Всичко това вече бе минало.

Така й се искаше да поговори с Древната Евелин, но тя още се възстановяваше от удара. Бе обградена от сестри и апаратура в спалнята си на Амелия стрийт. Вероятно дори не знаеше, че са я отвели от болницата у дома. Сигурно щеше да е твърде влудяващо да седи там и да излива сърцето си пред Древната Евелин, а после да осъзнае, че тя не разбира нито дума.

Никого, нямаше никого. Джифорд!

Отиде до прозореца, онзи, който така мистериозно се бе отворил онзи ден, вероятно от Лашър, така и не се разбра. Тя се вгледа през зелените капаци. На ъгъла имаше охрана. Както и на отсрещната страна на улицата.

Тя излезе от библиотеката, вървеше съвсем бавно, въпреки че не знаеше защо, освен че се вглеждаше във всичко, покрай което минаваше. Излезе в градината, която изглеждаше великолепно зелена, пролетните азалии бяха готови да цъфнат, а лилиите бяха осеяни с пъпки. Миртите бяха изпълнени с мънички зелени листенца, заради които изглеждаха огромни.

Зимата си беше отишла. Топлината се бе завърнала и въздухът се дишаше лесно.

Тя стоеше до задната порта на градината и гледаше към дъба на Деидре и масата, където бе седяла Роуан. Там растеше свежа зелена трева, по-светла и по-зелена от тревата наоколо.

— Джифорд? — прошепна Мона. — Лельо Джифорд. — Но знаеше, че не очаква да получи отговор от призрак.

Дори се страхуваше от откровение, от видение, от ужасната дилема. Сложи ръка на корема си и я задържа там.

— Призраците вече ги няма — каза тя. Осъзна, че говори колкото на бебето, толкова и на самата себе си. — С това се свърши. Няма да имаме нужда от тях, ти и аз. Не, никога. Те бяха дошли да убият дракона и сега, когато той вече бе мъртъв, бъдещето е наше — твое и мое — и ти никога няма дори да осъзнаеш какво се е случило, не и преди да пораснеш и да станеш много умно. Ще ми се да знаех момче ли си, или момиче. Искам да знам какъв цвят е косата ти — ако имаш такава. Искам да ти дам име. Да, име.

Тя прекъсна малкия си монолог.

Имаше чувството, че някой й заговори — някой много близо й прошепна нещо — само част от изречение и млъкна. Не успя да го разбере. Дори се обърна и се огледа. Но, разбира се, до нея нямаше никого. Охранителите обикаляха покрай оградата. Така им беше наредено, освен ако не чуят нещо тревожно в къщата.

Тя се свлече до желязната колона на оградата. Очите й пробягаха по тревата и после по дебелите черни клони на дъба. Новите листа бяха избуяли ярки и ментовозелени. Старите изглеждаха прашни и тъмни, готови да изсъхнат и да паднат. Дъбовете в Ню Орлиънс всъщност никога не оставаха голи и слава богу. Но през пролетта се прераждаха.

Тя се обърна и погледна вдясно — към предната част на имението. Мярна проблясък на синя риза отвъд предната ограда. Тук бе по-тихо, отколкото когато и да било. Вероятно дори Еужения бе отишла на погребението на Аарън. Поне се надяваше да го е направила.

— Никакви призраци, никакви привидения — каза Мона. — Никакъв шепот от леля Джифорд.

Дали наистина искаше да чуе такъв? За пръв път в живота си не беше сигурна. Самата мисъл за призраци и привидения я объркваше.

Сигурно е било бебето, помисли си тя, една от онези мистериозни умствени промени, които те сполетяват, макар и така рано, и те водят към уседналия, непроменлив живот. Сега не ставаше дума за призраци. Бебето бе всичко. Бе прочела доста за тези физически и ментални промени миналата нощ в книгите за бременност. Имаше още много за четене.

Бризът се прокрадна през храсталака, грабваше откъснати цветчета и листа, пръскаше ги по лилавите плочи, а после отмираше съвсем. От земята лъхна топлина.

Тя се обърна и се върна в къщата, отново влезе в библиотеката.

Седна пред компютъра и започна да пише.

— Нямаше да си човек, ако не изпитваш такива съмнения и подозрения. Как да не се чудиш дали бебето е добре при тези обстоятелства? Без съмнение страхът идва от хормоните и е механизъм за оцеляване. Но ти не си безмозъчен инкубатор. Макар и под въздействието на нови химически вещества, мозъкът ти все още си е твой. Само виж фактите.

Лашър бе направлявал предишното бедствие от самото начало. Без неговата намеса Роуан може би щеше да роди напълно здраво и красиво…

Тя спря. Но в какво точно се изразяваше намесата на Лашър?

Телефонът звънна и я стресна, дори като че я нарани. Тя посегна към слушалката, без да изчака да звънне отново.

— Мона е, говорете.

От другата страна се чу смях.

— Страшен отговор, хлапе.

— Майкъл! Слава богу. Бременна съм, доктор Солтър каза, че няма никакво съмнение.

Чу го да въздиша.

— Обичаме те, скъпа — рече той.

— Къде сте?

— В някакъв ужасно скъп хотел, в апартамент във френски стил, пълен със столове с извити крачета. Юри е добре, Роуан прегледа раната му. Започнала е да се инфектира. Искам да изчакаш малко с разговора с него. Сега е превъзбуден и не е съвсем наясно какво говори. Но иначе е добре.

— Да, разбирам. И без това не искам да му казвам сега за бебето.

— Да, няма да е добре.

— Дай ми номера ви.

Той й го даде.

— Скъпа, добре ли си?

Ето отново, дори той усеща, когато си притеснена. И знае защо може да си притеснена. Не му казвай нищо! Нито дума. Нещо в нея се бе затворило, внезапно изплашено от Майкъл, от човека, с когото така много искаше да говори, с единствения човек, освен Роуан, на когото можеше да се довери.

Трябваше да действа внимателно.

— Да, добре съм, Майкъл. В офиса на Райън имат ли ти номера?

— Нямаме намерение да изчезваме, скъпа.

Тя осъзна, че се взира в екрана, във въпросите, които бе набелязала така логично, така интелигентно: „Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие?“.

Майкъл щеше да знае отговорите. Не, не биваше да продължава.

— Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя по-късно. Обичаме те.

— Дочуване, Майкъл.

Тя затвори телефона.

Седя тихо доста време, преди да започне да пише бързо:

„Твърде рано е да им задавам подобни глупави въпроси за бебето, твърде рано е да имам страхове, които могат да се отразят на здравето и спокойствието ми, твърде рано е да притеснявам Роуан и Майкъл, които сега имат много по-сериозни грижи…“

Пак дочу шепот наблизо! Сякаш някой говореше точно до рамото й. Огледа се, стана и прекоси стаята, за да се увери в това, което вече знаеше. В нея нямаше никого, нито призраци, нито дори сенки. Флуоресцентната лампа на бюрото се грижеше за това.

Дали имаше охрана на Честнът? Може би. Но как би могла да чува шепота им през дебелата осемнайсет инча тухлена стена?

Минутите минаваха.

Страхуваше ли се да помръдне? Това е лудост, Мона Мейфеър. Какво си мислиш, че може да е? Джифорд или собствената ти майка? Или пък чичо Жулиен?

Нима не заслужаваше малко почивка сега? Може би тази проклета къща просто си бе обитавана от призраци както винаги, от всякакви призраци, например призрак на прислужница от 1859 или на кочияш, паднал трагично от покрива през 1872 година. Напълно възможно. Семейството не бе записало всичко, което се е случило. Тя започна да се смее.

Пролетарски призраци в къщата на Мейфеър? Призраци, които не са „кръвни роднини“? Какъв скандал! Не, тук изобщо няма никакви призраци.

Тя се вгледа в позлатената рамка на огледалото, в тъмнокафявата мраморна полица на камината, в лавиците със стари гниещи книги. Обзе я спокойствие, нещо уютно и хубаво. Обичаше тази стая най-много, а и сега нямаше музика от призрачен грамофон, нито лица в огледалото. Тя е у дома си тук. На сигурно място. У дома.

— Да, само ти и аз, дете — каза Мона на бебето. — Това е нашата къща сега, с Майкъл и с Роуан. И ти обещавам, че ще ти избера интересно име.

Пак седна и започна да пише дори по-бързо от преди:

„Много съм изнервена. Представям си разни неща. Приемам протеини, витамин С за нервите и за общото ми състояние. Чувам гласове точно до ухото си, звучат като… не съм сигурна, но звучат сякаш някой пее или тананика! Сякаш полудявам. Дали е призрак или просто недостиг на витамин В?

В момента тече погребалната церемония за Аарън. Няма съмнение, че и това ми е повлияло.“