Ан Райс
Вещиците: Талтош (14)

Четиринайсет

Мона се събуди в един часа, беше в предната спалня на горния етаж. Погледна през прозореца към дъбовете. Клоните им се бяха раззеленили още заради скорошния пролетен дъжд.

— Търсят те по телефона — обяви Еужения.

За малко да въздъхне: „Боже, добре, че тук има човек“. Но не би признала на никого, че е видяла духове в къщата и е сънувала много разстройващи сънища.

Еужения погледна подозрително голямата памучна риза на Мона. Какво не беше наред? Това бе дреха за почивка. Нали в каталозите наричаха тези ризи „ризи за поети“.

— Не бива да спиш с толкова хубави дрехи! — обяви Еужения. — Виж как са се смачкали широките ръкави и дантелата.

Ох, само да можеше да й каже да се разкара.

— Еужения, та те са направени, за да се мачкат.

Старата прислужница държеше висока чаша със студено мляко и ябълка върху малка бяла чинийка.

— Това от кого е, от злата кралица ли? — попита Мона.

Естествено, Еужения не схвана шегата, но нямаше значение. Старицата посочи отново към телефона. Мона тъкмо щеше да вземе слушалката, когато осъзна, че сънят си е отишъл от ума й. Сякаш бе вдигнат воал и от него бе останал само смътен спомен за цвета и материята. А най-странното беше, че тя трябваше да нарече дъщеря си Мориган. Никога не бе чувала това име.

— Ами ако си момче? — прошепна Мона и взе слушалката.

Беше Райън. Погребалната церемония приключила и всички Мейфеър се събрали в къщата на Беа. Лили щяла да остане там няколко дни, заедно с Шелби и леля Вивиан. Силия била на Амелия стрийт, при Древната Евелин, която се чувствала добре.

— Можеш ли да предложиш малко гостоприемство на Първа улица за Мери Джейн Мейфеър? — попита Райън. — Не мога да я върна във Фонтевро до утре. А и ми се струва, че ще е добре да се опознаете. Естествено, тя е влюбена в къщата и иска да те пита хиляди неща.

— Доведи я тук — рече Мона. Млякото беше вкусно! Най-студеното мляко, което бе пила. — Ще се радвам на компанията й — продължи тя. — Това място е пълно с духове, ти си прав.

Внезапно й се прииска да не бе признавала, че тя, Мона Мейфеър, се страхува от духовете в тази огромна къща.

Но Райън бе на делова вълна и продължи да обяснява, че баба Мейфеър от Фонтевро била под грижите на момчето от Наполеонвил и че това било добра възможност да убедят Мери Джейн да се махне от онази руина и да се премести в града.

— Това момиче има нужда от семейство. Но не и от тъгата и нещастието, които са ни обзели сега. Първата й визита по очевидни причини се превърна в истинско бедствие. Тя беше много шокирана от инцидента. Нали знаеш, че е видяла всичко? Искам да я махна за малко оттук…

— Да, разбира се, но после пък ще чувства всички по-близки — каза Мона, като сви рамене. Отхапа голяма сочна хапка от ябълката. Господи, беше гладна. — Райън, чувал ли си някога името Мориган?

— Не мисля.

— Имало ли е Мориган Мейфеър?

— Доколкото си спомням, не. Това е старо английско име, нали?

— Хм. Харесва ли ти?

— Ами ако бебето е момче?

— Не е, сигурна съм — отвърна тя. После се усети. Откъде би могла да знае? Това бе просто сън или пък просто желание детето да е момиче и да я направи свободна и силна, каквито всъщност рядко са момичетата.

Райън обеща да дойде до десет минути.

Мона седна пред възглавниците и отново се вгледа в зеленината и късчетата небе отвъд. Къщата беше притихнала. Еужения не се виждаше никъде. Мона кръстоса голите си крака и дантелата, с която бе поръбена ризата, покри коленете й. Ръкавите бяха ужасно намачкани, но какво от това? Приличаха на пиратски ръкави. Кой би могъл да не намачка подобна риза? Пиратите? Те бяха длъжни да ходят с намачкани дрехи. А Беатрис й бе купила много подобни неща! Вероятно трябваше да минат за „младежки“. Е, хубави бяха. Дори с перлени копчета. С тази риза се чувстваше като… малка майка!

Засмя се. Господи, ябълката беше много вкусна.

Мери Джейн Мейфеър. Всъщност тя бе единственият човек от семейството, когото Мона искаше да види, но от друга страна, можеше да започне да бръщолеви всякакви дивотии. Какво щеше да прави тогава?

Отхапа отново от ябълката. Това щеше да подобри витаминния дефицит, но все пак щеше да има нужда от добавките, които Анели Солтър й бе предписала. Тя изпи остатъка от млякото на една голяма глътка.

— Ами какво ще кажеш за Офелия? — каза Мона на глас. Няма ли да е хубаво да кръсти детето на горката луда Офелия, която се е удавила заради Хамлет? Вероятно не. Офелия е моето тайно име, а теб ще наречем Мориган.

Завладя я прилив на задоволство. Мориган. Затвори очи и усети уханието на водата, чу как вълните се разбиват в скалите.

 

 

Събуди я някакъв шум. Беше заспала, без да се усети. Райън и Мери Джейн Мейфеър стояха до леглото й.

— О, съжалявам — каза Мона, прехвърли крака от ръба на леглото и стана да ги поздрави. Райън вече вървеше към вратата.

— Предполагам знаеш, че Майкъл и Роуан са в Лондон. Той каза, че ти се е обадил — рече Райън, преди да излезе.

Мери Джейн стоеше насред стаята.

Беше много променена от следобеда, когато бе обявила диагнозата си за Роуан. Но не бива да се забравя, помисли си Мона, че диагнозата се оказа точна.

Русата коса на Мери Джейн сега бе пусната и изглеждаше разкошно. Приличаше на лен. Спускаше се до раменете й. Гърдите й издуваха тясната бяла дантелена рокля. По обувките й с високи токчета имаше малко кал, вероятно от гробището. Талията й бе невероятно тънка, митологично южняшка.

— Здрасти, Мона, надявам се, че не ти се натрисам — каза тя, веднага сграбчи ръката й и я разклати силно. Сините й очи блестяха, докато гледаше Мона от своите почти метър и осемдесет с високите токчета. — Виж, мога да се омета оттук, ако не ме искаш. Свикнала съм да пътувам на стоп, не се притеснявай. Ще се оправя до Фонтевро. Хей, сладур, и двете сме в бяла дантела, а и ти си с такъв разкошен набор. Хей, просто великолепно, приличаш на бяла дантелена камбанка с червена коса. Може ли да изляза на предната веранда?

— Да, разбира се, радвам се, че си тук — каза Мона. Ръката й лепнеше от ябълката, но Мери Джейн не забеляза и тръгна към верандата.

— Трябва да вдигнеш прозореца — рече Мона. — Ама това моето не е никаква рокля, а риза или нещо подобно. — Харесваше как дрехата се носеше около тялото й. Харесваше й и пърхането на полата на Мери Джейн под тънката талия.

Е, сега не бе време да мисли за талии, нали? Последва Мери Джейн навън. На свеж въздух. Да вдиша бриза от реката.

— По-късно ще ти покажа компютъра си и акциите. Имам инвестиционен фонд, който управлявам от шест месеца, прави милиони. Жалко, че не мога да купя наистина акциите.

— Чувам те, скъпа — каза Мери Джейн. Опря ръце на перилата на верандата и погледна надолу към улицата. — Ама че имение — каза тя. — Да, голяма работа е.

— Чичо Райън винаги казва, че не е имение, а градска къща — отбеляза Мона.

— Да, ама каква градска къща само! И какъв град!

Мери Джейн се засмя, наведе се назад и после се обърна да види Мона, която тъкмо излизаше на верандата. Огледа я от глава до пети, сякаш нещо й бе направило впечатление, после замръзна и се вгледа в очите й.

— Какво има? — попита Мона.

— Ти си бременна — каза Мери Джейн.

— О, така ти се струва, защото тази риза е много широка.

— Не, бременна си.

— Е, хубаво де — отвърна Мона. — Тъй е. — Диалектът на момичето явно беше заразен. Мона прочисти гърлото си и добави: — И без това всички знаят. Не са ли ти казали? Ще е момиче.

— Така ли мислиш? — Изведнъж Мери Джейн като че се притесни. Не трябваше ли да се хвърли радостно към Мона и да започне да пророкува разни неща за бебето. Не правеха ли така самозваните вещици?

— Взе ли си резултатите от изследванията? — попита Мона. — Имаш ли допълнителните гени? — Беше великолепно тук, сред върховете на дърветата. Прииска й се да слезе в градината.

Мери Джейн я гледаше с присвити очи, след миг лицето й леко се отпусна. Загорялата й кожа бе съвършена, а русата коса падаше по заоблените й, но елегантни рамене.

— Да, имам ги — отвърна тя. — Ти също, нали?

Мона кимна.

— Казаха ли ти още нещо?

— Това вероятно няма значение — ще имам здрави деца както всички в семейството, ако не се брои онзи случай, за който никой не ще да говори.

— Хм. Още съм гладна. Да слезем долу.

— Добре, мога да изям слон!

Мери Джейн изглеждаше вече съвсем нормално, когато слязоха в кухнята. Дърдореше за всяка картина и всеки предмет, който виждаше. Като че никога не бе влизала в тази къща.

— Колко невероятно грубо от наша страна, че не те поканихме вътре — каза Мона. — Наистина. Просто не се сетихме. Онзи следобед всички бяха притеснени за Роуан.

— Не очаквам официален прием от никого — каза Мери Джейн. — Но това място е много красиво! Виж само какви картини!

Мона не можа да не изпита гордост. Майкъл бе възстановил къщата. Внезапно я споходи мисълта, за пореден път тази седмица, че някой ден къщата ще бъде нейна. Като че ли всъщност вече бе нейна. Но тя не биваше да си въобразява такива неща, все пак Роуан оздравя.

Дали Роуан наистина щеше да е добре? Споходи я споменът за Роуан в копринения черен костюм, седнала до масата, загледана в нея, с правите черни вежди и големите твърди сиви очи.

Това, че носеше бебето на Майкъл, я свързваше с тях двамата.

Мери Джейн вдигна едно от пердетата в дневната.

— Дантела — прошепна тя. — Най-фината, нали? Всичко тук е от най-добро качество.

— Да, предполагам — каза Мона.

— Ти също — добави Мери Джейн. — Приличаш на принцеса, цялата в дантела. Всъщност и двете сме в дантела. Много ми харесва.

— Благодаря — рече Мона леко смутена. — Но как такова хубаво момиче като теб забелязва такава като мен?

— Ти откачи ли? — отвърна Мери Джейн и мина покрай нея към кухнята. Бедрата й се поклащаха красиво, а токчетата й потракваха величествено. — Ти си просто великолепна. Аз съм хубава. Знам го. Но приличам на много други хубави момичета.

Седнаха заедно до стъклената маса. Мери Джейн огледа чиниите, които Еужения им поднесе, и дори ги вдигна към светлината.

— О, това е истински костен порцелан — рече тя. — Имаме малко във Фонтевро.

— Наистина ли, още ли има такива работи там?

— Скъпа, ще се учудиш какво има на тавана. Има сребро, порцелан, стари завеси, кутии с фотографии. Трябва да ги видиш. Този таван е сух и топъл. Барбара Ан живееше там. Нали знаеш коя е?

— Да, майката на Древната Евелин и моя прапрабаба.

— Моя също! — обяви победоносно Мери Джейн. — Супер, нали?

— Да, супер е. Така става в това семейство. Трябва да видиш родословното дърво, как е оплетено всичко. Ако например аз се бях омъжила за Пиърс, с когото имаме не само една прапрабаба, но и общ прадядо… ох, много е трудно за проследяване. Сигурно всеки Мейфеър е прекарвал поне година в опити да направи родословно дърво само за да си изясни кой точно стои до него на семейния пикник. Нали се сещаш какво имам предвид?

Мери Джейн кимна усмихната и повдигна вежди. Беше с някакво сиво-виолетово червило, страхотно. „Господи, аз съм вече жена“, помисли си Мона. „Мога да си слагам такива работи, ако искам.“

— О, можеш да си слагаш каквото решиш — рече Мери Джейн. — Аз имам цял шкаф пълен с козметика. Леля Беа ми купи нещата от „Сакс“ на Пето авеню и от „Бергдорф Гудман“ в Ню Йорк.

— О, много мило от твоя страна. — Тя четеше мисли, трябваше да внимава.

Еужения бе извадила малко телешко от хладилника, съвсем тънки резени, които Майкъл беше отделил за Роуан. Сега ги пържеше, както той я бе научил, с гъби и лук на тънки резени, които бяха готови — замразени в малка найлонова торбичка.

— Господи, ухае невероятно — рече Мери Джейн. — Не исках да ти чета мислите, извинявай.

— Не ми пука, няма значение. Нали и двете знаем, че е лесно да се объркаш и да се получи недоразумение.

— О, абсолютно — потвърди Мери Джейн.

После погледна отново към Мона така, както я бе погледнала горе на верандата. Седяха точно една срещу друга, както Мона бе седяла с Роуан. Само че сега бяха с разменени места. Мери Джейн се загледа в сребърната вилица и внезапно замръзна, присви очи и погледна Мона.

— Какво има? — попита я Мона. — Гледаш ме като че има нещо лошо.

— Всички те гледат, щом си бременна, нали така?

— Знам, но ти ме гледаш по-странно. Другите ме гледат някак любящо и дори с апробация, но ти…

— Какво е апробация?

— Одобрение — обясни Мона.

— Трябва да се образовам малко — поклати глава Мери Джейн и остави вилицата. — Какъв е този мотив на среброто?

— Сър Кристофър — каза Мона.

— Мислиш ли, че е късно да стана начетена?

— Не, ти си много умна и можеш да наваксаш. Освен това вече си образована. Само че по различен начин. Била си на много места. А аз никога не съм носила отговорност.

— Аха, наистина искам да съм си аз. Нали знаеш, че убих човек? Бутнах го през един пожарен изход в Сан Франциско. Той прелетя цели четири етажа надолу и си разби главата в паважа.

— Но защо го направи?

— Ами опитваше се да ме нарани. Би ми хероин, опита се да ме изнасили и искаше да станем любовници. Беше гаден сутеньор. Блъснах го от аварийния изход.

— Преследваха ли те?

— Не — поклати глава Мери Джейн. — На никого не съм казвала за този случай.

— И аз не бих — отбеляза Мона. — Но подобна сила не е нещо необичайно в това семейство. Как мислиш, колко ли момичета са се отървали от този сутеньор?

Еужения им сервираше, без да им обръща внимание. Телешкото изглеждаше добре — кафеникаво и сочно, с лек винен сос.

Мери Джейн кимна.

— О, нито една. Идиотки.

Еужения постави пред тях студена салата от картофи и грах със зехтин и чесън, още един от специалитетите на Майкъл Къри. После пльосна една лъжица от нея в чинията на Мери Джейн.

— Имаме ли още мляко? — попита Мона. — Какво ще пиеш, Мери Джейн?

— Една кока-кола, ако обичаш, Еужения. Разбира се, мога да си взема и сама.

Еужения се вбеси от това предложение, особено от езика на непозната братовчедка, която изглеждаше доста невъзпитана. Донесе кутийка кола и лед.

— Яж, Мона Мейфеър! — нареди старицата и й наля мляко от кутията. — Хайде, яж.

Месото имаше ужасен вкус за Мона и тя не разбираше защо. Обичаше месо, но още щом го поставиха на масата, й се догади. „Вероятно е нормално“, помисли си. „Това потвърждава, че не съм в толкова напреднала бременност.“ Анели каза, че ще се чувства така около шестата седмица. Но това бе преди да обяви, че бебето е чудовище на три месеца.

Мона наведе глава. Завладяваха я бледи спомени от съня; много натрапчиви и пълни с асоциации, които обаче се отдалечаваха със скоростта на светлината, опиташе ли се да ги осмисли.

Седна назад и бавно изпи млякото.

— Остави кутията тук — рече на Еужения, която кръжеше около нея, сбръчкана и сериозна, и често поглеждаше към недокоснатата храна в чинията й.

— Тя яде онова, от което има нужда, нали така? — обади се Мери Джейн.

Сладурана. Вече опустошаваше телешкото и шумно забождаше парченцата гъби и лук с вилицата си. Накрая Еужения бавно излезе от стаята.

— Искаш ли и моята порция? — попита Мона. — Вземи я. — И бутна чинията си към Мери Джейн. — Не съм я докоснала.

— Сигурна ли си, че не я искаш?

— Гади ми се от нея. — Тя си сипа още прясно мляко. Странно, помисли си, никога не съм обичала толкова мляко, вероятно защото хладилникът у дома не може да го охлади така. Но явно това се бе променило. Всичко се променяше.

— Така ли, как? — попита Мери Джейн с леко разширени очи. После изгълта цялата кола. — Може ли да стана и да си взема още една?

— Да — отвърна Мона.

Мери Джейн заподскача към хладилника. Роклята й се развяваше като на малко момиченце. Краката й изглеждаха много красиви на високите токчета, въпреки че бяха красиви и онзи ден, когато бе на равни обувки.

Тя се върна на масата и започна да опустошава порцията на Мона. Еужения надникна през вратата на помещението за прислугата.

— Мона Мейфеър, нищо ли не си яла? С чипс и други боклуци ли смяташ да преживяваш?

— О, я се разкарай — отряза я Мона и Еужения изчезна.

— Ама тя просто се опитва да се грижи за теб — обади се Мери Джейн. — Защо й крещиш така?

— Не искам никой да се грижи за мен. Освен това тя не проявява грижа, а е същинска напаст. Мисли… мисли, че съм лош човек. Дълго е за обясняване. Все ми се кара за нещо.

— Да, когато бащата на бебето е на възрастта на Майкъл Къри, хората все ще обвинят или него, или теб.

— Откъде знаеш?

Мери Джейн спря да яде и погледна Мона.

— Той е, нали? Ами просто усетих, че сте имали нещо, когато дойдох предния път. Не исках да те ядосвам. Мислех си, че си щастлива за бебето. Останах с впечатлението, че си много доволна, че той е бащата.

— Е, не съм сигурна, че е той.

— О, той е — обяви Мери Джейн. Заби вилицата в последното парче телешко, натъпка го в устата си и задъвка лакомо. Гладките й загорели бузи се движеха бързо, без да се образува нито бръчица по тях. Беше много красиво момиче.

— Да, знам, че е той — рече тя, щом преглътна парчето, което бе достатъчно голямо да влезе в трахеята й и да я задуши до смърт.

— Виж — каза Мона. — Още не съм казала на никого за това и…

— Всички знаят — отвърна Мери Джейн. — Беа знае. Тя ми каза. Знаеш ли какво я спасява? Тази жена ще преодолее мъката по Аарън по една проста причина — все се тревожи за всички останали. Наистина се безпокои за теб и Майкъл Къри, защото той има онези гени, а и защото е съпруг на Роуан. Но Беа казва, че циганинът, в когото си влюбена, е съвсем неподходящ за теб. Той трябвало да си намери съвсем различна жена — някоя дива скитница без семейство, като него самия.

— Така ли казва?

Мери Джейн кимна. Внезапно се втренчи в чинията с бял хляб, която Еужения бе донесла.

Мона не смяташе, че подобен хляб става за ядене. Тя ядеше само франзели или кифли, нещо подходящо приготвено, за да пасва на месото. Но пък филии! Нарязан на филии бял хляб!

Мери Джейн грабна най-горната филийка, разчупи я и започна да си топи от соса.

— Да, така каза — повтори тя. — Каза го и на леля Вив, и на Поли, и на Ан Мари. Май не знаеше, че и аз слушам. Но наистина вярвам, че именно това ще я спаси. Мозъкът й все е зает със семейството. Като например да дойде във Фонтевро и да ме накара да се махна оттам.

— Но как така всички знаят за мен и Майкъл?

Мери Джейн сви рамене.

— Мен ли питаш? Скъпа, та това е семейство на вещици, би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Могат да научат всичко по доста начини. Но, честно да ти кажа, струва ми се, че Древната Евелин е изтропала тайната на Вив. Да не би да ви е видяла с Майкъл тук сами?

— Да — отвърна Мона с въздишка. — Голяма работа, няма що. Нищо няма да им казвам. Стига толкова за това. — Но ако те започнеха да се държат гадно с Майкъл, ако започнеха да се отнасят с него по-различно, ако…

— О, не се тревожи за това. Както ти казах, когато се случи нещо между мъж на неговата възраст и момиче на твоята, ще обвиняват или единия, или другия. Мисля, че в случая обвиняват теб. Нямам предвид злобно. Просто казват неща от рода на: „Мона получава това, което поиска“. Или: „Горкият Майкъл“. Нали се сещаш, такива работи. Или пък: „Е, ако това го е вдигнало от леглото и го е накарало да се чувства по-добре, може би Мона има лечителска дарба“.

— Страхотно — каза Мона. — Всъщност точно така се чувствам и аз.

— Ти си корава, да знаеш — рече Мери Джейн.

Сосът на телешкото бе свършил. Мери Джейн изяде следващата филия без нищо. Затвори очи и се усмихна доволно. Миглите й бяха сивкаво-виолетови, също като червилото, но по-бледи, великолепни и красиви. Беше много красива.

— Вече знам на кого приличаш! — извика Мона. — Приличаш на Древната Евелин като момиче.

— Ами да, може — отвърна Мери Джейн. — Като се има предвид, че и двете сме наследници на Барбара Ан.

Мона си наля още една чаша мляко. Все още беше студено. Може би тя и бебето можеха да живеят само от мляко, не беше сигурна.

— Какво искаше да кажеш с това, че съм корава? — попита тя. — Какво имаше предвид?

— Имах предвид, че не се обиждаш лесно. През повечето време, като говоря така, нали се сещаш, съвсем прямо, без никакви недомлъвки, наистина се опитвам просто да опозная човека. А всъщност го обиждам.

— Да, чудна работа — отвърна Мона. — Но аз не се обиждам.

Мери Джейн се вгледа лакомо в последната тънка самотна филийка бял хляб.

— Вземи я — каза Мона.

— Сигурна ли си?

— Естествено.

Мери Джейн я грабна, разкъса я по средата и започна да навива мекия хляб на топче.

— Ох, много го обичам така. Когато бях малка, изяждах цял самун, като навия така средичката.

— Ами кората?

— И нея я навивах — отвърна тя и носталгично заклати глава. — Навивах всичко.

— Еха. Знаеш ли, ти наистина си готина. Ти си най-вълнуващата комбинация от шаблонно и мистериозно, която съм срещала.

— Ето, пак опитваш да се изтъкнеш — каза Мери Джейн, — но знам, че не искаш да ме обидиш, просто ме дразниш, нали? Знаеш ли, че ако „шаблонно“ започваше с „б“, щях да знам какво значи?

— Нима? Защо?

— Защото съм стигнала до буква „б“ в речника — каза Мери Джейн. — Образовам се по няколко начина. Ще ми се да знам какво мислиш за това. Знаеш ли, купих си речник, напечатан много едро. Като за стари късогледи дами. Изрязах думите с „б“, всяка с определението й, после ги направих на топчета… Пак топчета, нали — засмя се тя.

— Да, забелязах — каза Мона. — Ние малките момичета много обичаме топчета, а?

Мери Джейн направо се преви от смях.

— О, това надмина очакванията ми — каза Мона. — Момичетата в училище оценяваха хумора ми, но никой в семейството не се смее на шегите ми.

— Ама те наистина са смешни — каза Мери Джейн. — Защото си гений. Предполагам, че има два вида гении — с чувство за хумор и без чувство за хумор.

— А какво става с тези думи с „б“, изрязани и направени на топчета?

— Ами слагам ги в една шапка. Като за теглене на чоп.

— Аха.

— После ги вадя едно по едно. Ако е дума, която вече никой не използва, като „благовиден“, просто я изхвърлям. Но ако е хубава, като „благодатен“, я оставям. Така ги запомням.

— Хм, това звучи като доста добър метод. Предполагам, че запомняш думите, които харесваш.

— Ами да, но всъщност запомням почти всичко. Нали съм много умна. — Мери Джейн лапна още едно хлебно топче и започна да разтрошава кората.

— Нима помниш дори значението на „благовиден“?

— Да, „приемлив, миловиден“ — отвърна Мери Джейн и загриза от коричката.

— Знаеш ли, Мери Джейн — каза Мона, — в тази къща има много хляб. Можеш да си вземеш колкото искаш. Там, точно зад плота има цял самун. Ще го донеса.

— Седни! Ти си бременна, аз ще го донеса! — обяви Мери Джейн, скочи веднага и посегна за хляба. Хвана го за найлоновата опаковка и го плесна на масата.

— А искаш ли масло? Там е.

— Не, свикнала съм да го ям без масло, за да пестя пари. Не ми се иска да отвиквам сега, защото тогава ще ми липсва и хлябът няма да ми се услажда толкова. — Тя извади една филийка и откъсна средата.

— Работата е там — продължи Мери Джейн, — че ще забравя думата „благовиден“, ако не я използвам, но пък ще използвам „благодатен“ и няма да я забравя.

— Ясно. А защо ме гледаш така? — Мери Джейн не отговори. Облиза устни, откъсна малко мека средичка и я изяде. — Не си забравила значи за какво говорихме?

— Не съм. А какво мислиш за бебето си? — попита Мери Джейн, като този път изглеждаше притеснена и някак готова да я защити, или поне да бъде съпричастна.

— Май може нещо да не му е наред.

— Аха — кимна Мери Джейн. — Така си мисля и аз.

— Не, няма да е някакъв гигант — каза Мона, макар че с всяка дума й ставаше все по-трудно да продължи. — Не че ще е някакво чудовище. Но може би ще му има нещо, може гените да са се комбинирали и… нещо няма да е наред.

Тя си пое дълбоко дъх. Това вероятно бе най-силната душевна болка, която бе изпитвала. Цял живот се бе тревожила за хиляди неща — за майка си, за баща си, за Древната Евелин, за хората, които обичаше. Познаваше тъгата, особено напоследък. Но това притеснение за бебето бе съвсем различно; то събуждаше страх, който прерастваше в агония. Отново постави ръка на корема си и прошепна: „Мориган“.

Нещо в нея се размърда и тя сведе поглед надолу.

— Какво има? — попита Мери Джейн.

— Твърде много се тревожа. Не е ли нормално да се страхуваш, че нещо с бебето няма да е наред?

— Разбира се, нормално е — отвърна Мери Джейн. — Но пък в това семейство има много хора с допълнителните гени, а те не са родили ужасни деформирани деца, нали? Нали си виждала документите от изследванията?

Мона не отговори. Мислеше. Какво значение имаше? Ако бебето не е наред, ако бебето… Тя осъзна, че гледа към зеленината отвън. Още бе ранен следобед. Помисли си за Аарън, който лежи в подобната на чекмедже крипта в гробницата, на реда над Джифорд. Восъчни кукли вместо хора, напомпани с течност. Това там не бе Аарън, не бе и Джифорд. Защо Джифорд е копаела дупка в онзи сън?

Хрумна й безумна мисъл, опасна и кощунствена, но не чак толкова изненадваща. Майкъл го нямаше, Роуан също. Тази вечер можеше да излезе сама в градината, когато всички заспят, и може да разкопае останките на двамата, положени под дъба; можеше сама да види какво има там.

Единственият проблем бе, че се страхуваше да го направи. Бе виждала много сцени на ужасите, в които хората вършат нещо подобно, мотаят се из гробището, за да изкопаят вампир, или пък отиват в полунощ, за да разберат кой лежи в някой гроб. Никога не бе вярвала в такива ужасии, особено ако човекът го прави сам. Беше твърде страшно. Да изкопаеш труп се изискваше доста повече кураж, отколкото Мона притежаваше.

Тя погледна Мери Джейн, която тъкмо бе приключила с яденето, седеше със скръстени ръце и се взираше леко изнервящо в Мона. Очите й бяха придобили сънлив блясък, сякаш се бе размечтала за нещо, не разсеяни, но фокусирани неясно къде.

— Мери Джейн? — повика я Мона.

Тя очакваше момичето да се стресне, да се събуди и веднага да каже за какво си е мислила. Но не се случи нищо подобно. Мери Джейн продължи да гледа по този начин и каза: „Да, Мона“, без изобщо да променя изражението си.

Мона стана и отиде до нея. Мери Джейн продължи да я гледа със същия унесен и някак уплашен поглед.

— Докосни това бебе, докосни го, не се притеснявай. Кажи ми какво чувстваш.

Мери Джейн обърна поглед към корема й, много бавно посегна, сякаш да я докосне, но после рязко дръпна ръка. Стана от стола и се отдалечи от Мона. Изглеждаше угрижена.

— Не мисля, че трябва да го правим. Нека не правим магии на бебето. И двете сме млади вещици — каза тя. — Знаеш го. Ами ако… ако му направим нещо?

Мона въздъхна. Внезапно вече не й се говореше за това; страхът бе много силен и болезнен, беше й достатъчно.

Единственият човек на света, който можеше да отговори на въпросите й, беше Роуан. Щеше да я попита все някога, защото сега вече усещаше детето, а това бе напълно невъзможно — да усещаш движенията на бебе, което е още на шест, дори на десет или дванайсет седмици.

— Мери Джейн, искам да остана сама — каза тя. — Не се обиждай, но просто все се безпокоя за бебето. Това е истината.

— Много мило, че ми обясняваш. Върви. Аз ще се кача горе, ако може. Райън остави куфара ми в стаята на леля Вив, знаеш ли? Ще бъда там.

— Можеш да използваш компютъра ми, ако искаш — каза Мона. Обърна гръб на Мери Джейн и се загледа отново в градината. — Той е в библиотеката, има много отворени програми. Зарежда направо „Уърдстар“, но можеш да влезеш в „Уиндоус“ или „Лотус“ съвсем лесно.

— Да, знам как, спокойно. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.

— Добре. Аз… — Тя се обърна. — Наистина е хубаво, че дойде, Мери Джейн. Не се знае кога ще се върнат Роуан и Майкъл.

Ами ако никога не се върнат? Страхът й нарасна. Глупости. Ще се върнат. Но, разбира се, те сигурно ще се срещнат с хора, които могат да ги наранят…

— Не се тревожи, скъпа — каза Мери Джейн.

— Да — каза Мона отново и отвори вратата.

Тръгна по плочките към задната част на градината. Все още бе рано и слънцето бе високо, озаряваше моравата под дъба. Щеше да е така до късно през деня. По това време в задната градина беше най-хубаво.

Тя тръгна по тревата. Към мястото, където бяха погребани. Майкъл бе насипал още пръст и сега там растеше нова, по-нежна трева.

Мона коленичи и посегна към земята, без да се замисли за красивата си бяла риза. Имаше много такива. Ето това е да си богат, вече го усещаше — да имаш по много от всичко, да не носиш обувки с дупки. Тя притисна буза към студената пръст и тревата, широкият й десен ръкав падна до нея като бял парашут от небето. Затвори очи.

Мориган, Мориган, Мориган… Лодките прекосяваха морето, издигаха се факли. Но скалите изглеждаха много опасни. Мориган, Мориган, Мориган… Да, това беше сънят! Полет от острова до северния бряг. Скалите бяха опасни, както и чудовищата, които живееха дълбоко в езерата.

Тя чу звук от копаене. Беше съвсем будна и се взираше в далечните лилии и азалии.

Никой не копаеше. Беше си въобразила. Искаш да ги изкопаеш, нали, малка вещице? Трябваше да признае, че й е забавно да си играят на вещици с Мери Джейн Мейфеър. Да, беше доволна, че тя е при нея. Нека си вземе още малко хляб.

Затвори очи. Беше приятно. Слънцето я погали, сякаш освободено точно в този миг от облак. Светлината направи мрака зад клепачите й яркооранжев и тя усети как я облива топлина. Нещо се раздвижи вътре в нея, в корема й. Моето бебе.

Някой отново запя детска приспивна песен. Боже, това сигурно беше най-старата приспивна песен на света. Бе на староанглийски или на латински.

Обърни внимание, каза Мона. Искам да те науча как да използваш компютъра, преди да станеш на четири, и да осъзнаеш, че нищо не може да ти попречи да бъдеш каквото пожелаеш. Чуваш ли?

Бебето се смееше ли, смееше. Правеше салта в корема й, протягаше малките си ръчички и краченца и се смееше ли, смееше. Мона също не можеше да спре да се смее.

— Ето каква си била! — каза тя на бебето.

После гласът на Мери Джейн каза нещо — вече насън, защото Мери Джейн бе облечена като Древната Евелин, в старчески дрехи — в габардинена рокля и обувки с връзки. Определено беше сън. Мери Джейн каза: „Има и още нещо освен това, скъпа. Скоро трябва да вземеш много сериозно решение“.