Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещиците от Мейфеър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Талтош

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Мария Вачева, Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-430-7

История

  1. — Добавяне

Седемнайсет

Всичко се бе променило. Всичко беше по-лесно. Тя лежеше в прегръдките на Мориган и Мориган бе в обятията й и…

Настъпила бе вечерта, когато тя отвори очи.

Какъв прекрасен сън. Май Джифорд, Алисия и Древната Евелин бяха с нея, нямаше смърт и страдания, те бяха заедно, дори танцуваха, да, танцуваха в кръг.

Беше прекрасно! Дори сънят да избледнее, усещането остава. Небето бе виолетово, като любимия цвят на Майкъл.

Над нея се бе надвесила Мери Джейн — дяволски красива с лененожълтата си коса.

— Ти си Алиса в Страната на чудесата — каза Мона. — Вече така ще те наричам.

Ще бъде прекрасна, обещавам ти.

— Сготвих вечеря — каза Мери Джейн. — Казах на Еужения да си отиде тази вечер, надявам се, нямаш нищо против. Когато видях килера, направо полудях.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Мона. — Помагаш ми, ти си добра братовчедка.

Тя стана освежена, чувстваше се лека и свободна, като бебето, което риташе в корема й. Бебето с дългата червена коса плаваше в течността като мъничка гумена кукла с най-миниатюрните малки коленца…

— Сготвих вкуснотии — ориз, печени омари със сирене, варено пиле с масло и естрагон.

— Къде се научи да готвиш така? — попита Мона. После спря и прегърна Мери Джейн. — Няма други като нас. Знаеш какво имам предвид, нали?

Мери Джейн й се усмихна лъчезарно.

— Да, просто великолепно. Обичам те, Мона Мейфеър.

— О, много се радвам да го чуя — отвърна Мона.

Бяха стигнали до вратата на кухнята и Мона надникна вътре.

— Господи, наистина си сготвила обилна вечеря.

— Да, точно така — каза Мери Джейн гордо и отново разкри перфектните си бели зъби. — Мога да готвя още от шестгодишна. Майка ми тогава живееше с един главен готвач, знаеше ли? А после работих в един луксозен ресторант в Джаксън, Мисисипи. Джаксън е столицата на щата, нали знаеш? В този ресторант се хранеха сенаторите. А аз им казвах: „Ако искате да работя тук, тогава ми позволете да гледам готвачите и да науча каквото мога“. Какво ще искаш за пиене?

— Мляко, умирам за мляко — каза Мона. — Не се втурвай още вътре. Виж колко е прекрасен залезът. Любимата част от деня на Майкъл.

Само да можеше да си спомни кой бе с нея в съня й. Останало й бе единствено усещането за любов, за успокояваща любов.

За миг тя изпита ужасно притеснение за Роуан и Майкъл. Как ли щяха да разрешат мистерията около убийството на Аарън? Но пък вероятно заедно двамата бяха непобедими, ако наистина си сътрудничеха. А Юри? Е, явно не им бе писано да съединят съдбите си.

Всички щяха да разберат това, когато му дойдеше времето.

Цветята бяха започнали да цъфтят. Сякаш цялата градина пееше. Тя се свлече до рамката на вратата и затананика заедно с цветята. Мелодията като че идваше от някакво потайно местенце в паметта й, където бяха скътани красиви и нежни спомени. Долавяше аромат във въздуха, който идваше от маслинените дръвчета.

— Скъпа, хайде да хапнем — обади се Мери Джейн.

— Да, добре! — въздъхна Мона, протегна ръце и каза сбогом на нощта.

Тръгна към кухнята като в транс, седна пред отрупаната маса, наредена от Мери Джейн. Тя беше извадила кралския порцелан с най-нежните шарки, с позлатени ръбове. Умно момиче, какво прекрасно умно момиче. Как бе открила по инстинкт най-хубавия порцелан. Тази братовчедка отваряше хиляди нови възможности, а и колко смела беше. Колко наивно от страна на Райън да ги остави сами!

— Никога не съм виждала такъв порцелан — каза Мери Джейн. — Сякаш е направен от колосан плат. Как ли са го изработили? — Тя току-що се бе върнала с кутия мляко и шоколад на прах.

— Не слагай тази отрова в млякото, моля те — каза Мона и веднага грабна кутията с мляко. Отвори я и си наля пълна чаша.

— Имам предвид как са го направили така къдрав. Не мога да проумея. Може би порцеланът е мек като тесто, преди да бъде изпечен. Но пък и тогава…

— Нямам никаква представа — каза Мона, — но обожавам тези шарки. Не изглеждат добре в трапезарията, стенописите ги засенчват. Но стои прекрасно на кухненската маса, а и ти си открила копринените салфетки. Умирам от глад, а току-що обядвахме. Това тук изглежда много вкусно, давай да нападаме.

— Не сме обядвали току-що, а и ти не яде нищо — каза Мери Джейн. — Много се страхувах, че може да не ти е приятно да пипам тези неща. Но после си помислих: „Е, ако Мона има нещо против, просто ще ги прибера“.

— Скъпа, къщата сега е и на двете — каза Мона триумфално.

Боже, млякото беше прекрасно. Беше разляла малко по масата, но пък бе толкова вкусно, много вкусно.

Ще пийне още малко.

— Ох, изпих го — изпъшка тя.

— И още как! — усмихна се Мери Джейн, която седеше до нея. Всички блюда на масата бяха пълни със страхотни вкуснотии.

Мона напълни чинията си с димящ ориз. Не посегна към соса. Оризът беше прекрасен. Тя започна да яде, без да чака Мери Джейн да си сервира — бе твърде заета да слага лъжица след лъжица шоколад на прах в своята чаша с мляко.

— Надявам се, нямаш нищо против. Много обичам шоколад. Не мога да живея без него. Дори понякога си правя шоколадови сандвичи. Знаеш ли как се правят? Слагаш две шоколадови блокчета между филии бял хляб, като добавяш и резенчета банани и малко захар. Казвам ти, става върховно.

— О, сигурно щеше да ми хареса, ако не бях бременна. Навремето опустошавах цяла кутия с пияни вишни. — Мона загребваше ориз с вилицата и ядеше бързо. Никакъв шоколад не можеше да се сравни с това. Пияните вишни веднага се превърнаха в далечен спомен. Но пък белият хляб изглеждаше вкусен. — Знаеш ли, мисля, че имам нужда от въглехидрати — каза тя. — Бебето ги иска.

Смях или пък тананикане?

Няма проблем. Всичко беше съвсем просто, съвсем естествено. Чувстваше се в хармония с целия свят и нямаше да е проблем да привлече и Майкъл и Роуан в тази хармония. Седна назад. Изведнъж видя небе, осеяно със звезди. То се извиваше над главата й — черно, чисто и студено. Някакви хора пееха — звездите бяха великолепни, просто великолепни.

— Какво си тананикаш? — попита Мери Джейн.

— Шшшт, чуваш ли това?

Райън току-що бе дошъл, чуваше гласа му в трапезарията. Говореше с Еужения. Мона се зарадва, че ще го види, но за нищо на света нямаше да му позволи да отведе Мери Джейн.

Щом той влезе в кухнята, Мона веднага изпита съжаление към него — изглеждаше много изморен. Все още бе облечен със строгия костюм от погребението. Трябваше да носи нещо по-леко, по-подходящо за това време на годината. Тя обичаше мъже с костюми от крепон през лятото, много харесваше и старците, които все още носеха сламени шапки.

— Райън, ела да хапнеш — каза тя с пълна уста. — Мери Джейн е сготвила толкова много ястия.

— Хайде, сядай — обади се Мери Джейн и скочи веднага. — Аз ще ти сервирам, братовчеде Райън.

— Не, не мога, скъпа — отвърна той, беше прекалено любезен с нея, защото тя бе братовчедка от провинцията. — Много бързам, но благодаря.

— Райън винаги бърза — каза Мона. — Райън, преди да си тръгнеш, защо не се поразходиш в градината. Прекрасно е. Погледни небето, послушай птиците. Ако още не си усетил аромата на сладките маслини, сега е моментът!

— Мона, та ти направо се тъпчеш с този ориз. Да не би да е от бременността?

Тя се опита да не избухне в смях.

— Райън, седни, пийни чаша вино — предложи Мона. — Къде е Еужения? Еужения! Може ли малко вино?

— Не, не искам никакво вино, благодаря. — Той направи жест да освободи Еужения, която се бе появила веднага на прага — несговорчива и ядосана.

Райън изглеждаше много хубав, въпреки че май беше сърдит. Приличаше на човек, който е на път да започне да хока всичко живо. Тя пак започна да се смее. Беше време за нова глътка мляко, не, ще изпие цялата чаша. Ориз и мляко. Нищо чудно, че в Тексас ги ядяха заедно.

— Братовчеде Райън, почакай секунда… — каза Мери Джейн. — Нека напълня чинията ти.

— Не, Мери Джейн, благодаря. Мона, трябва да ти кажа нещо.

— Сега, по време на вечерята? О, ами добре, давай. Колко лошо може да е? — Тя си наля още мляко от кутията, като разля малко върху масата. — След всичко, което вече се случи… Нали знаеш, че проблемът на това семейство е крайният консерватизъм. Но понякога си мисля дали е само това. Как мислиш?

— Мис Пиги — рече Райън непреклонно, — на вас говоря.

Мона направо изпадна в истерия. Мери Джейн също.

— Мисля да работя тук като готвач — каза Мери Джейн. — На този ориз му трябва само малко масло и чесън.

— От маслото е! — обяви Мона и посочи Мери Джейн. — Къде е маслото? Това е тайната — слагай масло на всичко. — Тя взе филийка обикновен бял хляб и го намаза с топлото масло, което бавно се топеше в чинийката.

Райън си гледаше часовника. Безспорен сигнал, че възнамерява да остане още най-много четири минути. Господ да го поживи, още не бе казал и дума, че възнамерява да отведе Мери Джейн.

— Какво става, старче? — попита Мона. — Хайде, засипвай ме с информация. Ще я понеса.

— Не съм сигурен — каза той тихо.

Това я накара да избухне в още един пристъп на смях. Или може би я разсмя тъпото му изражение. Мери Джейн не можеше да спре да се киска. Стоеше до Райън и затискаше с ръка устата си.

— Мона, аз тръгвам — рече той. — В голямата спалня има няколко кашона с документи. Роуан ги искаше — записките от стаята й в Хюстън. — Райън погледна плахо към Мери Джейн, сякаш искаше да каже, че тя не бива да разбира за това.

— О, да, записките — каза Мона. — Чух те да говориш за тях миналата нощ. Знаеш ли, чух много смешна история, Райън. Когато Дафни дьо Мюрие[1]… Нали знаеш коя е?

— Знам, Мона.

— Ами, тя започнала „Ребека“ като експеримент — да види колко дълго може да продължи, без да назове името на разказвача. Майкъл ми каза това. Истина е. До края на романа това вече няма значение. Но така и не се разбира какво е името на втората жена на Максим де Уинтър, нито в романа, нито във филма. Гледал ли си филма?

— И какво?

— Ами, ти постъпваш по същия начин. Отиваш чак до гроба на Лашър, без никога да произнесеш името му. — Тя отново избухна в смях.

Мери Джейн също не спираше да се кикоти, сякаш знаеше за какво става дума. Единственото по-смешно нещо от човек, който се смее на нещо, е човек, който дори не се усмихва и се кокори пред теб с безизразно изражение.

— Не докосвай онези кутии — каза сериозно Райън. — Те са на Роуан! Само че трябва да ти кажа нещо за Майкъл. Нещо, което открих в генеалогията, описана в тези документи. Мери Джейн, моля те, седни и си дояж вечерята.

Тя веднага се подчини.

— А, вярно, генеалогия — каза Мона. — О, може би Лашър е знаел неща, които ние не знаем. Мери Джейн, генеалогията не е просто хоби в това семейство — тя е нещо като мания. Райън, четирите минути почти изтичат.

— Какви четири минути?

Тя се засмя отново. Ако той не си тръгнеше, тя щеше да умре от смях.

— Знам какво ще кажеш — обади се Мери Джейн, която отново скочи от стола, като че ли за сериозен разговор бе необходимо да говори права. — Ще кажеш, че Майкъл Къри е Мейфеър. Нали ви казах!

Лицето на Райън загуби и последната следа от жизнеността си.

Мона изпи четвърт от млякото. Беше изяла ориза, затова взе блюдото и отново натрупа димяща купчинка в чинията си.

— Стига си ме зяпал, Райън — каза тя. — Какво за Майкъл? Права ли е Мери Джейн? Тя каза, че той е Мейфеър, още когато се срещна с него за първи път.

— Такъв е — обяви Мери Джейн. — Видях приликата веднага. Знаете ли на кого прилича? На онзи оперен певец.

— На кой оперен певец? — попита Райън.

— Тайрон Макнамара. Беатрис има негови картини, нали се сещаш? Онези гравюри по стените. Бащата на Жулиен! Е, Райън, той трябва да е твой прадядо. Видях много хора в лабораторията, които приличат на него. Сигурно са ирландци. Не ти ли е направило впечатление? Разбира се, че не. Нали всички имате ирландска и френска кръв…

— Холандска също — обади се Райън някак сухо и немощно. Погледна към Мона и после пак към Мери Джейн. — Трябва да вървя.

— Чакай малко — настоя Мона. Тя отново натъпка устата си с ориз и отпи от млякото. — Само това ли искаше да ми кажеш? Че Майкъл е Мейфеър?

— Просто се споменава в онези записки — и без съмнение са отнася за Майкъл.

— По дяволите, нали не намекваш, че… — отвърна Мона.

— Та вие всички така яко сте се оплели — обади се Мери Джейн. — Като някоя кралска фамилия. А ето я и самата царица!

— Страхувам се, че си права — каза Райън. — Мона, вземаш ли някакви лекарства?

— Разбира се, че не. Не бих причинила това на дъщеря си.

— Е, тогава ще тръгвам — рече той. — А вие опитайте да се държите прилично. Помнете, че къщата е обградена от охрана. Не ми се иска да излизате. И моля ви, не вбесявайте Еужения!

— Глупости! — сопна се Мона. — Не си тръгвай. Ти си душата на компанията. А и какво имаш предвид с това да не вбесяваме Еужения?

— Когато отново се вразумите — отвърна Райън, — моля ви, обадете ми се. Ами ако детето е момче? Ти сигурно не би рискувала живота му с един от онези тестове за определяне на пола.

— Не е момче, глупчо — отвърна Мона. — Момиче е и аз дори вече я нарекох Мориган. Ще ти звънна. Става ли?

Той си тръгна, забързан по своя си начин — така както бързат сестрите или лекарите. С минимум шум и без суетене.

— Не докосвай онези книжа — извика й той от килерчето.

Мона се отпусна и си пое дълбоко дъх. Доколкото знаеше, това бе последният възрастен, който щеше да ги провери за днес. Пък и какво беше това за Майкъл?

— Боже, мислиш ли, че е истина? Хей, Мери Джейн, хайде, като привършим, да идем горе да погледнем онези хартии.

— О, Мона, не зная. Той каза, че са на Роуан, нали? Каза да не ги докосваме. Мона, вземи си малко сметанов сос. Не искаш ли пиле? Не съм правила по-вкусно пиле досега.

— Сметанов сос! Сметанов ли каза? Мориган не иска месо. Не харесва месо. Виж, аз имам право да видя онези записки. Ако той е записал онова, което знае.

— Кой?

— Лашър. Нали знаеш кой е Лашър. Не ми казвай, че баба ти не ти е казвала.

— Добре де — каза ми. Но ти вярваш ли в него?

— Дали вярвам в него?! Кукличке, та той за малко да ме нападне. За малко и аз да попадна в статистиката му, като мама, леля Джифорд и другите бедни жени Мейфеър, които умряха. Разбира се, че вярвам в него, защото той е… — Тя се усети, че сочи към градината, в посока на дървото. Не, не й казвай! Беше се заклела пред Майкъл да не казва на никого, че той е погребан там, заедно с другата, невинната, Емалет, онази, която умря, без да е сторила никому нищо.

Не и ти, Мориган, не се тревожи, момиченцето ми!

— Дълга история, сега няма време за това — каза тя на Мери Джейн.

— Знам кой е Лашър и какво се е случило — рече Мери Джейн. — Баба ми ми каза. Останалите не ни казаха направо, че той е убил онези жени. Казаха само, че баба и аз трябва да дойдем в Ню Орлиънс и да бъдем с останалите. Е, нали знаеш, не го направихме и нищо не ни се случи!

Тя сви рамене и поклати глава.

— Това щеше да е ужасна грешка — каза Мона. Сметановият сос бе великолепен с ориза. Защо искаш само бяла храна, Мориган?

Дърветата бяха натежали от ябълки, а тяхното месо бе бяло. Грудките и корените, изравяни от земята, също бяха бели и вкусни. О, виж звездите! Нима този непокварен свят бе наистина непокварен или всекидневните заплахи на природата бяха така ужасни, че и тогава всичко е било съсипано, както сега? Ако живееш в страх, какво значение има…

— Какво става, Мона? — попита Мери Джейн. — Хей, престани да мислиш за това.

— О, нищо, няма нищо — отвърна Мона. — Просто си спомних за един сън, който сънувах в градината. Там проведох невероятен разговор с някого. Знаеш ли, Мери Джейн, хората трябва да се обучават да се разбират взаимно. Ето например сега, аз и ти, ние се обучаваме взаимно да се разбираме, нали схващаш какво имам предвид?

— О, да, напълно. А после ще можеш да ми звънкаш във Фонтевро и да ми казваш: „Мери Джейн, имам нужда от теб!“. А аз ще скоча веднага в пикапа и ще долетя.

— Да, точно така, наистина това имам предвид. Ти да знаеш всичко за мен и аз да знам всичко за теб. Това беше страхотен сън. Беше като… просто много щастлив сън. Всички танцувахме. Такъв огромен огън обикновено би ме изплашил, но в съня се чувствах свободна, напълно свободна. Не ми пукаше за нищо. Имаме нужда от още една ябълка. Не пришълците са измислили смъртта. Това е абсурдно понятие, но човек може да разбере защо всички са мислили, че те са го направили… Ами всичко зависи от перспективата и ако нямаш ясно понятие за време, ако не виждаш базисната относителност на времето, която, разбира се, ловците събирачи са разбирали, както и земеделците, но вероятно онези в тропическия рай никога не са развили, защото за тях времето не е циклично. Игла, забита в небето. Разбираш ли какво говоря?

— За какво говориш?

— Ами внимавай, Мери Джейн, и ще разбереш! В съня ми точно нашествениците изобретиха смъртта. Не, сега разбирам, че те са изобретили просто убиването. Това е различно нещо.

— Там има купа, пълна с ябълки. Искаш ли ябълка?

— Да, по-късно. Сега ще се кача в стаята на Роуан.

— Добре, ама нека първо се нахраня — примоли се Мери Джейн. — Не отивай сама. Всъщност не съм сигурна дали имаме право да се качваме горе.

— Роуан няма да има нищо против. Майкъл — също. Не знаеш ли? — изимитира я Мона. — Има ли значение? — Мери Джейн за малко да падне от стола от смях.

— Ти си най-ужасното дете — каза тя. — Хайде, давай. Пилето и без това е по-вкусно студено.

А месото от морето също е бяло, месото на скаридите и рибите, на омарите и мидите. Чисто бяло. Яйцата на чайките са красиви, защото отвън са съвсем бели, а когато ги счупиш, в теб се взира едно огромно златисто око, плуващо в най-прозрачната течност.

— Мона?

Тя още стоеше на вратата на килерчето. Затвори очи. Почувства как Мери Джейн я хвана за ръка.

— Не — отвърна Мона с въздишка. — Отново премина. — Ръката й се спусна към корема. Разпери пръсти над заоблената подутина и почувства леките движения отвътре. Красива Мориган. Косата ти е червена като моята.

Твоята коса толкова червена ли е, мамо?

Не ме ли виждаш?

Виждам те в очите на Мери Джейн.

— Хей, Мона, ще ти донеса стол!

— Не, не, добре съм. — Тя отвори очи. Заля я прекрасен прилив на енергия. Протегна ръце и хукна през бюфетната към трапезарията, а после по дългия коридор и нагоре по стълбището.

— Хайде, да вървим! — крещеше тя.

Беше толкова хубаво да тича — едно от нещата, които й липсваха сега, когато вече не бе дете, а досега дори не го беше осъзнала. Преди тичаше ли, тичаше по Сейнт Чарлз авеню, колкото сили имаше, с разперени ръце. Хукваше по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж. Тичаше из пресечката само за да види дали може да го направи, без да спре, без да припадне, без да повърне. Мери Джейн бързаше след нея.

Вратата на спалнята беше затворена. Добрият стар Райън. Вероятно дори я беше заключил.

Но не. Когато отвориха, стаята беше тъмна. Мона напипа ключа за осветлението и полилеят обля в ярка светлина гладкото легло, тоалетката и кашоните.

— Каква е тази миризма? — попита Мери Джейн. — Усещаш ли я?

— Аха. Това е миризмата на Лашър — прошепна Мона.

— Сигурна ли си?

— Да. — Пред тях бяха натрупани кафяви картонени кутии. — На какво ти прилича тази миризма?

— Хм, приятна е. От нея ти се дояждат бонбони лакта или шоколад, или канела, или нещо подобно. Уф! Откъде идва? Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Мона, като заобиколи купчината кутии.

— В тази стая са умрели хора.

— Без майтап? Мери Джейн, всеки може да ти го е казал.

— Какво имаш предвид? Мери Бет Мейфеър, Деидре и останалите? Чух за тях, когато Роуан лежеше болна и Беатрис се обади да ни извика с баба в Ню Орлиънс. Баба ми каза. Но тук е умрял и някой друг, някой, който мирише така. Усещаш ли? Усещаш ли трите миризми? Едната е неговата. Другата обаче не е. А третата миризма е миризмата на самата смърт.

Мона стоеше неподвижна, опитваше се да я долови, но вероятно за нея миризмите се смесваха. С остра, почти необикновена болка, тя си помисли за онова, което Майкъл й бе разказал — че слабото момиче не било човек. Емалет. В ушите й гръмна изстрелът и тя ги запуши с ръце.

— Какво става, Мона Мейфеър?

— Господи, къде е станало това? — попита Мона, като все така държеше ръце на ушите си и стискаше очи. Отвори ги само за да погледне Мери Джейн, която стоеше срещу лампата — очите й бяха големи и яркосини.

Мери Джейн се огледа, почти без да помръдва глава. После тръгна покрай леглото. Главата й изглеждаше идеално кръгла и мъничка под меката гладка коса. Стигна до другия край на леглото и спря. После заговори с много дълбок глас:

— Ето тук. Някой е умрял точно тук. Някой, който мирише като него, но не е той.

В ушите на Мона звънна писък, така силен и жесток, че бе десет пъти по-ужасен от въображаемия изстрел. Тя притисна корема си.

Спри, Мориган, спри. Обещавам ти…

— Боже, Мона, да не ти е зле?

— Не, добре съм! — Мона цялата трепереше. Започна да си тананика нещо тихичко, без сама да разбира какво — просто някаква хубава мелодия, вероятно измислена от нея.

Обърна се и погледна към купчината кутии, които я привличаха неудържимо.

— Усеща се и от кутиите — каза тя. — Там е доста силна. Това бе неговата миризма. Знаеш ли, досега никой в семейството не е признавал, че я усеща.

— Как така, че тя е навсякъде! — отвърна Мери Джейн. Стоеше до Мона — вбесяващо висока, с по-изпъкнали гърди. — Наистина се усеща най-много от кутиите, права си. Но виж, те всички са залепени.

— Да, и са надписани с черен маркер, от Райън. А на тази пише: „Записки, анонимни“. — Тя въздъхна тихо, но не така лекомислено като преди. — Горкият Райън. „Записки, анонимни“. Звучи като група за психологическа поддръжка на книги, които не знаят кой е авторът им.

Мери Джейн се засмя.

Мона беше доволна и също се закиска. Заобиколи кутиите и се отпусна на колене до тях, но внимателно, за да не разклати бебето. То все още плачеше и се въртеше като полудяло. От миризмата е, нали? Както и от всички глупави приказки, представи и образи. Тя затананика на бебето… после тихо запя:

— Набери най-вълшебните цветя, набери най-редките цветя от градина, от гора, от хълм и долина! — Това бе най-сладката песен, която знаеше. Беше я научила от Джифорд — пролетен химн. — Сърцата ни преливат, устата ни изливат песен за най-прекрасната роза в долината!

— О, Мона Мейфеър, хубав глас имаш.

— Всички Мейфеър имат хубави гласове, Мери Джейн. Но не и като мама или Джифорд. Трябваше да ги чуеш. И двете бяха сопрано. Моят глас е нисък.

Сега тя затананика без думи, представяше си горите, зелените поляни, цветята.

— О, Мери, кичим те с цветя сега, кралице на ангелите, кралице на пролетта. О, Мери, кичим те с цветя сега…

Тя се залюля на колене, с ръка на корема, бебето се люлееше лекичко в тон с музиката. Червената му коса сега плуваше около него — разкошна в родилната течност в утробата, подобна на оранжево мастило, което се разлива във вода — безтегловно, полупрозрачно, красиво. Какви мънички краченца, какви мънички пръстчета.

Какъв цвят са очите ти, Мориган?

Не мога да видя очите си, мамо, виждам само това, което виждаш и ти.

— Хей, събуди се, уплаших се, че ще припаднеш.

— О, да. Радвам се, че ме връщаш обратно, Мери Джейн, добре направи. Моля се на небесата и Светата Дева това бебе да има зелени очи като моите. Какво ще кажеш?

— Ще е страхотно! — обяви Мери Джейн.

Мона положи ръце на картонения кашон пред себе си. Този беше. От него миризмата бе най-силна. Нима бе изписал тези листи със собствената си кръв? Като си помисли само, че тялото му лежеше там наблизо. Трябва да го разкопае. Все пак сега всичко се бе променило — Роуан и Майкъл или щяха да се примирят с това, или просто няма да им каже. Все пак то засяга само нея.

— Какви тела смяташ да разкопаваш? — попита Мери Джейн смръщена.

— О, престани да ми четеш мислите! Не бъди такава кучка. Помогни ми с кашона.

Мона разкъса лентата и отвори капака.

— Мона, все пак тези неща принадлежат на някой друг.

— Дааа — отвърна Мона. — Но този някой друг е част от моето наследство, тя има свой собствен клон от родословното дърво, а от върха до корените на това дърво тече жизнена сила, нашата родова кръв. Той беше част от нея, той живееше в нея, живя дълго и вечно като дърво. Мери Джейн, нали знаеш, че дърветата са най-дълголетните създания на земята?

— Да, знам — отвърна тя. — До Фонтевро има много големи дървета. Кипариси, които стърчат направо от водата.

— Шшшт — обади се Мона. Тя махна опаковъчната хартия — този кашон бе опакован, сякаш съдържаше най-скъп порцелан, който щеше да пътува чак до Исландия. Тя видя първата страница от купчина листи, покрити с тънък найлон и овързани с дебел ластик. Същински драсканици — с дълги опашки на съгласните и малки гласни, които в някои случаи бяха не по-големи от точици. Но ги разчиташе.

Разкъса с пръсти найлона.

— Мона Мейфеър!

— Тихо, момиче — сопна се тя. — Има причина да го правя. Ти на моя страна ли ще си, или ще ме изоставиш? Кабелната има много канали, иди си в стаята да гледаш телевизия, ако не искаш да стоиш при мен. Или пък иди да поплуваш, набери цветя или изкопай телата под дървото…

— Искам да остана с теб.

— Тогава докосни това, братовчедке. Чувстваш ли нещо?

— Ооох!

— Той ги е написал. Виждаш записките на доказан нечовек! Гледай.

Мери Джейн коленичи до нея. Докосна леко страницата. Раменете й се прегърбиха, гладката й коса се спусна покрай лицето й, съвършена като перука. Белите й вежди блестяха на бронзовото й чело и всяко косъмче се виждаше. Какво ли мислеше, чувстваше, виждаше? Какво означаваше погледът й? Това дете не беше глупаво, никак не беше глупаво. Но работата бе там, че…

— Спи ми се — каза Мона внезапно. Сложи ръка на челото си. — Чудя се дали Офелия е отишла да подремне, преди да се удави.

— Офелия ли? Имаш предвид Офелия на Хамлет?

— О, ти я знаеш. Прекрасно. Обичам те, Мери Джейн.

Погледна я. Да, това бе прекрасна братовчедка, която може да ти бъде най-добър приятел, която може да узнае всичко, което знаеш и ти. Но никой, никой не знаеше онова, което знаеше Мона.

— Много ми се спи. — Тя се отпусна леко на пода, протегна крака и ръце и се загледа в красивия полилей. — Мери Джейн, ще прегледаш ли ти тази кутия? Доколкото познавам братовчеда Райън, а аз го познавам добре, генеалогията е отбелязана.

— Аха — обади се Мери Джейн.

Колко хубаво, че бе престанала да спори.

— Не, не споря, знаех, че ще се стигне дотук, а и тъй като това са записки на нечовешко същество… ами искам да кажа, че просто ще ги приберем обратно, щом ги прегледаме.

— Точно така — рече Мона и опря буза в хладния под. Миризмата по дъските бе много силна! — И тъй като това е — продължи тя, имитирайки Мери Джейн, но без никаква злоба — скъпоценно знание, трябва на всяка цена да бъде разкрито.

Еха, беше се случило най-невероятното нещо. Тя затвори очи и химнът прозвуча от само себе си. Само трябваше да слуша. Не тя си припомняше думите и звуците, просто мелодията се разгръщаше като при онези експерименти, при които накичват електроди по главата ти и виждаш видения или усещаш отново миризмата на поточето зад къщата от твоето детство.

— Това трябва да разберем и двете — че вещерството е просто една велика наука — каза тя сънливо, все още заслушана в прекрасния химн. — Алхимия, химия и наука за мозъка — всичко това, събрано заедно, прави магия — чиста, хубава магия. Ние не сме загубили магията си във века на науката. Ние сме открили цял куп тайни. Ние ще победим.

— Победим?

О, Мери, кичим те сега с цветя, кралице на ангелите, кралице на пролетта, кичим те с цветя…

— Четеш ли записките, Мери Джейн?

— О, я виж, тук има цяла папка с ксерокопия. „Временен опис: свързани страници, непълна генеалогия“.

Мона отново се обърна по гръб. За миг не осъзнаваше къде е. Стаята на Роуан. Виждаха се мънички призми в кристалните висулки на полилея, който бе окачен тук от Мери Бет. Беше донесен от Франция, дали не го бе закачил Жулиен? Жулиен, къде си? Жулиен, защо позволи да ми се случи това?

Но призраците не отговориха, може би защото не искаха, може би защото си имаха причина да мълчат.

— А, ето я тази непълна генеалогия.

— Намери ли я?

— Да, и оригинала, и копието. Всичко тук е в два екземпляра. Оригинал и копие. На малки пакетчета. Подчертано е името на Майкъл Къри и цялата история за Жулиен, дето спал с някакво ирландско момиче, което родило бебе в сиропиталището на Света Маргарет и станало монахиня — сестра Бриджит Мери. И за момичето от сиропиталището, което се омъжило за пожарникар на име Къри, и имали син, а той пък — Майкъл, или нещо такова! Точно така.

Мона се смееше ли, смееше.

— Чичо Жулиен е същински лъв — рече тя. — Нали знаеш какво правят лъвовете, когато навлязат в нов прайд? Убиват всички малки, за да могат женските да се разгонят отново и после им правят много лъвчета. Това е запазване на гените. Чичо Жулиен бе наясно с това. Той просто е подобрявал популацията.

— Да, от това, което чух, той е бил доста придирчив по отношение на това кой е трябвало да оцелее. Баба ми каза, че е застрелял нашия прапрапрапрадядо.

— Не съм сигурна дали това е точният брой на „пра“-тата. Какво друго пише в тия хартии?

— Ами, сладурано, да ти кажа истината, нищо нямаше да разбера, ако някой не го бе подчертал. Тук има сума ти неща. Знаеш ли на какво прилича? Прилича на драсканиците на наркоман, който се мисли за много умен, а на следващия ден вижда, че е сътворил само някакви назъбени линии, нали се сещаш? Като на електроенцефалограма.

— Само не казвай, че си била и медицинска сестра.

— Да, за малко, но беше в онази откачена комуна, където ни караха да си правим клизма всеки ден, за да се очистим от мръсотиите.

Мона отново започна да се смее, сладко, сънливо.

— Не мисля, че дори комуна на Дванайсетте апостола би ме накарала да направя това.

Този полилей бе дяволски красив. Направо бе необяснимо как е могла да живее толкова дълго, без да лежи на пода и да гледа това прекрасно нещо. Песента продължаваше да звучи и, чудо на чудесата, този път се изпълняваше от някакъв инструмент — вероятно арфа и всяка нота се сливаше със следващата. Мона почти не усещаше пода под себе си, когато се концентрираше върху музиката и светлината отгоре й.

— Не си стояла много в тази комуна, нали? — попита тя сънливо. — Звучи ужасно.

— Разбира се, че не съм. Накарах и мама да напусне. Казах й или да тръгне с мен, или аз ще се махна сама. Тогава бях на дванайсет и тя не можеше да ме пусне сама. Виж, пак Майкъл Къри. Името му е заградено в кръгче.

— Лашър ли го е направил, или Райън?

— Знам ли, това е копие и не мога да разбера. Не, сега виждам, кръгчето е направено на копието. Трябва да е бил Райън, а тук пише нещо като „маег“. Е, вероятно значи „маг“.

— Точно така — отвърна Мона. — Това е на староанглийски. От време на време проверявам всички сходни думи на „вещици“ и „магьосници“.

— Да, аз също. Маг, точно така. И това значи, не, не ми казвай, това значи някой, който знае истината за всичко, нали?

— Като си помисля, че точно чичо Жулиен ме накара да направя това — каква загадка само! Уж призраците си знаят работата — но може пък чичо Жулиен да не я знае. Мъртвите не знаят всичко. Злите хора — живи или мъртви — винаги правят така, че да те оплетат в такава мрежа, че да няма измъкване. Но Жулиен не знае, че Майкъл е негов наследник. Сигурна съм. Иначе нямаше да ме накара да дойда.

— Да дойдеш къде, Мона?

— В тази къща в нощта на Марди Грас, да спя с Майкъл, да направя това бебе, което само аз и той можехме да направим, или пък ти и той, кой знае. Защото ти също усещаш миризмата, която се излъчва от кутиите, нали?

— Да, може и така да е. Никой не знае.

— Точно така, сладурано, никой не знае. Само че аз го хванах първа. Аз хванах Майкъл, докато вратата още бе отворена и Роуан не се бе прибрала у дома. Промъкнах се през пролуката и прас! Ето ти го бебето, прекрасно малко бебче.

Мона се обърна и вдигна глава, подпря брадичка на ръцете си и заби лакти в килима.

— Мери Джейн, трябва да научиш всичко.

— Да, трябва — каза Мери Джейн. — Искам да науча. Доста се притеснявам за теб.

— За мен? Не се притеснявай. Не съм била по-добре. Още ми се пие мляко, но иначе съм добре. Виж, още мога да лежа по корем, ох, всъщност не мога. — Тя седна. — Не беше много удобно. Предполагам, че ще трябва да се откажа от спането по корем за известно време.

Мери Джейн бе сключила вежди и бе придобила много сериозно изражение. Изглеждаше изключително сладка! Нищо чудно, че мъжете се отнасяха така покровителствено към жените. Дали и Мона изглеждаше толкова сладка?

— Малки вещици! — прошепна Мона и разпери пръсти зад косата си.

Мери Джейн се засмя.

— Да, малки вещици — рече тя. — Значи призракът на чичо Жулиен ти е казал да дойдеш тук и да спиш с Майкъл, а Роуан я е нямало.

— Точно така, нямаше я. И да ти кажа, чичо Жулиен има голям пръст в това. Работата е там, че се страхувам, че е отишъл на небето и ни е изоставил да се оправяме сами. Но това не е лошо. Не ми се ще да трябваше да му обяснявам всичко.

— Защо?

— Това е съвсем нов период, Мери Джейн. Може да се каже, че е вещерство на новото, на нашето поколение. Няма нищо общо с Жулиен, Майкъл или Роуан и с начина, по който те биха разрешили проблемите. Това е нещо съвсем различно.

— Да, разбирам.

— Наистина ли?

— Аха. Май много ти се спи. Ще ида да ти донеса малко мляко.

— О, това би било божествено.

— Ти просто лягай и заспивай, скъпа. Очите ти изглеждат доста зле. Виждаш ли ме изобщо?

— Разбира се, но си права. Ще си легна направо тук. И, Мери Джейн, моля те, възползвай се от ситуацията.

— О, ти си доста млада за такива работи, Мона.

— Не, глупаче, нямах това предвид — засмя се Мона. — Пък и не съм прекалено млада за мъжете, така че не съм млада и за момичета, нали? Всъщност дори ми е любопитно какво ли е да го направиш с момиче или пък с жена, с красива жена като Роуан. Но имах предвид, че кутиите са отворени — възползвай се от този факт и прочети всичко, което поискаш.

— Да, може би ще го направя. Не му разчитам много, но пък разбирам нейния почерк. Тук има и нейни неща.

— Да, прочети ги. Ако ще ми помагаш, трябва да ги прочетеш. А долу в библиотеката е досието на вещиците Мейфеър. Каза, че си го чела — наистина ли?

— Да ти кажа, не съм съвсем сигурна.

Мона се обърна настрани и затвори очи. А ти, Мориган, трябва да се върнеш много, много назад, не при онези глупости за нашественици и римски войници, а още по-назад и да ми кажеш как е започнало всичко. Кой е бил онзи тъмнокосият, когото всички са обичали?

— Лека нощ, Мери Джейн.

— Виж, преди да се отнесеш, скъпа, кажи ми кой ти е най-близкият от роднините?

Мона се засмя. Почти забрави въпроса, но после се събуди със сепване.

— О! Ти, Мери Джейн.

— Не Роуан или Майкъл?

— Абсолютно не. Сега дори трябва да ги възприемаме като врагове. Само че ще се наложи да питам Роуан за някои неща, да узная това-онова, но тя не бива да разбира какво се случва с мен. Трябва да измисля някакъв повод за въпросите си. Колкото до Джифорд и Алисия — те са мъртви. Древната Евелин е много болна, а Райън е твърде глупав. Джен и Шелби пък са твърде невинни. Пиърс и Кланси са просто безнадеждни, защо да съсипваме нормалния им живот? Някога пукало ли ти е за порядките на нормалния живот?

— Никога.

— Предполагам, че вече разчитам на теб, Мери Джейн. Чао, засега.

— Значи не искаш да се обадя на Роуан и Майкъл в Лондон, за да им поискам съвет.

— За бога, не! — Бяха се формирали шест кръга — танцът бе започнал. Тя не искаше да го изтърве. — Не бива да правиш това, Мери Джейн. В никакъв случай. Обещай, че няма да го направиш. Освен това, сега в Лондон е нощ, а ние не знаем какво вършат в момента, не е ли така? Господ да им помага! Господ да помага на Юри!

Мона вече се унасяше. Офелия с цветя в косите, носи се бавно по течението. Клоните на дърветата се надвесват да докоснат лицето й, да докоснат водата. Не, тя танцуваше в кръга, а мъжът с черната коса стоеше в средата и се опитваше да им каже нещо, но всички се смееха ли, смееха. Обичаха го, но знаеха, че той все се тревожи…

— Ами, аз се притеснявам за теб, Мона. Трябва да ти кажа…

Гласът на Мери Джейн идваше много отдалече. Цветя, букети цветя. Това обяснява всичко — защо все сънувах градини, защо рисувам градини с цветни моливи. Защо винаги рисуваш градини, Мона, питаше ме сестра Луиз. Обичам градини, а градината на Първа улица бе така съсипана, преди да я изчистят и променят. Сега е подрязана, поддържана, но пази най-страшните тайни.

Не, мамо, не…

Не, цветята, кръговете, ти говориш! Този сън май ще е също толкова хубав като предишния.

— Мона?

— Остави ме, Мери Джейн.

Мона една я чуваше, освен това нямаше значение какво казва.

А това беше добре, защото преди Мона и Мориган да започнат да пеят, от устата на Мери Джейн излязоха следните думи:

— … знаеш ли, Мона Мейфеър, не искам да ти казвам това, но бебето започна да расте, откакто ти отиде да спиш до онова дърво!

Бележки

[1] Английска писателка и драматург. Филмът по романа й „Ребека“, режисиран от Алфред Хичкок, получава „Оскар“ през 1941 г. — Бел.ред.