Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещиците от Мейфеър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Талтош

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Мария Вачева, Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-430-7

История

  1. — Добавяне

Единайсет

— Сигурен ли си, че беше талтош? — попита Роуан. Бе оставила превръзките и антисептичните препарати встрани и си изми ръцете. Стоеше до вратата на банята и гледаше Юри, който вървеше напред-назад, мрачен, ядосан и някак непредсказуем на фона на претрупаната с коприна луксозна стая.

— О, господи, ти не ми вярваш! Талтош беше.

— Може да е бил просто човек, който има причина да те заблуди — каза тя. — Височината сама по себе си не означава непременно, че…

— Не, не, не — прекъсна я Юри със същия маниакален тон, с който бе говорил още откакто ги посрещна на летището. — Не беше човек. Беше… беше красив и някак отвратителен. Кокалчетата на пръстите му бяха огромни, а самите пръсти — много дълги. Лицето му обаче приличаше на човешко. Много, много красив мъж. Това беше Ашлар, Роуан, самият той. Майкъл, разкажи й историята. Свети Ашлар от най-старата църква в Донелайт. Кажи й. О, само да бяха тук записките на Аарън. Знам, че има такива. Той е записал цялата история. Въпреки че вече нямахме връзка с ордена, той не би пропуснал да запише всичко.

— Записа го, синко, бележките му са при нас — каза Майкъл. — А и аз й разказах всичко, което зная.

Майкъл вече бе обяснил това два пъти, ако Роуан не се лъжеше. Постоянните повторения и зацикляния през този ден я измориха. Беше много отпаднала от пътуването. Като цяло се чувстваше слаба и остаряла, дори и да бе хранила някаква надежда за обратното. Слава богу, че поспа в самолета.

Майкъл седеше до страничната облегалка на красивия френски диван, кръстосал крака върху златистите възглавници. Беше свалил сакото си и сега гърдите му изглеждаха масивни в пуловера с висока яка — сякаш криеха сърце, което можеше да бие триумфално още петдесет години. Стрелна потаен и съчувствен поглед към Роуан.

Слава богу, че си тук, помисли си тя. Слава богу. Спокойният му глас и маниер бяха много успокояващи. Не можеше да си представи да е тук без него.

Друг талтош. Още един талтош! Господи, какви тайни пазеше този свят, какви чудовища се криеха сред горите, в големите градове, в пустошта, в моретата? Умът й правеше номера. Не можеше да си представи ясно Лашър. Фигурата му й изглеждаше непропорционална. Силата му й се струваше свръхестествена. А това не бе точно така. Тези създания не бяха всемогъщи. Опита да се отърве от дразнещите спомени, от усещането на пръстите му по раменете, от ударите, от които губеше съзнание. Отново почувства как изпада в несвяст, как се пробужда, а после лази зашеметена към сигурността, под леглото. Но трябваше да се откъсне от всичко това, да се концентрира и да накара и Юри да се концентрира.

— Юри — каза тя спокойно и ненатрапчиво авторитетно, — опиши ми пак малките хора. Сигурен ли си…

— Малките хора са диваци — каза Юри, говореше бързо. Беше разперил ръце, сякаш се опитваше да хване магическо кълбо, в което виждаше образите на онова, което описваше. — Самюъл каза, че са обречени. Вече нямали жени. Нямали бъдеще. Щели да изчезнат от лицето на земята, освен ако не се появи талтош сред тях, освен ако не намерят женска от своя вид в някоя друга част на Европа или на Британските острови. И това се случва. Чухте ли, случва се. Самюъл ми каза. Или пък вещица, не разбирате ли? Вещица. Умните жени по тези земи не припарват до долината. Туристите и археолозите идват и си отиват на групи, и то само през деня.

Вече бяха чули това, но Роуан започна да осъзнава, че всеки път той добавя по нещо, по някоя нова и вероятно важна подробност.

— Разбира се, Самюъл ми го каза, когато мислеше, че ще умра в онази пещера. Когато треската отмина, той бе не по-малко изненадан от мен. А после Аш. У него нямаше никакво двуличие. Не можете да си представите колко прямо и непринудено е това същество. Мъж, исках да кажа мъж. Да, защо да не го наречем мъж, дори и да не забравяме, че е талтош. Никой човек не може да е така директен, освен ако не е идиот. А Аш не е идиот.

— Значи не е излъгал, че иска да ти помогне — каза Роуан, като го гледаше напрегнато.

— Не, не лъжеше. Той иска да защити и Таламаска, не зная защо. Има нещо общо с миналото и вероятно с архивите, тайните, макар никой да не знае какво точно се крие в тях. О, само да можех да съм сигурен, че Старшите нямат нищо общо с това. Но вещица със силата на Мона е твърде ценна за Аш и Самюъл. Не биваше, не биваше да им казвам нищо за Мона. Бях такъв глупак, казах им за семейството. Но нали разбирате, все пак Самюъл ми спаси живота.

— А този талтош е казал, че няма „партньорка“? — попита Майкъл. — Ако „партньорка“ е точната дума?

— Това бе съвсем очевидно. Той е дошъл тук, защото Самюъл му казал, че един талтош, Лашър, се е появил в долината заедно с теб, Роуан. Аш дойде веднага отдалече, не знам откъде. Той е богат. Има охрана, прислуга, движи се с цяла колона автомобили, така ми каза Самюъл. Джуджето говори твърде много.

— Но не е споменал нищо за женски талтош?

— Не. Останах с впечатлението, че и двамата не знаят за съществуването на женски талтош! Роуан, не разбираш ли, малките хора загиват, талтошите са обречени на същото. Господи, Аш може би е единственият оцелял след смъртта на Лашър. Представете си само! Сега сигурно разбирате какво значи Мона за тях двамата?

— Е, искаш ли да ти кажа моето мнение? — попита Майкъл. Посегна за каната с кафе от таблата до него и си напълни отново чашата. Вдигна я без чинийката. — Направихме всичко по отношение на Самюъл и Ашлар. — Той погледна Роуан. — Шансът да ги открием в „Кларидж“ е едно към десет…

— Не, не бива да ги доближаваме — каза Юри. — Дори не бива да разбират, че си тук. Особено ти.

— Да, разбирам — кимна Майкъл, — но…

— Не, не разбираш — прекъсна го Юри, — или пък не ми вярваш. Майкъл, тези същества могат да познаят вещицата, била тя мъж или жена. Те винаги я разпознават. Нямат нужда от медицински изследвания, за да разберат дали имаш ценните за тях гени. Вероятно го разбират и по миризмата, от пръв поглед.

Майкъл сви леко рамене, като да каже, че има мнение по въпроса, но няма да го изрази сега.

— Добре, значи няма да ходя в „Кларидж“ сега. Но ще ми е адски трудно да не го направя, Юри. Все пак ти казваш, че Аш и Самюъл са само на пет минути път от този хотел.

— Боже, надявам се вече да са си тръгнали. Надявам се обаче да не са отишли в Ню Орлиънс. Защо им казах? Защо бях такъв глупак? Защо заради благодарността си и заради страха проявих такава глупост?

— Спри да се обвиняваш — обади се Роуан.

— Охраната в Ню Орлиънс е подсилена четири пъти — каза Майкъл. Седеше все така отпуснат на дивана. — Нека оставим за малко Ашлар и Самюъл и да поговорим за Таламаска. Направихме списък на най-старите членове в Лондон, онези, на които можем да се доверим или пък които със сигурност ще надушат предателя сред тях.

Юри въздъхна. Беше съвсем близо до малкия сатиниран стол до прозореца, тапицерията бе същата като драпериите, така че столът едва се различаваше на техния фон. Юри се отпусна на ръба му и сложи ръка на устата си. После издиша съвсем бавно. Косата му бе много разрошена.

— Добре — каза накрая. — Таламаска, моето убежище, моят живот. — Той започна да брои на пръстите на дясната си ръка. — Та значи имаме Милинг, той сега е на легло, няма начин да се доберем до него. Не искам да му се обаждам и да го притеснявам. Има още… още…

— Джоан Крос — каза Майкъл. Взе жълтия бележник от масичката за кафе. — Да, Джоан Крос. Седемдесет и пет годишна, инвалид. На количка. Отказала да бъде директор заради артрита си.

— Дори самият демон не би могъл да поквари Джоан Крос — каза Юри, говореше все по-бързо и по-бързо. — Но тя е твърде самовглъбена. Прекарва цялото си време сред архивите. Няма да забележи, дори ако останалите започнат да тичат около нея чисто голи.

— Тогава следващият — Тимоти Холингшед — каза Майкъл, като четеше от бележника.

— Да, Тимоти, само че не го познавам добре. Не, трябва да изберем Стюарт Гордън. Споменах ли Стюарт? Казах го, нали?

— Не, не си, но е достатъчно, че го казваш сега — каза Роуан. — Защо точно Стюарт Гордън?

— Той е на осемдесет и седем и още преподава, поне в самия орден. Беше най-близкият приятел на Аарън! Стюарт Гордън може би знае всичко за вещиците Мейфеър. Ама, разбира се, със сигурност знае! Помня, че веднъж, миналата година, той ми каза, че Аарън се навърта твърде много около това семейство. Главата си залагам, че нищо не може да поквари Стюарт Гордън. Той е човекът, на когото трябва да се доверим.

— Или поне да разпитаме — каза Роуан под нос.

— Тук има още едно име — каза Майкъл. — Антоанет Кембъл.

— Тя е по-млада, много по-млада. Но е неподкупна като Господ. Ако в този списък има човек, който вероятно е сред Старшите, това би бил Стюарт Гордън! Той е нашият човек.

— Ще запазим и другите имена обаче. Ще се свързваме само с по един човек — каза Роуан.

— Е, какво ще кажеш да се свържеш с Гордън още сега по телефона? — попита Майкъл.

— Така ще им покаже, че е жив — каза Роуан. — Но вероятно това е неизбежно. — Гледаше Юри. Дали изобщо щеше да се справи с подобен ключов разговор в това състояние? Отново бе облян в пот. Трепереше. Тя му беше дала чисти дрехи, но и те вече бяха мокри.

— Да, неизбежно е — рече Юри. — Но ако не знаят къде съм, няма никаква опасност. За пет минути мога да измъкна от Стюарт повече, отколкото от всеки друг, дори от моя стар приятел Барон в Амстердам. Нека се обадя.

— Не бива да забравяме, че и той може да е част от заговора — настоя Роуан. — Може да е замесен целият орден. Може да са замесени всички Старши.

— По-скоро би умрял, отколкото да навреди на Таламаска. Има и двама много умни ученици, които могат да ни помогнат. Томи Монохан е нещо като компютърен гений. Може да ни съдейства да проследим заговора. А има и още един, рус, много хубав, със странно име — Марклин, да, Марклин Джордж. Но Стюарт ще прецени дали да ги намесва.

— Не бива да се доверяваме на Стюарт, преди да узнаем всичко възможно — каза Роуан.

— Но как иначе ще го узнаем? — погледна я Юри.

— Има си начини — отвърна тя. — Няма да се обаждаш оттук. А когато го направиш, ще кажеш само определени неща. Няма да се разкриваш пред този човек, чу ли, без значение колко много му вярваш.

— Ще ми кажеш какво да говоря? — попита Юри. — Но осъзнаваш ли, че Стюарт може да не иска да говори с мен. Може никой да не иска да говори с мен. Аз съм отлъчен, забравихте ли? Освен ако не му се примоля като приятел на Аарън. Това е номерът при Стюарт! Той много обичаше Аарън.

— Добре, този телефонен разговор ще е много важна стъпка — каза Майкъл, — това ни е ясно. А сега да минем към метрополията — можеш ли да ни начертаеш план на къщата, или пък да ни дадеш информация, за да го начертая аз?

— Да, това е отлична идея — каза Роуан. — Начертай план. Покажи ни къде са архивите, хранилищата, изходите, всичко. — Юри отново бе скочил на крака като изстрелян. Оглеждаше се наоколо.

— Къде има хартия? Къде има молив?

Майкъл вдигна телефона и поиска рецепцията.

— Ще ни донесат всичко необходимо — успокои го Роуан и хвана ръцете му. Бяха влажни и още трепереха. Черните му очи изглеждаха безумни, стрелкаха се от предмет на предмет. Не искаше да поглежда към нея.

— Успокой се — настоя тя и стисна по-силно ръцете му. Помисли си: „Успокой се“, и се приближи още към него, докато не му се наложи да я погледне в очите.

— Разсъждавам трезво, Роуан — каза той. — Повярвай ми. Страхувам се само… само за Мона. Направих огромна глупост. Но колко често човек среща подобни същества? Никога не бях виждал Лашър, дори за миг, не бях там, когато е говорил с Майкъл и Аарън. Никога не съм го виждал! Но видях тези двамата, и то съвсем ясно! Те бяха с мен, както вие сега. Бяха в тази стая.

— Зная — отвърна тя. — Но вината не е твоя, не си виновен, че си им казал за семейството. Престани да го мислиш. Мисли за ордена. Какво друго можеш да ни кажеш? Кажи нещо за директора.

— Не му вярвам. Той също е нов. О, само да бяхте видели този Аш, нямаше да повярвате на очите си.

— Защо, Юри? — попита тя.

— Всъщност ти си виждала такъв. Ти познаваш друг такъв.

— Да, във всяко отношение. Какво те кара да мислиш, че този е по-стар, че не се е опитвал да те обърка с простите си изявления?

— Косата му. В косата му имаше бели кичури. Сигурен съм.

— Бели кичури? — повтори тя. Това бе нещо ново. Колко ли още щеше да измъкне от Юри, ако продължеше да го разпитва? Тя вдигна ръце към главата си, сякаш искаше да попита къде са били тези кичури.

— Тук, по слепоочията, както посивяват хората. Самюъл веднага се притесни, щом ги видя. В лице обаче Аш прилича на трийсетгодишен човек. Роуан, никой не знае колко продължава животът на тези същества. Самюъл говореше за Лашър като за новороден.

— Такъв си беше — отвърна Роуан. Тя внезапно осъзна, че Майкъл я гледа. Беше станал от дивана и сега стоеше до вратата със скръстени на гърдите ръце.

Тя се обърна към него и прогони всяка мисъл за Лашър от ума си.

— Няма кой да ни помогне в това, нали? — попита Майкъл. Говореше само на нея.

— Няма — отвърна тя. — Нима не го знаеше през цялото време?

Той не отговори, но тя бе наясно какво мисли. Струваше й се, че я иска точно сега. Той мислеше, че Юри полудява, че трябва да бъде защитен. Бяха разчитали твърде много на него — за преценка, за насоки, за помощ.

Чу се звън. Майкъл бръкна в джоба си, извади няколко лири и тръгна към вратата.

Колко необичайно, че той си спомня за подобни неща, помисли си Роуан. Но тя трябваше да се вземе в ръце. Пръстите на Лашър стискаха рамото й. Цялото й тяло внезапно потрепна и тя докосна мястото, където я беше удрял отново и отново. Послушайте собствения си съвет, докторе. Успокой се.

— Е, Юри, сядай и чертай плана — каза Майкъл. Носеше хартия и моливи.

— Ами ако Стюарт не знае, че Аарън е мъртъв? — попита Юри. — Не искам точно аз да му казвам. Господи, те трябва да знаят. Те знаят, нали, Роуан?

— Моля те, чуй ме — каза внимателно Роуан. — Вече ти обясних. От офиса на Райън не са се обаждали в Таламаска. Настоях да изчакат. Използвах отлъчването за извинение. Исках да спечеля време. Сега можем да използваме незнанието им. Трябва да планираме този телефонен разговор.

— Има бюро в другата стая — каза Майкъл. — Това малко нещо в стил Луи XIV ще се разпадне, ако се опитаме да го използваме.

Тя се усмихна. Той бе казал, че харесва френските мебели, но всичко в тази стая бе твърде излъскано. Позлатените корнизи сияеха по облицованите стени, сякаш бяха неонови светлини. Хотелски стаи, бе отсядала в толкова много хотелски стаи. Когато пристигнаха, тя мислеше само за това, че има врати и телефони, както и баня с прозорец, за евентуално бягство. Отново видя за миг ръката на Лашър да я стиска за рамото. Потрепери. Майкъл я гледаше.

Юри се взираше с празен поглед нанякъде. Не беше видял, че тя затвори очи и се опита да сдържи дъха си.

— Те знаят — каза Юри. — Имат хора, които следят вестниците, сигурно са им изпратили статиите. Мейфеър. Със сигурност са ги видели и са ги изпратили. Те знаят всичко — добави той. — Абсолютно всичко. Целият ми живот е в техните досиета.

— Още една причина да уредим всичко сега — каза Майкъл.

Роуан стоеше неподвижно. Няма го вече, мъртъв е, не може да те нарани. Видя останките му, видя ги покрити с пръст, когато положи Емалет до него. Видя ги. Тя бе скръстила ръце и потриваше лакти. Майкъл й говореше нещо, но тя не разбираше думите му. Погледна го.

— Трябва да видя този талтош — каза тя. — Ако съществува.

— Твърде опасно е — обади се Юри.

— Не, не е. Имам план. Няма да ни придвижи много напред, но все пак е план. Каза, че този Стюарт Гордън е приятел на Аарън, нали?

— Да, работят заедно от години. Искаш да посветим Стюарт в нашите планове? Ще се довериш на Аш, че казва истината?

— Нали каза, че Аарън никога не е чувал думата „талтош“, докато не я е произнесъл самият Лашър?

— Точно така — каза Майкъл.

— Вие не бива да се виждате с тези двамата, не бива! — изкрещя Юри истерично.

— Майкъл, схемите могат да почакат. Трябва да се обадя в „Кларидж“ — каза Роуан.

— Не! — извика Юри.

— Не съм глупачка — каза тя с лека усмивка. — Под какво име са регистрирани тези странни посетители?

— Не зная.

— Опиши ги — каза й Майкъл. — Кажи името на Самюъл. Юри каза, че всички го познавали и се отнасяли с него като с някакъв малък Дядо Коледа. Колкото по-скоро се обадим, толкова по-добре. Те сигурно вече са заминали.

— Аарън не знаеше какво е талтош, никога не бе чел или чувал затова…

— Точно така — каза Юри. — Роуан, какво си намислила?

— Добре, първо аз ще се обадя — рече тя. — После ще се обадиш ти. Сега трябва да тръгваме.

— Няма ли да ми кажеш какво имаш предвид? — попита Майкъл. — Да видим дали ще успеем да открием онези двамата. Иначе всичко се разпада и ние се връщаме в началото. Хайде.

— А аз няма ли да чертая схеми? — попита Юри. — Нали искаше схема.

— Не сега, вземи си сакото, хайде — каза Майкъл, но Юри изглеждаше безпомощен и объркан, както през цялата сутрин. Майкъл взе сакото от стола и го наметна на раменете му. После погледна към Роуан.

Сърцето й биеше лудо. Талтош. Трябваше да се обади.