Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещиците от Мейфеър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Талтош

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Мария Вачева, Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-430-7

История

  1. — Добавяне

Двайсет и седем

Всички казваха, че Мейфеър от Фонтевро са луди. „Затова те винаги се обръщат към вас, доктор Джак.“ В града се говореше, че всички до един са откачени, дори богатите им роднини в Ню Орлиънс. Но точно сега ли трябваше да се убеди в това лично — в този мрачен като нощ следобед, когато половината улици в града бяха наводнени?

И как можаха да донесат това новородено в бурята?! Беше увито в смрадливи малки одеялца и настанено в пластмасова хладилна чанта, за бога! А Мери Джейн Мейфеър очакваше от него да издаде свидетелство за раждане направо тук, в кабинета си.

Той настоя да види майката!

Разбира се, ако знаеше, че тя ще кара така бясно лимузината, и то по някакъв покрит с миди път в разгара на бурята, и че той ще трябва да стиска бебето в прегръдките си, сигурно щеше да настоява да я последва с пикапа си.

Когато му посочи лимузината, той си помисли, че има шофьор. Колата бе съвсем нова, двайсет и пет стъпки дълга, с люк на тавана и тъмни стъкла. С компактдиск и дори с проклет телефон. Малолетната амазонка зад волана бе издокарана с мръсна дантелена бяла рокля, а голите й крака и сандалите й бяха целите в кал.

— И искаш да ме убедиш — изкрещя той, за да надвика бурята, — че не си могла да откараш майката в болница с тази огромна кола?

Бебето изглеждаше добре, слава богу. Беше малко недоносено и недохранено, разбира се. Но иначе си беше добре. В момента спеше, увито в мръсните одеяла в дълбоката хладилна чанта, която лекарят крепеше на коленете си. Боже, та тези одеяла всъщност миришеха на уиски.

— Господи, Мери Джейн, намали малко! — извика той накрая.

Клоните на дърветата деряха покрива на колата. Докторът потрепваше, когато купчини мокри листа се удряха в предното стъкло. Едва издържаше, та тя караше като обезумяла!

— Ще събудиш бебето.

— Бебето е добре, докторе — каза Мери Джейн и остави полата си да се набере по бедрата й чак до гащичките. Да, забележителна млада жена. В началото бе напълно сигурен, че това бебе е нейно и тя се кани да му разкаже някаква безумна история как го е намерила изоставено на прага. Но не, майката била в блатата. Господи боже! Трябва да впише това в мемоарите си.

— Почти стигнахме — извика Мери Джейн, като едва не смаза няколко бамбукови дръвчета вляво на пътя. — Ще занесете бебето в лодката, нали, докторе?

— Лодка ли, каква лодка?! — изкрещя той. Но добре знаеше за каква лодка става въпрос. Беше чувал много за онази стара къща. Хората даже казваха, че трябва да иде до пристана на Фонтевро, за да я види. Не беше за вярване, че още се крепи, като се имаше предвид колко бе потънало западното й крило. Защо тия хора настояваха да живеят там! Та Мери Джейн Мейфеър буквално бе изпразнила местния „Уол-Март“ през последните шест месеца, за да обзаведе онази съборетина. Всички разбраха за това, щом видяха момичето да идва в града, издокарано с бели шорти и тениска.

Е, хубава беше, трябва да й признае, дори с тази каубойска шапка. Имаше най-стегнатите и щръкнали гърди, които бе виждал, а устата й бе розова като дъвка.

— Не сте давали на това бебе уиски, за да не плаче, нали? — попита той. Пеленачето току-що бе захъркало, а от малката му розова устичка се изду огромен балон от слюнка. Горкото дете, как ще расте на такова място? Мери Джейн дори не му позволи да прегледа бебето, баба й се била погрижила! Баба й, моля ви се!

Лимузината внезапно спря. Дъждът отслабваше. Лекарят едва различаваше силуета на къщата в далечината и огромните листа на зелените палми. Но, за бога, там светеха електрически крушки. Кой би предположил, че на подобно място може да има електричество?

— Аз ще дойда при вас с чадър — каза тя и затръшна вратата след себе си, преди той да успее да й каже, че трябва да изчакат дъждът да спре. Тя отвори неговата врата и не му остави друг избор, освен да излезе с хладилната чанта.

— Ето, сложете върху него кърпата, иначе ще се намокри — каза Мери Джейн. — А сега тичайте към лодката.

— Няма да тичам, ще ходя, благодаря — сопна й се той. — Стига да сте така любезна да ми показвате пътя, госпожице Мейфеър!

— Гледайте да не го изтървете!

— Моля! Израждал съм бебета в Пикаюн, Мисисипи, цели трийсет и осем години, преди да дойда в тази забравена от Бога земя.

И защо ли дойдох, запита се той за хиляден път, особено когато неговата малка женичка, Айлийн, родена и израснала в Наполеонвил, не беше наоколо, за да му го напомня.

Господи боже, та това бе огромна алуминиева баржа, и то без мотор! Ето и къщата с цвят на плавей. Лилавата глициния бе погълнала изцяло капителите на колоните на горния етаж и вече пълзеше към балюстрадите. Добре поне, че дърветата бяха така гъсти, че за миг му предложиха убежище от дъжда. Тунелът от зеленина продължаваше чак до наклонената предна веранда. На горния етаж светеше, какво облекчение. Ако трябваше да осветява пътя си с газена лампа, сигурно щеше да полудее. Може би вече полудяваше, щом прекосяваше тази блатиста локва заедно с откачената млада жена и смяташе да влезе в къща, която може да потъне всеки момент.

— Знаеш ли какво ще се случи? — беше му казала Айлийн. — Някоя сутрин ще идем там и ще видим, че няма никаква къща. Всичко ще е потънало в блатото, помни ми думите. Грехота е да живеят там.

Понесъл хладилната чанта и миниатюрния й обитател с една ръка, лекарят успя някак да влезе в плитката лодка. С ужас установи, че тя е пълна с около два инча вода.

— Това нещо ще потъне, трябва да изхвърлиш водата. — Обувките му подгизнаха на мига. Защо се бе съгласил да дойде тук? А Айлийн сигурно щеше да иска да узнае всичко, до най-малките подробности.

— Няма да потъне, това е просто дъжд — каза Мери Джейн Мейфеър, като натисна дългото гребло. — А сега се дръжте, ако обичате, и гледайте бебето да не се измокри.

Това момиче си играеше с търпението му. Там, откъдето идваше, никой не говореше така на лекарите! Бебето си беше добре под кърпите.

И така, те се плъзнаха право към предната веранда на онази развалина и даже минаха през портата.

— Боже, тук е като в пещера! — обяви той. — Как е възможно жена да роди на такова място? Виж там, моля ти се. На последната лавица на библиотеката има книги — точно над водата.

— Е, когато водата е придошла, тук е нямало никого — каза Мери Джейн, като се изпъна назад, за да издърпа греблото. Чуваше се как то се удря в дъските по пода отдолу. — Предполагам, че доста неща още си плуват из салона. Пък и Мона Мейфеър не роди тук, а на горния етаж. Жените никога не раждат в салона, дори да не е бил наводнен.

Лодката се удари в стъпалата и лекарят се люшна така силно наляво, че трябваше да се хване за влажния парапет. Скочи бързо от лодката и тропна по стъпалата и с двата си крака, за да се увери, че няма да потънат под него.

От горния етаж струеше светлина, над шума на дъжда се чуваше някакво тананикане. Женски глас, звучеше красиво.

— Как така това стълбище не се е отделило от стената? — попита той. Тръгна нагоре, хладилната чанта вече натежаваше като чувал с камъни. — Как така цялата къща не се е разпаднала?

— Е, мисля, че точно това се случва — каза Мери Джейн, — само че ще й трябват около двеста години. — Тя тръгна шумно по стъпалата пред него, стигна до втория етаж, обърна се и каза: — Елате с мен, ще се качим на тавана.

Но откъде идваше това тананикане? Чуваше го много ясно, но тя не му позволи дори да се огледа — поведе го към таванския етаж.

И тогава той видя бабата Мейфеър, облечена с памучна нощница на цветя. Махаше му с ръка да се приближи.

— Хей, доктор Джак. Как си, хубавото ми момче? Ела да ме целунеш. Много се радвам да те видя.

— И аз се радвам, бабо — каза той и тръгна нагоре, но Мери Джейн пак се стрелна покрай него и го смъмри да държи здраво бебето. Още четири стъпала и най-сетне щеше да остави кутията на пода. И как така именно той трябваше да я носи през цялото време?

Накрая стигна до сухия и топъл тавански етаж. Дребната стара дама се надигна на пръсти, за да го целуне по бузите. Той наистина я обичаше, трябваше да си признае.

— Как си, бабо, пиеш ли си лекарствата? — попита лекарят.

Мери Джейн взе хладилната чанта още щом той я остави на пода, и хукна нанякъде с нея. Тук, на тавана, не беше толкова лошо; навсякъде имаше електрически лампи. Имаше и проснато на въжета пране. Мебелите изглеждаха удобни и не миришеше на плесен, напротив — миришеше на цветя.

— Какво е това тананикане, което чух на втория етаж? — попита той, щом бабата го хвана за ръка.

— Просто елате насам, доктор Джак, и направете каквото трябва. После попълнете акта за раждане на това бебе. Не искаме никакви проблеми с регистрацията му, казвала ли съм ви какви проблеми имах, задето не регистрирах Янси Мейфеър два месеца след като се роди. Няма да повярвате колко грижи си имах с общината, те казаха, че…

— Значи вие изродихте това бебе, така ли? — попита той, като я потупа по ръката. Когато тя дойде при него за първи път, сестрите го предупредиха да не я чака да завърши историите си, защото те нямат край. Появи се в кабинета му още на втория ден, след като той го откри, и каза, че никой от останалите лекари в града няма да я докосне отново. Но това, което ставаше сега…

— Разбира се, докторе.

— Майката е ето там — каза Мери Джейн и посочи към едната част на тавана, с богата драперия от неизбелена мрежа за комари. Приличаше на палатка със заострения си връх и заради далечното сияние на дъжда, който заливаше прозореца отзад.

Изглеждаше почти красиво. Наблизо гореше газена лампа — той усети миризмата и видя топлия пламък в опушеното стъкло. Леглото беше голямо, отрупано с юргани и завивки. Гледката внезапно го натъжи. Спомни си за неговата баба преди много, много години. За легла като това, с тежки юргани, под които не можеш да помръднеш пръстите на краката си, но толкова топли в мразовитите утрини в Кариер, Мисисипи.

Той повдигна дългите фини воали и сведе леко глава, за да пристъпи в нишата. Кипарисовите дъски по пода бяха тъмни — кафеникавочервени и чисти. Никъде не се забелязваше влага, въпреки че дъждът зад прозореца хвърляше върху всичко вълниста светлина.

В леглото се бе сгушило червенокосо момиче. Беше полузаспало, очите му бяха хлътнали и обградени от плашещо тъмни сенки. Устните й се разтваряха леко, когато си поемаше дъх — очевидно с усилие.

— Това момиче трябва да отиде в болница.

— Просто е изтощена, докторе, и вие щяхте да се чувствате така — каза Мери Джейн. — Защо не си свършите работата, за да може да си почине?

Поне леглото беше чисто, по-чисто от импровизираното детско кошче. Момичето лежеше сред чисти чаршафи и бе облечено с красива бяла риза, обточена със старомодна дантела, дори с малки перлени копченца. Имаше най-червената коса, която бе виждал — дълга и гъста, разпиляна по възглавницата. Бебето сигурно също щеше да стане червенокосо, но засега изглеждаше с по-светла коса.

То най-сетне се обади от малката хладилна чанта, слава богу. Беше започнал да се тревожи за него. Старицата го взе и от начина, по който го стори, лекарят установи, че малкото е в добри ръце, въпреки че не се знаеше доколко може да се вярва на жена на тази възраст. А момичето в леглото беше по-младо дори от Мери Джейн.

Той се приближи и с мъка коленичи до леглото. Нямаше какво друго да стори, затова сложи ръка на челото на майката. Тя бавно отвори очи и той се изненада от наситенозеления им цвят. Та това беше дете! Изобщо не е трябвало да забременява!

— Добре ли си, скъпа? — попита той.

— Да, докторе — отвърна тя с ясен и чист глас. — Ще попълните ли документите, моля ви?

— Добре знаеш, че трябва да…

— Докторе, бебето се роди — прекъсна го тя. Вече бе съвсем будна. — Аз спрях да кървя. Няма да ходя никъде. Всъщност съм доста по-добре, отколкото очаквах.

Плътта под ноктите й беше розова. Пулсът й — нормален. Гърдите й бяха огромни. До леглото стоеше голяма бутилка с мляко, вече преполовена. Е, това бе добре за нея.

„Интелигентно, уверено в себе си момиче от добро семейство, не е селянка“, помисли си той.

— А сега ни оставете сами — каза лекарят на Мери Джейн и старицата, които се бяха надвесили зад него като два огромни ангела. Бебето проплакваше вяло, сякаш току-що бе установило отново, че е живо, и това не му се нравеше особено. — Отдръпнете се, за да мога да прегледам това дете и да се уверя, че не кърви.

— Докторе, аз се погрижих за нея — каза тихо старицата. — Нима мислите, че щях да я оставя да лежи тук, ако имаше кръвоизлив? — Но все пак се отдалечи, като люлееше твърде енергично бебето в прегръдките си.

Лекарят си помисли, че малката майка ще се ядоса от това, но тя не реагира.

Той реши, че ако иска да се увери дали всичко е наред, ще трябва да вземе газената лампа. Да, прегледът едва ли щеше да е особено цялостен.

Тя седна и се облегна на възглавниците — червената й коса бе сплъстена и разрошена около бялото й лице. Остави го сам да отметне завивките. Наистина всичко беше чисто. Момичето бе в безупречен вид, сякаш е било изкъпано във вана, ако подобно нещо беше възможно. Бяха сложили и бели кърпи под нея. Нямаше почти никакво кървене. Но тя наистина бе родила. Беше много разранена. На бялата й риза обаче нямаше нито петънце.

Защо, за бога, не бяха изкъпали и малкото? Три жени! Нима никоя не се бе сетила да смени одеялата на новороденото?

— Легни си, скъпа — каза той на майката. — Бебето не те е разкъсало, но от друга страна, това щеше много да облекчи раждането. Не мислиш ли, че следващия път ще е по-добре да идеш в болница?

— Разбира се. Защо не — каза тя със сънен глас, после леко се засмя. — Ще се оправя. — Да, беше се превърнала в жена. Вече никога няма да бъде дете, помисли си той, въпреки че е толкова дребничка. Как ли щеше да гръмне тази история в града, макар че той не възнамеряваше да казва и думичка на Айлийн.

— Нали ви казах, че е добре? — обади се старицата, като отметна мрежите. Бебето плачеше тихо в ръцете й. Майката дори не го погледна.

„Вероятно в момента не иска да го вижда, помисли си лекарят. Ще трябва да си почине малко.“

— Добре, добре — каза той и я зави отново. — Но ако започне да кърви или вдигне температура, ще я докарате с онази лимузина право в болницата!

— Разбира се, докторе, благодаря ви, че дойдохте — отвърна Мери Джейн. После го хвана за ръката и го изведе от нишата, далече от леглото.

— Донесох една маса, за да можете да пишете на нея — каза тя. Посочи малко самоделно писалище, сковано от две борови дъски върху стари дървени каси от кока-кола. Такива каси не се произвеждаха от години, навремето ги използваха за малките бутилки от пет цента. Мери Джейн можеше да ги продаде на някой колекционер на битака. Тук имаше доста неща за продан. Той вдигна очи към старата газена лампа на стената. Едва успя да се превие достатъчно, за да пише, но нямаше смисъл да се оплаква. Извади писалката си. Мери Джейн се пресегна и наклони една гола електрическа крушка към него.

От долния етаж отново се чу странното тананикане.

— Какво е това? — попита той. — Така, да видим сега, как се казва майката?

— Мона Мейфеър.

— Бащата?

— Майкъл Къри.

— Законно женени?

— Не. Пропуснете тая графа, ако обичате?

Той поклати глава.

— Родено снощи, така ли?

— Точно в два и десет. Изродено от Доли Джейн Мейфеър и Мери Джейн Мейфеър. Фонтевро. Знаете ли как се пише?

Той кимна.

— Името на бебето?

— Мориган Мейфеър.

— Мориган ли? Никога не съм чувал подобно име. Да не е на някоя светица?

— Издиктувай го по букви, Мери Джейн — обади се майката от нишата.

— Няма нужда, скъпа — отвърна лекарят и дори прочете името по букви, за да е спокойна.

— Е, аз не го претеглих…

— Три килограма и половина — каза бабата, която разнасяше бебето напред-назад и го потупваше леко по гръбчето. — Претеглих го на кухненския кантар. Ръст — нормален!

Лекарят отново поклати глава. Попълни бързо останалите графи и после преписа всичко на другата бланка. Какъв смисъл имаше да им казва каквото и да било?

Блясък на мълния озари всички прозорци, от север, от юг, от изток и от запад. След това стаята потъна в уютен, сенчест полумрак.

Дъждът барабанеше меко по покрива.

— Добре, оставям ви този екземпляр — каза той и го подаде на Мери Джейн. — Този ще го изпратя по пощата в енорията. До няколко седмици ще получите официалната регистрация. А сега трябва бебето да бъде накърмено. Мона, ти още нямаш мляко, само коластра и…

— Аз й обясних всичко, доктор Джак — обади се бабата. — Ще накърми бебето веднага щом си тръгнете, малко е срамежлива.

— Хайде, докторе — подкани го Мери Джейн. — Ще ви откарам обратно.

— По дяволите! Ще ми се да имаше друг начин да се прибера — измърмори той.

— Е, ако имах метла, щяхме да отлетим дотам — отвърна Мери Джейн, като му направи знак да тръгва. После мина пред него и закрачи бързо с тънките си крака към стълбището. Хлабавите й сандали шляпаха по дъските.

Майката се засмя тихо, по момичешки. В момента изглеждаше съвсем добре — дори по бузите й имаше руменина. Гърдите й щяха направо да се пръснат. Докторът се надяваше, че бебето няма да се окаже злоядо. Зачуди се кое от двете момичета е по-красиво.

Вдигна мрежата и отново пристъпи към леглото. Водата вече се процеждаше от обувките му, но какво можеше да направи. Гърбът му също беше мокър.

— Добре си, нали, скъпа? — попита той.

— Да, добре съм — отвърна тя. Стискаше бутилката с мляко, беше пила на големи, жадни глътки. Е, защо не?

Само дето беше сигурен, че няма нужда от него. Тя го дари с най-ослепителната момичешка усмивка, която бе виждал. По нослето й имаше бледи лунички. Да, дребничка е, но пък е най-хубавата червенокоска, която бе срещал.

— Хайде, докторе — почти изкрещя Мери Джейн. — Мона трябва да си почива, а бебето пак ще се разплаче. Чао засега, Мориган, чао, Мона, чао, бабо.

И Мери Джейн го повлече за ръката през стаята, като пътьом нахлупи каубойската си шапка, която явно бе свалила, когато влязоха в къщата. От периферията й се стичаше вода.

— Шшшт, тихо, тихо — занарежда бабата на бебето. — Мери Джейн, не се бави. Това бебе започва да нервничи.

Лекарят понечи да им каже да го дадат на майката, но Мери Джейн щеше направо да го блъсне надолу по стълбите, ако не бе тръгнал веднага. Тя вървеше по петите му и той усещаше как малките й гърди се опират в гърба му. Гърди, гърди, гърди. Слава богу, че се занимаваше предимно с възрастни хора, никога не би се справил с подобно нещо — майки-тийнейджърки с широки ризи, момичета с красиви гърди. По дяволите, това беше направо влудяващо!

— Докторе, ще ви платя петстотин долара за тази визита — каза тя в ухото му, като дори го докосна с розовите си устни. — Защото знам какво е да излезеш в ден като този. Вие сте много мил, много грижовен…

— Аха, и кога ще видя парите, Мери Джейн Мейфеър? — попита той само за да излее на някого гнева си. Тези млади момичета… Какво ли щеше да направи тя, ако сега той се обърне и реши да провери какво има под дантелената рокля, която тя така услужливо притиска към него? Трябваше да включи в сметката и чифт нови обувки. Тези бяха станали на нищо. А и Мери Джейн можеше да накара богатите си роднини от Ню Орлиънс да платят.

Но чакай малко — ами ако онова малко момиче на горния етаж бе от богатите Мейфеър, дошло тук, за да…

— Не се тревожете за това — пропя Мери Джейн. — Не вие доставихте пратката, само се подписахте за нея.

— За какво говориш?

— Трябва да се връщаме в лодката!

Тя забърза към подножието на стълбите. Той пристъпваше тежко след нея. Е, къщата не се бе наклонила кой знае колко, гледана отвътре. Ето, пак се чу тананикането. Вероятно човек може да свикне с наклонена къща, но самата мисъл да живееш в полунаводнен дом бе напълно…

Мълния озари къщата като по пладне, салонът оживя за миг — тапети, тавани, трегерите над вратите и старият полилей, от който висяха стари кабели.

Ами това какво беше?! Компютър! Видя я за част от секундата — в дъното на стаята — много висока жена, надвесена над компютъра. Пръстите й летяха по клавиатурата, косата й бе червена като на момичето в леглото, но два пъти по-дълга. Тананикаше си, докато работеше, сякаш си мърмореше онова, което пишеше на клавиатурата.

Мракът се сключи отново над нея и светещия екран. Една настолна лампа хвърляше кръгче жълта светлина върху пръстите й.

Момичето продължаваше да си тананика!

После дойде и тътенът на гръмотевицата — най-страховитият тътен, който бе чувал. Всички стъклени чаши в къщата зазвъняха. Мери Джейн запуши уши. Високото момиче пред компютъра запищя и скочи от стола. Светлините в къщата изгаснаха напълно и всичко потъна в мрак, въпреки че бе още следобед.

Високата красавица пищеше оглушително. Господи, бе по-висока от него!

— Шшшт, тихо, Мориган, спри! — изкрещя Мери Джейн и хукна към нея. — Това е просто мълния, прекъсна електричеството! Ще дойде отново!

— Но то умря, то умря! — изпищя младата жена и в този миг се обърна и погледна към доктор Джак. За миг той реши, че е изгубил разсъдъка си. Та това създание приличаше досущ на момичето горе — същите лунички, същите червена коса, бели зъби, зелени очи. Господи, сякаш някой бе изтръгнал главата на малката майка и я бе забол на врата на това същество. Каква върлина само! Нямаше как да са близначки. Той самият бе висок метър и седемдесет, а това момиче бе поне с трийсет сантиметра по-високо от него.

Беше облечена само с широка бяла риза, като майката, а меките й бели ходила бяха изумително дълги. Трябваше да са сестри. Нямаше друг начин.

— Ааа! — възкликна тя, втренчи се в него и тръгна боса напред, макар че Мери Джейн се опитваше да я спре.

— Хайде, върни се и седни — увещаваше я тя. — Токът ще дойде след секунда.

— Ти си мъж — отбеляза високото момиче, което едва ли бе по-възрастно от дребната майка на горния етаж или от самата Мери Джейн. Бе застанала точно пред лекаря и се взираше в него, смръщила червените си вежди. Зелените й очи бяха по-големи от очите на момичето горе, с дълги извити мигли.

— Ти си мъж, нали?

— Нали ти казах, това е лекарят — обади се Мери Джейн. — Дойде да попълни акта за раждане на бебето. Е, доктор Джак, това е Мориган, лелята на бебето. Мориган, това е доктор Джак. А сега седни! Остави доктора да си върши работата. Хайде, докторе, да вървим.

— Не бъди толкова театрална, Мери Джейн — обяви върлинестото момиче с широка усмивка. Потърка дългите си копринени ръце една в друга. Гласът й звучеше точно като гласа на малката майка на горния етаж. Глас на момиче от сой. — Моля да ми простите, докторе. Има какво да се желае от маниерите ми — още съм малко недодялана. Опитвам се да попия повечко информация от онази, която Господ е определил за представителите на моя вид, но се появиха толкова много проблеми за разрешаване, например това свидетелство за раждане, което наистина ни трябва, нали, Мери Джейн, това се опитваше да ми обясниш, когато така грубо те прекъснах. А и въпросът за кръщението на това бебе, защото, ако не ме лъже паметта, завещанието е много точно по този въпрос — бебето трябва да бъде кръстено в католическа църква. Всъщност, струва ми се, че според някои от документите, които току-що прегледах набързо, това кръщение е по-важно от гражданската регистрация.

— Извинете, за какво говорите? — попита доктор Джак. — И къде, по дяволите, са ви правили ваксините — в американската радиокорпорация?

Тя се засмя елегантно, плесна доста шумно с ръце, а червената й коса се люшна по раменете й, когато тръсна глава.

— Докторе, за какво говорите? — попита тя. — На колко сте години? Изглеждате ми достатъчно пораснал. Така, да видим — май сте на шейсет и седем, права ли съм? Може ли да видя очилата ви?

Тя ги грабна от носа му, преди той да успее да й попречи, и се втренчи през тях в лицето му. Беше смаян; наистина бе на шейсет и седем. Виждаше я съвсем размазана без очилата.

— О, виж ти, това е страхотно — каза тя и бързо върна очилата на носа му. Той отново я виждаше ясно — с пухкави бузки и малка пълна уста, може би най-съвършената, която бе виждал. — Да, те правят всичко по-голямо, нали така? И като се замисли човек, че са само едно от многото изобретения, с които се сблъсквам през първите часове на живота си. Очила, нали така се казват? Очила, микровълнова фурна, обици с клипсове, телефон, касетофон, компютър и монитор. Струва ми се, че по-късно, когато размишлявам върху всичко, ще намеря известна поетичност в този списък от предмети, които съм видяла в началото. Особено ако сме прави, че нищо в живота не става напълно случайно, че нещата просто изглеждат случайни от определена гледна точка. И ако умеем да настроим по-добре инструментите си за наблюдение, ще разберем, че дори всички тези изобретения, на този етаж на изоставената и полуразрушена къща, са събрани, за да създадат някакво твърдение за обитателите й — много по-проницателно от всичко, което човек би могъл да предположи на пръв поглед. Какво мислите по въпроса?

Сега бе негов ред да избухне в смях. Плесна се по крака и отвърна:

— Скъпа, не знам какво да мисля за всичко това, но стилът ти на изразяване ми харесва! Как каза, че ти е името? Бебето на теб ли е кръстено? Мориган. Не ми казвай, че и ти си Мейфеър.

— О, да, сър, определено. Мориган Мейфеър! — каза тя и разпери ръце като мажоретка.

Появи се мъждукане, после слаб звук и лампите светнаха, а компютърът в стаята зад тях започна да стърже тихичко и да вие при стартиране.

— Оп, ето го! — каза тя, а червената й коса отново се разлюля. — Хайде отново на линия с „Мейфеър и Мейфеър“, докато Майката Природа не реши пак да ни усмири, без значение колко оборудвани, конфигурирани, програмирани и инсталирани сме. С други думи, докато не удари нова мълния!

Тя се втурна към стола пред бюрото, зае мястото си пред монитора и пак започна да пише, сякаш напълно забравила за присъствието на лекаря.

От горния етаж се чу гласът на бабата:

— Мери Джейн, хайде, бебето е гладно!

Мери Джейн веднага дръпна доктора за ръкава.

— Не, чакай малко — рече той. Но удивителната млада жена вече бе забравила за присъствието му и той осъзна това, както осъзнаваше и факта, че е чисто гола под ризата. Светлината на настолната лампа озаряваше гърдите й, плоския корем и голите бедра. Като че нямаше дори гащички. Краката й бяха изумителни, а ходилата — огромни. Дали бе безопасно да пишеш на компютър в гръмотевична буря, докато си стъпил бос на пода? Червената й коса бе покрила облегалката на стола.

Бабата пак извика отгоре:

— Мери Джейн, трябва да върнеш това бебе до пет часа!

— Тръгвам, тръгвам! Хайде, доктор Джак!

— Довиждане, доктор Джак! — извика върлинестата красавица и му помаха с изумително дългата си дясна ръка, без дори да откъсва очи от компютъра.

Мери Джейн се втурна покрай него и бързо скочи в лодката.

— Идвате ли, или не? — сопна му се тя. — Аз потеглям, имам работа за вършене. Какво, да не искате да останете?

— Значи трябва да върнеш бебето до пет часа? — попита той, след като се окопити и се сети какво бе извикала старицата. — Нали няма да изведеш бебето навън точно сега, за да го кръстите?

— Побързай, Мери Джейн!

— Вдигаме котва! — вресна Мери Джейн и оттласна пръта от стълбите.

— Чакай малко!

Той скочи и пльосна в пълната с вода лодка, която се удари първо в балюстрадата на стълбището, а после и в стената.

— Добре де, добре. Само забави малко. Ще бъдеш ли така любезна да ме отведеш до пристана, без да се удавя в блатото?

Пак се чу тананикането.

Дъждът бе намалял малко, слава богу. Дори на места тежките сиви облаци се разкъсваха и пропускаха слънчева светлина, която озаряваше капките!

— Хайде, докторе, вземете това — каза Мери Джейн, щом той се качи в колата. Подаде му дебел пакет, пълен с банкноти, и когато той ги прегледа набързо, се оказа, че са все нови двайсетачки. На око бяха към хиляда долара. Тя затръшна вратата и хукна да заобиколи колата.

— Мери Джейн, това се твърде много пари — каза той, но вече си представяше нова косачка, електрическа градинарска ножица и цветен телевизор „Сони“. А и нищо не го задължаваше да декларира тези пари.

— О, я стига, твои са! — каза тя. — Дойде тук в такова време, спечели си ги. — Полата й отново се вдигна нагоре по бедрата, но тя не можеше да се сравнява с онази невероятна красавица в къщата. Какво ли ще е да може да докосне това същество поне за пет минути — това младо, крехко и красиво създание с невъобразимо дълги крака? О, престани, стари глупако, ще си докараш сърдечен удар.

Мери Джейн запали колата и потегли рязко на заден ход. Колелата изсвистяха по покрития с мокри черупки път. Направиха опасен обратен завой и поеха по познатото, осеяно с дупки шосе.

Лекарят се обърна и погледна към къщата — грамада от гниещ гипс и дърво, надвиснала над кипарисите, с полепнала по наполовина потъналите прозорци тиня. Господи! Изпитваше задоволство, че се маха оттук.

Какво щеше да каже на своята малка женичка Айлийн, когато се прибере и тя го попита: „Е, какво видя във Фонтевро, Джак?“. Не и за трите най-красиви млади жени, които някога бе виждал събрани под един покрив, това бе сигурно. Нямаше да каже и за пачката нови двайсетачки в джоба си.