Ан Райс
Вещиците: Талтош (32)

Трийсет и две

Беше твърде студено, за да излизат, но зимата като че нямаше намерение да пуска Ню Йорк от прегръдката си. А щом малкият човек искаше да се срещнат в „Тратория“, така да бъде.

Аш нямаше нищо против да се поразходи. Не искаше да бъде сам в пустите стаи на кулата, а и беше сигурен, че Самюъл вече е тръгнал и няма как да го убеди да се върне.

Обичаше тълпите на Седмо авеню по здрач, обичаше ярките витрини, пълни с разкошен цветен ориенталски порцелан, старинни часовници, бронзови статуи и килими от вълна или коприна — всичките красиви предмети, които се продаваха в тази част на града. Двойки бързаха да вечерят, за да успеят за концерта в Карнеги Хол и да чуят младия цигулар, превърнал се в световна сензация. Опашките пред касите за билети бяха дълги. Модните бутици още не бяха затворили; и въпреки че непрестанно се сипеше на ситни снежинки, снегът не успяваше да покрие асфалта и тротоарите заради безкрайния поток от минувачи.

Всъщност времето бе подходящо за разходка. Не беше подходящо обаче той да забравя, че току-що е прегърнал за последен път своите приятели Майкъл и Роуан.

Разбира се, те не знаеха, че това е част от играта — жест, който изискваха сърцето и гордостта му, но въпреки това все пак не бяха изненадани. Прекараха четири дни заедно и сега той бе също толкова несигурен в обичта им, колкото и в първия момент, когато ги зърна — в Лондон.

Не, не искаше да бъде сам. Единственият проблем беше, че трябваше да се облече така, че да не бъде забелязван и да се предпази от ледения вятър, но не го направи. Хората се взираха във високия мъж с тъмна вълниста коса, който носеше виолетов копринен блейзър в такова време. А шалът му беше жълт.

Колко безразсъдно от негова страна да се облече с тези явно неподходящи за снега дрехи и да хукне по улиците.

Но вече ги беше облякъл, когато Ремик му донесе новината, че Самюъл си е събрал нещата и е заминал. Щял да го чака в „Тратория“. Оставял и булдога си, който щял да е неговото куче в Ню Йорк, ако Аш няма нищо против. (Защо Аш би имал нещо против куче, което се лигави и хърка, но пък Ремик и младата Лесли щяха да са онези, които ще понесат това бреме. Сега Лесли беше постоянно присъствие в офисите и личните помещения в кулата.) Самюъл щял да си вземе друго куче в Англия.

В „Тратория“ вече бе претъпкано, виждаше се през витрината. По извития бар и около малките масички бе пълно с хора.

Но Самюъл бе там, както бе обещал. Пушеше малка цигара (той също ги убиваше жестоко като Майкъл), пиеше уиски от малка дебела чаша и го гледаше.

Аш почука на прозореца.

Малкият мъж му направи знак да влезе и поклати глава. Беше се издокарал в съвсем нов стил — сако от туид, чисто нова риза и обувки, които лъщяха като огледало. Имаше дори чифт кафяви кожени ръкавици, които лежаха като две призрачни ръце на масата.

Беше невъзможно да се разгадае що за емоция се крие зад гънките и бръчките по лицето на Самюъл. Но пък изисканото му облекло говореше за нещо по-различно от неразбираемата пиянска мелодрама, траяла през последните четирийсет и осем часа.

Слава богу, че Майкъл бе намерил Самюъл за много забавен. Всъщност едната нощ те се напиха заедно под масата, като си разказваха шеги, докато Роуан и Аш само се усмихваха снизходително. Накрая тя и той останаха сами с ужасното чувство, че ако си легнат заедно, ще загубят повече, отколкото биха спечелили. Освен ако Аш не решеше да мисли единствено за себе си.

Но той не беше такъв.

„Не ми е присъщо и да бъда сам“, помисли си той. До чашата на Самюъл видя кожен куфар. Той заминаваше.

Аш си проби внимателно път през навалицата, като кимна на Самюъл и посочи към него на портиера, за да му покаже, че го очакват.

Студът веднага изчезна, обгърна го топъл въздух и глъчката на стотици гласове, звънтене на посуда и тропот на крака. Естествено неколцина се обърнаха да го погледнат, но най-прекрасното на всяка ресторантска тълпа в Ню Йорк бе, че тук хората бяха по-оживени, отколкото на всяко друго място, и крайно съсредоточени в разговорите си. Всички срещи изглеждаха жизненоважни; храната се поглъщаше за минути; лицата излъчваха увлечение, ако не към партньора, то поне към все по-засилващото се темпо на вечерта.

Разбира се, всички видяха как високият мъж с вбесяващата виолетова дреха сяда срещу най-дребния човек в заведението — набит малък мъж с официални дрехи. Но те видяха това само с крайчеца на окото си или с едно мимолетно движение на главата, така рязко, че би могло да нарани гръбначния им стълб. И то без да пропускат и секунда от собствения си разговор. Масата на Самюъл беше точно до витрината, но явно хората по улицата бяха още по-умели в тайното наблюдение от тези в топлия ресторант.

— Хайде, казвай — каза Аш под нос. — Значи заминаваш, връщаш се в Англия.

— Знаеше, че ще си тръгна, не ми се стои тук. Винаги съм мислил, че ще е прекрасно, а после ми омръзва. Искам да си ида у дома. Искам да си ида в долината, преди онези глупаци от Таламаска да са нахлули в нея.

— Не биха го направили — каза Аш. — Надявах се, че ще останеш още малко. — Сам се удиви на самообладанието си. — Надявах се, че ще поговорим за някои неща…

— Ти се разплака, когато се сбогува с онези човеци, нали?

— Не, защо ме питаш подобно нещо? — попита Аш. — Да не си решил да се скараме, преди да тръгнеш?

— Защо им се довери на тези вещици? Ето, келнерът чака. Хапни нещо.

Аш посочи в менюто обикновена паста, каквато винаги си поръчваше на такива места. Изчака сервитьорът да се отдалечи, преди да продължи:

— А ако ти не се беше напил, ако не беше през цялото време със замаяна глава, нямаше да ми задаваш този въпрос.

— Вещиците Мейфеър. Знам какво представляват те. Юри ми разказа всичко за тях. В треската си той каза доста неща. Аш, не ставай глупав отново. Не очаквай от тези хора да те обичат.

— Думите ти нямат смисъл — каза Аш. — И никога не са имали. Те са просто фонов шум, с който съм свикнал.

Келнерът донесе минерална вода, мляко и чаши.

— Нещо не си в настроение — отбеляза Самюъл и даде знак на сервитьора да му донесе още една чаша уиски. Чисто уиски, личеше по миризмата. — И това не е по моя вина. — Самюъл се прегърби пак в стола си. — Виж, приятелю, само се опитвам да те предупредя. Нека го кажа по друг начин — не обиквай тези двамата.

— Нали знаеш, че ако продължиш с тази лекция, може да изгубя търпение.

Дребосъкът се изсмя — гърлен, тътнещ смях — но дори гънките кожа над очите му показваха, че никак не му е весело.

— Виж, това може да ме задържи още час-два в Ню Йорк — рече Самюъл. — Гледката вероятно ще си струва.

Аш не отговори. Беше изключително важно да не казва нещо необмислено, не и сега, не и пред Самюъл, пред никого. През целия си дълъг живот бе вярвал в това, но периодично му се налагаше да си го припомня.

След миг той каза:

— И кого трябва да обичам? — Изрече го възможно най-меко. — Радвам се, че си тръгваш. Искам да кажа… искам да кажа, че ще съм доволен, когато този неприятен разговор свърши.

— Аш, изобщо не биваше да се сближаваш с тях, нито да им казваш каквото и да било. И как можа да пуснеш онзи циганин да се върне в Таламаска?

— Юри? И какво трябваше да сторя според теб? Как можех да го спра да се върне там?

— Трябваше да го примамиш в Ню Йорк, да му дадеш някаква работа или нещо такова. Животът на този човек е съсипан, а ти го изпрати там да пише мемоарите си за всичко, което се случи. Господи, та той можеше да стане твой компаньон.

— Нямаше да е добре за него. Той трябваше да се върне у дома.

— Разбира се, че щеше да е добре за него. Та той бе напълно подходящ за теб — изгнаник, циганин, син на курва.

— Ако обичаш, мери си думите. Плашиш ме. Виж, Юри сам направи избора си. Ако не е искал да се връща, сам щеше да го каже. Но неговото място е в ордена. Трябваше да се върне, най-малкото за да излекува раните си. А след това? Той нямаше да е щастлив в моя свят. Куклите са магия само за онези, които ги обичат и разбират. За останалите са просто играчки. Юри е човек с по-груби сетива.

— Това звучи добре, но е глупаво — каза Самюъл. Спря, защото келнерът постави пред него ново питие. — Та твоят свят е пълен с възможности за Юри. Можеше да му предоставиш възможност да строи нови паркове, да сади още дървета, да изпълнява грандиозните ти планове. Какво каза ти на онези вещици — че искаш да построиш паркове в небесата, за да може всеки да види гледката, която ти имаш от твоите мраморни покои? Можеше да осигуриш работа на това дете за цял живот, а и щеше да си имаш компания…

— Моля те, замълчи. Това не се случи. Просто не стана.

— А какво се случи — ти пожела приятелството на онези вещици, на онова семейство от огромния клан — все хора, отдадени на семеен начин на живот, на чисто човешки начин на…

— Какво да сторя, за да замълчиш?

— Нищо. Изпий си млякото. Знам, че ти се пие. Срамуваш се да го пиеш пред мен, защото се страхуваш да не кажа нещо от рода на: „Ашлар, изпий си млякото!“.

— Ти и без това го каза.

— Аш, нима не разбираш. Ти обичаш онези две вещици. А те ще трябва да забравят всичко това. Да забравят кошмара за талтошите, за долината, за убийците в Таламаска. За да запазят здрав разсъдъка си, те са длъжни да се върнат у дома и да живеят според очакванията на огромното си семейство. А аз не мога да се примиря, когато виждам, че ти обичаш онези, които ще ти обърнат гръб. Те са длъжни да го направят.

Аш не отговори.

— Те са обградени от стотици хора, заради които трябва да забравят тази част от живота си — продължи да го увещава Самюъл. — Те ще искат да забравят за съществуването ти; няма как да се примирят с ежедневния живот, ако той вечно бледнее в сравнение с блясъка на твоето присъствие.

— Разбирам.

— Не обичам да те гледам как страдаш.

— Така ли?

— Да! Искам да отворя списание или вестник и да прочета за успехите на твоята компания, да видя усмихнатото ти лице над списъка с десетимата най-ексцентрични милиардери на света, или пък на най-желаните ергени в Ню Йорк. А сега знам, че ще се съсипеш от мъка по тези вещици, ще се чудиш дали са ти истински приятели, дали можеш да им се обадиш, когато те обземе мъка, дали можеш да разчиташ на тях…

— Моля те, Самюъл, остани!

Това сложи край на лекцията. Дребосъкът въздъхна. Отпи от новото уиски, като почти го преполови, и облиза силно извитата си долна устна с удивително розовия си език.

— По дяволите, Аш, не искам да оставам.

— Но аз дойдох, когато ти ме повика.

— И съжаляваш ли?

— Не, как бих могъл?

— Забрави за всичко, Аш. Сериозно ти казвам, забрави. Забрави за талтоша, който дойде в долината. Забрави за онези вещици. Забрави, че имаш нужда да обичаш някого. Това е невъзможно. Страхувам се. Страхувам се какво можеш да направиш сега. Моделът е твърде познат.

— Какъв модел? — попита тихо Аш.

— Ти ще разрушиш всичко — компанията, корпорацията „Играчки безброй“ или „Кукли за милиони“, както и да се казва. Ще изпаднеш в апатия. Ще изоставиш всичко. Ще заминеш някъде и всичко, което си изградил, ще се разпадне без теб. Вече си го правил. А тогава, тогава ще бъдеш изгубен, точно като мен, и в някоя студена зимна вечер — защо го правиш винаги в разгара на зимата, не знам — ще дойдеш в долината да ме търсиш.

— Но сега всичко това е по-важно за мен, Самюъл — каза Аш. — Важно е поради много причини.

— Заради парковете, дърветата, градините, децата — каза малкият мъж.

Аш не отговори.

— Помисли за всички, които зависят от теб, Аш — каза Самюъл, като поднови проповедта си. — Помисли за всички хора, които изработват, продават, купуват и обичат твоите кукли. Това може донякъде да бъде заместител за душевното ни равновесие, не мислиш ли — да виждаме как други интелигентни и чувстващи същества зависят от нас.

— Не, не може да бъде заместител на душевно равновесие, Самюъл — каза Аш. — Това е заместител на щастието.

— Добре, така да бъде. Само не чакай твоите вещици да дойдат при теб отново и, за бога, никога не ги търси на тяхна територия. Ще видиш страх в очите им, ако те зърнат да стоиш насред градината им.

— Много си сигурен в това.

— Да, сигурен съм. Аш, ти им каза всичко. Защо го стори? Може би, ако не го бе направил, те нямаше да се страхуват от теб.

— Не разбирам за какво говориш.

— А Юри и Таламаска? Те ще започнат да те безпокоят.

— Не, няма.

— Но онези вещици не са твои приятели.

— Защо не престанеш да го повтаряш?

— Защото знам, че не са. Знам, че тяхното любопитство и почуда скоро ще се превърнат в страх. Аш, та това е все същото клише — та те са просто хора.

Аш наведе глава и извърна поглед — към прозореца и снега, към минувачите, прегърбили се срещу вятъра.

— Ашлар, знам това — продължи Самюъл, — защото самият аз съм изгнаник. Ти също си такъв. Погледни множеството, което върви по улицата. Помисли си само как всеки от тях осъжда мнозина други като изгнаници, като „различни“. Ние сме чудовища, приятелю. И винаги сме били такива. Сега е настъпил техният час. За тях самото ни съществуване е повод за притеснение. — Той изпи остатъка от питието си.

— И затова ти отиваш при приятелите си в долината.

— Аз ги ненавиждам и ти го знаеш. Но долината няма да е наша още дълго. Отивам там по сантиментални причини. И не е само заради Таламаска и онези шестнайсет учени джентълмени, които скоро ще дойдат със своите касетофони и ще ме умоляват да изрецитирам всичко, което знам, в странноприемницата. Там е пълно и с археолози, които разкопават катедралата на свети Ашлар. Съвременният свят разкрива това място. И защо? Заради твоите проклети вещици.

— Не можеш да ги обвиняваш за това, нито пък мен, и ти го знаеш.

— Накрая ще се наложи да си намерим някое по-отдалечено местенце и друга легенда, която да ни пази. Но те не са мои приятели, не си мисли такова нещо. Не са.

Аш само кимна.

Храната бе сервирана — голяма салата за дребосъка и паста за Аш. В чашите имаше вино. То миришеше някак много странно.

— Твърде пиян съм, за да ям — каза Самюъл.

— Ще те разбера, ако си тръгнеш — каза Аш меко. — Щом си длъжен да го направиш, тогава вероятно трябва да го сториш.

Настъпи кратка тишина и малкият човек вдигна вилицата и започна да поглъща салатата, като я тъпчеше яростно в устата си. Парченца от храната падаха по чинията въпреки неговите старания. Като стържеше шумно с вилицата, той обра и последната маслина, последното сиренце, маруля. После отпи няколко големи глътки минерална вода.

— Е, сега мога да пийна още малко — рече накрая.

Аш изсумтя тихо — звук, който можеше да мине за смях, ако не бе толкова тъжен.

Самюъл се смъкна от стола и взе куфара си. Пристъпи към Аш и го прегърна през врата. Аш го целуна бързо по бузата, леко отвратен от грубата му кожа, но решен да не го покаже за нищо на света.

— Ще се върнеш ли скоро? — попита той.

— Не. Но ще се видим — каза Самюъл. — Грижи се за кучето ми. Много е обидчиво.

— Що го имам предвид.

— И се отдай на работата!

— Че на какво друго?

— Обичам те.

И Самюъл се заклатушка между масите, между хората, седнали около тях, и онези, които вече ставаха да си тръгват. Между гърбовете и лактите, които го притискаха от всички страни. Излезе през входната врата и мина покрай витрината. Снегът вече бе покрил косата му и рунтавите му вежди и бе оставил влажни петна по раменете му.

Малкият човек вдигна ръка за сбогом, после отмина и тълпата го погълна.

Аш взе чашата с мляко и я изпи на един дъх. Остави няколко банкноти под чинията си, взря се в храната, сякаш й казваше довиждане, и излезе от ресторанта. Тръгна по Седмо авеню, брулен от вятъра.

Когато влезе в спалнята си високо над улиците на града, Ремик го чакаше.

— Простудили сте се, сър.

— Нима? — измърмори Аш. Търпеливо позволи на Ремик да свали копринения му блейзър и крещящия шал. Облече сатенен халат, подплатен с вълна, взе кърпата, която Ремик му подаде, и попи влагата от лицето и косата си.

— Вашите приятели са пристигнали благополучно в Ню Орлиънс, сър — каза Ремик, докато смъкваше мокрите му чорапи и му обуваше сухи така сръчно, че пръстите му едва докосваха кожата на Аш. — Обадиха се точно след като излязохте. Самолетът вече лети обратно. Ще кацне след двайсетина минути.

Аш кимна. Кожените му чехли също бяха подплатени. Нямаше представа дали са нови. Не си спомняше. Като че ли изведнъж бе забравил всички дребни подробности. Умът му бе ужасяващо изпразнен от мисли и той почувства с пълна сила самотата и пустотата в своя дом.

Ремик вървеше като призрак към дрешника.

„Наемаме най-ненатрапчивите хора, а после те не могат да ни донесат утеха“, помисли си Аш. Онова, което предпочитаме, не може да ни спаси.

— Къде е младата Лесли, Ремик? Тук ли е?

— Да, сър, и явно има милиони въпроси към вас. Но вие изглеждате много изморен.

— Повикай я. Искам да поработя. Искам да се занимавам с нещо.

Тръгна по коридора към първия от своите кабинети — частния кабинет, отрупан с документи. Картотеката стоеше отворена — онази, която никой нямаше правото да подрежда и затова бе претъпкана с документи.

Лесли се появи след секунди, сияеща от вълнение и преданост, горяща от ентусиазъм.

— Господин Аш, следващата седмица има международно изложение на кукли. Току-що се обади една жена от Япония и каза, че сигурно ще искате да видите нейната работа. Уверили сте я в това, когато сте били в Токио. А и пропуснахте около двайсетина срещи, докато ви нямаше. Направих списък…

— Добре, седни и ще се заемем с работа.

Той се настани зад бюрото, като мимоходом отбеляза, че часовникът показва седем без петнайсет. Нямаше да го погледне отново, нито за миг, докато не почувства, че е минало полунощ.

— Лесли, остави сега всичко това. Имам някои идеи. Искам да ги запишеш. Няма значение в какъв порядък. Но е много важно да ми предоставяш списъка всеки ден, без изключение, и ще водиш бележки по развитието на всяка от тях. Ще отбелязваш онези, по които не е предприето нищо.

— Добре, сър.

— Пеещи кукли. Първият квартет — четири кукли, които пеят в синхрон.

— О, но това е прекрасно, господин Аш.

— Прототиповете трябва да се изработят така, че да не са прекалено скъпи; но не това ще е най-важното. Куклите трябва да звучат добре и да пеят дори след като паднат на пода.

— Да, сър… „паднат на пода“.

— Музей в небостъргач. Искам списък на двайсет и пет от най-подходящите свободни сгради в центъра, цени и всички останали подробности. Искам да направя музей в небето, за да могат хората да се качват и да се наслаждават на гледката от напълно остъклена галерия…

— И какво ще има в този музей, сър? Кукли?

— Да, кукли на определена тематика. Такива задачи ще получат две хиляди майстори на кукли. Ще искаме от тях да създадат три свързани фигури на тема „Човешкото семейство“. Не, четири фигури. Едната може да е дете. Описанията трябва да са точни. Но ще ми напомниш… Засега просто намери най-подходящата сграда.

— Да, сър, ще го направя — каза тя, като попълваше бележника си с писалка.

— А за пеещите кукли — всеки трябва да разбере, че накрая може да бъде събран цял хор. Едно дете или пък колекционер ще може през годините да събере цял хор, нали разбираш?

— Да, сър…

— Не искам да виждам никакви механични заготовки — всичко да е електронно, последна дума на техниката… и да се намери начин гласът на една кукла да се променя съобразно гласа на другата. Но това са подробности. Запиши…

— А материалите, сър? Порцелан?

— Не, не порцелан. В никакъв случай. Не искам да са чупливи. Помни, те не бива да се чупят, никога.

— Простете, сър.

— Аз ще проектирам лицата. Искам снимки, отвсякъде, искам да видя работата на всеки. Ако някоя старица в селце в Пиренеите прави кукли, искам да видя и нейната работа. Индия, защо нямаме никакви кукли от Индия? Знаеш ли колко пъти съм задавал този въпрос? Защо не получавам отговор? Напиши бележка до вицепрезидентите, до специалистите по маркетинг! Индия. Кои са майсторите на кукли в Индия? Мисля, че ще ида дотам, да, виж кое е най-подходящото време. Ще открия хора, които правят кукли, ако друг не може да…

Снегът валеше на парцали, прозорецът бе съвсем побелял.

Но всичко останало тънеше в мрак. Откъм улицата долитаха приглушени звуци, или пък бе от тръбите. Или от снега, който се трупаше по покрива. Или просто стъклото и стоманата на сградата въздишаха така, както въздиша дървото. Или самата сграда, с десетките си етажи, се полюшваше леко на вятъра като гигантско дърво в гората?

А той не спираше да говори, гледаше как малката й ръка движи яростно писалката. Говореше за имитации на големи монументи, малка пластмасова версия на катедралата в Шартр, в която ще могат да влизат деца. Най-важен беше мащабът, пропорциите. Ами ако направи и парк с огромен каменен кръг?

— О, да, имам специална поръчка за теб утре или пък вдругиден. Не, по-късно. Но го свърши. Иди долу, в частния музей…

— Да, сър?

— Френската кукла, виждала ли си я? Моята принцеса.

— О, да, сър, онази кукла.

— Да, високата кукла с перука, обувки, рокля, бельо и прочие. Всичко е оригинално. Най-важният експонат в изложбата.

— Да, сър. Знам я много добре.

— Ще я опаковаш, но лично ти, никой друг. Ще се увериш, че е добре уплътнена, а после… после ще я изпратиш на… — На кого? Дали беше подходящо да я изпраща директно на нероденото дете? Не, ще я изпрати на Роуан Мейфеър, нали така? Разбира се. А за Майкъл ще има друг сувенир — нещо също толкова скъпоценно, изработено от дърво. Някоя от много, много старите играчки — рицар на коня си например. Целият от дърво, с оригиналните окраски…

Не, това не беше подходящ подарък за Майкъл. Имаше друг, друг скъпоценен подарък, също толкова изискан като френската кукла. Нещо, което той искаше да попадне в ръцете на Майкъл.

Стана от бюрото и като направи знак на Лесли да не става, тръгна по коридора към спалнята си.

Беше я оставил под леглото — прост знак за Ремик, че това е нещо много ценно и слугите не бива да го докосват.

Коленичи, напипа я и я измъкна — светлината се отрази красиво на покритата със скъпоценности корица.

Изведнъж го връхлетя много стар спомен — болката, унижението, смехът на Ниниан, който му каза, че е направил ужасна глупост, като е изписал своята история на свещения език в стила на свещените книги.

Остана седнал на пода за един дълъг миг, с кръстосани крака, облегнат на ръба на леглото. После взе книгата. Да, тя бе за Майкъл. Майкъл, момчето, което обичаше книги. Майкъл. Той вероятно нямаше да може да я прочете, но това нямаше значение. Майкъл щеше да я пази не по-зле от Роуан. Тя щеше да разбере това.

Когато се върна в кабинета, той носеше книгата, увита в голяма бяла кърпа.

— А тази, тази книга, ще изпратиш на Майкъл Къри. Куклата — на Роуан Мейфеър.

— Куклата Брю ли, сър? Вашата принцеса?

— Да, точно нея. Много е важно как ще я опаковаш. Може да поискам и да отнесеш подаръците лично. Не бих понесъл мисълта, че куклата може да се счупи. Нито един от подаръците не бива да се изгуби. А сега да преминем нататък. Изпрати някой да ти донесе храна, ако си гладна. Тук има бележка, че нашата „Прима балерина“ е изчерпана от пазара. Кажи ми, че не е вярно.

— Вярно е.

— Пиши. Това е първият от седем факса, отнасящи се до „Прима балерина“…

И така те продължиха по списъка. Когато най-сетне Аш погледна към часовника, вече минаваше полунощ. Всъщност наближаваше един. Още валеше сняг. Дребното лице на Лесли бе пребледняло като платно, а той самият бе достатъчно изморен, за да заспи.

Потъна в голямото меко и празно легло, като смътно долавяше, че младата Лесли още кръжи наоколо и му задава въпроси, които той вече не чуваше ясно.

— Лека нощ, скъпа — каза й.

Ремик отвори за малко прозореца, както му бе наредено, и воят на вятъра заглуши всички останали звуци и съвсем навреме изличи всеки доловим шум, който се издигаше от тесните пространства между мрачните сгради. Леден полъх докосна лицето му и направи топлината на тежките завивки още по-приятна.

Не мечтай за вещици; не мисли за червените им коси; не мисли за Роуан в прегръдките ти. Не мисли за Майкъл, който държи твоята книга и й се възхищава, както никой друг, освен може би онези от ордена, които бяха предали Лайтнър. Не мисли как седите тримата; не се връщай в долината, не сега, не и за дълго; не върви сред каменните кръгове; не влизай в пещери; не се поддавай на изкушенията на смъртни красавици, които умират от допира ти… Не ги призовавай, за да не чуеш хладината, отчуждението и уклончивостта на гласовете им.

Когато вратата се затвори, той вече се унасяше.

Брю. Улицата в Париж; жената в магазина; куклата в кутията; големите очи се взират в него. И внезапната мисъл, хрумнала му на улицата, под един фенер — че ще дойде момент в историята, когато парите ще правят възможни всякакви чудеса, когато преследването на богатство, дори за отделния човек, може да има огромно духовно влияние върху хиляди хора… че в света на масовото производство, преследването на богатство може да доведе до безкрайна креативност.

В един магазин на Пето авеню, само на няколко крачки от тази врата, той бе видял Книгата на Келс^[1] — съвършена репродукция, направена с много умение и любов, на скъпоценната книга, създадена преди много време на Айона.

„За човека, който обича книгите“, щеше да напише на картичката за Майкъл. Видя го как се усмихва с ръце в джобовете, точно както Самюъл винаги държеше ръцете си в джобовете. Майкъл спеше на пода, а Самюъл стоеше над него и каза заваляно: „Защо Господ не ме е направил такъв?“. Беше твърде тъжно, за да се засмеят. И онова странно изказване на Майкъл, когато стояха до оградата на Вашингтон Скуеър, измръзнали от студ, и се чудеха защо хората стоят навън в такова време. Майкъл каза: „Винаги съм вярвал в нормалното. Мислех, че бедността не е нормална. Мислех, че е нормално, когато можеш да получаваш онова, което искаш“. Сняг, трафик, нощните скитници, очите на Майкъл, приковани в Роуан. А тя — някак далечна, тиха, не така склонна да говори като него.

Това не е сън. Това е просто тревога — тя се връща, оживява отново и го притиска. Как ли изглеждат, когато легнат заедно? Остава ли лицето й като издялано от лед? А той — прилича ли на сатир, излязъл от гората? Любов между вещици…

Дали Брю ще види това от полицата на камината?

„Защото имаше нещо в начина, по който я прегръщаше.“ Това щеше да напише на Роуан. И там щеше да е синеоката кукла, която ще се взира в нея сред диплите на плата в кутията. Той трябва да е в тон със синьото на очите й. Да не забрави да им поръча.

А Роуан и Майкъл щяха да решат дали да задържат тези скъпоценни подаръци до себе си, както той бе сторил век след век, като идоли, на които се молеше. Или щяха да ги дадат на бебето на Мона. Може би големите сини очи на куклата щяха да се взират в малкото дете. Дали щяха да съзрат в тях вещерската кръв, както той би я видял, ако посмееше да иде там след раждането на бебето. Дали ще посмее поне да ги зърне всичките — семейството с вещерска кръв — от прословутата градина, където навремето се бе разхождал Лашър, а сега останките му гниеха в земята. От градината, която може би криеше друг призрак, който се взира през малко, незабелязано зимно прозорче.