Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещиците от Мейфеър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Талтош

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Мария Вачева, Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-430-7

История

  1. — Добавяне

Петнайсет

— Виж, забрави какво си сторил, съвземи се — каза Томи. Пътуваха обратно към метрополията, защото той бе настоял. — Трябва да се държим така, сякаш нямаме нищо общо. Всички доказателства са унищожени, прекъснах подслушвателната линия. Няма да успеят да проследят нищо. Трябва обаче да се върнем там и да се държим сякаш нищо не се е случило, трябва да покажем колко сме опечалени от смъртта на Маркус. Това е всичко.

— Ще им кажа, че съм се разтревожил за Стюарт — каза Марклин. — Да, точно това ще им кажа. Ти също си се разтревожил за него. Той бе под такова ужасно напрежение.

— Може изобщо да не са забелязали. Може по-старите дори да не са разбрали, че ме няма.

— Ти не си открил Стюарт и сега се връщаш у дома. Схвана ли? Трябва да се върнеш.

— А после?

— От тях зависи — каза Томи. — Без значение какво ще се случи, ние трябва да останем там, за да не събудим подозрение. Ще се държим нормално. „Ама какво става, няма ли някой да ни обясни?“

Марклин кимна, но попита:

— Все пак къде е Стюарт? — Погледна към Томи. Той беше спокоен, както в Гластънбъри, когато Марклин бе готов да падне на колене, за да го убеди да се върне.

— Отишъл е да се види с Юри. Това е. Никой не подозира Стюарт, Марк. Теб може да са те заподозрели, заради онова, което си наприказвал. Сега се стегни, старче, ще го изиграем добре.

— Но докога?

— Откъде да знам? — отвърна спокойно Томи. — Най-малкото докато намерим някоя нормална причина да си тръгнем отново. Тогава ще се върнем в моя апартамент в „Риджънт парк“ и ще решим. Разбрахме ли се? Какво ще изгубим, ако останем в ордена? Но какво можем да спечелим?

— Кой тогава е убил Аарън?

Томи поклати глава. Сега гледаше пътя, сякаш Марклин се нуждаеше от навигатор. А и самият Марклин не бе сигурен, че няма нужда. Ако не познаваше много добре пътя, вероятно нямаше да се справи.

— Не съм сигурен, че трябва да се връщаме — каза Марклин.

— Това е глупаво. Те нямат идея какво точно се е случило.

— Откъде знаеш? — попита Марклин. — Господи, Юри може да им е казал! Томи, помисли малко. Вероятно не е редно да си толкова спокоен пред лицето на подобна опасност. Стюарт отиде да се види с Юри, вероятно той самият сега е в метрополията.

— Нима мислиш, че Стюарт не се е сетил да каже на Юри да стои настрани? Че в ордена има заговор и той не знае кой точно е замесен?

— Мисля, че ти би се сетил, вероятно и аз, но за Стюарт не съм сигурен.

— И какво, ако Юри е там? Те ще знаят за заговора, но няма да знаят за нас! Стюарт не би казал на Юри за нас, каквото и да се случи. Ти си този, който не мисли. Какво може да им каже Юри? Ще ги осветли за случилото се в Ню Орлиънс. И ако това попадне в досиетата… Да знаеш, вече почти съжалявам, че унищожих подслушвателната линия.

— Аз пък не съжалявам! — сопна се Марклин. Вече започваше да се дразни от деловото отношение на Томи, от абсурдния му оптимизъм.

— Страхуваш се, че няма да се справиш, нали? — попита Томи. — Страхуваш се, че ще се сринеш като Стюарт. Но, Марклин, трябва да разбереш, че Стюарт е бил цял живот в Таламаска. А какво означава Таламаска за мен и теб? — Томи се изсмя. — Боже, те направиха грешка с нас, нали, братко?

— Не, не са — отвърна Марклин. — Стюарт знаеше какво прави, че ние имаме смелостта да осъществим плана, който той не е могъл да реализира. Стюарт не направи грешка. Грешката е, че някой уби Антон Маркус.

— А и никой от нас не е бил там достатъчно дълго, за да разбере повече за този човек, за престъплението му и непредвидения инцидент. Това си е щастлива случайност, нали?

— Разбира се. Отървахме се от Маркус. Това е. Но какво ли се е случило по време на убийството? Елвера е говорила с убиеца. Той е казал нещо за Аарън.

— Няма ли да е чудесно, ако е бил от семейство Мейфеър? Някоя вещица с висок ранг. Казвам ти, искам да прочета цялото досие за вещиците Мейфеър, от кора до кора. Искам да знам всичко за тези хора! Сигурно има някакъв начин да се сдобием със записките на Аарън. Познаваш го, сигурно е записал всичко. — Вероятно е оставил кашони със записки. Трябва да са в Ню Орлиънс.

— Не избързваш ли твърде много, Томи? Юри може да е там. Стюарт може да се е пречупил. Те може да знаят всичко.

— Сериозно се съмнявам в това — каза Томи с маниера на човек, който има да мисли за много по-важни неща. — Марклин, отбивката!

Марклин за малко да я пропусне. Когато зави, навлезе в насрещното движение точно срещу една кола, но тя успя да отбие и той продължи напред. След секунди вече бе далече от магистралата и караше по шосето. Чак сега осъзна, че се е стегнал така силно, че чак челюстта го болеше от стискането на зъбите. Томи се взираше в него.

— Виж, стига си ме зяпал! — каза внезапно Марклин. Очите му пареха, което винаги означаваше, че е много ядосан, без да го осъзнава напълно. — Не аз съм проблемът тук. А те! А сега се успокой. Ще се държим естествено. И двамата знаем какво да правим.

Томи обърна бавно глава, докато минаваха през портите на парка.

— Сигурно се е събрал целият орден. Никога не съм виждал толкова много коли тук — каза Марклин.

— Ще имаме късмет, ако не са дали стаите ни на някой глух и сляп дъртак от Рим или Амстердам.

— Надявам се да са го направили. Това е идеално извинение да оставим всичко в ръцете на старата гвардия и да се ометем оттук.

Марклин спря колата на няколко ярда от един помощник, който насочваше колата пред тях към мястото за паркиране в другия край на двора. През всичките години Марклин не бе виждал толкова коли, паркирани тук.

Слезе и хвърли ключовете на момчето.

— Паркирай я, моля те, Хари — каза той и извади няколко банкноти, повече от достатъчно, за да предотврати всякакви възражения срещу това нарушаване на порядките. Тръгна към предната врата на къщата.

— Защо, по дяволите, го направи? — попита Томи, когато го настигна. — Опитвай се да следваш правилата, ако обичаш? Трябва да си невидим. Не казвай нищо. Не привличай внимание, разбра ли?

— Много си нервен — сопна му се Марклин.

Предната врата беше отворена, а коридорът — препълнен с мъже и жени. Беше много задимено и шумно като при антракт в театър.

Марклин спря. Всичките му инстинкти му нашепваха да не влиза. А цял живот бе вярвал на инстинктите си, доверяваше им се колкото и на разума си.

— Хайде, човече — изсъска Томи и го бутна напред.

— О, здравейте — каза един ведър стар джентълмен, който се обърна да ги посрещне. — И кои сте вие?

— Ние сме послушници — каза Марклин. — Томи Монохан и Марклин Джордж. Позволено ли е на послушници да влизат?

— Разбира се, разбира се — каза мъжът и отстъпи назад. Хората от тълпата зад него се обърнаха да ги погледнат и веднага изгубиха интерес към тях. Някаква жена шепнеше нещо на един мъж от другата страна на вратата. Когато срещна погледа на Марклин, тя ахна тихо от изненада.

— Тук нещо не е наред — каза Марклин под нос.

— Всички трябва да са тук, разбира се — каза ведрият мъж, — младите също. Когато нещо подобно се случи, всички се събират.

— Защо, по дяволите? — прошепна Томи. — Никой не харесваше Антон.

— Замълчи — каза Марклин. — Не е ли чудно как хората — например ти и аз — реагират на стреса?

— Не, за нещастие, изобщо не е чудно.

Запробиваха си път през тълпата. Навсякъде виждаха непознати лица. Всички пиеха вино или бира. Чуваше се френска, италианска, дори холандска реч.

В първия от официалните салони седеше Джоан Крос, заобиколена от непознати за Марклин хора, погълнати от някакъв сериозен разговор.

Стюарт го нямаше.

— Виждаш ли? — прошепна Томи в ухото му. — Те просто вършат това, което се прави след смъртен случай — събират се, говорят, като на парти. Това трябва да направим и ние. Разбираш ли?

Марклин кимна, но не му харесваше, никак не му харесваше. Обърна се назад към вратата, но тя вече бе затворена, или просто не се виждаше от тълпата. Зачуди се защо има толкова много непознати лица. Понечи да каже нещо на Томи, но той се бе отдалечил и говореше с Елвера и кимаше. Тя изглеждаше все така старомодно както винаги, тъмносивата й коса бе прибрана на кок на тила, очилата без рамки се бяха смъкнали на носа й. До нея стоеше Енцо — един доста лицемерен на вид италианец. Къде ли беше близнакът му?

Колко ли е ужасно да прекараш целия си живот на това място, помисли си Марклин. Дали щеше да посмее да попита за Стюарт? Със сигурност нямаше да попита за Юри. Анслинг и Пери му бяха казали, че той се обажда. Господи, какво да прави? А къде бяха Анслинг и Пери?

Галтън Пен, един от послушниците, си проправяше път през тълпата.

— Хей, Марк. Какво мислиш за всичко това?

— Ами не знам какво говорят хората тук — отвърна той. — Но пък и не ги слушам особено.

— Ами да поговорим, човече, преди да забранят всякакви разговори по темата. Нали знаеш как е в ордена. Нямат представа кой е убил Маркус. Никаква представа. Знаеш ли какво си мислят всички? Нещо, което не им се ще ние да разберем.

— Какво?

— Че е била някаква свръхестествена организация. Елвера е видяла нещо ужасяващо. Нещо страшно се е случило. Знаеш ли, Марк, много съжалявам за Маркус, но това е най-вълнуващото, което се е случвало, откакто ме приеха.

— Да, знам какво имаш предвид — отвърна Марк. — Не си ли виждал Стюарт?

— Не, изобщо, още от сутринта, когато отказа да стане директор. Ти беше ли тук тогава?

— Не, всъщност да — каза Марк. — Просто се чудех дали е излязъл.

Галтън поклати глава.

— Гладен ли си? Защото аз умирам от глад. Да хапнем нещо.

Нямаше да е лесно, никак. Но пък ако единствено идиоти като Галтън го заговаряха, щеше да се справи без съмнение.