Всички талтоши се раждат със знание за много неща — факти от историята, легенди, някои песни, нужни за изпълняването на определени ритуали. Знаят майчиния си език и езиците, които майка им е чувала, наследяват основните познания на майката, а вероятно и допълнителните.

Всъщност тази основна тяхна дарба е нещо като неразкопана златна жила в планина. Никой талтош не знае колко може да извлече от наследствената си памет. С известно усилие могат да бъдат открити изумителни неща. Някои талтоши дори могат да намерят пътя към дома, към Донелайт, макар че никой не знае точно как. Някои биват привличани от най-северния бряг на Унст, най-северния остров на Британия само за да погледнат към Бърафирт, до фара Мъкъл Флюга, за да се опитат да зърнат изгубената родна земя.

Обяснението за всичко това се крие в химията на мозъка. Вероятно то ще се окаже разочароващо просто, но ние няма да го разберем, докато не разберем защо сьомгата се връща в реката, в която се е родила, за да хвърли хайвера си, или защо някои видове пеперуди откриват пътя към точно определена част от гората, когато дойде време да се размножават.

Ние притежаваме и свръхестествен слух, силните шумове ни нараняват. Музиката е в състояние да ни парализира. Трябва да сме много, много внимателни с нея. Разпознаваме другите талтоши мигновено — по миризмата или по вида им; разпознаваме и вещиците, щом ги видим, и тяхното присъствие ни влияе много силно. Никой талтош не е в състояние да пренебрегне присъствието на вещица.

Ще изброя още особености на нашата раса в хода на моята история. Сега обаче искам да отбележа, че доколкото аз знам, ние всъщност нямаме по два живота, както си мислеше Стюарт Гордън, макар че сред хората вероятно е битувало подобно схващане. Когато открием най-дълбоките си спомени за нашата раса, когато се потопим дълбоко в миналото, започваме да осъзнаваме, че всичко това не може да са спомени на една-единствена душа.

Вашият Лашър е бил душа, която е живяла преди, да. Безутешна душа, която отказва да приеме смъртта и осъществява трагично, непохватно завръщане към живота, за което останалите плащат висока цена.

По времето на крал Хенри и кралица Ан талтошите са били просто легенда от Шотландските планини. Лашър не е знаел как да проучи спомените, с които се е родил. Майка му е била просто човек и той сам е решил да стане човек, както са постъпвали мнозина от талтошите.

Искам да отбележа, че за мен истинският живот започна, докато бяхме още народ на изгубената земя, а Британия бе земя на зимата. Ние знаехме за тази земя на зимата, но никога не бяхме ходили там, защото нашият остров бе винаги топъл. Моите най-стари спомени са от него. Те са изпълнени със слънце и като че са доста хаотични. За жалост избледняват под напора на събитията, които са се случили оттогава, под тежестта на продължителния ми живот и собствените ми впечатления.

Тази изгубена земя в най-северното море едва се забелязваше от брега на Унст, както вече казах. Гълфстрийм по онова време стопляше водите на морето, което миеше бреговете на нашия остров.

Но всъщност същинското убежище, където се е появила нашата раса, беше гигантски кратер на вулкан, широк с километри и превърнал се в огромна плодородна долина, оградена от страховити, но красиви скали. Същинска тропическа долина с безброй гейзери и топли извори, които образуваха малки поточета и накрая се вливаха в чисти и красиви езера. Въздухът винаги беше влажен, дърветата около езерцата и реките ставаха огромни, дори папратите достигаха гигантски размери. Имахме всякакви плодове — манго, круши, пъпеши — винаги в изобилие. А скалите бяха покрити от храсти с диви плодове и лози. Тревата бе винаги гъста и зелена.

Най-вкусни бяха крушите — те бяха почти бели. Най-хубавата храна от морето бяха омарите, мидите, раците, защото и те бяха бели. Плодовете на хлебното дърво също бяха бели, когато им свалиш кората. Имахме и мляко от козите, ако успеехме да ги хванем. То беше вкусно като млякото на нашите майки или на жените, които позволяваха на любимите си да сучат от тях.

В долината почти нямаше вятър, защото тя бе запечатана — ако не се броят два-три прохода към бреговете. А бреговете бяха опасни, защото макар че водата там бе по-топла, отколкото в Британия, все пак беше мразовита, а ветровете — свирепи. Можеха направо да те отнесат. Всъщност, ако някой талтош вземел решение да сложи край на живота си, което знам, че се е случвало, той просто излизал от долината и влизал в морето.

Мисля, макар че не знам със сигурност, че нашата земя беше остров, много голям, но все пак остров. Имаше обичай сред белокосите талтоши да обикалят земята ни по брега и са ми казвали, че това пътуване траело много дни.

Винаги сме познавали огъня, защото той извираше от недрата на земята в планините. Самата земя беше гореща, дори на места течаха малки струйки разтопена лава, които се изливаха в морето.

Винаги сме знаели как да се сдобием с огън и как да го поддържаме. Използвахме го, за да осветяваме дългите нощи през зимата, макар че нямахме име за нея и тя всъщност не беше истински студена. Понякога приготвяхме големи пиршества край огъня, но през повечето време това не беше нужно. Използвахме огъня и в кръговете, когато се раждаха талтоши. Танцувахме около него, понякога си играехме с него. Никога не съм виждал някой да се изгори.

Не зная колко далече са разнасяли ветровете семена, птици, корени, клони и изкоренени дървета, но знам, че всичко, което обича топлината, процъфтяваше на тази земя. Там се е зародил и моят народ.

От време на време някой от нас разказваше за пътувания до островите на Британия, които сега се наричат Шотландски или Оркни — дори до самите брегове на Шотландия. Островите на зимата, така ги наричахме, по-точно — островите на големия студ. Историите за тях бяха вълнуващи. Понякога се случваше талтош да бъде понесен от морето и да се добере до островите на зимата, където си правеше сал и се връщаше у дома.

Някои талтоши навлизаха в морето в търсене на приключения. Плаваха с плитки лодки от дървесни дънери. Ако имаха късмета да не потънат, те се завръщаха у дома полумъртви от студ и никога вече не се отправяха към земята на зимата.

Всички знаеха, че там има зверове, покрити с козина, които са готови да те убият. Имахме хиляди легенди, песни и поверия за снеговете на зимата, за мечките в горите, за леда, който плава на големи късове в езерата.

Понякога, но много, много рядко, някой талтош извършваше престъпление. Или се съвкупяваше без разрешение и раждаше нов талтош, който по някаква причина не беше желан. Както и нарочно да нарани смъртоносно друг. Но това се случваше много рядко. Само съм чувал за подобни неща. Никога не съм ги виждал с очите си. Тези изгнаници обаче биваха отвеждани в Британия с големи лодки и оставяни там да умрат.

Всъщност ние не познавахме смяната на сезоните, затова за нас дори лятото в Шотландия си беше смъртоносна зима. Измервахме времето единствено в лунни месеци, нямахме никаква представа за година.

Разбира се, има легенди по целия свят за време, когато още не е имало луна.

Това бе легендарното време преди началото на времето — или поне ние така си мислехме, но никой не си го спомняше.

Не мога да кажа колко дълго съм живял на тази земя, преди да бъде разрушена. Помня колко силна бе миризмата на талтошите там, но за нас тя бе естествена като въздуха. Едва по-късно започнахме да я различаваме от човешката.

Помня Първия ден, както го помнят всички талтоши. Родих се, майка ми ме обичаше, стоях с часове с нея и с баща ми, говорехме, а после отидох до високите скали точно под ръба на кратера, където седяха белокосите, които говореха ли, говореха. Аз суках от майка си дълги години. Знаех, че млякото ще пресъхне, ако жената не позволи и на други да сучат от гърдите й, и после няма да се появи, докато тя не роди отново. Жените не искаха млякото им да спира и обичаха да кърмят мъжете с него; това им доставяше върховно удоволствие, сученето, дразненето на зърната. Беше обичайно да легнеш с някоя жена и сученето бе своеобразно продължение на любовта. Семето на талтошите беше бяло, разбира се, като семето на хората.

Жените естествено също сучеха от други жени и дори се подиграваха на мъжете, че техните зърна не пускат мляко. Но и нашето семе се смяташе за нещо като мляко, не толкова вкусно, но по свой начин хранително и добро.

Сред мъжете имаше нещо като игра — да намерят някоя сама жена, да скочат върху нея и да сучат млякото й, докато другите не чуят протестите й и не ни разпъдят. Но никой не си и помисляше да направи друг талтош с тази жена! И ако тя наистина не искаше да сучем млякото й, ние спирахме след известно време.

Жените също понякога нападаха така друга жена. Най-вече красотата на жената събуждаше жаждата към този вид удоволствие, както и личните качества. Ние винаги сме имали различни индивидуалности, макар че всички през повечето време бяхме в добро настроение.

Имахме много обичаи, но не си спомням да е имало закони.

Смъртта сполиташе талтошите единствено при нещастни случаи. Ние сме игриви по природа, физически силни и безстрашни. Мнозина умираха при инциденти — падаха от някоя скала или пък се задавяха с парче праскова например. Някои биваха нападани от диви гризачи, които отваряха рани, чието кървене не можеше да бъде спряно. Талтошите рядко, даже почти никога, не чупят костите си като млади. Но щом кожата ни загуби бебешката си мекота и в косите се появят няколко бели косъма, тогава можем да загинем, ако паднем от скалите. Мисля, че повечето талтоши умираха именно на такава възраст. Сред нас имаше белокоси, руси, червенокоси и чернокоси. Малцина бяха със смесен цвят на косата и, разбира се, младите бяха многократно повече от възрастните.

Понякога в долината върлуваха епидемии, които доста намаляваха броя ни. Най-тъжните ни истории описваха точно такива събития.

Аз обаче и до днес не зная каква е била тази болест. Тези, които убиват хората, като че не могат да убият нас.

„Спомням“ си болестта и как кърмеха болните. Родих се със знанието как да намеря огън и да го занеса в долината. Знаех как да създам огън, така че да не трябва да го търся в планината, макар че това бе най-лесният начин. Знаех как да си сготвя миди на огъня. Знаех как да си направя черен туш за рисуване от въглените.

Но да се върнем на въпроса за смъртта — при нас нямаше убийства. Идеята, че един талтош е способен да убие друг, ни се струваше невъзможна. Всъщност понякога при сбиване някой можеше да бутне друг от скалата и той да падне и умре, но това пак се смяташе за „инцидент“. Извършителят не беше фактически убиец, макар че другите го осъждаха заради безразсъдното му невнимание и го изпращаха в изгнание.

Белокосите, които обичаха да разказват истории, бяха живели най-дълго, разбира се, но никой не ги смяташе за стари. И ако някоя нощ заспяха и не се събудеха на сутринта, всички решаваха, че са умрели от инцидент, който обаче никой не е видял. Белокосите имаха много тънка кожа, толкова тънка, че вените личаха под нея; те често губеха и миризмата си. Но въпреки това ние нямахме понятие за възраст.

Да бъдеш стар означаваше да знаеш най-дългите и най-хубавите истории, да разказваш историите, които си научил от талтоши, които вече не бяха сред нас.

Тези истории се разказваха в свободен стих или пък се пееха, понякога се изливаха като поток от ярки образи и ритъм, на късчета мелодия и много смях. Да, беше прекрасно да слушаш истории, беше великолепно. Това бе духовното измерение на нашия живот.

А кое беше материалното? Не съм сигурен, че имаше такова в същинския смисъл на това понятие. Никой не притежаваше нищо, освен вероятно музикалните си инструменти или пък багрилата за рисуване. Но дори тях си разменяхме съвсем свободно.

Всичко беше много лесно.

Понякога на брега биваше изхвърлен мъртъв кит и когато месото му изгниеше, ние вземахме костите и правехме разни неща от тях. Но за нас те бяха само играчки. Обичахме да копаем в пясъка и под канарите, за да ги събаряме по склоновете, просто така, за забавление. Харесваше ни и да оформяме малки фигурки и топчета от кост с някой остър камък.

Разказвачеството обаче беше най-уважаваният талант, както и умението да си спомниш не само това, което е съхранила собствената ти памет, но и спомените, разказани от други хора.

Разбирате какво искам да кажа. Нашите понятия за живот и смърт бяха основани на тези специфични условия и схващания. За талтошите послушанието беше нещо естествено. За нас беше съвсем нормално да проявяваме търпимост. Рядко се срещаха бунтари или фантазьори. Поне докато кръвта ни не се смеси с човешката.

Имаше много малко белокоси жени, вероятно една на двайсет белокоси мъже. И тези жени бяха много търсени, защото изворите им бяха пресъхнали, като този на Теса, и не бяха способни да родят, когато се отдадат на мъж.

Всъщност ражданията убиваха жените — но никой не смееше да го признае. Те отслабваха жените и ако някоя не умираше веднага след четвъртото или петото раждане, почти винаги след това заспиваше за дълго и впоследствие си отиваше. Много жени изобщо не искаха да раждат или пък го правеха само веднъж.

Раждането идваше винаги след съвкупяването на истински талтоши. Едва по-късно, когато се смесихме с хората, имаше жени, които биваха изтощавани, като Теса, от многобройните помятания. Но талтошите с човешка кръв имаха много специфични черти, които ще обясня по-късно. А и кой може да знае дали самата Теса не е имала потомство? Напълно е възможно.

По принцип обаче жените искаха да родят. Но не и скоро след като самите те се появят на бял свят. Мъжете постоянно искаха да заплождат жените, защото това им носеше удоволствие. Но никой, който знае, че съвкуплението ще създаде дете, високо колкото майка си, или дори по-високо от нея, не би си помислил да го направи просто за удоволствие.

Жените се любеха с други жени за удоволствие и то по много начини. Мъжете също го правеха с мъже, или пък си намираха някоя белокоса красавица, която вече можеше да се люби само за удоволствие. Случваше се и някой мъж да бъде обграден от няколко млади девици, нетърпеливи да родят дете. Най-хубаво беше да откриеш жена, която може да роди шест или седем деца, без да пострада от това. Или пък да намериш млада жена, която по някаква причина не може да ражда изобщо. Сученето беше огромно удоволствие; беше прекрасно да се събираме на групи и да го правим. Жените често изпадаха в екстаз от наслада. Всъщност те можеха да получат от кърменето такова удоволствие, каквото нищо друго не им носеше.

Не си спомням да е имало изнасилвания; не си спомням екзекуции; не си спомням някой да е проявявал злоба.

Спомням си спорове, разговори, дори понякога свади между партньори, но те винаги се разиграваха словесно — с песни и думи.

Не си спомням някой да е проявявал лош нрав или жестокост. Не си спомням непросветени души. Всички се раждахме научени на нежност, доброта, знаехме стойността на щастието, присъщи ни бяха любовта към удоволствието и желанието да го споделяме с другите.

Мъжете се влюбваха до полуда в жени и обратно. Разговаряха с дни и нощи; после заедно вземаха решение дали да се съвкупят. Или пък решаваха никога да не го правят.

Раждаха се повече жени. Или поне така се говореше. Никой не ги броеше. Мисля, че наистина се раждаха повече жени, но пък те умираха по-лесно. Според мен това е причината, поради която мъжете бяха толкова нежни с тях — защото знаеха, че може да умрат. Жените губеха силата на телата си; простодушните жени бяха обичани, защото постоянно бяха весели и доволни от живота, не се страхуваха да раждат. С две думи, жените много приличаха на деца, мъжете също.

Ако някой загинеше при инцидент, се извършваше нещо като церемониално съвкупяване, за да бъде заместен мъртвият с нов талтош. Така и епидемиите от чума бяха последвани от разгул и оргии, за да се възобнови расата ни.

Никога не сме изпитвали лишения. Земята ни никога не се пренасели. Хората никога не се караха за плодове, за яйца или пък за мляко. Имаше по много от всичко. Беше много топло, много красиво, имаше от всичко в изобилие.

Това беше рай, това беше Едем, това бе златното време, за което всички хора говорят — време преди боговете да се разгневят, преди Адам да изяде фаталната ябълка, време на блаженство и изобилие. И аз го помня. Аз живях в него.

Нямахме някакви закони.

Помня ритуали — танци, песни, кръгове от хора, като всеки се движеше обратно на кръга вътре в него. Помня, че имаше мъже и жени, които свиреха на гайди и на барабани, дори на струнни арфи, които бяха малки и понякога направени от мидени черупки. Помня, че се събирахме на групи и носехме факли, като се катерехме по най-опасните скали само за да проверим дали можем да го направим, без да паднем.

Помня, че някои от нас рисуваха по скалите и в пещерите около долината. Понякога се отправяхме на целодневно пътуване, за да ги обходим всичките.

Считаше се за неприлично да рисуваш твърде много наведнъж; всеки художник си правеше бои от пръст, от кръвта си или от кръвта на някоя нещастна планинска коза или овца, която бе паднала от склона, както и от други естествени материали.

На различни периоди цялото племе се събираше, за да оформи множество кръгове. Поне се смяташе, че се събират всички. Никой не беше сигурен.

Друг път се събирахме в малки, единични кръгове и създавахме вериги на паметта, но както ние ги разбирахме, а не както Стюарт Гордън ги описа пред вас.

Някой например ще извика: „Кой помни нещо от много, много отдавна?“.

И друг ще започне да разказва история, чута от белокосите преди много време, история, която е слушал като новороден. Тези приказки се смятаха за най-старите възможни, докато някой не надигнеше глас и не разкажеше други — още по-стари.

Останалите също споделяха най-ранните си спомени; всички спореха или добавяха по нещо, за да доразвият историите на другите. Така много събития бяха подреждани в тяхната последователност и описвани в цялост.

Това бе очарователно явление — последователността, дълга серия от събития, свързани от нечие въображение или схващане. Това бе нещо специално. Това бе нашето най-висше умствено постижение, освен музиката и танците.

Такива последователности никога не бяха претъпкани със събития. Интересуваше ни предимно смешното в тях или пък леките отклонения от нормалното и, разбира се, красивите неща. Много обичахме да говорим за красиви неща. Ако се родеше жена с червена коса, всички бяхме възхитени.

Ако някой мъж пораснеше повече от останалите, и това бе възхитително. Ако някоя жена бе надарена с умението да свири на арфа, това също бе възхитително. Ужасните инциденти се споменаваха много рядко и рядко ги помнехме. Имаше и истории за пророци — талтоши, които твърдяха, че чуват гласове и предсказват бъдещето — но те бяха доста голяма рядкост. Имаше и истории, описващи целия живот на някой музикант или художник, или пък на червенокоса жена, или на строител на лодки, който е рискувал живота си, за да отплава до Британия, и се е завърнал у дома, за да разкаже своята история. Имаше и истории за красиви мъже и жени, които никога не са се съвкупявали. Те бяха най-търсените, защото след като се съвкупяха, губеха очарованието си.

По време на дългите дни най-често играехме на игри на паметта — такива дни се редуваха с нощи с продължителност едва три часа. Е, всъщност имахме някакво понятие за сезони, базирано на смяната на светлината с мрака, но то никога не е било нещо важно за нас, защото нищо особено не се променяше в живота ни през дългите дни на лятото или късите дни на зимата. Така че ние не деляхме времето на сезони. Не следяхме ревностно смяната на светлината с мрак. Лудувахме повече през дългите дни, но нищо повече. По-късите дни бяха също толкова топли; всичко растеше в изобилие. Нашите гейзери никога не пресъхваха.

За мен сега е най-важна именно тази верига на паметта, това ритуално припомняне. След като поехме към земята на големия студ, това бе начинът да опознаваме самите себе си, да помним кои сме били. Припомнянето беше изключително важно за нас, докато се борехме да оцелеем в планините на Шотландия. Ние, които нямахме писменост, само така можехме да съхраним знанието.

Но тогава, още в изгубената земя, за нас то бе просто игра.

Най-сериозното нещо, което можеше да се случи, бе раждането. Не смъртта, която бе страшна, тъжна, но безсмислена, а раждането на нов талтош.

Считахме всеки, който не приемаше това достатъчно на сериозно, за глупак.

За да се случи съвкупяване, пазителките на жената трябваше да решат дали тя може да го направи, а мъжете трябваше да дадат позволението си на конкретния мъж.

Знаеше се, че децата винаги приличат на родителите си, че порастват веднага и носят чертите на единия или на другия, или и на двамата едновременно.

Затова мъжете яростно се възпротивяваха, когато някой мъж със слаба физика искаше да се съвкупи с жена, макар че традицията повеляваше всеки да го направи поне веднъж.

А колкото до жените — там въпросът беше дали тя осъзнава колко трудно е да износи и роди това дете? Трябваше да знае, че ще я боли, че тялото й ще отслабне много, че дори може да кърви след това, че може да умре, когато детето излезе от утробата й или малко по-късно.

Освен това се смяташе, че някои комбинации са по-подходящи от останалите. Всъщност това бе основната причина, поради която се водеха споровете. Те никога не бяха кървави, но можеха да станат доста шумни. Талтошите обичаха да се надвикват или да реват един срещу друг на своя бърз, подобен на жужене език, докато другият не се изтощи и вече не може да съобразява.

А много, много рядко се появяваше по някой изключителен мъж или жена, който бе смятан за съвършен в тяло и лице — така висок, така добре сложен, че съвкупяването с него и съответно създаването на красиво потомство се смяташе за огромна чест. Съперничеството за тези талтоши често водеше до състезания и игри. Всъщност имаше много такива.

Но това са най-болезнените и тежки спомени за мен, затова няма да ги разказвам сега. Може би защото само тогава съм узнавал що е отчаяние. Освен това ние изоставихме тези ритуали, когато се преместихме в земята на зимата. Там имахме твърде много истински мъки и грижи.

Когато най-сетне се получеше разрешение за съвкупяване — помня, че веднъж се наложи да искам разрешение от двайсетина души и да споря и чакам с дни — племето се събираше, оформяше кръг, а после друг и друг, докато не стигнат толкова далече и разберат, че в крайна сметка няма да могат да виждат нищо.

Започваха да бият барабаните и всички се впускаха във вихъра на танца. Ако беше нощ, палехме факли. Двойката се прегръщаше и продължаваше любовната игра толкова дълго, колкото можеше да издържи, преди да настъпи финалният момент. Това бе продължителен празник. Ако продължеше час — беше хубаво, ако продължеше два часа — беше върховно. Мнозина обаче успяваха да издържат повече от час и половина. Както и да е — когато се осъществеше съвкупяването, то също бе изумително продължително. Колко точно, не зная. Но мисля, че много повече, отколкото хората или талтоши, родени от хора, биха издържали. Може би час, може би повече.

Накрая любовниците се разделяха, защото щеше да се роди нов талтош. Майката се издуваше болезнено. Бащата протягаше ръце, за да поеме дългото непохватно дете, което излизаше от утробата й. Стопляше го с ръцете си и го слагаше да суче.

Всички се приближаваха да видят това чудо, защото детето от седемдесет-осемдесет сантиметра се издължаваше почти веднага. Често то достигаше пълния си ръст през следващите петнайсет минути или дори по-малко. Косата му порастваше, пръстите му се издължаваха, а нежните кости на тялото му, така гъвкави и силни, порастваха неимоверно. Главата ставаше три пъти по-голяма за това време.

Майката лежеше като мъртва и спеше майчински сън. Детето обаче лежеше до нея, говореше й и тя всъщност не спеше наистина, а говореше и пееше на малкото, въпреки пълното си изтощение. Опитваше се да формира у него първите спомени, които то никога няма да забрави.

Ние обаче забравяхме.

Ние сме много склонни да забравяме. Затова говорехме, за да помним, за да запечатваме в паметта си. Говоренето беше удар срещу ужасната самота на забравата, срещу ужасното невежество, срещу тъгата. Или поне така си мислехме.

Новороденото, мъжко или женско, но по-често женско, предизвикваше огромна радост. За нас появата му бе нещо повече от обикновено раждане на дете — то означаваше, че животът на племето процъфтява, че животът на племето ще продължи.

Разбира се, никога не сме се съмнявали в това, но имаше легенди за времена, когато това не е ставало, времена, в които жените се съвкупявали и са се сдобивали с недъгаво поколение или изобщо не са имали такова. Когато нашият вид е намалявал значително. Понякога чумата правела жените, дори и мъжете, стерилни.

Родителите много обичаха детето и се грижеха за него, макар че ако беше момиче, след време то отиваше да живее там, където живееха само жени. Всъщност това дете олицетворяваше любовта между мъжа и жената. Те не се стремяха да се обичат и любят по някакъв друг, потаен начин. Всичко се заключаваше в раждането на това дете, ние нямахме понятие за брак или моногамия, или пък за вярност към една жена. Напротив, това ни се струваше опасно и дори глупаво.

И все пак понякога се случваше. Сигурен съм в това. Мъж и жена се обичаха толкова много, че не искаха да се разделят. Не помня обаче да се е случвало с мен самия.

Нищо не пречеше хората да се срещат, любовта и приятелството не бяха романтични; те бяха нещо чисто.

Има още много неща, които мога да ви разкажа за нашия начин на живот — за нашите песни, за естеството на споровете ни, които вие сигурно ще сметнете за абсурдни, и за грешките, които непохватните млади талтоши неизбежно правеха. На острова имаше малки бозайници — нещо като маймунки — но дори и не помисляхме да ги ловим и ядем. Подобна идея би била изключително вулгарна.

Мога да опиша и какви жилища си строяхме, защото имаше много видове. Както и скромните украшения, които носехме. Не харесвахме дрехите, нито имахме нужда от тях и не искахме нещо мръсно да се докосва до кожата ни. Мога да ви опиша нашите лодки и колко нескопосни бяха. Мога да ви опиша хиляди такива неща.

Случваше се да се промъкваме тайно в жилището на жените само за да ги видим как правят любов. Но те ни откриваха и настояваха да си тръгнем. По скалите имаше пещери и малки скални ниши до бълбукащи извори, които се бяха превърнали в истински светилища на любовта както за жени, така и за мъже.

В този рай не познавахме скуката. Имаше твърде много неща за правене. Можеше да лудуваме с часове по морския бряг, дори да плуваме, ако се осмелим. Можеше да събираме яйца, плодове, да танцуваме или пеем. Художниците и музикантите бяха най-трудолюбиви. Както и строителите на лодки и хижи.

Имаше големи възможности за развитие на ума. Мен лично ме смятаха за много умен. Правеха ми впечатление някои особености, които другите не забелязваха. Виждах например, че някои миди в топлите басейни растат по-бързо, когато са озарявани от слънцето, или че някои гъби растат най-добре през мрачните дни. Много обичах да изобретявам разни неща — например прости лифтове от лози и кошници от съчки, с които можехме да сваляме плодовете от върховете на дърветата.

Но колкото ми се възхищаваха за това, толкова ми се и смееха. Смятаха подобни изобретения за ненужни.

Тежката работа бе непозната за нас. Всеки ден откриваше пред нас милиони възможности. Никой не се съмняваше в съвършената ценност на удоволствието.

Болката бе нещо лошо.

Ето защо раждането събуждаше подобно благоговеене и предпазливост. Защото то означаваше огромна болка за жената. Разбира се, жената при талтошите не бе роб на мъжа. Тя често бе силна колкото него. Хормоните у нея обаче създаваха съвсем различна химия.

Раждането — това съчетание на болка и удоволствие — бе най-голямата мистерия в нашия живот. Всъщност то бе единствената мистерия.

Вече знаете всичко необходимо. Нашият свят бе свят на хармония и истинско щастие, свят със само една велика мистерия и множество малки чудеса.

Това беше рай и никога няма да се роди талтош, който да не си спомня тази изгубена земя на хармонията — без значение колко човешка кръв тече във вените му и колко далеч е от своите предци. Никога няма да се роди такъв талтош.

Лашър със сигурност си я е спомнял. Емалет — също.

Историята на този рай тече във вените ни. Ние го виждаме, чуваме песните на птиците, чувстваме топлината на вулканичните извори. Усещаме вкуса на плодовете; чуваме гласовете на певците и сами подемаме техните песни. И знаем, знаем нещо, в което хората тайно вярват — че този рай може да настъпи отново.

Преди да преминем към катастрофата и земята на зимата, нека добавя още нещо.

Вярвам, че сред нас е имало и лоши талтоши, които са извършвали жестокости. Това сигурно са били убийците или пък онези, които са били убивани. Сигурен съм, че трябва да е било така. Но никой не говореше за това! Подобни неща не присъстваха в нашите истории! Така че ние нямахме памет за кървави инциденти, за изнасилвания, за яростно съперничество между мъже. У нас надделяваше огромният ужас пред насилието.

Как точно е било осъществявано правосъдието, не знам. Нямахме лидери в тесния смисъл на думата, имахме групи от мъдреци, които някак се привличаха взаимно и оформяха нещо като елит, към който се обръщахме при нужда.

Друга причина да вярвам, че жестокости трябва да са се случвали, бе това, че ние имахме понятия за Добър и Зъл бог. Разбира се Добрият бог беше онзи или онази (божествеността му не бе разграничена по пол), който ни е дал земята, създал ни е и ни е дарил с удоволствия. Злият бог бе създал ужасната земя на суровия студ. Той се радваше на злополуките, при които умираха талтоши; и понякога дори сам се вселяваше в някой от нас, но много, много рядко!

Ако около тази смътна религия е имало някаква митология, то аз не съм я чувал. Ние не правехме кървави жертвоприношения, нито се опитвахме да умилостивяваме боговете. Възхвалявахме Добрия бог с песни и стихове и с танцуване в кръгове. Когато танцувахме около съвкупяваща се двойка, бяхме най-близо до него.

Постоянно си спомням по някоя от тези стари песни. От време на време привечер слизам от кулата и тръгвам по улиците на Ню Йорк — съвсем сам, смесвам се с тълпата и пея песните, които си спомням. Тогава усещането за онази изгубена земя се връща при мен. Чувам барабаните и гайдите, виждам мъжете и жените, които танцуват в кръгове. Да, спокойно можеш да вършиш това в Ню Йорк, никой няма да ти обърне внимание. Това ме забавлява изключително много.

Понякога срещам и други, които си пеят по улиците или пък си говорят нещо на висок глас. Те се приближават към мен, бърборят ми нещо или ми пеят, а после си отиват. С други думи, аз съм добре приет от лудите в Ню Йорк и макар че сме самотници, ние се срещаме в тези редки моменти. Сред здрача на големия град.

След това аз излизам с колата и раздавам палта, вълнени шалове на онези, които имат нужда от тях. Понякога изпращам Ремик, моя прислужник, да свърши тази работа. Често каним хора от улицата да преспят във фоайето, храним ги и им осигуряваме постеля. Но ако някой от тях се скара с друг, ако извади нож, се налага да излязат отново навън, на снега.

О, това ме подсеща за още един капан в живота ни на изгубената земя. Как можах да забравя! Винаги се случваше по някой от нас да бъде пленен от музиката и да не може да се откъсне. Ако биваше пленяван от музиката на останалите, те спираха, за да го освободят. Но можеше да бъде пленен и от собствената си песен и тогава продължаваше да пее, докато не падне мъртъв. Или пък продължаваше да танцува, докато не умре.

Често съм бил омагьосван от музиката, танца и римите. Но винаги съм се пробуждал от тях — или музиката сама доживяваше своя край, или аз сам се изморявах. Както и да е, за мен това не е смъртна опасност. Мнозина бяха като мен, но все се случваше и някой да умре по този начин.

Всички мислеха, че талтош, който е умрял по време на танц или докато пее, е отишъл при Добрия бог.

Но никой не говореше много за това. Ние избягвахме да мислим за смъртта. Забравяхме всичко неприятно. Това бе един от основните ни идеали.

Бях живял дълго преди да настъпи катаклизмът. Но не знам как да измеря това време. Нека кажем, че са били двайсет или трийсет години.

Катаклизмът бе изцяло природно дело. По-късно се говореше, че римските войници или пиктите са ни прогонили от острова, но това не е вярно. В изгубената земя никога не бяха стъпвали човешки същества. Ние не познавахме хората, познавахме само своя вид.

Едно огромно разместване на земните пластове разтресе нашия остров и той започна да се разкъсва. Катаклизмът започна с леки трусове, облаци дим покриха небето. Гейзерите започнаха да бълват гореща вода и попарваха хората. Езерата станаха толкова топли, че не можехме да пием от тях. Земята започна да се тресе с тътен и това не спираше ни денем, ни нощем.

Много от нас загинаха. Рибите в езерата измряха, птиците избягаха към скалите. Мъжете и жените бягаха във всички посоки, за да намерят убежище, но такова нямаше и те се връщаха обратно.

Най-сетне, след неизброими жертви, цялото племе построи салове и лодки, кой както можа, и се отправихме към земята на суровия студ. Нямахме друг избор. Нашата земя ставаше все по-опасна с всеки изминал ден.

Не знам колко от нас останаха там. Не знам и колко заминахме. Строихме лодки цял ден и цяла нощ и навлязохме в морето. Мъдрите помагаха на глупавите — всъщност така деляхме старите от младите — и на десетия ден, доколкото мога да пресметна сега, аз отплувах с две от моите дъщери, двама мъже, които обичах, и една жена.

И същия този следобед от бреговете на земята на зимата аз видях с очите си как родната ми земя потъва в морето. Същия този следобед започна истинската история на моя народ.

Тогава започнаха нашите мъки и страдания, тогава познахме що е храброст и саможертва. Тогава познахме всичко онова, което човеците смятат за свещено, което се ражда от трудностите, от борбата и от стремежа към съвършенство, всичко, което може да се роди в ума едва след окончателната загуба на рая.

Видях от една висока скала как огромният катаклизъм достигна кулминационната си точка; оттам видях как земята ни се разкъсва на парчета и потъва в морето. Оттам видях малките фигурки на талтошите, които се давеха. Оттам видях как огромните вълни мият подножието на скалите и хълмовете, нахлуват в скритата долина и заливат горите.

Моите спътници казаха, че сега Злият бог триумфира. И тогава за първи път нашите песни и приказки се изпълниха с мъка и печал.

Сигурно е било късно лято, когато избягахме в земята на големия студ. Но беше наистина много студено. Водата, която миеше бреговете, бе така мразовита, че талтошите изпадаха в безсъзнание. Веднага разбрахме, че вече никога няма да познаем топлината.

Но истинският студ на зимата бе нещо извън нашите представи. Повечето талтоши, които избягаха от изгубената земя, измряха през първата зима. Оцелелите се размножаваха яростно, за да съхранят расата. Но тъй като нямахме представа, че зимата ще се върне отново, мнозина измряха и през следващата година.

Ориентирахме се в цикъла на сезоните може би към третата или четвъртата година.

Но тези първи години бяха време на неистово суеверие, безкрайни разговори и разсъждения защо сме били прогонени от нашата земя и защо снегът и вятърът идват, за да ни убият. Или пък защо Добрият бог се е обърнал срещу нас.

Моята склонност към разсъждения и изобретяване на разни неща ме превърна в безспорен лидер. Но всички бързо се научиха на много неща. Например колко топла би могла да бъде рунтавата меча кожа и тази на други едри животни, когато загинат. Дупките в земята определено бяха по-топли от пещерите. Ние си издълбавахме подземни домове с покриви от дървесни стволове и камъни.

Знаехме как да запалим огън и много скоро станахме доста добри в това, не оставяхме огън да гори напразно между скалите. С течение на времето талтоши изобретиха колелото или нещо подобно на него, както и груби каруци, с които пренасяхме храната и болните.

Постепенно онези от нас, които оцеляха през зимите на студената земя, започнаха да се учат на много ценни умения и предаваха знанията си на младите. За първи път обръщахме внимание на подобни неща. Кърменето се превърна в начин на оцеляване. Всички жени раждаха поне по веднъж, за да се преборим с нарастващата смъртност.

Ако животът не бе така труден, това време сигурно можеше да се нарече време на огромна съзидателност. Мога да изброя доста открития, направени именно тогава.

Достатъчно е да кажа, че се превърнахме в ловци-събирачи от най-примитивния вид, макар че не ядяхме месото на животните, освен ако не умирахме от глад, и се развивахме по съвсем различен път от човешките същества.

Големите ни мозъци, свръхразвитият ни вербален капацитет и странната смесица от силен инстинкт и интелигентност — всичко това ни правеше по-умни, но и по-непохватни, по-проницателни, но и по-неразумни в много отношения.

Разбира се, породиха се и свади, като резултат от недоимъка или пък когато трябваше да се направи избор — например по кой път да тръгнем, за да уловим плячката. Няколко групички се отделиха от племето и поеха в различни посоки.

По това време вече бях утвърден лидер и честно да си призная, не виждах друг, достоен за това. Познаваха ме само по име — Ашлар — тъй като нямахме титли. Упражнявах огромно влияние над останалите и живеех в непрекъснат страх, че те могат да се изгубят, да бъдат разкъсани от диви животни, да се наранят взаимно или да пострадат по друг начин. Да, свадите и сбиванията вече се бяха превърнали в ежедневие.

Все пак с всяка изминала година ние придобивахме нови и нови умения. И като преследвахме плячката си на юг или пък просто водени от инстинкта или случайността, ние се придвижихме към по-топли земи, където лятото бе по-продължително. Едва тогава започнахме да жадуваме за него и да осъзнаваме напълно смяната на сезоните.

Научихме се да яздим диви коне само за забавление. Това се превърна в нещо като спорт за нас. Но не смятахме, че те могат да бъдат опитомени. В каруците си впрягахме волове, макар че в началото ги теглехме сами.

В тези времена ние ставахме все по-религиозни. Аз призовавах Добрия бог всеки път, когато хаосът отново се спуснеше над нас, и го молех да приведе живота ни в ред. Около два пъти годишно се провеждаха дори екзекуции.

Не мога да кажа много повече за тези векове, но те бяха уникален период между времето на изгубената земя и появата на хората. Повечето от наученото, разбраното и започнатото бе съсипано, ако мога така да се изразя, когато дойдоха хората.

Достатъчно е да кажа, че станахме високоразвита общност, която боготвореше Добрия бог чрез танци и ритуали, както сме правили винаги. Все още играехме на веригата на паметта и се придържахме към стриктни правила на поведение, само че сега мъжете „помнеха“ още от раждането си как да бъдат жестоки, как да се бият и как да побеждават. А жените се раждаха със спомена за страха.

Няколко странни събития оказаха невероятен ефект върху нас, много по-голям, отколкото сме предполагали.

Още мъже и жени бяха стигнали до брега на Британия. Чухме от други талтоши, че те са изпълнени с омраза и са станали жестоки като животни. Талтошите ги убивали, за да се защитят. Но странните хора, които не бяха талтоши, оставяха след себе си гърнета от чуплива земя, изрисувани с красиви картини, и оръжия, направени от магически камък. Те създаваха и малки създания, подобни на маймунки, но без козина и съвсем беззащитни, които вероятно бяха техните малки.

Това ни накара да си мислим, че са животни, защото според нас само животните раждаха безпомощни малки, но дори те не бяха така беззащитни като тези малки създания.

Талтошите обаче бяха милосърдни към тях. Кърмеха ги и ги пазеха. Ние бяхме чували толкова много за тези създания, че накрая купихме пет от тях, които вече не плачеха през цялото време и знаеха да ходят.

Продължителността на живота им не бе голяма. Може би около трийсет и пет години. Но за това време се променяха изключително много. Превръщаха се от малки врещящи розови създания във високи, силни същества и после в съсухрени, слаби старци. За нас те определено бяха животни и не мисля, че се отнасяхме към тези примитивни същества по-добре, отколкото те се отнасяха с кучетата.

Те не бяха умни, не разбираха нашата бърза реч. Всъщност, оказа се, че ни разбират, когато говорим по-бавно, но те самите нямаха свой език.

Ние смятахме, че те се раждат глупави, с не повече вродено знание, отколкото у птичка или лисица; и макар че притежаваха повече разсъдък от животните, винаги си оставаха сравнително слаби, малки и покрити с отвратителни косми.

Когато някой мъж от нашия вид се съвкупеше с тяхна женска, тя кървеше и умираше. А техните мъже караха нашите жени да кървят и освен това бяха груби и непохватни.

През вековете срещахме подобни създания повече от веднъж. Понякога ги купувахме от други талтоши. Но никога не ги видяхме в едно организирано общество. Смятахме ги за безобидни. Всъщност нямахме време за тях. Те не ни учеха на нищо и дори ни докарваха до истерия от безсилие, защото не можехме да ги научим на нищо.

Колко жалко, мислехме си — тези големи животни толкова много приличат на талтоши, дори ходят изправени и са без опашки, но са лишени от разум.

Междувременно нашите закони ставаха все по-сурови. Крайното наказание за неподчинение бе екзекуцията. Тя се бе превърнала в ритуал, макар и не празничен, при който обвиненият талтош бе умъртвяван с бързи и точни удари по главата.

Черепът на талтоша остава мек дълго след като всички останали кости в тялото му се калцират. Той може да се счупи много лесно, ако знаеш как да го направиш, а ние, за нещастие, се научихме.

И все пак смъртта все още ни ужасяваше. Убийството бе много рядко престъпление. Със смърт се наказваха онези, които са изложили на опасност цялата общност. Все още раждането бе нашата най-важна и свещена церемония. Когато си намирахме добро място и след дълги спорове решавахме да се заселим там, често избирахме местности за религиозните ни танци и издигахме камъни, за да ги маркираме. Понякога те бяха много, много големи камъни, с които силно се гордеехме.

О, тези каменни кръгове! Ние се превърнахме в народ на каменните кръгове по цялата земя.

Когато бяхме принудени да се заселим на нова територия — било от глад, или принудени от друга група талтоши, които не харесвахме и с които не искахме да живеем — ние винаги издигахме нов каменен кръг. Всъщност издигането на тези каменни кръгове се превърна в нещо като право на владение над определена територия. Ако видехме огромен каменен кръг, построен от други талтоши, ние знаехме, че това е тяхна земя и трябваше да се преместим.

Дали се намираше някой достатъчно глупав да не се съобрази с каменен кръг? Такъв не беше оставян на мира, докато не избере друго място. Всъщност оскъдицата налагаше тези правила. Огромна равнина може да изхрани малцина ловци. Хубавите места до езерата и реките бяха по-подходящи, но никъде не открихме рая, никое място не бе безкраен извор на топлина и изобилие, каквато беше изгубената земя.

Прибягвахме и до свещена защита срещу натрапници. Помня, че сам издълбах фигура на Добрия бог, така както аз си го представях — с две гърди и пенис — на един от огромните камъни в кръга. Това бе призив към останалите талтоши да уважават нашия каменен кръг и нашата земя.

Когато започнеше истинска схватка, породена от свада или недоразумение, или пък от жажда за някое определено парче земя, нападателите събаряха каменния кръг на онези, които живееха там, и създаваха свой.

Изгонеха ли ни от земята ни, ние се чувствахме съсипани. Но на новото място веднага се разгоряваше желанието да построим по-голям и по-внушителен каменен кръг. Откривахме толкова големи канари, че никой не можеше да ги помести.

Нашите каменни кръгове говореха за амбицията ни и едновременно с това за простотата ни — за радостта от танца и готовността ни да се бием и да умрем за племенната територия.

Основните ни ценности, макар и непроменени от времето на изгубената земя, някак се бяха съсредоточили около определени ритуали. Бе станало задължително за всички да присъстват на раждането на нов талтош. По закон никоя жена не можеше да роди повече от два пъти. Беше задължително да се отдава почит на тези раждания; всъщност те ставаха повод за огромна сексуална еуфория.

Всеки нов талтош бе поличба за нас; ако не бе съвършен физически и красив на вид, напълно развит, ни налягаше ужасен страх. Съвършеното новородено бе благословия от Добрия бог, както и преди; но сега нашите вярвания бяха някак по-мрачни. Може би защото си вадехме грешни заключения от чисто природни явления. Така се зароди обичаят ни да строим огромни каменни кръгове, вярата ни, че те са угодни на Добрия бог и морално значими за племето.

Накрая дойде годината, когато се заселихме в равнината.

Днес тя е известна като Солсбъри, в Южна Англия. Климатът беше хубав, възможно най-добрият. А по кое време? Беше преди да дойдат човешките същества.

Дотогава вече бяхме разбрали, че зимата ще се завръща вечно; не мислехме, че можем да избягаме от нея където и да било. Като се замислиш, това е съвсем логично заключение. Уви! Но лятото в тази част на Британия бе по-дълго и по-приятно. Горите бяха по-гъсти и пълни с дивеч, а морето не беше много далече.

Стада диви антилопи бродеха из равнината.

Там решихме да установим постоянния си дом.

Идеята да се местим постоянно, за да избягваме сблъсъци или да търсим храна, вече отдавна бе изгубила смисъл. В някаква степен се бяхме превърнали в уседнало общество.

Всички талтоши търсеха постоянно убежище и постоянно място за провеждане на свещените ритуали, на свещените игри на паметта и на свещените танци. Както и, разбира се, на свещения ритуал на раждането.

Ние бяхме дълбоко наранени от последната инвазия и напуснахме мястото си след безкрайни спорове (талтошите винаги опитват да разрешат нещата с думи). Накрая се стигна до ултиматуми от рода: „Добре, ако сте решени да населите тези гори, тогава ние ще ги напуснем!“.

Ние смятахме, че превъзхождаме значително останалите племена по много причини, но най-вече защото сред нас имаше мнозина, които бяха живели в изгубената земя — много белокоси талтоши. Бяхме и най-добре организираната група, имахме най-много обичаи. Някои от нас дори имаха коне и можеха да ги яздят. Керванът ни се състоеше от много фургони. Имахме големи стада от овце и кози и още един вид животни — нещо като див добитък — каквито вече не съществуват.

Останалите се опитваха да ни се подиграват, особено за това, че яздим коне, защото постоянно падахме от тях. Но като цяло останалите талтоши се отнасяха с почитание към нас и дори се присъединяваха към нас в тежки времена.

И така, щом решихме да се заселим завинаги в равнината Солсбъри, ние решихме да изградим най-големия кръг от камъни на света.

По това време вече бяхме осъзнали, че самото изграждане на кръга обединява племето, организира го и го предпазва от неприятности. Танците ни ставаха все по-възторжени с добавянето на камък след камък и нарастването на величествения кръг.

Това огромно начинание — изграждането на най-големия каменен кръг на света — осмисли няколко века от нашето съществуване и даде силен тласък на нашата изобретателност и организация. Търсенето на подходящ камък, или пясъчник, както се нарича сега, изнамирането на способ да бъдат превозени канарите, оформянето и издигането им и накрая полагането им на място — всичко това поглъщаше умовете ни. То се превърна в смисъл на самия живот.

Вече почти бяхме изгубили идеята за живот, който преминава в забавления и игри. Бяхме се превърнали в оцеляващи, които се борят със студа. Танците се превърнаха в свещени. Всичко бе станало свещено. И все пак това бяха велики и изпълнени с въодушевление времена.

Мнозина се присъединяваха към нас и броят ни нарасна толкова много, че можехме да устоим на всяка инвазия. Всъщност още първият огромен камък в нашата долина вдъхнови дотолкова другите талтоши, че идваха да се преклонят, да се присъединят към кръга ни, а не да си присвоят част от равнината.

Изграждането на кръга се превърна в основата, около която се фокусираше цялото ни развитие.

Именно през тези векове нашият живот достигна връхната си точка. Построихме селища навсякъде из долината, но все пак на разумна дистанция от огромния каменен кръг. Събирахме животните си в малки ограждения. Засадихме бъз и трънки около селищата и ги превърнахме в нещо като укрепления.

Създадохме и погребални обичаи за мъртвите; всъщност, изграждахме гробове под земята. Постепенно се появиха всички естествени следствия от уседналия начин на живот. Не създавахме керамика, но купувахме много съдове от другите талтоши, които пък твърдяха, че ги купуват от косматите създания, които живееха съвсем кратко и идваха до бреговете ни с лодки от животинска кожа.

Скоро племена на талтоши от цяла Британия започнаха да пристигат, за да създават живи кръгове в нашия огромен каменен кръг.

Тези кръгове се превръщаха в мащабни процесии. Смяташе се за огромен късмет да се родиш в нашия кръг. Ежедневието ни бе съпътствано от оживена търговия и просперитет.

Междувременно из нашата земя бяха изградени и други кръгове. Огромни, величествени кръгове, но нито един от тях не можеше да се сравнява с нашия. Всъщност по време на тази продуктивна и чудотворна ера стана ясно, че нашият кръг наистина е кръгът на кръговете; останалите вече не се опитваха да създадат по-голям, а идваха само да го видят, да танцуват в него и да се присъединят към процесията, която се извиваше навътре и навън през порталите от камъни.

Скоро стана нещо естествено да пътуваш до някой друг кръг, за да танцуваш с местното племе. При такива събирания ние научавахме много едни за други и създавахме огромни вериги на паметта, разказвахме си истории и си припомняхме подробности от най-любимите сред тях. Обновявахме и коригирахме спомените си за изгубената земя.

Често ходехме на групи, за да видим кръга в днешен Ейвбъри или пък другите по на юг, близо до любимия на Стюарт Гордън Гластънбъри Тор. Пътувахме и на север, за да почетем и останалите.

И все пак нашият си остана най-величественият. А когато Ашлар и хората му отиваха да посетят кръга на друго племе, това се смяташе за най-върховната чест. От нас искаха съвет, молеха ни да останем и ни отрупваха с подаръци.

Разбира се, вие знаете, че нашият каменен кръг е кръгът Стоунхендж. Защото той, както и доста от останалите, съществува и днес. Но нека ви обясня нещо, което може би е ясно единствено на учените, изследвали Стоунхендж. Ние не построихме всичко, което се намира там сега и за което се смята, че е стояло там през цялото време.

Ние построихме само два кръга от камъни, които пренесохме от различни места, включително и от далечните Марлборо Даунс, но най-вече от Еймсбъри, което е много близо до Стоунхендж. Вътрешният кръг бе от десет изправени камъка, а външният — от тридесет. Проведен бе огромен дебат за поставянето на трегерите върху камъните. В началото решихме, че трябва да ги сложим, въпреки че аз не бях много съгласен. Представях си кръга от камъни като имитация на кръга от мъже и жени. Всеки камък трябваше да е приблизително два пъти по-висок от талтош и широк горе-долу колкото е височината на един талтош. Така си представях аз нещата.

Но за останалите от племето трегерите създаваха усещане за подслон, напомняха им за огромните вулканични конуси, които защитаваха нашата плодородна долина в изгубената земя.

Едва по-късно човеците изградиха кръга от сини камъни, както и много от другите формации в Стоунхендж. А по едно време нашият обичан отворен към небесата храм бе ограден от нещо като дървен заслон от дивите човешки племена. Не искам и да си помисля що за кървави ритуали са се провеждали там. Те обаче никога не са били наше дело.

Колкото до знаците, издълбани на камъните, наш беше само един — на централния камък, който отдавна вече не съществува. Това бе символът на Добрия бог с гърди и фалос. Беше дълбоко издълбан на височина, достъпна за талтош, за да може всеки да го разпознае с допир в тъмното.

По-късно човеците издълбаха своите знаци по камъните и използваха кръга за собствените си нужди.

Мога да ви кажа обаче, че никой — талтош, човек или друго създание — никога не е пристъпвал към нашия огромен кръг без някаква доза респект или без да почувства святото присъствие в него. Много преди да го завършим, той се превърна в извор на вдъхновение и оттогава е такъв.

В този монумент е вградена същността на нашата раса. Той е единственият огромен паметник, изграден от нашите ръце.

Но за да оцените напълно що за създания бяхме, не бива да забравяте, че останахме верни на нашите ценности. Осъждахме смъртта и никога не сме я почитали. Не извършвахме кървави жертвоприношения. Не мислехме за войната като за нещо славно, а като за хаос и ужас. Най-върховният израз на нашето изкуство бяха песните и танците около и в кръга Стоунхендж.

Най-големите ни празници — ражданията и фестивалите на паметта и музиката — включваха хиляди талтоши, които идваха от близо и далече. Не бе възможно да се изброят кръговете, които формираха, нито да се измери големината им. Не е възможно да се каже колко часове и дни продължаваха тези ритуали.

Представете си, ако можете, огромна снежна равнина, ясно синьо небе, от лагерите и хижите, съградени близо до каменния кръг, се издига дим. Представете си талтошите, мъже и жени с моя ръст, с дълги чак до кръста коси, а понякога дори до глезените, облечени в умело ушити дрехи от животински кожи и с високи кожени ботуши, хванати за ръце, да оформят тези красиви, прости конфигурации, а гласовете им да се извисяват в песен.

Бръшлянови листа, имел, зеленика, всичко, което бе зелено през зимата, закичвахме в косите си или носехме, за да го положим на земята. Клонки от бор или от друго вечнозелено дърво.

През лятото носехме много цветя. Всъщност по цял ден и цяла нощ из гората бродеха групи талтоши, за да търсят цветя и свежи зелени клонки.

Песните и музиката бяха вълшебни. Никой не можеше да се откъсне лесно от кръга. Всъщност някои дори не си тръгваха по собствено желание. Малки огньове горяха по периметъра между движещите се кръгове от танцьори. Някои талтоши танцуваха, пееха и се прегръщаха, докато не паднат в несвяст или дори мъртви.

В началото нямахме централна фигура в кръга, но това се промени. Започнаха да ме привикват да застана в центъра, да свиря на арфа и да танцувам. А след като прекарвах там много часове, друг заставаше на мое място, после се редуваше друг, после друг. И всеки създаваше музика и песен, които останалите повтаряха, като подемаха от вътрешния към всеки следващ кръг, като вълни в езерце, създадени от паднал във водата камък.

Понякога издигахме големи клади, една в центъра и други на различни места, за да могат танцьорите да преминават покрай тях, докато се въртят огромните кръгове.

Раждането на нов талтош в нашия кръг бе събитие, с което не можеше да се сравни дори раждането в изгубената земя. Защото там кръговете от талтоши се създаваха доброволно и спонтанно и бяха малки. А тук новото създание отваряше очи и виждаше огромно племе от собствения си вид, чуваше ангелски хор и приютено в този кръг, то започваше да суче, получаваше ласки и обич още от първия ден на живота си.

Разбира се, ние се променяхме. Променяхме се заедно с промяната на вроденото ни знание. Наученото от нас променяше генетичния потенциал на новороденото.

Родените във времената на кръговете имаха по-силно усещане за святост от по-старите. Те не бяха така склонни към веселие, ирония или съмнения като нас. Родените във времената на тези кръгове бяха по-агресивни и способни дори на убийство, ако се наложи, и то без да пролеят сълза.

Ако ме бяхте попитали тогава, щях да кажа, че нашият вид ще живее вечно. Ако тогава ми бяхте казали: „Ще дойдат човеци, които ще избиват за удоволствие, ще изнасилват и горят, ще рушат само защото така са свикнали да живеят“, аз нямаше да ви повярвам. Щях да отвърна: „О, но ние ще разговаряме с тях, ще им разкажем нашите истории, нашите спомени, ще ги попитаме за техните и ще започнем да танцуваме и пеем, а те ще спрат да се бият и да вършат лоши неща“.

Когато човешките същества наистина ни връхлетяха, ние решихме, разбира се, че те са обикновени малки космати човеци от крехкото племе на дружелюбните, сумтящи дребни ловци, които понякога идваха до бреговете ни с лодки от животинска кожа, продаваха стоката си и потегляха обратно.

Чувахме истории за набези и кланета, но не можехме да повярваме. В края на краищата защо някой би вършил подобни неща?

А после с изумление установихме, че човешките същества, които се появиха в Британия, имаха гладка кожа като нашата, а магическите им камъни бяха изковали щитове, шлемове и мечове. Те яздеха опитомени коне и нахлуваха със стотици, изгаряха нашите селища, пробождаха телата на събратята ми с копия и отсичаха главите им.

Те отвличаха жените ни, изнасилваха ги, докато те не умираха от кръвоизливите. Отвличаха мъжете ни и се опитваха да ги поробят, подиграваха им се, което доведе някои от тях до лудост.

Първите им набези бяха много редки. Воините идваха по море и нападаха през нощта откъм гората. Ние вярвахме, че всеки набег ще е последен.

Често дори ги отблъсквахме с бой. Не бяхме така свирепи като тях, но умеехме да се защитаваме. Разучавахме техните метални оръжия и търсехме начин да изработим свои. Всъщност дори успяхме да пленим няколко човешки същества и се опитахме да научим повече за тях. Открихме, че когато спим с техните жени, доброволно или не, те умират. А мъжете им питаят дълбока и неотменима омраза към нашата доброта. Наричаха ни „глупаците от кръга“ или „глупавия народ на камъните“.

Илюзията, че можем да се справим с тях, рухна само за един сезон. Едва по-късно научихме, че сме се спасили от по-ранно унищожение благодарение на един прост факт — не притежавахме много от онова, което тези хора искаха. Принципно, те искаха нашите жени за удоволствие и някои от най-хубавите дарове, които поклонниците бяха донесли в светилището на кръга.

Но останалите племена от талтоши бяха прогонени от долината и от домовете си по крайбрежието от човешките нашественици, които будеха в тях неизразим ужас. Обяздените коне им придаваха невъобразима мощ. Хората се наслаждаваха на тези нападения. Клането бе нещо като спорт за тях.

Ние укрепихме селищата си за зимата. На мястото на загиналите в битките дойдоха талтоши от други места.

А после падна сняг; ние имахме много храна и живеехме спокойно. Може би нападателите не обичаха снега. Нямахме представа. Бяхме се събрали много народ, а и бяхме задигнали много копия и мечове от мъртвите, затова се чувствахме в безопасност.

Стана време да се оформи зимният рождествен кръг, а той бе най-важният, защото много от нас бяха загинали през изминалата година. Трябваше не само да дадем живот на нови талтоши за нашето селище, но и да заселим опустошените села.

Мнозина идваха отдалече, за да се присъединят към зимния рождествен кръг. Донасяха със себе си нови и нови разкази за кланета и ужаси.

И все пак още бяхме много. Това бе свещено време за нас.

Оформихме кръговете, запалихме свещените огньове и стана време да се обърнем към Добрия бог, да заявим, че вярваме в завръщането на лятото и ще заченем нов живот в потвърждение на тази вяра и в потвърждение на вярата, че Добрият бог иска ние да оцелеем.

Бяхме прекарали вероятно два дни в песни, танци, раждания и гуляи, когато човеците нахлуха в равнината.

Чухме оглушителния тътен на копитата на техните коне още преди да ги видим. Бе силен като тътена при разкъсването на изгубената земя. Конници ни връхлетяха от всички страни; огромните камъни от кръга бяха опръскани с кръвта ни.

Мнозина талтоши, опиянени от музиката и еротичната игра, така и не успяха да окажат съпротива. Онези от нас, които избягаха в лагерите, се биха ожесточено.

Но щом димът се вдигна и конниците си отидоха, като отведоха със себе си стотици от нашите жени със собствените ни фургони, ние видяхме, че цялото селище е изпепелено до основи, а от нас са останали само шепа хора. Решихме, че ни стига толкова война.

За нищо на света не искахме да видим отново ужасите, разиграли се тогава. Всички новородени бяха изклани. Бяха срещнали смъртта още в първия ден на живота си. Сред нас бяха останали малко жени, като повечето вече бяха раждали по няколко пъти.

До здрач на втория ден след касапницата нашите съгледвачи се върнаха с новина, потвърждаваща най-големите ни страхове — воините бяха устроили лагер в гората. Строяха и постоянни жилища. Всъщност се говореше, че са построили селища из цялата южна част на равнината.

Трябваше да се отправим на север.

Трябваше да се върнем в скритите долини в планините или на места, недостъпни за жестоките нашественици. Пътуването ни беше много дълго, трая чак до края на зимата. Смъртта и раждането се превърнаха в част от ежедневието ни, на няколко пъти бяхме атакувани от малки човешки банди. Успяхме обаче да огледаме тайно селищата им и да научим някои неща за начина им на живот.

Избихме доста от враговете си. На два пъти нахлухме в техни укрепления, за да спасим пленени талтоши, чиито песни бяхме чули от голямо разстояние.

Открихме планинската долина Донелайт едва през пролетта. Снегът вече се топеше, а гъстите гори отново зеленееха. Езерото се бе освободило от леда и скоро ние се озовахме сред убежище, до което имаше достъп само по реката, която лъкатушеше, и самото езеро не можеше да се види от морето. Всъщност пролуката, през която моряците навлизаха в него, изглеждаше като пещера.

В по-късни времена езерото се превърна в пристанище. На хората им бяха нужни доста усилия, за да разберат, че то има излаз към морето.

Но тогава ние знаехме, че сме открили тайно и сигурно убежище.

По пътя бяхме спасили много талтоши. Господи, какви истории разказваха те! Човеците открили чудото на раждането чрез нас! Били като омагьосани от него; измъчвали наши мъже и жени без никаква милост, като ги насилвали да се съвкупяват, а после крещели от изумление, когато се появявал нов талтош. Изтощили някои от жените до смърт. Мнозина от нашите се опитали да се съпротивляват, отказали да бъдат насилвани; някои жени намерили начин да сложат сами край на живота си. Други били избити, защото се борели и отблъсквали всеки човек, който се приближавал до тях, или пък защото на няколко пъти се опитвали да избягат.

Когато хората открили, че новородените могат да се размножават веднага, те започнали да ги насилват да се съвкупяват, а те — объркани и изплашени, не могли да се възпротивят. Хората знаели каква власт има музиката над талтошите и как да я използват. Смятали талтошите за сантиментални и боязливи, макар че точно какви думи са използвали тогава, не мога да кажа.

Накратко, между нас и нашествениците се зароди дълбока омраза. Ние, разбира се, ги смятахме за животни, които могат да говорят и да вършат разни неща — все ужасни извращения, които унищожават красивия ни живот. А те пък ни смятаха за смешни и относително безобидни чудовища! Скоро стана ясно, че целият свят е пълен с хора като тях или по-малки, които се размножават и живеят както знаят, а не с народ като нас.

От нашите набези се бяхме снабдили с много предмети, които тези хора бяха донесли от целия свят. Пленниците ни разказваха истории за велики кралства, оградени със стени, за дворци в пустинни земи и в джунгли, за племена от воини и за селища, така огромни, че никой не можеше да си ги представи. И тези селища имаха имена.

Доколкото знаехме, всички тези хора се размножаваха по човешкия начин. Раждаха малки, беззащитни бебета — полудиви, полуинтелигентни създания. Всички човеци бяха агресивни, обичаха войната, обичаха да убиват. Всъщност за мен бе съвсем ясно, че най-агресивните сред тях са оцелявали през вековете и са унищожавали онези, които не били така свирепи. Така че те самите се бяха създали такива.

Нашите ранни години в Донелайт — нека сега отбележа, че ние дадохме това име на долината — бяха години на усилени размишления и дискусии, на изграждане на най-съвършените кръгове, на свещенодейства и молитви.

Отпразнувахме раждането на много талтоши, които се опитвахме да подготвим за тежките изпитания, които ги очакват. Погребахме мнозина, които умряха от раните си, както и жени, изтощени от ражданията. Погребахме и онези, които просто изгубиха желание да живеят, веднъж напуснали Солсбъри.

Това бе времето на най-големите страдания за моя народ, по-тежко дори от самите кланета преди това. Виждах силни, белокоси талтоши, велики певци, да се отказват изцяло от своята музика и да падат бездиханни във високата трева.

Накрая, след като събрахме нов съвет — от новородените и най-мъдрите белокоси талтоши, които искаха да сторят нещо, за да променят ситуацията — стигнахме до обща логична позиция.

Можете ли да се сетите каква беше тя?

Ние съзнавахме, че хората трябва да бъдат унищожени. Иначе щяха да унищожат всичко, което ни бе дарено от Добрия бог. Те изпепеляваха живота ни със своите конници, факли и мечове. Бяхме длъжни да ги стъпчем.

А щом като те бяха завладели всички далечни земи и бяха така многобройни, тогава ние щяхме да се размножаваме по-бързо от тях. Нима не бяхме прави? Ние бяхме в състояние да възстановяваме числеността си много бързо. А на тях им бяха нужни години, за да заменят всеки паднал в боя воин. Със сигурност можехме да ги победим с числеността си в битка, стига да… стига да бяхме способни на подобно клане.

След седмица обсъждания бе решено, че не сме способни на това. Някои може би… бяхме натрупали толкова много гняв и омраза, че искахме да ги разкъсаме на парчета. Но като цяло талтошите просто не можеха да убиват така; не можеха да отвърнат подобаващо на ужасяващата жажда за кръв на хората. И ние го знаехме. Хората щяха да победят чрез злината и омразата си.

Разбира се, по това време, а може би и хиляди пъти преди това, от лицето на земята са били заличавани цели народи просто защото не им е достигала агресия; защото не са успявали да отвърнат на жестокостта на друго племе, род, нация или раса.

Единствената значима разлика в нашия случай бе, че ние го осъзнавахме. По времето, когато инките са били избити от испанците, защото не са разбирали какво се случва, ние бяхме напълно наясно в какво сме забъркани.

Разбира се, бяхме уверени в превъзходството си над хората; дори бяхме озадачени, че те не оценяват нашите песни и истории; не можехме да повярваме, че съзнават какво вършат, когато ни връхлитат така свирепо.

И щом разбрахме, че не можем да се мерим с тях в битка, ние се надявахме да можем да им покажем колко по-хубав и приятен е животът, когато не се избиваме взаимно.

Разбира се, по онова време едва бяхме започнали да ги опознаваме.

Към края на годината ние напуснахме долината, за да вземем в плен неколцина човеци. И тогава разбрахме, че положението е много по-безнадеждно, отколкото си мислехме. Убийството се коренеше в основата на тяхната религия; това бе техният свещен акт!

Те принасяха в жертва на своите богове стотици от собствения си вид. Смъртта бе истинският фокус на техния живот! Това ни изпълни с неизразим ужас.

Бяхме решени да оцелеем в долината. Колкото до останалите талтоши — страхувахме се от най-лошото. При малките ни набези за набиране на човешки роби, ние видяхме много изгорени села, много опустошени полета, из които вятърът бе разпръснал костите на талтоши.

С течение на годините започнахме да се чувстваме все по-сигурни в долината, като я напускахме много предпазливо. Най-смелите ни разузнавачи пътуваха толкова далече, колкото посмееха.

До края на десетилетието вече знаехме, че не са оцелели други селища на талтоши в Британия. Всички стари каменни кръгове вече бяха изоставени! И от малкото пленници, които бяхме хванали, успяхме да разберем, че хората ни преследват, и то за да бъдем принесени в жертва на човешките богове.

Всъщност кланетата вече бяха станали част от миналото. Талтошите бяха издирвани единствено за пленници и бяха убивани само ако откажеха да се размножават.

Хората бяха разбрали, че нашето семе носи смърт на човешките жени и затова на мъжките талтоши слагаха тежки окови с метални вериги.

През следващия век нашествениците завладяха целия свят!

Мнозина от онези, които тръгваха да търсят други талтоши, за да ги доведат в долината, никога не се връщаха. Но винаги имаше млади, които искаха да заминат, които искаха да видят живота отвъд планините, които искаха да слязат до езерото и да поемат към морето.

С вливането на спомените в кръвта ни нашите млади талтоши ставаха все по-войнолюбиви. Те искаха да избиват хора! Или поне така си мислеха.

Онези, които се завръщаха — често с поне двама човешки пленници — потвърждаваха най-големите ни страхове. Талтошите бяха заличени от земята на Британия. Всъщност на повечето места те се бяха превърнали единствено в легенда. Имало градове — новите човешки селища бяха точно това — които били готови да платят цяло състояние за талтош. Мъжете обаче вече не тръгвали да ги търсят и някои дори не вярвали, че съществуват такива странни зверове.

Онези, които все пак били залавяни, били диви. Диви? Как така диви, питахме ние. Какво, за бога, означава див талтош?

Е, скоро научихме.

В много селища, когато станело време за принасяне на жертви на боговете, избрани жени, често фанатично жадуващи този акт, били предавани в обятията на някой пленен талтош, за да разпалят страстта му и после да умрат от семето му. Десетки жени намирали смъртта си по този начин, точно както човешките мъже били потапяни в казани или обезглавявани, или пък изгаряни в ужасни клетки от пръти за радост на боговете на човешките племена.

Някои от тези жени обаче все пак не умирали. Те оцелявали на свещения олтар. И до няколко седмици раждали!

От телата им излизали талтоши, диво семе от нашия вид. Тези талтоши убивали своята човешка майка, без да искат, разбира се. Просто жените не можели да оцелеят след раждане на подобно същество. И все пак имало изключения и ако майката оцелявала достатъчно дълго, за да накърми новороденото, този талтош пораствал до пълния си ръст някъде за около три часа.

В някои села това се смятало за велика поличба за добър късмет. В други означавало бедствие. Човешките същества били на различно мнение по този въпрос. Но сега играта се бе изродила в търсене на партньори за тези родени от човешки жени талтоши, за да могат те да родят още талтоши, които да бъдат държани в плен, да бъдат принуждавани да танцуват, да пеят и да раждат.

Диви талтоши.

Имаше и още един начин за създаване на див талтош. Понякога на човешки мъж се удаваше да забремени наша жена! Тези нещастни пленнички бяха държани, за да доставят удоволствие, и в началото никой не очаквал, че могат да заченат. До седмици обаче такава жена раждала дете, което пораствало до пълния си ръст и било отделяно от нея и затваряно, за да бъде използвано за някакви скверни дела.

И кои бяха смъртните, способни да родят или заченат талтош? Какво ги отличаваше от останалите? В самото начало нямахме отговори на тези въпроси; не можехме да открием никаква разлика. Но по-късно, след все повече смешения на кръвта на двата вида, стана ясно, че някои хора са по-подходящи от останалите да заченат или да станат бащи на талтоши. Това бяха човеци с някакви духовни дарби, хора, които можеха да виждат в сърцата на останалите, да предсказват бъдещето или да лекуват с полагане на длани. Постепенно ние се научихме да ги различаваме безпогрешно.

И все пак това отне векове. Кръвта се смесваше все повече.

Дивите талтоши бягаха от своите мъчители. Човешките жени, които бяха заченали талтоши, идваха в долината да търсят убежище. Разбира се, ние ги приемахме.

Учехме се от тези човешки майки.

Нашите малки се раждаха за часове, но при тях бременността траеше от две седмици до месец, в зависимост от това дали майката е наясно със съществуването на детето. Всъщност, ако майката знаеше и говореше на детето, ако успокоеше страховете си и му пееше, растежът му се ускоряваше неимоверно. Такива хибриди се раждаха със знанието на своите човешки предци! С други думи, нашата генетична памет се обогати и със знанието на човешкия род.

Разбира се, ние не използвахме подобен език, когато обсъждахме тези неща. Знаехме само, че такъв хибрид може да пее човешки песни на човешки език или да прави кожени ботуши, каквито не бяхме виждали, и то с изключително умение.

Така постепенно човешкото знание премина към нашия вид.

Но дивите талтоши, родени в плен, също бяха изпълнени със спомените на нашата раса и хранеха омраза към човешките си мъчители. Те винаги търсеха начин да избягат. Бягаха в горите и на север, вероятно към изгубената земя.

По-късно научихме, че някои от тях са поели към голямата равнина, за да търсят убежище. Криели се в близката гора или пък били залавяни и убивани.

Някои от тези диви талтоши се съвкупявали помежду си. Като бегълци те се откривали някак; или пък се размножавали, докато били в плен. Там можели да се съвкупяват с други чисти талтоши и да родят пак чист талтош. Така все пак оцеляла нашата раса из пустошта на Британия — малцина отчаяни изгнаници, които неистово търсели своите предци и рая от спомените си. А във вените им течала човешка кръв.

Много, много човешка кръв се вля в дивите талтоши през тези векове. Те развиха свои собствени поверия и навици. Живееха по върховете на дърветата, често боядисваха телата си в зелено, а боите създаваха от естествени пигменти. Обличаха се с бръшлян и друга зеленина.

И именно те, или поне така се твърди, някак създали народа на малките хора.

Всъщност малките хора винаги са живели в сенките, в скрити места. Вероятно сме ги зървали и в по-ранни времена, когато ние владеехме Британия. Но тогава те се криеха от нас. Те бяха нещо като чудовищата от нашите легенди.

По онова време почти не ги забелязвахме, както не забелязвахме и косматите човешки същества.

Сега обаче започнахме да чуваме предания, че те се чифтосват с талтоши и хора и когато оплождането успее, но развитието не протече нормално, се раждат гърбави джуджета, а не високи и красиви талтоши.

Що за чудо беше това? Нима те произхождаха от нашия корен? Дали не са били наши братовчеди в някакво по-ранно време, преди изгубената земя, когато вероятно сме смесвали кръвта си в някакъв по-ранен рай? Във времето преди да се роди луната? Тогава ли нашите две раси се бяха разделили?

Не знаехме. Но във времето на смешения, хибриди и експерименти от всякакъв вид дивите талтоши се опитваха да разберат на какво са способни или с кого могат да се чифтосат. Научихме и че тези ужасни малки чудовища, тези отвратителни зловредни малки хора, могат да се кръстосват с нас. Всъщност, ако успееха да съблазнят някой от нас и да се съвкупят с него, почти винаги се раждаше дете, подобно на тях, а не талтош.

Съвместима раса? Еволюционен експеримент, който има близка връзка с нашия вид?

Отново нямахме отговор на този въпрос.

Но легендите ставаха все повече и малките хора започнаха да ни преследват така яростно, както и човешките същества. Залагаха ни капани, опитваха се да ни подмамят с музика, но не идваха на въоръжени групи. Те бяха змии, опитваха се да ни впримчат със заклинания, които можеха да изпращат със силата на мисълта си. Искаха да създадат талтош. Мечтаеха да се превърнат в раса на гиганти, както ни наричаха. Когато заловяха наши мъже, ги караха да се съвкупяват с техните жени и бяха не по-малко жестоки от хората.

С вековете митологията се разгръщаше все повече: малките хора навремето били като нас — високи и красиви, имали нашите качества. Но демони ги направили такива, каквито са сега, прокудили ги и ги накарали да страдат. Те също имаха дълъг живот. Чудовищното им поколение се раждаше бързо и напълно развито, като нашето.

Ние се страхувахме от тях, мразехме ги, не искахме да бъдем използвани за техните цели и започнахме да вярваме, че нашите деца ще станат като тях, ако не получат мляко и любов.

Истината обаче, ако някой някога е бил наясно с нея, е заровена дълбоко във фолклора.

Малките хора се появяваха и в долината; малцина в Британия не бяха чували за съществуването им. Те имаха безброй имена и бяха свързвани с други създания от митовете и приказките: елфи, гноми, леприкорни и прочие.

В долината обаче те бяха на изчезване по много причини. Но все още можеше да бъдат открити в тъмните, потайни местенца. Понякога отвличаха човешки жени, за да се размножават, но нямаха по-голям успех с тях от нас самите. Жадуваха за вещица — смъртна жена със свръхестествени сили. Такива вещици можеха след съвкупяване с тях да родят талтоши. И когато откриеха такива жени, бяха безмилостни.

Никога не си въобразявайте, че те не биха ви наранили в долината или в някоя друга затънтена гора. Ще го направят. Ще ви убият и ще потопят факлите си в маста на телата ви просто така, за удоволствие.

И все пак това не е цялата истина за тях.

Вероятно Самюъл би могъл да разкаже и друга история за тях, ако някога има настроение за това. Но неговата лична история е още по-интересна — за странстванията му далеч от народа на малките хора, за собствените му приключения.

Нека се върна на дивите талтоши, на хибридите, които носеха човешки гени. Те се събираха на групи извън долината, когато бе възможно, и обменяха спомени, разкази и формираха свои малки селища.

Ние периодично се отправяхме да търсим такива талтоши, за да ги заведем у дома. Те се кръстосваха с нас; раждаха ново поколение; ние ги съветвахме и напътствахме.

Но колкото и да е странно, те не оставаха в долината! Идваха от време на време да си починат, но винаги се връщаха в дивия свят, където стреляха със стрели по хора, а после бягаха през горите със смях. И сами се мислеха за магически същества, които хората търсят за своите жертвоприношения.

Голямата трагедия, която се криеше в това тяхно желание за странстване, разбира се, бе във факта, че те разкриха на човеците тайната на долината.

Глупаци! Да, такива бяхме, глупаци! Глупаци, които не можаха да предвидят, че подобно нещо ще се случи, че тези диви талтоши накрая ще бъдат заловени, ще разказват истории за нашата долина и дори ще плашат враговете си с нас.

Можете ли да познаете какво се случи? Легендата за долината, за високите хора, които раждат ходещи и говорещи деца, започна да се разпростира надлъж и нашир. Цяла Британия вече знаеше за нас. Ние се превърнахме в мит, заедно с малките хора, наред с други странни създания, които човеците зърваха понякога, но не можеха да заловят.

И така, животът, който бяхме съградили в Донелайт — големите кръгли каменни кули, които се надявахме, че ще ни защитят успешно срещу инвазия; старите ритуали, които ревностно пазехме и практикувахме; съхраняваните спомени; нашите ценности; вярата ни в любовта и светостта на раждането — нашият живот се оказа смъртно заплашен от онези, които искаха да заловят чудовища, които искаха да „видят с очите си“.

Но се случи и още нещо. Както вече казах, сред нас винаги се намираха такива, които искаха да напуснат долината. Сред тях бе твърдо установено правилото да запомнят пътя до Донелайт. Трябваше да гледат звездите и никога да не забравят конфигурациите, които могат да ги отведат у дома. Това бързо се превърна в част от вроденото знание, защото те целенасочено го култивираха. Всъщност това им се бе удало невероятно добре и отвори пред нас много възможности. Ние можехме да програмираме вътрешно знание за всякакви практични цели. Проверявахме доколко успешно е извършено, като разпитвахме новородените. Беше невероятно. Те познаваха географията на Британия така, както я знаехме ние, макар да бе доста неточна. Знаеха как да изработват оръжия, знаеха колко важно е да пазят тайната, познаваха страха и мразеха човешките същества. Знаеха и как да ги избягват или да ги побеждават. Те знаеха Изкуството на езика.

А за това Изкуство на езика, както го наричахме, не бяхме и помисляли, преди да се появят човеците. То се заключаваше в умението да разговаряш и да убеждаваш другия.

Тогава ние разговаряхме помежду си много, много по-бързо от хората. Но невинаги. За хората нашата реч звучеше като свирукане или жужене. Ние обаче можехме да говорим и в човешки ритъм и се бяхме научили да разговаряме с хората на тяхното ниво, да ги объркваме и да ги оплитаме с логични разсъждения, да ги изумяваме и да им влияем.

Е, все пак това Изкуство на езика не успя да ни спаси от изчезване.

Но то можеше да спаси някой талтош, попаднал на хора в гората. Или пък пленник на малко човешко селище, което не е свързано с войнствените хора, завладели земята.

Всички, които напускаха долината, трябваше да владеят Изкуството на езика, да могат да говорят бавно с хората на тяхното ниво и да умеят да ги убеждават.

Неизбежно някои от напусналите решаваха да се заселят извън долината.

Те строяха своите кръгли каменни кули в нашия стил — от камък и без хоросан — и живееха в пустошта или пък в изолирани местности.

Това бе нещо като кланово разделение, което се развиваше самостоятелно.

Неизбежно обаче тези талтоши разкриваха природата си пред хората или пък хората се опитваха да се сражават с тях. Някой разбираше за магическо рождение на талтош и мълвата за нас отново тръгваше, мълвата за долината се възраждаше сред враждебно настроените човеци.

Аз самият винаги съм бил изобретателен и далновиден и отказвах да се предам. Не се предадох дори когато изгубената земя бе разрушена, макар да знаех, че каузата ни е обречена. Ние наистина можехме да защитаваме долината от спорадични набези, но всъщност бяхме в капан!

Така въпросът за онези от нас, които искаха да минат за хора и живееха сред тях, като претендираха, че принадлежат към някое древно племе или клан, ме въодушеви. Накара ме да се замисля… Ами ако всички сторехме нещо подобно? Ами ако вместо да се опитваме да отблъснем човеците, ги допуснем малко по малко в долината, накараме ги да повярват, че ние също сме хора, заживеем сред тях и запазим в тайна рождествените ритуали?

Междувременно огромните промени във външния свят вече бяха започнали да ни вълнуват силно. Изгаряхме от желание да разговаряме с пътниците, да се учим.

И така, накрая се решихме на една опасна хитрост…

Към следващата част или към съдържанието

Ан Райс Вещиците: Талтош (25)

Метаданни

Данни

Вещиците: Талтош

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двайсет и пет

Ан Райс
Вещиците: Талтош (25)