Ан Райс
Вещиците: Талтош (18)

Осемнайсет

— Мисля, че трябва да тръгваме — каза Марклин.

Лежеше на леглото на Томи, сключил бе пръстите на ръцете си и бе положил глава на тях. Взираше се в чеповете по дървената рамка на балдахина.

Томи седеше до писалището, кръстосал крака на черния кожен диван. Тази стая беше по-голяма от стаята на Марклин, с южно изложение, но той никога не я бе пожелавал за себе си. Харесваше своята. Е, вече бе готов да я напусне. Бе опаковал всичко необходимо в един куфар и го бе скрил под леглото си.

— Наречи го предчувствие. Не искам да оставам тук — каза той. — Няма причина да стоим повече.

— Ставаш фаталист и донякъде глупак — каза Томи.

— Виж, ти си изтрил всичко от компютрите. Не можем да влезем в покоите на Стюарт, освен ако не рискуваме да разбием вратите, а и не ми харесва да ми налагат полицейски час.

— Полицейският час важи за всички, държа да ти напомня. Ако напуснем сега, няма да стигнем и до вратата, без да се наложи да отговорим на множество въпроси. Пък и ще е много грубо да си тръгнем преди мемориалната служба.

— Томи, няма да издържа някаква мрачна церемония с много надути речи за Антон и Аарън. Искам да си тръгна сега. Обичаи, порядки. Тези хора са глупаци. Сега е късно да се заблуждаваме. Има задни стълби, странични стълби. Аз лично си тръгвам начаса. Имам работа за вършене.

— Аз пък ще направя това, което искат от мен — каза Томи. — Ще спазвам полицейския час, както наредиха. И ще сляза, когато забие камбаната. Моля те, Марклин, ако нямаш какво умно да кажеш, замълчи, става ли?

— И защо да мълча? Защо искаш да стоиш тук?

— Ами щом настояваш да разбереш, ще ти кажа, че по време на мемориалната служба може да имаме шанс да разберем къде Стюарт държи Теса.

— И как ще стане това?

— Стюарт не е богат, Марклин. Той сигурно разполага с убежище, което никога не сме виждали. Някакво наследствено имение или нещо такова. Ако си изиграем добре картите, можем да поразпитаме по този въпрос, просто така от загриженост към него, разбира се. Имаш ли по-добра идея?

— Томи, не мисля, че Стюарт крие Теса на място, което е известно на ордена. Той е страхливец, мелодраматичен лунатик дори, но не е глупак. Няма да го открием. Няма да открием Теса.

— Тогава какво ще правим? — попита Томи. — Ще зарежем всичко? След като стигнахме дотук?

— Не. Ще се махнем. Ще се върнем на „Риджънт парк“. И ще помислим. Ще помислим за нещо много по-важно за нас от всичко, което Таламаска може да ни предложи.

— И то е?

— Ще мислим за вещиците Мейфеър. Ще прочетем отново последния факс на Аарън до Старшите. Ще проучим досието, ще го прегледаме внимателно за всяка следа, която ще ни помогне да разберем с какво родът ще е полезен за целите ни.

— Не бързаш ли много? — попита Томи. — Какво искаш да направим? Да отвлечем двама американци?

— Не можем да го обсъждаме тук. Не можем да планираме нищо. Виж, аз ще изчакам, докато не започне проклетата церемония. После си тръгвам. Ще се махна при първа възможност. Ако искаш, ела по-късно.

— Не ставай глупак — каза Томи. — Аз нямам кола. Трябва да тръгна с теб. Ами ако Стюарт дойде на церемонията? Помисли ли за това?

— Стюарт няма да се върне тук. Той има достатъчно мозък. Слушай сега, Томи. Това е окончателното ми решение. Ще остана до началото на церемонията, ще поднеса почитанията си, ще побъбря с някои от членовете, такива работи. После се махам! И отивам на среща с вещиците Мейфеър. Майната им на Стюарт и Теса.

— Добре, ще дойда с теб.

— Така е по-добре. Това е вече умна приказка. Моят практичен Томи се върна.

— Тогава поспи. Не казаха кога ще ни повикат. А ти ще караш.