Дидие ван Коелер
Среща под знака на Х (7)

— Край на кризите, ОК? — казва, спирайки пред мен във фоайето, със съхнещи в кок коси, от който капе вода, и в плътно прилепнала черна кожена рокля. — Онзи ден ти ме нервира в болницата, вчера аз те обезпокоих — сега сме квит и забравяме. Добър ден?

— Добър ден.

Сключва ръце около врата ми. Мирише на хлор и сауна.

— Държа на теб, Рой, и нямам време за губене. Ще се разделяме или ще обядваме?

Докосвам я с усмивката си по устните й и казвам:

— Гладен съм. — И аз.

И под ръка се насочваме към ресторанта, пазен от салонен управител в смокинг. Благоразумие, решителност, скрупули: нищо от това, което си казвах в нейно отсъствие не издържа, когато тя е до мен. Имам чувството, че не сме се разделяли, или само един час, колкото да се преоблечем.

— Басейнът тук обществен ли е?

— Не, имам стая.

Не питам подробности. Тя ми ги казва: не понася повече Анук Рибас, платила си е една луксозна нощ с двата снимачни дни, толкова по-зле за мен, ако не съм свободен.

— Да не би да си ми предложила?

— Не се прави така: ти беше под ръка. Пък и за мен истинският лукс е да съм сама в хотелски апартамент, да сменям тридесет канала и да ям марсчета. Хелоу, запазих маса за двама, стая 549.

Портиерът дори не й отговаря. Гледа втренчено якето ми.

— Съжалявам, господине, но в ресторанта вратовръзката е задължителна.

Извинявам се. Талия забива нокти в ръката ми, тялото й се стяга до моето. Онзи ми посочва завесата на гардероба със снизходителен вид:

— Но е възможно да се оправете.

Зад завесата излиза жена с вратовръзка на сини райета и ми я подава, казвайки заповядайте. Тръгвам да се оправям, но срещам погледа на Талия и разчитам изражението й. Сдържаният гняв пред несправедливостта, проблясъкът на раздразнение и унижение, виждайки да ме третират като статист, който трябва да се приведе в подходящ вид, за да прилича на другите. Тогава много високо питам салонния:

— Имате ли и гащички за госпожицата?

Три маси се извръщат. Онзи остава с отворена уста, жената от гардероба замръзва в усмивката си за бакшиш. Талия избухва в смях и ме целува по устата, потърквайки се в мен. Връщам слепешком вратовръзката. Излизаме хванати за ръка и отиваме да ядем в Макдоналдс.

— Снощи гледах страхотен репортаж по Планет — започва, докато разопакова своя чийзбургер. — Във Воклюз^[1] са открили челюст на сто и осемдесет хиляди години: мъжът загубил всичките си зъби, но дупките били зараснали и напълно затворени — доказателство, че е живял години с недъга си.

Съчувствам му, но не виждам нищо интересно.

С блеснали очи и свръхвъзбуден глас ми казва, че като имаме предвид, че праисторическите хора са нямали миксери, има едно-единствено обяснение: те са дъвчели храната на своя приятел.

— Представяш ли си каква солидарност? — възхищава се тя и веднага отново помръква — Иначе, еволюираме.

Изгълтва чийзбургера си на шест хапки, изсмуква колата ми, довършва картофките ми и разпуска косата си, за да доизсъхне. Обожавам да я гледам без грим, с тежките й кичури върху кожената рокля, която попива водата и става грозна. Гледам я как живее с всички сили, за да забравя стопкадрите от онази вечер, когато я оставях замръзнала между партньорите й, в опит да я разпозная.

— Какво има, Рой? Любуваш ли ми се, или ме сравняваш?

— Случвало ли ти се е да се галиш пред касетите си?

— Чуваш ли се: нищо не ме възбужда по-малко. А на теб?

— Гледах десет минути от един твой филм, счупих касетата и я хвърлих на боклука.

— Мило. Коя беше?

— „Тримата Мускуртари“.

— Снимала ли съм това? Големи стипци са, да знаеш: събират отпадналите кадри и ги монтират в друг филм, за да имат името ми гратис в надписите — нищо, толкова по-добре, това означава, че ставам известна. Още една причина да ги съдя: Максимо ще ми даде адвоката си. Спомняш ли си коя беше продукцията? Касета или DVD? Рой, слушаш ли ме?

Потънах в очите й, за да открия алеята зад бялата порта, да опитам моите евкалипти вместо яворите.

— Остава ли за утре вечер във „Фукет’с“?

Обединявам отговорите си: не и да. Понечвам да я попитам за съобщението на кирилица, как го е написала, но тя се навежда към мен със сламката от млечния шейк между устните и прошепва обезоръжено:

— Не мога да разбера защо съм влюбена в теб.

Бавно оставям своя Биг Мак в кутийката, за да не покажа също вълнението си, като имам предвид равния й тон. Казвам й, че нямам отговор, но си задавам същия въпрос.

— Защото — продължава — физически не си нещо особено, сексуално си на ниво, но не смесвам нещата, като събеседник съм имала и по-добри, разсмиваш ме, но обикновено това ме натъжава — не е лесна славянската душа, да знаеш — и на всичко от горе си беден. С една дума, обичам те като приятел, но нещо друго ми тормози съзнанието и това ме изнервя. Снощи по телефона ме накара да ревнувам: намирам това за много унизително.

— Когато ми се обади, бях съвсем сам.

— Още по-зле. Какво искаше да ми кажеш?

Смръщвам вежди, правейки се, че мисля, колкото да спечеля време за пълните признания, които смятах да й направя. Само че атмосферата не е същата и няма да разваля момента, за да съм в съгласие със себе си. Аз съм този, който тя иска да съм, и толкова. Двете най-значими личности в живота ми сега са господин Копик и тя: единствено важно е да им предоставя образа, който харесват. Това е моята самоличност. Останалото е само гражданско състояние и банкова сметка. Щях да съм абсолютно същият, ако бях грък и бях на червено, и мога да съм, когато пожелая. Разбира се, съществуват вестниците, но разполагам с три дни отсрочка: Копик никога не говори пред пресата преди мачове. А за три дни мога да подготвя Талия за приказния живот, който бих искал да споделим.

Гледа ме втренчено все едно, че брои секундите като водеща на телевизионно състезание, после става да върне таблите ни, връща се, заявявайки, че лично тя може да изчака до утре каквото имам да й казвам, защото много силно ме желае.

— Чукал ли си вече с релефен?

— С релефен?

— С ивици. Пуснаха ги във всички магазини: щеше ми се да ги използвам за първи път с теб. Да си направим втори първи път…

Изважда от чантата си малка синя кутийка с надпис „Грапава интимност“, с рисунка на намигващо момиче. Срещам погледите на момичетата от съседната маса и бързо прибирам предмета в джоба си, докато те се връщат към своите нъгетс. Притиска колене в краката ми и докато изправя един мой кичур, ме пита дали имам някакъв фантазъм за осъществяване. От уважение към романтичния миг прошепвам в ухото й, че много ми се иска да се любим някъде, където никога не го е правила.

— В музея Роден.

Отговорът дойде внезапно, готов, сварвайки ме неподготвен. Опитвам се да запазя достойнство, да не се затварям твърде в отбрана.

— А-а. Хубаво ли е?

— Той е най-великият скулптор на света: страхотно е, ако аз ще ти го покажа за първи път. И се кълна в паметта на баба ми, че никога не съм се любила в музея Роден.

— Добре.

Скача на крака и ме тегли за ръка, за да пресечем заведението. Докато оправя кока си през огледалото над кошчето за боклук, нежно се притискам до задника й, напомняйки й, че тъй като днес я желая много силно, да не забравяме стаята й в хотела, който е на две крачки оттук.

— Платих сметката на обяд. Прав си, хайде: ще стигнем по най-бърз начин.

Скривам облекчението си, за да не ме вземе за страхливец, но след сто метра въпросът вече не стои: поисква сака си на рецепцията на „Роял-Монсо“, изважда от него ролери, дава ми свитите от Анук Рибас, която, според нея, носи същия номер като мен, и поемаме към музея.

 

 

Хубав вход, красива градина, мил персонал, любезен гардероб, където оставяме ролерите. Бъбреците ми са разбити от парижките павета, прасците ми са схванати и съм притеснен повече, отколкото на дванадесет години, при първия ми мач пред публика. Обикаляме помещенията по посоката на посещение, възхищаваме се на скулптурите, броим пазачите. Паркетът скърца ужасяващо само да помръднеш вежда.

— Залата с „Гражданите на Кале“, на първия етаж — прошепва Талия, галейки бронзовите коси на някакъв мустакат тип на камината. — Ремонтират тавана.

— Вече си идвала?

— Сама — уточнява, мляскайки дъвката с особена преднамереност, която ме подлудява.

Изкачваме се по стълбите, обсъждайки тапетите. Разминаваме се с група японци с проспекти, възрастна дама, бояджия в работен комбинезон.

— Чудесно — промърморва, стискайки ме за лакътя. — Видях двама в кафето, с малко късмет ще са само трима и са свършили първата ръка.

— Чакай… Сигурно са заключили като са тръгвали.

— Бас държа, че не.

Завива наляво, прави се, че разглежда гипсовите отливки в остъкления шкаф, минава, без да спира, пред вратата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Връща се, обикаляме етажа. Един пазач горе на стълбата, друг във втората зала вдясно, който наблюдава с желание за убийство група разбеснели се хлапета, докато учителката им напразно се опитва да ги успокои.

— Този не е проблем. Кажи на онзи от стълбата, че на носа на Бодлер, при входа на ротондата, има дъвка. И веднага се връщаш. Ако е заключено, ще се затворим в колибата в градината: ще се брои все пак.

— Истина ли е за дъвката?

Отваря уста, за да ми покаже, че е празна, и отива да се разхожда в залата с гипсовете. Приближавам до един прозорец. В дъното на парка бараката е отворена и двама служители се суетят около машина за косене на трева. Оставам за момент пред серията на Оноре дьо Балзак — миниатюра, бюст, крак, голяма глава. После овладявам страха си и отивам да дам на пазача от стълбата информацията, която той приема с печална въздишка, преди да ми благодари, казвайки, че музеите трябва да са забранени за лица под осемнадесет години. Съгласявам се. Веднага, щом се отдалечава, отстъпвам към забранената стая, опитвайки се да открия камерите за наблюдение.

— Заключено е — шепне Талия, хващайки ме за ръка и ме отвежда към стълбището.

— Трябва да забравим и за колибата: пълно е с хора.

Внезапно свива вдясно, зад ъгъла с главата на някакъв папа, прекрачва червен кордон и ме повлича на пръсти в малък коридор с плочки, в дъното, на който отваря една врата. Спираловидна стълба води към мансарда, където около недовършени скулптури са разхвърляни ведра с гипс и длета.

— Това е ателието за репродукции — казва, събличайки ме.

Помагам й да запретне нагоре кожената рокля и тя ми поднася задника си на един тезгях. Прониквам я, като се опитвам да забравя десетките отливки, които ни гледат с празните си очи.

— Колко е хубаво — изстенва.

И изглежда напълно искрена, като че ли бе по-неотложно не да прави любов с мен, а да я прави тук, за да ми изпразни главата от всички пози и отвратителни декори, сред които я познавах досега, като че ли произведенията на изкуството притежаваха властта да изтрият миналото от тялото й.

Опитвам и аз да вляза в нейното чувство и не знам какво ми става: стипчивата миризма на гипса, прахта, набразденият като зимна гума презерватив, който твърде увеличава сцеплението, страхът да не ни хванат на местопрестъплението или липсата на публика, която да ме притеснява, вълната нежност, която ме размеква срещу нея… Все още не е засечка, но нещата отиват натам.

— Не се притеснявай — изпъхтява, — не мърдай повече… Хубаво е. Не мисли за нищо. Извай ме.

Ръцете ми галят, изкачват се, месят, променят формата и отново й я придават… Не ме прави по-твърд, но тя продължава да ме стиска, за да поддържа надеждата. Носът все повече ме сърби; остава само и да кихна и ще съкратя мъките си. Казвам си това, но го приемам по-скоро добре. Досега ми се е случвало само три пъти и половина: едно пиянство, едно схващане, една червенокоса, която ми сложи белезници, и Дженифър Питерсен, когато разбрах, че е девствена — след пет минути всичко се оправи. Сега е съвсем различно. Нещо като бонус между нас, съучастничество, допълнително доверие… Или пък ми е приложила точката 0. Странно, но това съмнение ми придава нови сили, в памет на Максимо Новалес и образът на стария легендарен ебач, настървеността му да чука жив или мъртъв с помощта на медикаменти ми възвръща самочувствието. И пъшкането на Талия вече не е артистично.

— Има ли някого?

Врата изскърцва, лампата светва и замръзваме в едно. Тя огъната към тавана, аз с отворена уста, едната ръка на ханша й, а другата свита зад гърба — недовършена статуя. Пазачът прави три крачки, притеснено прехапва устни, поглежда зад себе си, двоуми се, връща се към нас. Не сме помръднали и на косъм. Тогава посочва пода и тихо казва на Талия:

— Затваряме.

И излиза. Разкъсвани между възбудата, изпуснатото напрежение и лудия смях, обединяваме всичко това и свършваме за две минути, възможно най-тихо.

В долния край на главното стълбище, когато ни вижда да минаваме, съвсем целомъдрени и разглеждайки произведенията на изкуството, пазачът заявява с безизразен глас:

— Приятно продължение, госпожице, до скоро.

— Благодаря, Жорж.

Пресичаме застлания с плочи двор до входа, сред хлапета, които се бият с каталозите. Питам я дали идва често.

— Всяка седмица, когато не снимам. Това е моята терапия с красота. В един момент бях станала напълно фригидна: не понасях повече никакъв контакт. Бронзът и мраморът ме помириха със секса. Жорж е много мил, фен ми е, има всичките ми филми.

На тротоара поставя ръце на раменете ми и казва съвсем сериозно:

— Любовта между нас винаги ще е такава, обещаваш ли?

Обещавам, без да питам дали „такава“ се отнася до колекцията на Жорж, неочакваното, превъзмогнатата засечка, смеха ни един в друг или обиколката на парижките музеи.

— Вечеря в майката на съквартирантката ми — казва, обувайки ролерите. — Тя е гарант за апартамента и онзи боклук се възползва, за да не плаща никога своята част от наема: писна ми. На десерта ще ми се изплати, ще прибере дъщеря си или ще я убия. Целувки, до утре.

Гледам я как поема срещу движението към Инвалидите. Не знам дали съм по-влюбен в тялото, което докарах до оргазъм, или в силуета, който се отдалечава. Толкова съм развълнуван от това голямо свободно момиче, което очертава пътя си в зигзаг, за да напредва по-бързо; тази смес от тревожна сила и доверчива непохватност, тази женска самота и детско приятелство. Толкова съм развълнуван от мъжа, в който ме превръща, когато ме напуска.

 

 

— Премисляйте, Господи, слушайте се, усещайте вятъра, преценявайте разстоянията, слейте се с мириса, с гласа! Престанете да играете с ръце напред и задник назад, как искате да имате опора?

Съгласен съм, страхотен пич е, несъмнено е гений, но предпочитам, когато местеше ядките. Това с него вече не е тренировка, а сеч. От осем часа до обяд направихме три последователни игри на четвърт от терена с вързани очи, за да си възвърнем отборния дух, както казваше. Трябваше да се дерем „Вой!“ при всяка атака, да си викаме името, за да получим пас, ритахме, без да знаем дали е противник, или не, блъскахме се около пълна с дрънкалки топка и всеки се опитваше да следва наставленията на своя вратар — единственият без превръзка на очите, — който крещеше: „По-наляво, 7-и! Дупка в стената! 15-и в засада!“

Пълен хаос, който свърши с две травми, едно навяхване и десетки цицини. А Копик ликуваше, викаше ни да играем с нервните си окончания, с ушите си и с това, което наричаше „нашите антени“. Така или иначе, след един час вече се ориентирах, бях открил моите опорни точки, догаждах действията по движението на въздуха и се оправях по-скоро добре от едната до другата врата. Ако бях сам на игрището, щях да вкарвам гол след гол. В съблекалните всички мислехме едно и също, докато си слагахме арника на синините, и се питах дали Копик, за да засили отборния дух, бе направил добрия избор със своята блъскаща се топка.

Но това бе само загрявка. След почивката за сандвич, когато всъщност трябваше да ни завърже очите, за да не виждаме резена шунка без оцветители, ароматизатори, креатин и фосфати, ето че изведнъж пристига националният отбор на „Сесифут Хандиспор^[2]“, „Сините без очи“, както се наричат самите те, за да премерят сили с нас, с техните маски от бяло киче над носовете и зрящите им водачи на тъч — линията. Има дори едно куче, Мая, което тича покрай игрището, лаейки напътствия на Букаид, марсилския нападател, който дриблира като бог и дава захарче на техническия си помощник след всеки гол.

Този път ние играем без превръзки и това, което виждаме, е толкова красиво, че понасяме 3–0, без да трепнем, и искаме още. После се запознаваме, разискваме, обясняват как тези „по рождение“ обучават „по злополука“ и „прогресивните“; разказват ни за тяхното Европейско първенство, утешаваме ги за загубата им. Ще участват за първи път на Олимпиадата в Атина през 2004-а и им обещаваме, че ще сме там.

— Поуката от деня — заключава Копик при разбора, — имате очи, използвайте ги. Надявам се, че като гледахте тяхната игра, сте разбрали какво ви липсва. Отсега нататък ще мислите за тези сини, за които футболът не е само спорт или джакпот, и ще играете за тях. Утре ще ви дам състава за сряда и ако резервите не се чувстват значими колкото титулярите в срещата, значи нищо не сте разбрали от това, което току-що ставаше на противниковата резервна скамейка. До утре, господа. Тази вечер максимум три чаши вино, никаква бира, а тези, които искат да откажат цигарите, да изчакат до четвъртък. Азими и Вибер, които още не съм виждал насаме, шест и шест и тридесет в „Кафе дьо Парк“. Благодаря.

Разбит, накуцващ, с почти извадено рамо, напускам стадиона, носен на крилете на щастието, и се прибирам в Ньой с кабриолета на М’Гана, който от тази сутрин е станал най-милия човек на света, без да се извинява за предишните си обиди, нито да изглежда притеснен от внезапната си промяна. Не знам какво му е казал Копик за мен по време на индивидуалната среща, но сега ме уважава, интересува се от мен, поощрява ме, пита ме дали Йоханесбург е красив и в колко часа трябва да ме вземе утре сутринта. Кара толкова бързо, че почти съжалявам за времето, когато ме вземаше за мръсен расист.

 

 

Подранил половин час, сядам в бара на „Фукет’с“, на червен стол, обграден от стари снимки на актьори. Мисля си за живота и поръчвам четири коли — времето, което й е необходимо, за да се появи с двадесет и шест минути закъснение. Целува ме по бузата, пояснявайки, че е скарана с точността. Успокоявам я: по половин час от всяка страна, значи сме квит.

— Виж ти, колко си хубав — учудва се, без да ми даде време да се възхитя на роклята й на сирена, в бутилково зелено и с блестящи люспи, плътно закопчана отпред и отворена до дупето отзад.

— Ти така поиска — отговарям простичко в костюма си от естествено намачкан лен, в пепеляв цвят върху черна тениска. — Впрочем, добре, че ми го преведе.

— Какво съм превела?

— Съобщението.

— Какво?

Изваждам телефона и й показвам съобщението на екрана. Коляното й внезапно се отдръпва от моето.

— Кажи ми как го направи с буквите или е тайна?

Цялата е пребледняла. Навела се е напред, пръстите й стискат апарата, натискайки клавиша, който превърта трите реда на съобщението. Продължавам упорито с известна гордост, за да й покажа, че съм просветен и съм направил проучвания.

— Да, как успя да изпратиш съобщение на кирилица на френски телефон?

Оставя телефона на масичката и отговаря тихо:

— Не съм аз.

— Кой, тогава? Не познавам други рускини.

Става, за да изпъне роклята си, сяда отново, поглеждайки ме втренчено.

— Украинка.

Изважда пакет цигари от чантичката в тон с рок лята. Подавам й огънче. Задържа ръката ми.

— Благодаря.

Механично отговарям „моля“, но има истинско разминаване между обикновения ми жест и вълнението в очите й. Заключавам:

— Значи е грешка? Случайност.

Отговаря ми с облаче дим. Все едно ме оставя аз да реша. Настоявам:

— И какво означава това?

Издишва, смачква цигарата и въздиша объркана:

— Само ако знаех…

Тонът й отново не се вписва в ситуацията. Или знаеш, или не знаеш. Освен ако трите реда не означа ват нищо. Не само че отсрещният е объркал номера, но е написал и някакви безсмислици — това все пак е малко в повече. Или пък тя вече не разбира родния си език. Малко бързичко за две години. Не искам да изглеждам прекалено настоятелен, затова я питам как е минало снощи с майката на Анук Рибас.

— Добре. Започнала химиотерапия, три часа ми разказва живота си. Била толкова щастлива, че дъщеря й ме е срещнала: моята сила, любезност, уравновесеност… Помоли ме да се погрижа за нея в случай, че умре. Какво можех да й отговоря? Роклята й се вееше около нея: дори не й казах, че плащам наема за двете. Наистина съм голяма глупачка.

Въртя с края на червената бъркалка резенчето лимон в чашата ми. Трябва да се реша да започна да говоря, но се чувствам жалък, срамувам се да се натреса с мечтания живот в ежедневните реалности, които тя посреща, без да позволи да я сразят. Поставя ръка на коляното ми. Питам я дали има планове.

— А ти? Какво правиш през останалите дни? Продължаваш ли с футбола?

— Тренирам…

— И това ли е негово?

— Кое?

— На приятеля ти — казва, като опипва плата на костюма ми. — Имате един същ размер, удобно е. Къде ще живееш, когато се върне във Франция?

Махам неопределено с ръка.

— Той има семейство, нали? Ще продължаваш да се нанасяш в чужди жилища ли?

— Не искаш ли да поживеем заедно? Колкото да опитаме…

— Не обичам този апартамент. Не ти подхожда.

— Можем да наемем някоя къща.

— Къща. С твоята безработица и моята професия. Имаш самочувствие!

Поглежда часовника си и ми казва, че ще закъснеем.

— Няма ли да вечеряме тук?

— Не, отсреща.

Допива моята кола, не ми позволява да платя, подава банкнота на сервитьора и изтичва в тоалетната.

Отпускам се назад в стола и си повтарям полугласно подготвената в таксито реч. Талия, не ти казах цялата истина. Когато се запознахме, наистина бях на дъното, но защото тръгнах от нищо, изведнъж се изкачих на върха и паднах от високо. Сега нещата от ново потръгват, но това няма да промени нищо между нас, защото в моя живот винаги всичко са реша вали вместо мен, с изключение на едно: чувствата ми към теб. Това не е нормалната любов, с планове за брак, ревност, обща сметка и халка на пръста. Това е любов, която те зачита и която не иска да те променя, а само да ти помогне да стигнеш там, където искаш. Така че, ако парите ми, които дремят някъде на Бахамските острови в банка от фин пясък, могат да те освободят от разни Анук Рибас и снимките…

Когато се връща, съм го повторил пет пъти и ми звучи достоверно.

— Не можеш да си представиш какво е да вървиш в такава рокля, когато си подмокрена. Нали не съм измачкана?

Завърта се пред мен, потвърждавам, навежда се над ухото ми:

— Вярваш ли ми, че в Роден ми достави непознати усещания?

Вярвам й. Бе отбелязано в упътването. Но не виждам с какво трябва да се гордея: релефът свърши цялата работа; аз бях просто придатък на презерватива.

— Мърдай, закъсняваме. Чувал ли си Максимо? — продължава, докато се изправям.

Кимнах. Минах през болницата вчера следобед, след като се разделихме. Тъй като не видях Жан-Батист в „Гранд-Арме“, реших, че работата се е получила, и мислех, че ще ги заваря как единият със самозадоволство изброява своите завоевания и постижения, а другият записва с изписана на лицето си цялата мъка на света. Но останах на прага, без да ги безпокоя — толкова бях изненадан. Със сълзи на очите Максимо разказваше за своето детство в пансиона в Мобьож, подигравките, униженията и пипанията, които му е струвала неговата полова несъразмерност при йезуитите, а Жан-Батист бе озарен от ведра усмивка, записвайки жадно всичко в една тетрадка.

— Оправя се — съкратих нещата. — Продължават да го наблюдават, ще излезе утре или вдругиден.

— Според мен е излязъл днес. Ела.

По „Шанз-Елизе“ ме хваща за ръка, за да пресечем между колите, които надуват клаксони, спирайки. Към подвижни бариери, където охранители проверяват поканите сред светкавици на фотографи, се блъскат вечерни рокли и смокинги. Малко разтревожен я питам къде ме води. Но отговорът е пред мен, над входа на кабарето. Плакат с огромни букви съобщава: „ПОБЕДИТЕ НА СЕКСА“. Тя се обляга на ръката ми, някой извиква името й и фотографите се блъскат около нас:

— Талия, тук!

— За „Ола“, Талия!

— Господине, усмивка!

— „Хот-видео“!

— „Пари-Мач“!

— „Юроп 1“: мислите ли, че имате някакъв шанс?

— Госпожице Стов, моля ви, една дума за „Соар 3“.

Смазан, идва ми да се скрия в обувките си, докато тя отговаря на всички. Опитвам се да отстъпя, но тя се впива в мен, избутва ме пред обективите, като че ли да предяви собствеността си. Зад нас пристигат други момичета. Изис дьо Сез и Светлана се набутват в снимките, прегръщайки ни, целите усмивки, добри приятелки и голямо семейство. Мисля си за господин Копик, за когото съм самотен нещастник, аскет, който си ляга в осем часа.

Полускрит зад направената на кичури коса на Изис дьо Сез, гледам сияещия под светкавиците профил на Талия. Пръстите й стискат ръката ми и изведнъж се запитвам дали не е решила да се покаже с мен, за да потръгне футболната ми кариера. Сигурно си представя, че мачът се подготвя като филм, че отборите набират играчи с кастинг и ако можеш да се показваш, значи си талантлив. Победоносната усмивка, с която изхвърля Изис от кадъра, за да ме върне под светлините, потвърждава съмненията ми. Освен ако просто не ме използва за плашило, за да помислят, че е заета и да обезсърчи свалячите.

— Усмихни се — подхвърля ми — това е „Канал“.

Усмихвам се. При всички положения вече е твърде късно: утре на тренировката ще обясня.

Тълпата се разлюлява, металните бариери падат, охранители със слушалки в ухото разчистват пътя до червения килим, правейки ни почетен шпалир с лакти във феновете, които подават на момичетата снимки за автографи, викайки им скъпа, мръснице или госпожо.

В задръстеното фоайе Изис дьо Сез дава пресконференция пред трима младоци с диктофони.

— Не упражнявам тази професия за забавление или пари, а заради нейното естетическо измерение, красотата на изпълнение, която налагам на тялото си, властта, която ми дава над мъжете и, но това ще го развия в доктората си, промененото състояние на моето съзнание, с което се показвам.

— Казват, че си си направила пиърсинг на клитора, можем ли да видим?

— Обади се на агента ми.

— Талия, а какъв е твоят най-голям фантазъм?

— Да видя някой молла обръснат при Освобождаването на афганските жени.

Двете момичета се споглеждат с разбирателство отвъд всякаква конкуренция, докато тримата се кикотят.

— Маса 22 — казва ни организаторът, който преглежда поканите на входа на кабарето. — Приятна вечер.

Салонът, целият в син мокет, е украсен с гигант ски корици на порносписания, които спонсорират събитието. Масите са разположени амфитеатрално около овална сцена, на която се извисява позлатена статуя, размер Великденските острови, представя ща двойка акробати във вертикална поза 69.

— Добре дошли на Победите — приветства ни чернокожа домакиня, гола под мрежичка срещу комари.

И ни отвежда до кръгла маса с три куверта, на която е седнало възрастно старче, в черен велурен костюм и бежово поло, похапващо си парче хляб. Изправя се, щом вижда Талия, стиска й пламенно ръката все едно, че му е дала милостиня. В лице го разпознавам по мършавите бузи и накъдрената прическа. Това е старчето, което ми даде път на стълбите, когато ходих при Талия. На ревера на сакото му има закачен кръст.

— Господине, позволете ми да ви представя Рой, мой приятел. Рой, представям ти Негово Преосвещенство Никола Михайлович. Или обратното? — попита го изведнъж притеснена.

— Да — усмихва се старчето. — Винаги най-напред се представя по-малко значимата личност.

— Така и направих — защитава се Талия.

— Не. Сигурен съм, че господинът е много по-важен от мен. Актьор ли е?

— Аматьор — уточнява Талия.

— Струва ми се, че се срещнахме на твоето стълбище — казва й и ме поглежда благо.

Сядаме. Какъв е този цирк? Сега пък свещеник на връчването на Победите на Секса. Може би идвам от малко стегната в морално отношение страна, но това наистина ме шокира. Не заради мен, аз ни кога не ходя на църква. Мисля си за вярващите. Все пак трябва да има някакви граници.

— Негово Преосвещенство е запален по киното и театъра — ми споделя тя, докато домакинята ни пълни чашите с шампанско. — В продължение на двадесет години той е бил изповедник на актьорите. Учи ме на живота.

— На добрите обноски — поправя я със скромен вид.

Питам го дали също е украинец.

— Руснак по баща и поляк по майка, но съм роден в Кретей: простете ми — добавя закачливо към Талия.

Оркестърът подема жизнерадостен джаз, залата се затъмнява и на сцената излиза водещ, следен от прожектор, за да ни каже, че започваме след пет минути на живо по ХХХ. Поздравява канала за неговата подкрепа, благодари ни, че си изключваме мобилните телефони и изчезва, докато музикантите продължават, откъдето бяха спрели. Залата светва колкото рота сервитьори да поставят пред всеки чиния сьомга.

— Тя му е писала — казва Талия, развивайки салфетката си.

Преосвещенството оставя вилицата си, поглежда ме смаяно, после се обръща към Талия.

— Сигурна ли си?

Кима, докато рисува релси върху сметаната на своите блини.

— Как? Автоматично, с подразбиране?

— Покажи му мобилния, Рой.

— Значи знаеш кой е? А ми каза…

— Покажи му го, моля те.

— В ефир след две минути! — разнася се от един високоговорител.

Вадя телефона си, поглеждайки към Светлана на съседната маса. Не ни изпуска от очи, докато говори на ухото на някакъв мършляк — сигурно режисьор, съдейки по навалицата от момичета около него.

— Тя ли е? — казвам на Талия, посочвайки с пръст колежката й.

Смръщва вежди, проследява погледа ми и отхвърля предположението, свивайки рамене. Вкарвам кода си, прехвърлям менюто на съобщенията и показвам на стареца трите реда на кирилица.

— Невероятно — мърмори той.

— И какво означава?

Вдига към мен възхитен поглед и ме пита вместо отговор:

— Случвало ли ви се е друг път?

— Какво?

— Да получавате подобно съобщение.

— За първи път срещам украинка.

Поглежда мълчаливо Талия с притеснен израз.

Тя прави примирена физиономия.

— Добър вечер и добре дошли на всички на живо по ХХХ за вечерта на Петите Победи на Секса!

Чинелите дават знак за аплодисменти. Група гърли, носещи наградите, влизат, танцувайки, и обграждат водещия. Вземам телефона, изключвам го и го прибирам в джоба си, леко раздразнен от цялата тази тайнственост.

— Една изключителна и вълнуваща вечер, в която цялата професия, до вчера оклеветявана и непризнавана, днес чества с великолепие своите многобройни таланти, своето добро здраве, своето нарастващо влияние върху обществото, в което, за щастие, рухват всички табута, и повече от всякога в трудните моменти, които преживяваме, своя принос за мечтата. Затова, без повече да се бавя, за да връчи Победа за най-добра мъжка надежда…

Рязко спирам да дъвча под светлината на прожектора, който се е насочил към нашата маса. Талия се втренчва в сцената, свещеникът в своята половина сьомга.

— … каня, дами и господа, навлизайки направо в същността на нещата, и ви призовавам да й отдадете заслужените аплодисменти, каня тази, която коронясахте миналата година като Най-добра женска надежда; каня Талия Стов!

Тя става под вяли овации, поклаща ханш до сцената с подходяща усмивка и десет хиляди отблясъци по люспите на роклята. Възползвам се, за да се наведа през свободния стол:

— Ваше Преосвещенство, кой ми е изпратил това съобщение?

Гледа ме втренчено и имам чувството, че търси отговора в очите ми.

— Казвайте ми Никола. Или отец Михо, така ме наричаха, когато се занимавах с киноклуба. Талия обожава да ме нарича „преосвещенство“, но, слава Богу, аз не съм епископ. Просто през 1978-а поставих в Кретей пиесата на Карол Войтила точно преди да стане папа и затова при пенсионирането ми Ватиканът ми присъди почетната титла „прелат на Негово Светейшество“, което няма по-голям смисъл от раздаваните тази вечер награди. Впрочем, една твърде интересна пиеса, забавна и самоотвержена младежка творба: препоръчвам ви я.

Талия пресича сцената, водещият й подава плик и отстъпва до завесата. Приближава до микрофона, бавно отваря плика, за да продължи напрежението и да позволи на фотографите да нагласят кадъра си.

Без никакъв преход отец Никола ме пита какво мисля за живота след смъртта. Отговарям му, че вече имам трудности с живота преди: по едно наведнъж. Ако отвъд няма нищо, няма смисъл да си блъскаме главата, а ако има нещо, ще го видим на място.

— Защо ме питате това?

— Душата, дете мое, запазва своето съзнание, характер и своето желание за общуване: имаме доказателство за това от 1959 г. със записите на Фридрих Юргенсон. Щом се появи някаква нова технология — магнетофон, видео, компютър — духовете я използват, за да се проявяват.

— Победа се връчва на Реми Казел за „Една ляскурица прави пролет“!

— Какво се опитвате да ми кажете, отче? Че някой умрял е писал на телефона ми?

— Не. И точно това ме безпокои.

Гледам го как довършва замислен сьомгата с малки боцвания.

— Благодаря — измънква наградения, който се е качил на сцената, — много съм развълнуван. Наистина. Благодаря на всички, които ми повярваха и които ми позволиха да съм тук тази вечер, за да ви благодаря.

Докато говори, светлината намалява и зад него прожектират кадри от филма, където поред го обладават срещу някакво дърво един горски и един дървар.

— Искам също да изкажа специалните си поздрави на Беноа, който знае, че не му се сърдя, благодаря от все сърце на Пино Коладо, който ми предложи тази роля в момент, когато нещата не бяха наред нито в живота, нито в главата ми, благодаря много също на целия екип и посвещавам тази Победа на мама. Благодаря.

Тръгва си с трофея под овациите, които покриват писукането от гората, където дърварят го продънва. Отново става светло, екранът се вдига и Талия се връща на мястото си.

— Как си, прие ли удара? — усмихва ми се тя.

— Още нищо не съм му казал — уточнява прелатът на Негово Светейшество. — Мисля, че трябва да го подготвиш по-добре.

Казва ОК и прави знак на сервитьора, че чашата й е празна. Оркестърът свири някакво парче, докато ни вдигат чиниите. Не казвам нищо, не се правя на нетърпелив или на любопитен, не ми пука за мъртвия или жив хакер, който е проникнал в телефона ми: би ми доставило удоволствие единствено Талия да ме „подготви по-добре“, защото споменът от музея Роден започва да избледнява, толкова равнодушен остава кракът й под моя.

Водещият връчва няколко маловажни победи по време на агнешкото печено — декор и костюми, най-добър фотограф и продуцент на годината, — после духовите инструменти подхващат военен марш, за да събудят напрежението. Свещеникът протяга ръка и нежно потупва китката на Талия, която леко му се смръщва, стискайки зъби. Питам ги как са се запознали. Разменят внимателни погледи, като че ли въпросът заслужаваше да се обмисли.

— Чрез баба й.

— А сега настъпва моментът, който всички очаквате: каня да връчи Победа за най-добра актриса този, чиито размер и начина, по който си служи с него, завинаги белязаха историята на хард порното, този, който високо носи ценностите на Франция по целия свят: Максимо Новалес!

Бурни аплодисменти съпровождат спортната стъпка на шампиона, който прескача трите стъпала и застава под прожекторите с хищна усмивка, протегнати във формата на V ръце, неподвижен и изпъчен, докато публиката се изправя на крака; тогава се покланя с ръка на корема. Съдейки по шушукането, опечалените физиономии и ехидните усмивки по време на стендинг овейшън^[3], цялата зала знае какво му се е случило и превантивно му отдава последна почит.

С жест на магьосник Максимо изведнъж заповядва тишина, взема плика, облизвайки с език устните си и прошепва в микрофона с хубавия си нисък, старателно начупен глас:

— Номинанти са: Канди Барсак, Изис дьо Сез, Ноеми, Естел Фюри, Талия Стов и Ли-Лин-Шан.

Извръщам се към Талия, която не изглежда развълнувана, оставя салфетката си на масата и вдига крака ми, за да се обуе. Лицето й се появява на екрана, заедно с другите, на живо. Показва милата усмивка на скромно момиче, което не си прави илюзии, но под покривката краката й са напрегнати, мускулите готови да я изправят.

— Победа се присъжда на… — дразни условният сърдечно болен, който набляга в микрофона на многоточието.

Хвърля бегъл поглед върху съдържанието на втория плик и казва с изведнъж равен глас:

— Талия Стов за „Серийни ебачи“.

Разнасят се освирквания между няколкото браво, докато тя се изправя под светкавиците, с напълно невярващо и лудо от радост изражение, устата й се отваря и затваря като риба на сухо, благодаряща на професията, все едно че й устройваше триумф. Качва се на сцената, прегръща страстно Максимо, целува някакъв противен дребосък във виолетово сако, появил се иззад завесата, който е аплодиран десет пъти повече от нея, и поема статуетката в ръце, както кръстницата взема повереното й бебе. После светлините намаляват и на екрана се прожектира откъс. Свеждам очи към празния стол, срещам погледа на свещеника.

— Нагласено е, разбира се — казва, обирайки соса в чинията си. — Тази година снима четири пъти за продуцентската къща, която организира наградите: филмите ще излязат с нейната Победа на обложката, така продажбите се увеличават неимоверно и всички гласуващи участват в играта, иначе са зачеркнати от професията.

Повече шокиран от неговото спокойствие, отколкото от детинските, в сравнение с тези във футбола, далавери, питам го дали всичко това не го притеснява като човек на Църквата. Отговаря ми кротко, че ставащото в Църквата също невинаги е блестящо и това доста повече го притеснява.

Виковете на Талия заглъхват на екрана, отново става светло, фотографите превземат сцената. Когато светкавиците свършват, тя престава да се усмихва и взема микрофона.

— Така. Най-напред тази награда я посвещавам на Рой, първият ми партньор, с когото получих оргазъм за две години снимане.

Един прожектор проследява погледа й, всички глави се извръщат към мен, а аз се свивам в светлината над изстиналото печено. Свещеникът полага ръка на китката ми, в жест на опрощение. Няколко момичета имитират вълка от анимационните филми за Текс Авери. Талия ги кара да млъкнат, почуквайки с нокът по микрофона.

— Освен него, не благодаря на никого. Продуцентите си вършат работата, аз — моята. Възползвам се от случая да напомня на дебютантите или на тези, които не са от професията, че спинът постоянно се увеличава, но френски филм не е печеливш, ако не се продава в страни, където е забранено снимането без презерватив. Мисля си за Серж, за Марина, с които снимах първото си порно; казвам си, че в момента, в който ви говоря, американски селяни или чистички скандинавци се мастурбират, без да знаят, върху труповете им и това ми е много гадно. Приятна вечер.

Дава статуетката си на продуцента, който играе съчувствие с вид на жертва, и напуска сцената в тягостна тишина.

— Самоуби се — промърморва свещеникът. — Беше величествено, но защо?

Казвам, че не знам. Разстроен съм, стомахът ми е на топка, иска ми се да се махна от този прогнил свят, да спася сирената, която се мисли за по-силна от хората, които ще я унищожат, да я изкарам от главата си или да се оженя за нея пред всички — вече не знам на кой свят съм.

— Не беше зле, мисля — подхвърля ни, докато отново слага салфетката на коленете си. — Казах си, каквото имам, и сега ще ме наемат, за да им е чиста съвестта. Тримата вляво, които си взеха сирене, това са екипът на „Секс онлайн“: имах предвид най-вече тях. Как реагираха?

Разменям поглед със свещеника. Тя продължава:

— Ще видим. Какво има за десерт?

Връщайки се на мястото си, Максимо Новалес ми казва на ухото, с ръка на рамото ми, че човекът, когото съм му препоръчал, се справя много добре. Вечерта продължава с най-добър актьор, най-добър режисьор и ягодова торта. Когато духовите инструменти засвирват закриване, всички наградени излизат отново на сцената и Талия се навежда към мен, преди да се присъедини към тях:

— Отивам с тях на празника „Къпане под душа“. Важно е за след това. Ако искаш, можем да се срещнем утре следобед в Музея по естествена история. Би ли изпратил Негово Преосвещенство?

Гледаме я как се намества в редицата победители, които размахват своите статуетки.

— Знаете ли, мога да се изпратя и сам — заявява старецът. — Имам пряко метро.

— Да тръгваме.

Ставам, следва ме между масите. Три ръце ми подават да се разпиша на менюто като приятел на Победата. Някакъв журналист ме пита кой е следващият ми филм. Продуцентът във виолетовото сако ме прегръща през рамо и отговаря, че има планове за мен. Точно когато най-добрият треньор на света ми повярва… За пореден път мечтите ми рухват веднага, щом се осъществят.

На сцената Талия продължава връзките си с обществеността. Попива думите, благодари, изненадва се — на ниво като всяко друго момиче на нейно място. Не понасям да я виждам такава. Търся с очи свещеника, виждам го край гардероба, заобиколен от порнозвезди. Обръща се към всеки по малко име, раздава целувки, пита за новини, успокоява Изис, че ще спечели следващата година, поздравява майката на Мелоди за нейните конфитюри. Изглежда познава всички и всички го обожават. Правя му знак, че ще го изчакам на тротоара.

Идва след двадесет минути, моли ме да го извиня: трябва толкова много да се направи. Отиваме към станцията на метрото.

— Нещо ви мъчи?

Отговарям му, че неговото присъствие на подобна вечер служи за поръчителство на най-отвратителното в порното.

— Разбира се, че го осъждам, и какво? Това причина ли е да си остана вкъщи, да затворя вратата? Пред телевизора ли ще бъда полезен? С молитви в ъгълчето си ли ще помогна на тези бедстващи младежи, притиснати между лековерието, порока, наркотиците, болестта и робството?

— Не, но по принцип…

— Принципите ги оставям на другите. Аз действам. Какво да ви кажа? Църквата ме пенсионира, порноактьорите ме приеха — това е — и аз ги изслушвам, опитвам се да ги подкрепям, моля се за тях, каквато и да е религията им и действията, към които ги принуждават. Сега разбирам, че вие имате принципи и мога сам да хвана метрото.

Оставаме мълчаливи четири станции и после старецът ме пита какво смятам да правя с Талия.

— А вие?

Скрива брадичка в яката, навежда се с кръстосани на коленете ръце, поклащайки се на сгъваемата седалка срещу мен.

— Помоли ме да я обуча, да й посоча книгите, които трябва да прочете, обществените норми… Има такъв глад да учи. Не за да блесне: за да бъде спокойна. Да не се бои от мнението на околните, да не бъде зависима, нито да прави грешки, нито да се оставя да злоупотребяват с нея… Правя каквото мога, но съм на осемдесет и осем години.

Втренченият ми поглед иска да каже „И какво?“. Свещеникът наблюдава черните стени, които се отразяват в прозорците.

— Не знам колко време още ще мога да й помагам да се задържа в правия път…

— Правия път! Какво е за вас правият път?

— Всеки си има свой, Рой. Човек е на земята, за да поддържа посоката, да озарява, да преобразява… За нещастие често се получава обратното. Животът ни отклонява, обществото ни кара да помръкнем, времето ни променя. Така би ми се искало Талия да остане непокътната. Досега бе имунизирана срещу най-лошото, но това не е достатъчно. Има толкова знаци около нея… Вие, например.

Питам го с какво аз съм знак.

— Начинът, по който сте се срещнали, по който ми разказва за вас… Детските ви мечти, отношенията ви с Франция, разочарованията ви, които си приличат и ви дават сили… Пък и съобщението на вашия телефон.

— В крайна сметка, какво е това съобщение, по дяволите?

— Ще ви каже утре: пристигнах.

Излизаме на повърхността. Намираме се в спокоен и тъжен квартал. Върви бавно, забил нос в земята, избягвайки да настъпва очертанията на плочките, все едно че е осемдесет години по-млад. Спира пред пешеходната пътека.

— Знаете ли, Рой, животът често ни предоставя втори шанс, като домакиня, която предлага допълнително ястие, но ако не си вземеш, няма да ти предложи пак. — За мен ли говорите?

— Най-вече за себе си. Изпитвам големи угризения. Едно младо момиче, на което не успях да помогна както трябваше. Познавах я още като дете в селото, където ме бяха запратили след пенсионирането ми като свещеник на актьорите. Направих я моята малка прожекционистка в киноклуба. Научаваше епизодите наизуст, имаше талант, а най-вече притежаваше плам: подтикнах я повече от разумното към актьорската професия, за да изживея чрез нея младежката си страст, и животът я смачка. Заради нея правих безумни неща, отидох чак до Америка, на едни снимки, където имаше проблеми, на края на пустинята. И после разбрах, че вече не мога нищо да направя за нея; тъкмо обратното, утежнявах нещата. Тръгнах си. Знам, че й бяха казали, че съм умрял, и ги оставих да си говорят. Необходимостта да я освободя от влиянието си, което бе причинило толкова беди… Това бе преди повече от дванадесет години… Не знам какво е станало с Жана. Никой не знае. А аз продължавам да съм тук — каква подигравка, нали? Мисля, че Адът е на земята, в угризенията и безсънните нощи. Но, може би, това е само трейлъра^[4]…

Пресича. Следвам го и се разделяме пред жилището му — някакъв подобен на казарма блок.

— Много любезно, че ме изпратихте. Все се страхува, че ще ми се случи нещо. Ако й се обадите, кажете й, че съм се прибрал.

Гледам как хилавото старче се отдалечава в тъмния вход в своето моряшко наметало и накъдрена коса. В сумрака прилича на средновековните трубадури, които украсяваха книжките ми по френски в училище.

Маха ми за сбогом, преди да влезе в асансьора, и осветлението изгасва.

 

 

— А сега реакцията на госпожа Андре Фурк, депутат от Кантал, член на Парламентарната комисия за разследване на съвременното робство и сводничеството. Вашият коментар, госпожо, при вида на тези кадри от Победите на Секса?

— Възмущение. За пореден път сме изправени пред проява, която се опитва да банализира експлоатацията на жената и мъжа като обекти на сексуална употреба, независимо дали се осъществява посредством проституция или непряко…

— Когато казвате „непряко“, имате предвид индустрията Х.

— Говоря за порнографското кино: нека да наричаме нещата с тяхното име. Нещастните момичета и момчета, едва навършили пълнолетие, които се оказват жертви на своя ексхибиционизъм, използван с търговски цели… — … но който може да служи и като предпазен клапан, нали? За потребителя. По отношение на изнасилването и други подобни. Може да ви се възрази и с думите на човека от анкетата: „Всеки може да прави, каквото си иска със своя задник.“

— Не и според законодателя. Напомням ви, че продажбата на своето тяло противоречи на Европейската спогодба за правото на труд. И бих искала да помислим за примера на Швеция, където наскоро бе криминализиран актът на сексуално купуване, „потребителят“, както вие казвате, който рискува присъда от шест месеца затвор, ако покани проститутка. Днес, когато всички говорим за хармонизиране на европейските закони…

— Нима искате да вкарате в затвора за пасивно съучастничество хората, които гледат порнофилми?

— Не, но държа да подчертая, че за нашите деца е драматично, когато някой футболист, който по определение е, пример за младежта, поощрява със своята известност една толкова позорна проява, като тези аграрни сбирки на секса, които са посегателство и обида за човешкото достойнство!

— Именно, да се върнем на младия Рой Диркенс. Жак Ласал, от спортната редакция, вие, който категорично го разпознахте, напомням — получихме потвърждение от тези кадри от мача срещу ФК Нант, където е с номер 39 — кажете ни нещо за него.

— Ако трябва да сме честни, до тази вечер не знаехме кой знае какво за личния му живот. Той е южноафрикански играч, идващ от Аякс Кейптаун, който досега, меко казано, бе относително дискретен на терена: бе титуляр един-единствен път миналия сезон и бе заменен на десетата минута. За сметка на това, в своя първоначален клуб той повече от красноречиво бе увенчан с тридесет и осем гола за петнадесет мача — да припомним, че е едва на деветнадесет години.

— При това положение, Жак, всички се питаме: защо го криеха от нас?

— Нека чуем реакцията на президента Руфак, с когото се свързахме малко преди полунощ.

— Знам, че в някои клубове на личната индивидуалност на играча се гледа като отрицателен фактор, но при нас не е така, а тъкмо обратното. Ние защитаваме един по-модерен, по-човешки футбол, повече насочен към живота и удоволствията, също и към неговите най-сурови, понякога трагични, реалности, пред които не е гражданско поведение да си затваряме очите. Всеки има право да се среща, с когото си иска, и отхвърлям всяка форма на осъждане априори, водещо пряко ми косвено до отстраняване. Впрочем, Рой Диркенс, който най-сетне се възстанови от травмата в коляното, ще направи своето завръщане тази сряда в изготвената от Артуро Копик формация. Той е свръхнадарен играч, владеещ изцяло своите възможности, и ще може да даде всичко, на което е способен, срещу римляните, под ръководството на един изключителен треньор. А аз го познавам: опитите тази вечер да го превърнете в звезда или да го очерните за извън футболни въпроси няма да има абсолютно никакво отражение върху психиката му.

— Благодаря, господин президент. И накрая, отново по-важното от днешния ден…

Загасям телевизора, ставам да отворя остъклената врата. Телефонът звъни от леглото. Оставям секретарят да отговори, излизам на терасата, където, в началото, поливах оставените да загинат от моя предшественик растения. Нощта е спокойна, ако не смятаме по някоя кола, която минава през локвата, и писъците на маймуните от Зоологическата градина.

Връщам се да прослушам секретаря. Господин Копик крещи, че никой досега не го е премятал с такава наглост, с такова пренебрежение, с такова лицемерие: живота в самота, потиснатостта за сметка на паяците в банята… Никога не би гласувал доверие на терена на някой толкова фалшив в живота: зачерква ме от титулярите и ако ме види на тренировка, ще ме изхвърли с шутове.

Номерът е изписан на екрана, но какъв смисъл има да му се обаждам? И двамата имаме право и няма да започна да го лъжа, опитвайки се да го изваждам от заблуда. Повличам крака до бара в хола — земно кълбо, което се отваря на две — наливам наслуки от бутилките в една чаша и се връщам в спалнята, изгълтвайки сместа.

Свивам се под чаршафите, затварям очи. Удар по коляното, нещо тежко се намества. Нелсън е скочил в леглото. Трябваше да бъда напълно разбит, за да спре да се страхува. Прогонвам го, изпъвайки крак, и той отива да легне до нощното шкафче.

 

 

Слънцето грее, махмурлия съм, главата ми е празна, кучето дращи с нокти покривката на легло то. Радиобудилникът показва единадесет без пет. Ставам, пресичам коридора, като се държа за стените. Портиерката е оставила на изтривалката пощата и вестниците. Има ме в „Дьо Паризиен“, в прегръдките на Талия. Онзи явно е писал статията си по новините от телевизията: откривам тъпотиите на депутатката и подкрепата на президента. На екрана на телефона ми мига черен триъгълник, указвайки ми, че не може да приема повече съобщения. Оставям го така. Поне още малко да си мисля, че Талия е празнувала цялата нощ със своите колеги и аз първи ще й кажа с кого се е показала.

Душ, кафе, кучешка храна. Странно какъв апетит има Нелсън. Може би през нощта е поел всичко върху себе си, попил е кошмарите ми, а отчаянието възбужда апетита. Поръчвам такси, за да не закъснея. Преди да изляза от апартамента, пускам в джоба снимката от „Хоумс Дайрекг“, моята яворова алея, като талисман, за да смекча недоразумението с Талия.

Намирам я пред музея. Муси се, облегната на желязната ограда между плакатите със скелети.

— Затворено във вторник — казва, качвайки се в таксито.

Казва на шофьора някакъв адрес. Питам я дали е чела пресата. Не отговаря. На първия светофар й подавам „Дьо Паризиен“. Отблъсква го.

— Ти четеш ли вестници?

Отговарям да. За да съм осведомен.

— И с какво ти помага?

Спуска облегалката между нас. Търся някакъв преход, казвам й, че все пак е имало хубави статии за нейната Победа. Хваща ме за ръцете и го поставя на седалката.

— Слушай, Рой Диркенс, не съм чакала тази сутрин, за да разбера кой си. Руди, малкият ми съсед от партера, те е познал вечерта, когато дойде при мен. Показа ми снимката ти в албума си. Разказа ми за твоите тридесет и осем гола за Аякс, за колко са те купили, за мача срещу Нант, безредиците, отстраняването ти… Руди живее само за футбола, знае, че е болен като баща си, че ще стане дебел и един ден няма да може вече да ходи; ти си първият играч, който среща, и се опитах всякак да ти предам неговото послание: върни се, Рой, бори се, покажи им кой си. Но ти не улови подадената ръка, не се довери. Първоначално мислех, че се пазиш, че се страхуваш да не се залепя за теб заради парите ти, че го правиш от деликатност. Искаше да сме равни с теб, за да бъдем истински приятели. В началото ми харесваше. Никой никога не е полагал толкова усилия заради мен, дори за да ме лъже. После се уплаших. Когато някой играе толкова добре, Рой, това обезличава. Усетих, че за да ме следваш, ще паднеш още по-ниско от мен, тогава се опитах да те изправя. Защо мислиш, че те заведох на Победите? Руди се качи тази сутрин да ме събуди: отново си станал звезда, утре ще играеш срещу римляните и той е луд от щастие, това е. Ти също ли?

Затварям очи, отпуснат на облегалката за глава. Откачено е да изживявам толкова искрена история, докато всичко от самото начало е било фалшиво, всеки бе лъгал другия и се бе лъгал за него. Понечвам да й кажа какво е положението тази сутрин заради нея и после си помислям, че това би било много жалък начин да си възвърна предимството. Прибирам облегалката в седалката, тя слага глава на рамото ми.

— Защо съм тъжна, Рой? Очаква те втора възможност, а аз снощи получих мечтаната работа: от утре започвам по Интернет, хиляда евро на седмица. Вече ще правя любов единствено сама пред невидими хора; ще ги карам да се изпразват за три минути и после ще си говорим, ще ми разказват живота си… Повярвай ми, че ще успея да ги задържа максимално на линия: договорих и процент от това, което ще ни превежда Франс Телеком. Защо съм тъжна?

— Осъществената мечта е една мечта по-малко.

— Наистина ли го мислиш?

— Бих искал да не е.

Таксито спира пред кафяво-жълта сграда, с раирани щори. „Дом за хоспитализирани пенсионери Свети Кръст“.

— Надявам се, няма да работиш тук, все пак?

Усмихва се, отново става тъжна. Плащам сметката и тя вкопчва нокти в якето ми на тротоара.

— Това, което искам да ти покажа, Рой, ме задържа в живота. Защо съм стигнала до тук и защо нямам избор, защо съм по-силна от всичко, което би трябвало да ме омърси. После ще прецениш дали имаш желание да продължиш нещо с мен. Ела.

Прекосяваме фоайе, което мирише на студена супа и дезинфектанти. В асансьора залепени на огледалото листовки уведомяват за кръжоци по фризьорство, френска песен и сладкарство.

На третия етаж вратата се отваря към изложба на старци с инвалидни колички, обърнати към асансьора, все едно, че бе прозорец, все едно, че слънцето идваше оттам. Талия минава между колелата, поздравявайки с жизнерадостен глас, имитирам я възможно най-весело. Никакъв отговор. Те продължават да гледат втренчено асансьора, който се затваря.

В дъното на коридора влиза в една стая с две легла и казва със същия щастлив тон:

— Добър ден, госпожа Менар, добър ден, баба.

Дребна мумия на системи е привързана към син фотьойл, с наведена напред глава и полуотворена уста. Отсреща, легнала по гръб с отпуснати край тялото ръце, едра жена с лице на статуя, гримирана като от времето на нямото кино и с безупречна прическа, гледа неподвижно тавана.

— Баба, представям ти Рой Диркенс, за когото ти говорих. Рой, моята баба.

— Добър ден, госпожо — казвам, подавайки ръка.

Талия смъква китката ми. Над леглото в рамка е окачена черно-бяла снимка, показваща млада жена с впечатляваща красота, още по-фина от Талия и много по-предизвикателна. Погледът ми се спуска от портрета към легналата под него статуя. Делят ги четиридесет или петдесет години и единствено гримът може да бъде разпознат. Не мога да повярвам, че това е хрумнало на Талия. Това е чудовищно „преди“ и „сега“. Или пък е напомняне. За да могат сестрите да мислят за някогашното човешко същество, когато се грижат за зеленчука.

— Така е почти от година. Когато имах достатъчно средства да й платя пътуването, тя получи удар в деня на пристигането. Не знам дали аз съм виновна, дали е радостта или шокът от вида на Париж… Лекарите казват, че мозъкът е умрял. Не съм съгласна. Докато плащам, аз имам право.

Навежда се над леглото, бавно отлепя парчетата скоч, които държат очите широко отворени. Клепачите се притварят.

— Ей това най-много ме ядосва. Спестеното време. Слагат й капки три пъти дневно, затова оставят скоча. Ако не идвам, ще е все един и същ. И като умре, ще го отлепят, за да го залепят отдолу.

— Стига — казвам, извръщайки глава.

— Какво? Противно ли ти е? Не смъртта е отвратителна, Рой, а икономиите. Да почоплиш десет секунди някого, който вече може да помръдва единствено с жестовете на другите!

Облягам чело на прозореца. Синият фотьойл на другата жена до мен има етикет на облегалката: По чистено на 24-6-00. Един санитар влиза устремно, почуквайки на отворената врата. Отива към леглото, подхвърляйки с бодър глас:

— Температурата, Ваше Височество!

Талия идва при мен до прозореца. Гледаме как шлеповете се разминават по Сена между остъклените сгради. Промърморвам:

— Защо й се подиграва?

— Не, малко пресилва протокола, но това никому не вреди. Титлата Височество е запазена за принцовете по рождение: обясних им нещата, сега правят каквото решат. Някои това ги ласкае, на други им е смешно. Но повечето го правят много любезно, ако случайно баба ги чуе. Дори има една антилка, която й прави реверанс, преди да й сложи памперса.

Изчаквам санитарят да си тръгне и я питам:

— Но каква точно е баба ти?

— Принцеса Ирина Стовецкин — казва, посочвайки ми снимката. — Това е вечерта на нейния двадесети рожден ден в парижката опера, когато е разбила сърцето на родителите си. Белогвардейци, избягали във Франция по време на Октомврийската революция, които са я родили на булевард „Сен-Жермен“ възпитана при монахините, записана в хора на Парижката Света Богородица… И когато се влюбва, кого избира? Третия секретар на съветското посолство. Любов от пръв поглед в антракта на представлението на „Лешникотрошачката“ от Чайковски. Женен, три деца, тайна връзка в продължение на дванадесет години, после Брежнев го вика в Кремъл. И дума не може да става да остави любимата си в Париж: отвежда я с фалшив дипломатически паспорт, настанява я в една дача, посещава я пет-шест пъти и после е заточен: посока Сибир, а баба се укрива в Киев, за да роди мама. Това е. Тя ме научи на френски, наби ми Париж в главата, писа вместо мен на манекенските агенции. Майка ми направи всичко възможно, за да ме откъсне от лошото й влияние, да получа сериозна професия: три пъти ме набутваше в завода, баба идваше да ме вземе; тогава ме качи като камериерка на товарен кораб, придружена от най-добрата й приятелка, която ме преотстъпваше на моряците, а през това време баба продължаваше да изпраща мои снимки, да ме записва на кастинги…

Гледам неподвижната статуя с отлепените очи под младежката й снимка, представям си енергията, упоритата надежда, гордостта да се пожертва за едно призвание… Всичко, което така би ми се искало да продължа с мама.

— Може ли да бъде местена?

— Защо? Това е най-доброто място. Не можеш да си представиш списъка с чакащи: за щастие директорът се надява да ме чука. Когато имам дом и мога да платя медицинска сестра вкъщи, ще видя.

Прегръщам я. Казвам й, че животът е кратък. Отговаря ми, че това не е причина. Целувам я силно, желая я повече от всякога и най-вече ми се иска да бъда нещо друго за нея. Нещо различно от футболен нещастник, временен любовник, приятел. Отблъсква ме нежно, но твърдо.

— Сега предпочитам да ни оставиш, Рой. Бих искала да й разкажа какво ни се случва… Искам да усетя какво мисли за теб.

Преглъщам слюнката си, съгласявам се, отделям се от нея, за да се приближа до принцесата. Вземам безплътната старческа ръка, вдигам я до устните си.

— Ей, откъде се взе ти? Никога не се целува ръка на госпожица!

Спирам. Оставам сериозен, защото няма никакъв хумор в гласа й, само снизходителен упрек, обществено положение и застинало време. Оставям ръката на чаршафа. Талия ме хваща за другата ръка и оставаме известно време неподвижни, загледани отвъд заседналото тяло, пребоядисаната отломка.

— Ти ли я гримираш?

Потвърждава, отхвърля един кичур с брадичка.

— Често. Винаги, когато мога, идвам вечер и я разгримирам.

Гледаме погледа, който минава през нас.

— Негово Преосвещенство казва, че тя е в съзнание… другаде… Че дейността на мозъка й продължава, но по друг начин…

Ударът се стоварва на тила ми. Необходими са ми няколко секунди, за да успея да произнеса думите, които сами се появяват.

— Какво казваше нейното съобщение?

— „Благодаря ви за Наталия.“ Това не те задължава с нищо. Не е призрак, който ти заповядва нещо, а просто една баба, която се тревожи…

Гледаме се. Аз съм на ръба да повярвам и усещам, че тя, странно, се насилва да повярва. Би искала да е сигурна, но толкова е трябвало да се бори срещу доводите на лекарите, с единствено оръжие своето бленувано тяло и отхвърляне на действителността; толкова много се прави на уверена, за да бъде по-силната, че когато има доверие на някого, се съмнява. Или пък тя ми е изпратила съобщението по същите причини, които са я накарали да окачи снимката над леглото: за да се отнасят с баба й като с жив човек.

Обръщам се към възрастната дама, усмихвам се в празния поглед.

— Аз ви благодаря. Тя е жената на живота ми и ще ви го докажа.

Измъквам пръстите си от ръката на Наталия и тръгвам, без да се обърна, в отзвука на произнесеното от мен.

 

 

— Идвам да се срещна с Етиен Дьомазрол.

— Вие сте?

— Спешен случай.

Секретарката свива устни, отново ме пита за името. Уверен, че е получила заповед да ме изхвърли, й го казвам с агресивен тон, готов да разбия вратата. Отваря ми я веднага, заявявайки с ликуващ вид, че от сутринта се опитва да се свърже с мен.

— Господин Диркенс! — гордо обявява.

— Най-сетне! — извиква агентът ми.

Скача от стола си по риза, притичва към мен, подхвърляйки на седящия срещу бюрото му тип, че ще се видят по-късно. Целува ме, като ме притиска в тлъстините си, слага ме да седна в кожения стол на мястото на посетителя, когото секретарката измъква в чакалнята.

— Тъкмо навреме, съвсем навреме, Рой: имам да ти казвам хиляда неща.

— Аз само едно: купуваш тази къща с парите от моите дружества на Бахамите и я приписваш на името на Наталия Стовецкин: отзад съм отбелязал всичко.

— Няма проблем — казва, оставяйки на бюрото си изрязаната от „Хоумс Дайрект“ страница. — Това ли е истинското й име? Хубаво е.

— Благодаря — казвам, като се изправям.

— Ей, почакай! — хили се, изваждайки от минибар с фалшиви книги бутилка шампанско. — Трябва да пием за това, което ти се случва.

Оглеждам го смаяно, питам дали тази сутрин се е чувал с треньора ми.

— Чух се с президента — поправя ме, вадейки две високи чаши до бутилката. — Добре, започвам отначало: знаеш за спора му с президента на Националната лига.

— Не.

— Все пак знаеш, че твоят клуб сам договаря правата за излъчване, без да ползва посредничеството на Лигата.

— Това вече не ме засяга.

— Чувал ли си нещо за НДКУ?

— Не.

Въздиша, отказва се да отваря бутилката и сяда на стола до моя, приближава се и бавно произнася:

— Клубът е на червено с няколко милиона, Рой, което е съвсем нормално, като имаме предвид броя на закупуванията: ако добавим сегашната стойност на играчите, той е изцяло на печалба…

— Не ми пука.

— И имаш право. Само че Националната дирекция за контрол на управлението изгори един бушон: сега задължава клубовете да представят изравнени годишни сметки, иначе ги изпращат във втора дивизия, а това е смърт. Президентът е много, много зле, като имаме предвид, че всички негови играчи звезди — дори ти — имат клауза, която ги освобождава от задължения при изпадане във втора дивизия. Следователно трябва спешно да изпразни склада, докато все още сте негови, а логиката предполага да продава с предимство чуждите играчи с най-високо котиране, какъвто е твоят случай от тази сутрин.

— Защото излизам с актриса?

— Защото медиите се занимават с теб. Независимо дали става въпрос за качествата ти на терена или в кревата: важното е, че изведнъж ти предизвикваш интерес и създаваш търсене. На отбора ще бъде наредено да съсредоточи решителните пасове към теб, за да можеш да отбележиш, цената ти ще скача с всеки гол и след мача ще бъдеш продаден на Лацио, което ще реши проблема ти, защото Италия не прилага квоти за неевропейските играчи.

Стискам облегалките, за да не го удуша. Приемам съчувствен вид и се опитвам да му се усмихна.

— Тъпо е за твоята комисиона, Етиен, но не съм готов да бъда продаван. Напомням ти, че Копик ме зачеркна от списъка за мача.

— Вече няма Копик — отговаря, махвайки с ръка. — Този глупак ни досаждаше с душевните си състояния, президентът го уволни тази сутрин на събранието. Изглежда те е защитавал по грандиозен начин: казал е, че треньорът не трябва да съди за играча по личния му живот, че това било професионална грешка и че утре или мачът ще е с теб, или без него. Копик си подал оставката и мога да утроя премиите ти за гол: никога досега Руфак не се е ангажирал лично със защитата на играч! Ти стана абсолютен приоритет, Рой!

Отпускам ръце, напълно сринат. На какво се дължи стойността на даден човек? Какво правя в свят, където треньорите се уволняват поради морална почтеност, където съдбата на играча зависи от битите удари?

— Ето, виж. Това е вилата на Оливарес, когото сега прехвърлям от Лацио в Байерн. Два хектара в Остия, скъпото предградие на Рим, на брега на морето, басейн, тенис корт и джакузи. Как е, а?

Не отговарям. Гледам го втренчено и решението, което вземам, се втвърдява в погледа му.

— Слушай — казва, прибирайки снимката, — тук съм, за да ръководя кариерата ти, а не разните ти приумици, ОК? Бягай на тренировката, сега имаш да мислиш само за едно нещо: утре да си на върха и да го набуташ на бъдещия си клуб. Аз ще се заема с останалото — завърши, като извади тапата на шампанското. — Става ли?

— Става.

Изправям се с положителна усмивка, стискам му ръката, както се чупи орех.

— За къщата на приятелката ти да преговарям ли?

— Не. Сключваш сделката днес на каквато и да е цена и оставяш документите при портиерката ми.

— Разчитай на мен.

Оставям го да пие сам за моята кариера и тръгвам пеша по улица „Риволи“, за да подишам малко чист въздух. Не знам дали моят стар наставник Шака Натзулу все още е жив, но, обзет от съмнения, обсипвам небето с молби да получа сили и късмет утре вечер да смачкам римляните. Отмъщението ми ще е пълно.

 

 

Вали, стадионът е пълен, запалянковците са напрегнати, положението е наелектризирано, а аз не усещам нищо. Всъщност, да. Празната, ефикасна, овладяна възбуда, с която любих Талия пред четиридесет души.

На петата минута, след пас на Кайол, ускорявам право по оста, лъжа вратаря и откривам резултата. Удвоявам петнадесет минути по-късно с обратна ножица, след центриране на Азими. Съдията не признава гола заради сблъсък с вратаря. Няма значение.

Римският треньор, който е подредил защита от трима, около които дриблирам с пръст в носа, скача от пейката си, за да изкрещи някаква заповед на най-отпуснатия си нападател, който започва да преследва Азими и да го дърпа за фланелката. Азими се ядосва и го събаря с удар в пищяла, прикрит като нисък пас. Другият започва да се търкаля на тревата, виейки. Червен картон, който ни лишава от най-добрия ни център, докато римският треньор сменя псевдоконтузения с четвърти защитник.

Гледам президента, който подскача на страничната скамейка. При отсъствието на Копик, той играе задочен треньор, в черен екип с изкуствени нишки, с който прилича на торба за боклук. Римският треньор е в костюм с вратовръзка. По време на прекъсването и двамата вадят мобилните си телефони. Очевадно не разговарят помежду си, но говорят за едно и също. В почетната трибуна забелязах нашия финансов директор с обичайното си облекло за мач — слушалка в ухото и калкулатор — да ме продава на противниковия си колега и моят гол и половина вдига наддаването.

Докато италианският капитан преговаря със съдията, който му е свирил засада, Кайол ми предлага тактика, за да подсилим атаката при липсата на номер 7. Слушам с половин ухо. Току-що съм открил Талия. В сектор Б, под стълбите, съвсем близо до оградата. Най-доброто място, за да ме види как бе лежа отпред. Среща погледа ми, вдига ръка. До нея помахва още една ръка. Руди, малкият ми колекционер на снимки. Разгъват транспарант. Трите букви на името ми, последвани от три удивителни.

Пренареждаме се, провалям решителен пас на Кайол, извинявам се, отговаря ми с примирена физиономия, посочва президента, който обявява смяната му. Не разбирам хитростта. Уишфилд ме потупва по рамото пътьом, прекосявайки превъзбудено терена. Радвам се за него, но е глупаво да се вкарва център, когато другият лагер подсилва задната линия.

Римляните стават откровено агресивни с дълги пасове в гърба на защитата. Господин Копик ни бе наредил да блокираме високите топки, но не успяваме да им попречим, още повече че президентът разби цялата стратегия на мача, определена от треньора. През целия ден ни тъпчеше със записи на последните срещи на Лацио, за да ги „попием“; може да се каже, че бяхме готови да ги посрещнем такива, каквито бяха предишните пъти, но те извадиха шестима нови играчи.

— Централните защитници, приближете се до нападателите, отборът е разделен на две! — крещи от тъчлинията.

Съдията свири, защото той няма право да излиза от своите очертания. Това е върхът: при нас президентът е в засада. Бесен, сяда отново на пейката, пак се изправя при следващата акция и се връща на същото място.

Пас на Вибер към Льофстрьом, който се освобождава, задържане, фалцов удар, който улавям. В момента, когато ще бия шут, двама отзад ме подсичат. Изтърколвам се в калта. Нашите запалянковци викат за нарушение, но съдията не е видял нищо, твърде зает да следи краката на президента да не пресекат линията.

Отборът ме заобикаля, помагат ми да се изправя. Получил съм силен удар в десния глезен. Казвам на М’Гана, който е поел лентата при излизането на Кайол, да ме остави в защита по коридора, докато се възстановя. И получаваме два гола едно след друго. Зоргенсен едва спасява третия, благодарение на лошо центрирано воле, отклонено от бразилеца, който е влязъл на мястото на Вибер, само че се оказваме с един чужденец в повече. Докато обяснят на президента гафа, който може да анулира евентуална победа, съдията свири край на полувремето, без да сме реализирали и най-малък пробив.

Финансовият директор прибира телефона си. Талия и Руди са навили транспаранта си. Със смяната на вратите през второто полувреме, там, където са, няма нищо да видят от головете, които ще отбележа. Още един повод за гняв, за да прогоня болката от глезена.

В съблекалнята президентът се втурва към мен за разбор, дръпва ме настрана и ми споделя с тръпнещ глас, че са се обадили от Манчестър и Арсенал: ако Лацио не приемат офертата, ще ме продаде на англичаните. Казвам му, че не искам да слушам нищо: имам нужда да се концентрирам сам и се затварям в тоалетната.

Седнал на капака, събут, със затворени очи, потривам ръце, за да увелича енергията, и ги поставям върху глезена си, представяйки си мускулите. После започвам да дишам с корем и изолирам болката, според ритуала на witch doctors^[5], на който ме е научил Шака Натзулу. С все по-учестено дишане, изчаквам топлината да се увеличи и ръцете ми да започнат да треперят, после рязко ги отстранявам, изхвърляйки болката с вик.

Възвръщам си дишането, с облегната на стената глава, успокоявам разтревожените гласове зад вратата, че съм съвсем добре. Без да отварям очи, напускам глезена си, за да се прехвърля на терена. Оставям да се подредят комбинации, атаки и пасове, очертавам възможностите си за второто полувреме. Определям един гол в памет на Грег Льомарша, в негов стил: откъсване, пазене на топката, насочен контрол, удар в левия ъгъл. Повтарям на забавен каданс действията си, излъчвам ги през преградата към моите съотборници. Независимо дали има телепатия, или не, изложил съм, каквото очаквам от тях, и ще мога да им отговоря много по-бързо, ако тяхното вдъхновение се обедини с моето. Магията банту на witch doctors действа много повече върху магьосника, отколкото върху външния свят. Затова тя е така ефикасна, заключаваше Шака Натзулу с хитра усмивка.

Когато излизам, президентът се кара с помощник-треньора, единственият, който не застана на страната на Копик. Уединявам се под слушалките на уокмена с празна касета и увеличавам максимално звука на тишината.

Веднага след възобновяването на играта повеждам контраатака, искайки топката с къси подавания; римляните се опитват да ме фаулират всички едновременно и се сблъскват, когато ги финтирам. Откъсвам се, запазвам контрол, подготвям удар в ъгъла; тогава вратарят се спуска към мен, за да ми изиграе отново номера с контакта и подавам на Вибер, който отново е заел мястото си, измъква се и шутира напречно. Вратарят изчиства с ръка, улавям я накрая на тъч линията. Разигравам и се завъртам, преодолявам защитниците и дриблирам уверено, но ми липсва човек в центъра и съдията ми свири засада. Президентът скача от пейката си, размахвайки ръце.

Образуваме стена, Китау спира топката с глава, която улавям на двадесет метра. Този път и другите тръгват с мен: редуваме пасове и къси подавания, които объркват римляните всеки път, когато си мислят, че са отнели топката. Центриране отзад, което не успява. Диагонален удар на Катахиро, който отскача от гредата към М’Гана, който пък чисти към мен. Поемам с лошия крак, за да се освободя от римската девятка. Облягам се в шпагат на опорния си крак и целя левия ъгъл. Половината стадион се изправя на крака, тифозите реват до смърт. В двете трибуни финансовите директори са извадили мобилните си телефони и наддаването се възобновява.

На седемдесет и третата минута, след четвърт час на напълно затворена игра, през който топката се върти в средата на терена, съдията свири тъч, при положение че има корнер. Катахиро оспорва и е изгонен; оставаме девет души и получаваме трети гол. Под шока, президентът най-сетне се решава да изкара Зоргенсен, който господин Копик бе отстранил, и го заменя с Криби — изключителния антилски вратар, когото получихме от ФК Брюж и който напразно мръзнеше на пейката, докато Зоргенсен размишляваше за данъчната си проверка. Изведнъж задната линия се освободи и можехме да атакуваме. Опитвам се да възстановя резултата с некадърна глава от плонж, после пет минути по-късно М’Гана ми отправя една великолепна фалцова топка, която леко прекарвам между краката на вратаря. Този път останалите едва ме приветстват. Радват се за мен, но биха искали да могат да бележат и за себе си.

Италианците опитват неочакван удар с отскачане от повърхността, Криби изчиства на тридесет метра върху главата на Уишфилд, който е фаулиран при поемането. Пряк свободен удар. М’Гана ме посочва по заповед на президента. Остават някъде към десет минути с допълнителното време, а се разиграва наддаването за моя трансфер. Никога през живота си не съм бил свободен удар. Не знам как се предвиждат действията на стената.

Гледам линията на римляните, сгърчените лица пред нарастващата ярост на техните запалянковци. Сред ревовете на тифозите чувам името си, далеч отзад. Глух тътен, подет може би от Талия и Руди, който се разпространява по стадиона, кратък и упорит отговор на кресливите лозунги на италианците. Затварям очи, опитвайки се да уловя във вените си ударите на сърцето на тълпата, която скандира „Рой“ все по-силно. Построявам действията си, отварям очи. Отстъпване, засилване, смяна на крака в последния момент, за да отворя стената: променям посоката и отклонявам удара, преди да се е затворила.

Сблъсъкът с Уишфилд н М Тана, които скачат отгоре ми, ме връща към настоящето. Не знам колко време е минало. Повдигат ме, възторжени. Усилията да се съсредоточа, борбата със съмненията напълно са ме изпразнили и нещо в главата ми се е пречупило. Имам чувството, че вече не съм тук, че съм отгърнал страницата. Президентът е прибрал телефоните си, показва широка усмивка, която повдига кръглите му очила до веждите. Продажбата ми явно е уредена. Четири гола. Колко милиона на парче — това не е мой проблем.

Последните минути на мача протичат без мен. Италианците редуват отчаяни атаки и явни фаулове. Опитват се да изравнят с толкова неточни удари, че финалното изсвирване е заглушено от рева на тифозите, които неспирно оскърбяват своя отбор след свободния ми удар.

Двама или трима римляни ме потупват по рамото като за добре дошъл, докато тичам към нашата врата. Антилецът мисли, че идвам заради него. Прегръщам го набързо и го заобикалям, сваляйки фланелката си, която мятам с все сила, изкрещявайки:

— Руди!

Талия я улавя и му я подава. Изпраща ми целувка през усмивка и сълзи. Той размахва палец към мен, притискайки фланелката в себе си.

Посочвам им гигантския екран над трибуните и се връщам при отбора.

 

 

— Рой Диркенс, след тази незабравима среща, през която с четири признати гола вие се издигнахте до ранга…

— Вижда ли се отвън?

— На стадиона ли? Да, да: вашата развълнувана публика ви слуша… Издигнахте се до ранга на най-големите футболни легенди, както казах, най-напред браво и, разбира се, въпросът, който всички си задаваме: как го направихте?

Обръщам се към камерата, която операторът държи на рамо насред съблекалнята.

— Талия, чуваш ли ме? Това, което ще видиш сега, е за теб. Това е единственият начин да си откупя свободата и ако имаш желание да бъдеш с мен, ще е страхотно, но ти също си свободна. При всички положения, върви при портиерката на моето жилище: при нея има документи, които трябва да подпишеш. Освен това, бих искал, ако можеш, да се погрижиш за кучето…

— Виж ти, това си е истинско лично съобщение! — коментира журналистът, като ми отнема микрофона. — Без да проявявам недискретност, мисля, че става въпрос за Талия Стов, младата актриса, с която напоследък ви виждаме често… Добър вечер, Талия — добавя, гледайки в камерата. — Може да се гордеете с нашия национален Рой… Но виждам президента Руфак, който влиза в съблекалнята. Господин президент, вашата първа реакция!

Правейки се, че не забелязва камерата, президентът тръгва към мен, с очила вдигнати на косата, с открита и широка усмивка, протегнал две ръце, за да ме поздрави за парите, които е спечелил на мой гръб.

— Манчестър — прошушва в ухото ми с победен глас, прегръщайки ме.

Хващам го за раменете, отстранявам го с премерено внимание и строшавам очилата му с глава. Пада на задника си, със зяпнала уста. Играчите и служителите на реда се хвърлят към мен, изпреварени от пресаташето, който пропъжда камерата като комар, заявявайки, че всичко е наред, че нищо не е станало: вътрешни работи. Хващам го за яката. Операторът се е извърнал към журналиста, който квичи, че присъстваме на живо на избиване на чивиите, разбираемо на този етап на надпреварата, тогава запращам Точка-ком в краката му. Падат на земята, крещейки, оплетени един в друг; така съм сигурен, че поне някой ще подаде жалба.

Напомням, приближавайки се към камерата, която отстъпва, че съм в нередовно положение във Франция и че при нарушенията, които току-що извърших, трябва веднага да бъда експулсиран в моята страна. И ако някога въобще се върна в Париж, това ще е за международна среща с Южна Африка, щом спечелим Купата на Нациите. Защото днес, Наталия, съм сигурен в едно — осъществената мечта не е една мечта по-малко.