Нора Робъртс
Как ангелите плачат (1)

1.

Според легендата Стив Макуин плувал веднъж чисто гол сред папура и водните лилии в езерото в малката ферма. Ако наистина е било така — а Сила бе склонна да го вярва — то този заклет любител на прохладата се е съблякъл и гмурнал във водата също като в онази сцена от „Великолепната седморка“, много преди да бъде заснет филмът „Голямото бягство“^[1].

Според някои версии на легендата Стив не само се разхладил в онази задушна лятна нощ във Вирджиния, а направил нещо повече с бабата на Сила. Макар че по онова време и двамата били семейни, легендата съдържа повече възхищение, отколкото презрение. А след като и двамата участници в сцената бяха отдавна мъртви, нямаше кой да я потвърди или отрече.

Докато гледаше замислено мрачните води на езерото с лилиите, Сила си помисли, че нито един от двамата — поне доколкото й бе известно — докато е бил жив, не си бе дал труда да потвърди или отрече случилото се помежду им.

Може би грешеше, а може би не, но тя си представяше Джанет Харди като очарователна, трагична, блестяща, но неспокойна жена, която се е забавлявала със слуховете, разнасяни за нея.

Огряна от жълтеещия блясък на слънцето, въпреки хапливия мартенски студ, Сила съвсем ясно си представяше сцената. Задушната лятна нощ, сребристосиньото лунно сияние, къпещо всичко наоколо. Прекрасните градини, изпълващи въздуха с омайни ухания. Водата не е била прекалено студена, а по-скоро приятна, галеща кожата, с цвят на чай от лайка и с розови и бели цветчета, разпръснати отгоре като блестящи перли.

Джанет тогава трябва да била на върха на зашеметяващата си слава, замисли се Сила. Със златиста коса, свободно падаща и щедро разпиляна върху белите й рамене… Не, би трябвало и те да са били златисти заради летния загар. Виждаше позлатените й рамене, потопени във водата с цвят на чай, сините очи, искрящи от смях… и най-вероятно от погълнатото солидно количество ликьор.

Звуците на нежна музика са се разнасяли в мрака, в който като искри са проблясвали светулките, кръжащи над плодородни полета, над кадифени поляни. Сякаш чуваше звънките като музика гласове на гостите за уикенда, разхождащи се из моравите, край някоя от колонадите или във вътрешните дворове. Звезди, бляскави като онези, които светят високо горе над главите ни като дребни диаманти, разпилени далече от ярката луна.

Сякаш съзираше и тъмните ниши, царство на сенките, сред разноцветните светлини на фенерите.

Да, така трябва да е било. Светът на Джанет е бил свят на заслепяваща светлина и пълен мрак. Винаги е било така.

Навярно се е потопила в езерото безсрамно гола, пияна и нехаеща за нищо, щастлива. Без да подозира, че нейният тъй хаотично оживен, отчаян и озарен от блясъка на славата живот, ще секне само след едно десетилетие.

Преди да се отдалечи от брега, Сила записа нещо в дебелия си бележник. Езерото трябваше да бъде почистено, проверено и екологично балансирано. Добави още една бележка: да прочете как се поддържат такива езера, преди да се заеме да стори нещо. Или да наеме някой специалист.

После пое назад през градините. Или по-скоро през това, което бе останало от тях, мислеше си тя, докато крачеше из гъсто избуялата трева, отдавна нуждаеща се от коситба. Да се купят семена, да се помисли за по-добро оформяне на терасите за лозите, да не се забравя за окастрянето на прекалено порасналите храсти, чиито клони сега стърчат във всички посоки като кафяви кости, толкова обезформени, че по нищо не напомнят колко съвършено са били поддържани някога. Още една метафора, предположи тя, за всичко онова блестящо и красиво, което е било задушено и погребано точно в разцвета си.

Реши, че за тази дейност се нуждае от помощ. И то значителна. Колкото и да й се искаше да се залови за този проект, да го прегърне с две ръце, тя вероятно нямаше да може сама да изчисти всичко тук, да ореже целия този клонак, да насече ненужните корени и да ги изгори, за да преобрази всичко по свой вкус.

В парите за преустройството трябваше да се включат и разходи за екип от специалисти по озеленяване. Отбеляза си, че се налага да проучи старите снимки на градините, да купи някакви книги по градинарство, за да се образова, както и да се свърже с местни градинари, за да е наясно колко ще й поискат.

Спря се, за да огледа моравите — всичките в жалко състояние, както и порутените огради, а в дъното — мрачния стар обор, посивял и овехтял от времето. Тук някога са гледали пилета — поне така й бяха разказвали — както и два хубави коня. Имало е и китни, спретнати лехи, добре поддържани овощни дръвчета. Искаше й се да вярва — може би имаше нужда да вярва — че ще успее да възстанови всичко. Но това щеше да стане през следващата пролет и всички пролети след това. Ще стои тук и ще се любува на зеленото великолепие на напъпила, нацъфтяла растителност. На всичко, което някога е принадлежало на нейната баба.

А сега принадлежеше на нея.

Представяше си съвсем нагледно как е било някога. Миналото сякаш оживяваше в леденосините й очи, засенчени от козирката на бейзболната й шапка с емблемата на „Рок дъ Хаус“. Косата й, повече с цвят на мед, отколкото на златен прах, се спускаше зад шапката в дълга, разрошена опашка. Върху раменете си бе наметнала дебелия суичър с качулката, дългите й крака бяха скрити под избелелите джинси, а ботушите бяха същите, които бе купила преди години за прехода през Синия хребет. Същият хребет, който сега някъде там, в далечината, се извисяваше високо в небето.

Преди години, помисли си тя. Последния път, когато пристигна на изток, дойде тук, на това място. Тогава навярно за пръв път в душата й беше покълнала идеята някой ден да се върне отново, за да осъществи това, което смяташе да направи сега.

Дали последните четири — или бяха пет? — години на бавна разруха и упадък не бяха отчасти по нейна вина? Можеше да дойде по-рано, да настоява и изисква. Би могла да направи нещо.

— Но сега го правиш — напомни си тя. Не биваше да съжалява за закъснението, нито за манипулациите и за изпълнените с много горчивина спорове, до които бе принудена да прибегне, за да й прехвърли майка й собствеността върху този имот.

— Сега е твой, Сила — каза си тя. — Не бива да се издъниш.

Завъртя се, обгърна раменете си с ръце и пое сред високо избуялата трева и къпини към старата къща, където Джанет Харди е била домакиня на блестящи приеми или се е укривала в самота между ролите си. И където в една друга, също такава задушна лятна нощ през 1973 година, бе посегнала на живота си.

Или поне така твърдеше легендата.

 

 

Имаше призраци. Усещаше, че са наблизо, докато обикаляше из трите порутени етажа. Трябваше да прецени колко време ще й бъде нужно, за да се справи с отстраняването на мръсотията и прахоляка, с цялата тази отчайваща запуснатост. Призраците, предположи Сила, навярно са предотвратили вандализма и нахълтването на бездомниците. Явно имаше някаква полза и от легендите.

Беше уредила отново да включат електричеството, бе донесла много електрически крушки, както и достатъчно препарати за чистене, за да започне най-после. Беше получила разрешително за ремонта и се бе свързала с местните строителни фирми.

Вече бе време да се заеме с нещо конкретно.

Обмисли кое е най-важното и реши да започне с първата от четирите бани, която от шест години не бе виждала четка.

Както подозираше, последните наематели не си бяха правили много труд за подобни глезотии като чистене по време на престоя си тук.

— Можеше да бъде много по-противно — промърмори тя, докато стържеше и миеше. — Можеше да пълзят змии и плъхове. О, господи, млъкни най-сетне! Сама си просиш белята.

След два часа усилено търкане, след като изнесе навън безброй кофи с мръсна вода, си каза, че може да рискува да влезе и в останалите помещения, без преди това да ги е обеззаразила. Реши да започне чистенето от голямата кухня в къщата и с много пухтене замъкна там едно ведро с гореща вода. Докато оглеждаше светлосините ниски шкафове върху белия ламинат, тя се зачуди кой от наемателите бе отговорен за това нововъведение и защо беше решил, че подхождат на прекрасната комбинирана печка „О’Кийфи енд Мерит“ и добрия стар хладилник „Колдспот“.

Естетически помещението беше непоносимо, но първо трябваше да се погрижи за чистотата.

Сила остави задната врата отворена, за да се проветрява, нахлузи гумените ръкавици и разтвори широко вратата на фурната на печката.

— Отвратително — промърмори.

По-голямата част от препарата за почистване на фурни свърши, докато изтърка с него скарите, газовите горелки, тавана на фурната и капака на печката. Припомни си една стара снимка: препасала престилка с волани върху някаква силно вталена рокля, Джанет бърка нещо в голяма тенджера върху печката, а златистата й коса е пристегната отзад в дръзка плитка. Усмихваше се към фотоапарата, докато двете й деца я гледаха с обожание.

Рекламна снимка за пред публиката, припомни си Сила. Беше за някакво женско списание. „Редбук“ или „Макол“. Старата селска печка, с грила в средата, блестящ като някоя нова надежда. Отново ще заблести, закле се тя. Един ден и тя ще бърка гозбата в някоя тенджера върху същата тази печка, но може би по-умело от баба си.

Тъкмо се наведе, за да провери колко й остава от препарата за чистене на печки, когато чу някой да произнася името й и неволно извика от изненада.

Той стоеше на прага и слънчевите лъчи оформяха ореол около посребрената му руса коса. Усмивката му задълбочи бръчките по лицето му, все още толкова красиво, омекотено от спокойните бадемови очи.

Сърцето й замря от изненада, последвана от радост и леко смущение.

— Татко…

Той пристъпи напред, с разтворени за прегръдка ръце, но тя само вдигна ръце и се дръпна назад.

— Не, недей. Сега съм ужасно мръсна. Цялата съм в… дори не искам да знам в какво. — Избърса чело с ръка, преди да смъкне гумените ръкавици. — Татко… — смутено повтори.

— Е, май намерих в теб поне едно чисто място. — Той повдигна брадичката й и я целуна по бузата. — Виж се само на какво си заприличала.

— Не исках да ме виждаш такава. — Но се засмя, щом премина първоначалното й смущение. — Какво правиш тук?

— Някой те познал в града, когато си спряла да пазаруваш, и го споменал пред Пати. А пък Пати — продължи той, като имаше предвид съпругата си — веднага ми се обади. Защо не ме предупреди, че ще идваш?

— Смятах да го направя. Искам да кажа: да ти позвъня — по някое време. Накрая. Когато измисли какво да каже, отвърна: — Просто реших първо да дойда тук, а после да… — тя погледна към печката. — И се улисах в работа.

— Да, виждам. Кога пристигна?

Усети как я прободе болезненото усещане за вина.

— Слушай, хайде да излезем на предната веранда, там не е толкова зле, пък и съм донесла сандвичи в хладилната чанта. Ти върви, аз ще си измия ръцете, после ще си поговорим.

Отвън не е чак толкова лошо, каза си Сила, докато сядаше върху хлътналите дървени стъпала до баща й, но не беше и кой знае колко добре. Имаше още много работа, за да се приведат в ред запустялата и буренясала морава и градините. Трите круши от сорта „Бедфорд“ изглеждаха много зле оформени, а клоните им бяха истинска плетеница от листа и някакво растение, която някога може би е било глициния. Всичко тук трябваше да се оправи. И тя щеше да го направи. Но ще запази чудесната стара магнолия с гъсти клони, с лъскави листа, както и онези упорити нарциси, надничащи иззад бодливата броня на увивните рози, плъпнали по каменните стени.

— Съжалявам, че не се обадих — заговори Сила, докато подаваше на баща си бутилка студен чай. — Извинявай, че толкова време въобще не ти се обаждах.

Той я потупа по коляното, отвори своята бутилка, а после и нейната.

Толкова е типично за него, помисли си тя. Гавин Макгауан винаги възприемаше нещата такива, каквито са — доброто, злото, средното. До ден-днешен за нея си оставаше загадка как той бе могъл да се влюби в емоционалното блато, което представляваше майка й. Но това е било много отдавна, припомни си Сила, сякаш в някакъв друг свят.

Тя отхапа от своя сандвич.

— Аз съм лоша дъщеря.

— Най-лошата — повтори той и тя се засмя.

— Истинска Лизи Бордън^[2].

— Е, тя е на второ място по лошотия. Как е майка ти?

Сила пак захапа сандвича си и завъртя очи.

— Според майка ми Лизи несъмнено изостава след мен. Иначе мама си е добре, макар че Номер пет продължава да й разиграва кабаретни трикове. — Сви рамене, като срещна спокойния поглед на баща си. — Мисля, че е доста практично да се номерират съпрузите, когато всичките ти бракове траят средно по три години. Не мога да отрека, че той се справя добре. При това доста по-добре от Номер четири, че и от Номер две даже. А в сравнение с Номер три е забележително по-умен. Именно той е причината сега да си поделям сандвича с несравнимия Номер едно.

— Какво искаш да кажеш?

— За поставянето на шоута са нужни пари. Аз имах малко спестени.

— Сила…

— Почакай, почакай. Имах пари, а тя имаше нещо, което исках. Исках това място, татко. Исках го отдавна.

— Ти да не си…

— Да, купих фермата. — Сила отметна глава назад и се разсмя. — А тя ми е толкова сърдита. Бог е свидетел, вече не иска този имот. Искам да кажа, виж само на какво прилича. От години кракът й не е стъпвал тук, от десетилетия даже, при това непрекъснато уволняваме всеки управител, всеки надзирател, всеки пазач. Ала въпреки това не желаеше да ми го отстъпи, пък и аз допуснах грешката да я попитам за това преди две години. Тогава не искаше дори да ми го продаде.

Отхапа още веднъж от сандвича и той й се стори по-вкусен.

— Направи онази трагична физиономия, последваха високопарни дрънканици за Джанет. Но в момента се нуждае отчаяно от пари и поиска от мен да инвестирам в проекта й. Моето категорично „не“ бе последвано от голяма борба и много драматизъм. Заявих на нея и на Номер пет, че ще купя мястото на цената, която предложат, и това беше последната ми дума.

— И тя ти я продала. Продала ти е малката ферма.

— След много скърцане със зъби, плач и най-различни тъжни квалификации за моето поведение като неблагодарна дъщеря още откакто съм се родила. И така нататък. Няма значение. — Или почти, помисли си Сила. — Тя не искаше това място. Аз го исках. Отдавна да го е продала, ако не беше в попечителски фонд. Може да бъде продавано или прехвърляно единствено между членове на семейството до 2012 година, доколкото си спомням. Както и да е, Номер пет успя да я укроти и така всеки получи това, което искаше.

— И какво ще правиш с този имот, Сила?

Ще живея тук, каза си тя.

— Помниш ли го, татко? Аз съм виждала само снимки и стари домашни филмчета, но ти си бил тук, когато всичко е било в разцвета си. Когато градините са били прекрасни, а терасите са блестели от чистота. Когато всичко е притежавало стил и елегантност. Ето с какво ще се заема. Смятам да го възкреся, да му върна предишния блясък.

— Защо?

Тя чу неизреченото „Как?“, но си каза, че няма значение, той не знаеше на какво е способна. Е, почти.

— Защото заслужава по-добра участ от тази. Пък и мисля, че Джанет Харди заслужава нещо повече. А аз мога да се справя. Вече почти пет години се занимавам само с това — ремонтиране на стари къщи. От две години се справям много добре, при това съвсем сама. Разбира се, досега не съм се заемала със задача от толкова голям мащаб, но вече притежавам достатъчно умения. От проектите си имам солидни печалби.

— И тук ли ще търсиш печалба?

— Възможно е през следващите четири години да променя решението си, но засега не мисля за печалби. Никога не съм познавала Джанет, но тя има огромно влияние в живота ми. Нещо в това място я е притегляло, и то до края, до смъртта. Нещо тегли и мен.

— Тук е доста различно от света, който си познавала досега — отбеляза Гавин. — Нямам предвид толкова разстоянието, колкото атмосфера. Културата. Долината Шенандоа, особено тази нейна част, е със забележително запазен провинциален дух. В селото Скайлайн живеят само няколко хиляди души. Дори и по-големите тукашни градове като Фронт Ройъл и Кълпепер по нищо не приличат на Лос Анжелис.

— В такъв случай предполагам, че искам да опозная тукашния живот, както и корените си от Източния бряг.

Искаше й се той да е доволен, а не загрижен, че тя може се провали или отчае. За пореден път.

— Уморих се от Калифорния, уморих се от всичко, татко. Никога не съм искала това, което мама е искала за мен или за себе си.

— Зная, скъпа.

— Е, затова реших да поживея тук за малко.

— Тук ли? — изглеждаше смаян. — Да живееш тук? В малката ферма?

— Да, разбирам, че звучи налудничаво. Но имам опит в живеенето на палатка, което и ще правя следващите няколко дни. После още известно време ще къмпингувам вътре. Ще ми отнеме девет или десет месеца, или може би година, за да приключа с цялостното възстановяване, за да стане всичко както трябва. И накрая ще реша дали да остана или не. Ако потръгне, тогава ще му мисля какво да правя по-нататък. Но точно сега, татко, съм уморена от местенето от място на място.

Гавин остана за кратко смълчан, после прегърна Сила през раменете. Дали имаше представа, запита се тя, колко много означаваше за нея този обикновен жест на подкрепа? Пък и как би могъл?

— Тук беше много красиво, изпълнено с надежди и щастие — поде той. — Из полетата пасяха коне, кучето й дремеше на слънце. Цветята бяха прекрасни, когато отсядаше тук, Джанет обичаше да работи в градините. Все повтаряше, че идва във фермата, за да си отдъхне. И наистина бе така, макар и за кратко. Но после отново закопняваше за компания… поне така си мисля. Нуждаеше се от шум и смях, от светлини. Но понякога идваше и сама. Без приятелите си, без семейството си, без репортерите. Винаги съм се чудел с какво се занимаваше при тези самотни посещения.

— Тук си се запознал с мама.

— Да. Бяхме още деца и Джанет бе устроила градинско празненство за Дили и Джони. Беше поканила много от тукашните деца. Джанет ме харесваше, така че ме канеха винаги, когато идваше тук. Джони и аз често играехме заедно и когато навършихме десет години, станахме приятели, макар че по-късно той започна да се движи с други момчета. После умря. И след това всичко помръкна. Оттогава Джанет често се отбиваше тук сама. Когато се случваше да съм се прибрал от колежа у дома, често се катерех по оградата, за да надзъртам вътре и да проверявам дали е дошла, дали Дили е с нея. Следях дали се разхожда сама, дали лампите светят вътре. След смъртта на Джони я заговарях на няколко пъти, може би три или четири. Но после тя си замина. И вече нищо не беше същото.

Мястото заслужава по-добра участ — въздъхна той, — както и тя. Ти наистина би могла да възродиш всичко тук. И може би си единствената, способна на това.

— Благодаря.

— Пати и аз ще ти помагаме. Можеш да останеш при нас, докато това място отново стане годно за обитаване.

— Ще разчитам на помощта ти, но искам да остана тук. Да усетя атмосферата. Вече донякъде съм проучила нещата, но бих могла да използвам препоръките ти за местни работници… дали са опитни или не. Водопроводчици, електротехници, дърводелци, градинари. Хора, които да работят здраво и да са съгласни да следват указанията ми.

— Вземи си бележника.

Тя се изправи и понечи да влезе вътре, но се спря и се обърна.

— Татко, ако нещата между теб и мама бяха потръгнали, щеше ли да останеш в бизнеса? Щеше ли да останеш в Лос Анжелис?

— Може би. Но там не бях щастлив. Поне не за дълго. А не бях достатъчно добър актьор.

— Беше.

— Да, приличен — усмихна се той. — Но аз не исках това, което Дили искаше за себе си или за мен. Затова те разбрах, когато ми каза същото. Не е нейна вината, Сила, че ние искаме нещо друго.

— Ти си намерил тук това, което си искал.

— Да, но…

— Но това не означава, че и аз ще имам такъв късмет — изпревари го тя. — Зная. Но може пък и да ми провърви.

 

 

Сила реши първо да определи какво точно иска. През повече от половината от живота си бе изпълнявала това, което й бе нареждано, и бе приемала, че тъкмо него трябва да иска. А по-голямата част от останалия й живот — длъжна бе да го признае — бе посветила на опитите да избяга, да се отърси от всичко това или поне да го загърби, да го погребе, да си внуши, че се е случило с някоя съвсем друга личност.

Стана актриса още преди да се научи да говори, защото нейната майка го искаше. Прекара детството си, играейки друго дете, което бе много по-сладко, по-умно и по-мило от самата нея. Когато сериалът приключи, последва период на затихващи участия, както ги наричаха агентите и продуцентите. Записа албум с песни, заедно с майка си, който обаче се оказа пълен провал. После изигра роли в няколко бандитски филма за тийнейджъри и се смяташе за късметлийка, ако героинята й беше умъртвена по особено жесток начин.

Спряха да я канят за участия в подобни филми още преди осемнадесетия й рожден ден, припомни си Сила, когато се тръшна на леглото в мотелската стая. Като звезда от миналото и някогашна надежда, все пак се появяваше епизодично като гост в някое телевизионно шоу или четеше текстовете към рекламите.

Но детският сериал, както и няколкото нискобюджетни филма, обречени на скорошна забрава, успяха да й осигурят доход, достатъчен да си създаде свое гнездо. Тя беше достатъчно умна, за да го направи стабилно и да използва постигнатото, за да опита късмета си и на други поприща.

Майка й я обвиняваше, че прахосва дадения й от Бога талант, а нейният психотерапевт го определяше като бягство от действителността.

Сила пък го наричаше „кривата на обучението“.

Но както и да го назовеше, именно то я бе довело до този отвратителен мотел във Вирджиния, с перспективата за тежка, изпотяваща и изискваща много разходи работа през следващите няколко месеца. Нямаше търпение да започне.

Включи телевизора, защото искаше да послуша нещо, докато лежи върху коравото си неравно легло и преглежда още веднъж бележките си. На два пъти чу как изтракаха кутиите от бяло тенеке в автомата за продажби, монтиран на няколко метра от нейната врата. Зад главата й отекваше през тънката стена звукът от телевизора в съседната стая.

И докато местните новини вървяха по телевизора, тя подреди списъка с най-важните задачи за следващия ден. Първо да се заеме с банята. Да спи навън не беше проблем за нея, но за да се изнесе от мотела, трябваше да разполага поне с минимални условия за живот в къщата. Тежката физическа работа изискваше да има поне един работещ душ. За това си записа водопроводната инсталация като най-важната задача.

По средата на списъка очите й започнаха да се затварят. Напомни си, че трябваше да провери всичко на място към осем сутринта, след което изключи телевизора, а после и лампата.

Докато се унасяше, сякаш призраците оживяха в съседната стая. Чу как великолепният глас на Джанет Харди се извисява в песен, посветена на разбитите сърца.

— Съвършена е — промърмори Сила, докато песента я потапяше в съня.

 

 

Тя седеше в любимия си вътрешен двор, откъдето разкриваше приятната гледка към красивото езеро и зелените хълмове, преливащи в синеещите се зад тях планини. Розите и лилиите насищаха въздуха с уханията си, от които кръжащите над тях пчели жужаха опиянени, а едно колибри, блестящо като изумруд, трескаво търсеше техния нектар. Слънцето щедро сипеше жарките си лъчи от безоблачното небе, за да огрява всичко със златистото си сияние като в чудесните приказки. Птиците пееха техните завладяващи сърцето песни в хармония, която можеше да се открие само във филмите на Уолт Дисни.

— Очаквах да видя как още в следващата минута Бамби ще залудува с Тъмпър — отбеляза Сила.

— Точно така и аз виждах това място. Като в добрите стари времена — млада, красива в изящния си бял бански костюм, Джанет отпи от искрящата лимонада. — Беше като съвършено изпипана сцена, готова за моята поява.

— А в лошите времена?

— Тогава за мен беше убежище, затвор, грешка, лъжа. — Джанет повдигна красивите си рамене. — Но винаги средство за бягство от света.

— Ала си донесла този свят тук със себе си. Защо?

— Нуждаех се от него. Не можех да бъда сама. Прекалено голямо пространство те обкръжава, когато си сам. Как да го запълниш? С приятели, мъже, секс, дрога, партита, музика. Все пак тук можех поне за малко да намеря спокойствие. Тук можех да се преструвам, че отново съм Гъртруд Хамилтън. Макар че тя умря, когато бях на шест. Когато се роди Джанет Харди.

— Искала ли си отново да бъдеш Гъртруд?

— Разбира се, че не. — Смехът й, ясен и дързък като яркия слънчев ден, огласи въздуха. — Но ми харесваше да се преструвам, че го желая. Гъртруд Хамилтън щеше да бъде по-добра майка, по-добра съпруга и вероятно по-добра жена. Ала Гъртруд никога не би могла да бъде толкова интересна като Джанет. Кой би я запомнил? Докато Джанет… нея никога няма да я забравят. — Джанет отметна глава назад и я удостои със своята прочута, патентована усмивка — ъгълчетата на устните потрепнаха, издавайки насмешката й и познанието й за всичко около секса. — Нима ти не си доказателство за това?

— Може би съм. Но като зная какво се е случило с теб и какво е станало на това място… такава ужасяваща загуба. Не мога да те върна обратно, нито дори да те опозная. Но мога да възкреся дома ти.

— Заради мен ли ще го направиш или заради себе си?

— Мисля, че и заради двете ни. — Сила си представа горичката, цялата обсипана с розови и бели цветчета, толкова нежни и прекрасни. Видя и конете, пасящи сред зелените морави, с ясно изписани очертания в златисто и бяло на фона на хълмовете. — Е, аз не възприемам всичко тук като съвършено. Не ми е нужно да е съвършено. За мен по-скоро е като моето наследство от теб. И ако мога отново да го възстановя, ще бъде израз на моята признателност към теб. Нали произлизам от теб, а чрез баща си съм свързана с това място. Затова искам да го опозная, да го почувствам.

— Дили мразеше да идва тук.

— Не зная дали винаги го е мразела. Но сега действително го мрази.

— Тя искаше Холивуд, с онези огромни, блестящи букви. Беше родена с това желание, само че й липсваше талант или характер да се добере до него и да се вкопчи в него. Ти не си като нея или мен. Може би… — Джанет се усмихна и отново отпи от чашата си. — Може би си повече като Гъртруд. Повече като Труди.

— Коя уби в онази нощ? Джанет или Гъртруд?

— Това е въпросът. — Джанет с усмивка отметна глава назад и затвори очи.

 

 

Но дали това бе въпросът? Тъкмо това не преставаше да се пита Сила, докато на сутринта пътуваше обратно към фермата. И изобщо имаше ли някакво значение? Защо трябваше да си задава въпроси за някакъв сън?

В края на краищата мъртвите са си мъртви. Нейният проект не бе свързан със смъртта, а с живота. Искаше да направи нещо за себе си от място, което сега тънеше в руини.

Като спря да отключи старата метална врата, препречваща пътя й, тя се замисли дали да не я махне. Би могло да бъде символ за повторното отваряне на фермата, която толкова отдавна бе стояла заключена? Или щеше да е налудничава постъпка, с която излагаше на опасност себе си и имота? Двете тежки метални крила като че ли протестираха срещу замислите й, като оставиха ръжда по дланите й, докато тя ги разтвори с усилие.

Да вървят по дяволите всичките тези символи, всичките тези глупости, реши тя. Вратата трябва да бъде махната, защото ще затруднява минаването. А след като приключи с проекта, може отново да я постави.

След като паркира пред къщата, Сила се изкачи по стъпалата, за да отключи предната врата. Остави я широко разтворена, за да проникне вътре освежаващият утринен въздух. Извади работните си ръкавици. Първо да приключи с почистването на кухнята, каза си тя. Дано се появи онзи водопроводчик, който баща й бе препоръчал.

Но независимо от всичко щеше да остане тук. Дори и да се наложи да разпъне проклетата палатка в предния двор.

Вече се бе изпотила здравата, когато дойде водопроводчикът — някой си Бъди, с прошарена брада. Той обиколи къщата с нея, изслуша обясненията й и нейните планове за ремонта, като през цялото време се почесваше по брадичката. Когато й назова това, което Сила определи като „изсмукана от пръстите“ сума за цялата работа, тя не трепна и изражението й остана невъзмутимо.

Мъжът се ухили и продължи да се почесва.

— Бих могъл да ви направя малка отстъпка. Ще ви излезе доста по-евтино, ако сама си купите монтажните елементи и останалите части.

— Ще ги купя.

— Добре тогава. Ще ви напиша колко приблизително ще струва, а после ние двамата ще обсъдим всичко по-подробно.

— Това е чудесно. Между другото, колко ще струва да се махне ваната от първата баня на горния етаж? Водата не се оттича добре.

— Защо да не й хвърля едно око? Това поне е безплатно, пък и бездруго така и така съм дошъл тук.

Тя се поколеба, не толкова, защото не му се доверяваше, а понеже човек никога не може да бъде сигурен какво може да научи за някого. Научи, че той не обичаше да се разтакава, че не взимаше пари за дреболии — като например за бърз оглед на един умивалник и тоалетна, което пък означаваше, че иска да поеме работата и затова няма да раздува цените.

Бъди се качи в пикапа си. Тя се изпълни с надеждата, че ще се разбере също така добре и с дърводелеца, и с електротехника, които също чакаше за предварителните огледи.

Извади бележника си, за да отметне срещата си с Бъди в списъка със задачите за днес. После вдигна големия тежък чук. Тъкмо бе в настроение за една малка демонстрация на уменията си, а прогнилите дъски по предната веранда бяха най-подходящото място за едно добро начало.