Дидие ван Коелер
Среща под знака на Х (3)

След две кафета и три прехвърляния в метрото, пристигнахме на снимачната площадка, хванати ръка за ръка, и Бруно, който правеше коремни в гримьорната, изведнъж се изправи, за да ме пита дали съм във форма, мислейки си навярно, че съм прекарал цялата нощ в репетиране на ролята. Момичетата пиеха кафе, топлейки се край един електрически радиатор. Асистентката ми представи онова, с което щях да снимам днес. Погледнах смутено Талия, която с фаталистки жест ми даде да разбера, че няма да изисква изключително право върху мен.

Целунах Мелоди, чернокосата с плитчините, с която вчера оглеждах апартамента. Каза ми, че й е приятно. Всичко е преправила — гърди, задник, бедра и лице — с изключение на гласа си, но я дублирали постпродукционно, уточни Талия. Днес бе дошла с майка си от Пиренеите — едра, мила жена, която я изпиваше с горд поглед и бе донесла кроасани за всички.

Оглеждайки се, стиснах ръката на Светлана, свръх напомпаната мадама, на която Бруно бе донесъл огромния колет и която вече бе напълно гола, готова за снимки. Талия я бе сринала за три спирки. Бяха се скарали за някакъв тип, когото двете делели в един епизод; Светлана излизала с него извън работа и все си въобразявала, че другите искат да й го откраднат. Но имах чувството, че като украинка Талия я ненавиждаше най-вече, защото беше белорускиня, и, от гледна точка на моята страна, този расизъм между две блондинки ми бе странен.

Пръстите на Светлана задържаха ръката ми, усмихна се, като се изпъчи обещаващо:

— Искам да се разбираме добре.

Останах уклончив.

— „Бих искала“, условно наклонение — напомни й Талия, като ме хвана под ръка, за да ме отведе до една азиатка, продупчена отвсякъде.

— Приятни са — казах най-общо, без да имам предвид никоя конкретно.

— Изис дьо Сез, интелектуалната в харда. Има диплома по социология. В момента пише докторат върху „недоизказаността в неприличното“.

Първоначално помислих, че шепнеше подигравателно, но това си бе уважение.

— Рой, нов е и се справя много добре.

Азиатката обърна към мен безжизнен поглед, с дъговидни вежди и стиснати устни. Екипираха я садо-мазо — черна кожа и изкуствен кур на колана, и аз за момент се обезпокоих при мисълта, че може би е за мен. Попитах асистентката дали може да прочета сценария. Отговори ми, че е излишно: режисьорът пренаписал моя епизод — той щял да ми обясни.

Бруно се върна в костюма си на пощальон. Разказа ми за снощния групов секс — свършили на зазоряване в басейна на продукцията и тази сутрин курът му не ставал пред дупките: денят щял да е тежък. Добави, прозявайки се:

— Ама и „Тривиъл“ също скапва.

Останах без глас. Разочарован, унизен. Бях толкова сигурен, че единствен познавам Талия отблизо… Смешно е колко странно реагираме, когато започнем да държим на някого. Не ме притесняваше, че Бруно я е чукал по всички възможни начини, но да си ги представя седнали по турски край кутията с жълти въпроси, предизвикваше истинска ревност.

Откъм гримьорните се чуха викове и удари: хукнахме да видим какво става. Талия блъскаше Светлана в стената и я псуваше. Все още не я бях чувал в оригинална версия и трудно я разпознах: на своя език не бе вече същата. Войнствена грубост, ярост, която храчеше звуците с презрение. Асистентката ги раздели, предупреди Талия, докато гримьорката поправяше щетите. Светлана ме сочеше с пръст и обясняваше неразбрано на разваления си френски, че следобед тримата сме имали епизод и не искала истории с украинката. Талия отвърна, че следващия път, когато чуе простотии за мен, ще я накара да изяде силикона си. Въздържах се да питам за подробности. Идеята да бъда свързващо звено между двете неприятелки не ме въодушевяваше особено, но от друга страна, се почувствах поласкан, когато асистентката ме повлече за врата, казвайки ми, че разчита на мен да оправя нещата. Толкова е хубаво да вдъхваш доверие: това премахва всички предразсъдъци.

В този момент пристигна режисьорът, който явно бе настинал в басейна. С двойно намотан около врата шал вкара някаква тубичка в дупките на носа си, вдиша с отметната назад глава, после попита Талия защо е тук.

— Спри спрея за нос и се върни към коката — посъветва го тя, — участвам в двадесет и пети от осем часа.

— А с реда, който ти изпратихме снощи по факса, какво направи? Прогнозата е слънчево: преснимам седемнадесети на терасата — после правим двадесет и пети.

— Много добре знаете, че факсът ми е скапан, по дяволите! — викна Талия. — Не може ли да ми се обадите?

— Готова за снимки в четиринадесет часа за двадесет и пети — студено й отвърна асистентката. — Същото важи за Рой.

— Сега — лукаво й подхвърли режисьорът, — ако настояваш да участваш в седемнадесети…

— Гратис? — изсмя се асистентката. — Бълнуваш ли!

Талия се врътна, повличайки ме сред мазните смехове на останалите момичета и се озовахме на булевард „Клиши“, с ваканционно синьо небе и минувачи, които бяха забравили да се мръщят.

— Писна ми от тези чекиджии, как мога да се организирам? — проклина, докато бута вратата на отсрещното заведение на самообслужване. — Имам пробен грим за Актимел в деветнадесет часа: никога няма да успея! И какво ще правим междувременно?

Грабна някакво телевизионно списание от щанда, взе от остъкления хладилник кашонче с бири, откъсна една кутия и я подаде на касиерката, която каза не, защото били по шест.

— Осведоми се за законите в страната си, ако искаш да си запазиш бачкането — отговори й Талия, като прелистваше програмите. — Принудителна продажба: ако обвиня собственика ти, ти ще го отнесеш. Рой, имаш ли кабел?

Машинално отговорих да, следейки с очи сложните преговори на касиерката с нейната каса, за да й раздели на шест цената на кашончето.

— Страхотно! След час има едно предаване, а аз имам само пет канала. Ще отидем ли у вас?

В гласа й имаше такъв ентусиазъм, че нямах нито смелостта, нито подлостта да измисля някакъв претекст. Казах да, щом искаш, само че не е у дома: пазя апартамента на един приятел южноафриканец, докато го няма, и ме е срам да ти го покажа — такъв бардак е оставил…

— Ами, тогава върви първи и оправи. Аз ще купя чудовищна закуска и идвам. Дай ми адреса. Освен ако ти е неприятно… — продължи пред мълчанието ми. — Не ти се иска или не ми вярваш?

Дадох й номера на булеварда, кода за входната врата, буквата за домофона и етажа. Записа всичко, целуна ме по носа, каза, че е куул да имаме цяла една сутрин единствено за нас и че ще ми направи изненада. Касиерката я изгледа как излиза и заядливо ми подхвърли, сочейки кутията:

— Нула евро тридесет и девет!

Казах й да забрави и вместо това купих десет кутии „Куолити Стрийт“.

Не знам дали защото застрашавах моята измама, или защото трябваше да се преструвам в къщи, но изпитвам истинска възбуда, докато трупам в мивката чистите съдове, които цапам с големи струи кетчуп, след като изпразних безупречно подредените от жената за чистене шкафове, за да пресъздам споменатия бардак. Хубаво е да придам малко живот. Хубаво е да подготвям къщата за някого.

Кучето души из хола, където оголвам канапетата, за да запратя възглавниците на мокета пред телевизора. Скривам пощата си, моите снимки, квитанции; три пъти обикалям апартамента, за да се уверя, че не съм оставил никаква следа, и изглеждам като самонастанил се. Домофонът изпращява, силуетът на Талия се появява на екрана и аз натискам копчето с тревожно туптящо сърце.

Двадесет секунди от входната врата до асансьора, още четиридесет до шестия етаж. Последен оглед и отварям вратата.

— Много шик — казва, влизайки във вестибюла с колони и фонтан. — Женен ли е приятелят ти?

— Много — импровизирам. — Но парите са на жена му, той е пълен педал.

— Мога да си остана дзен — подхвърля насмешливо, подавайки ми торбите.

Купила е двадесетина кроасани, кекс, най-различни конфитюри, сокове, руски чай и бутилка вино, която разопакова с тайнствено изражение. „Хамилтън Ръсел“, шардоне от Уокър Бей, нос Добра надежда. Смаяната ми физиономия я разсмива. За мен това е най-доброто вино от Южна Африка, по-добро от това на баща ми.

— Как разбра?

— Купих най-скъпото. Предвкус на мьорсо^[1] и финален привкус на сотерн^[2], нали?

Съгласявам се на доверие. Казва:

— Винаги питам специалистите: водя си записки за деня, когато ще имам изба.

Оглежда наоколо, отваря три врати.

— Декорът е отвратителен — заключава, влизайки в хола. — Извинявай, че те притеснявам, но е без петнадесет.

Сяда по турски сред възглавниците, служи си с дистанционното, все едно, че го знае наизуст. Оставам неподвижен на прага, с бутилката в ръка, пред това нереално и все пак толкова свойско видение; чувството, че току-що сме се настанали в този временен декор, но всъщност живеем заедно отдавна. Кучето се присламчва в хола покрай корниза и се скрива зад двойните завеси.

Оставям я да сменя каналите и отивам да отворя виното, да приготвя чая. Когато се връщам с подноса, тя гледа някакъв клип по музикален канал. Кучето се е свило върху възглавниците до нея и се оставя да бъде галено. Впечатлен, оставям закуската на ниската масичка.

— Това кучето на приятеля ти ли е?

— Не, прибрах го от Курньов.

— Как се казва?

— Нелсън.

— Не му отива.

— За да му носи щастие: открих го почти изядено в една телефонна кабина.

— О-о?

— Гадовете затварят два питбула, дават им някое малко куче за аперитив. Щом се настървят от кръвта, започват да се хапят помежду си и тогава просто се правят залози кой кого ще убие.

Настъпи минута мълчание. Тя, която подобно на мен идва от жестока страна, според показаното по телевизията — с мафия, отвличания и престрелки насред улиците, — изглежда също толкова шокирана като мен от това френско изобретение. Ние поне не сме родината на Правата на човека.

— Обикновено от малкото куче не остава нищо. Бе потънало в кръв, едва дишаше. Занесох го при ветеринарния, който каза, че е загубено, тогава го нарекох Нелсън, на Мандела, защото и на него не му даваха никакъв шанс.

— Собачка — каза, като го взе на коленете си.

Гали го нежно по белезите, оставя се. Не мога да повярвам. Казвам й, че след четири месеца съвместен живот, продължава да се страхува от мен.

— Не от теб, Рой. От типовете. Нали, Нелсън? От всички типове, защото само типове могат да сторят нещо подобно на живо същество. Не се страхувай от него, Нелсън. Той не е като другите. Иначе защо щеше да те спасява?

Извръщам глава. Спасих го, защото го бяха хвърлили на вълците, като мен, за пари. Дори нежността, доверието на това момиче, което няма причини да се преструва, не могат да ме освободят от невъздържаната омраза, която понякога ме обзема, както Нелсън с неговите пристъпи на паника.

Телефонът звъни в антрето. Скачам да отговоря, преди да се е включил секретарят. Агентът ми е. Подготвя ме за утре. Казва, че срещата ще бъде оспорвана, но ще трябва много да внимавам. Да остана в защита и да играя открито: нищо не знам, нямам приятели в отбора, нищо не споделят с мен, нищо не разбирам от цифри, нищо не съм чувал за допинг, нито за фалшиви паспорти, интересува ме само топката и извън нея нищо не съществува.

— Абе, правиш се на глупак. Всичко от технически, финансов, правен характер прехвърляш на мен. Тази стратегия приложих с Атана, Кайол и Зоргенсен: оказа се напълно печеливша. Съдийката ви взема за хлапета със семка вместо мозък и това е чудесно. Единственото, за което ще се опита да те притисне, е постановлението Босман, затова трябва да си го набиеш добре в главата, ако някога ти излезе с член 441-3: бил си пълнолетен, когато клубът те е купил. Разбра ли? И продължаваш да си с южноамериканско гражданство. Ако нещо не ти е ясно, обади ми се, целувам те.

Затварям и се връщам в хола, сядам до Талия. Казвам й, че е било за приятеля ми. Нещо за работата му. Усещам, че звуча фалшиво, опитвам да се поправя, като се впускам в подробности, но наистина изглежда като оправдание, а тя не ме е питала нищо. Привличам я към себе си, галя я, за да изтрия неудобството. Целува ме с трохи от кроасана и ягодов конфитюр. Защо не живеем като всички останали, с нощта, събуждането, любовта, нормалните хранения, тъпата работа и щастието да сме заедно след нея? Докосва леко пениса ми с опакото на ръката си. Питам я дали наистина сме длъжни да чакаме до следобеда.

— Никога не съм флиртувала извън снимките, Рой. Не можеш да си представиш какво ми струва да пожелая някой мъж в истинския живот. Бих искала да се възползваме от това, да се оставим на течението, да се насладим на времето, да се запазим за по-късно. Затруднява ли те? Ще се любим с всичко, което изпитваме в момента, и ще видиш колко ще е силно. Как ще сме сами сред всички, които не знаят. Ние ще сме с нашата нощ, „Тривиъл“, закуската, телевизията, кучето между нас. За тях всичко ще е чукане; ние ще имаме спомени. Иска ми се така да ме отделиш от всичко това, Рой, да ме защитиш от другите. Никога не съм имала доверие в някого. Мога ли?

— Мисля, че те обичам.

— Не. Всъщност да, ако искаш, но не само това. Искам да сме приятели завинаги. Дори то да не е задълго. Мой приятел открай време. Ще ми налееш ли вино?

Чукаме се. Запазило е вкуса на тапа, казва, че е страхотно. И аз се превъзнасям. После й давам подаръка си. Безмълвно разопакова шарената хартия, бавно, за да не я скъса. Трябваха ми пет минути, за да го опаковам, с каквото имам под ръка: радвам се, че го оценява. Открива кутията „Куолити Стрийт“ и ми казва, че съм измислен, с тон на комплимент. Щом я отваря, разбира, че има само нейните четири предпочитани вида. Гледа ме сериозно. Потвърждавам: от десет обикновени кутии създадох модела Специал — Талия. Прехапва устни. Казва ми, че е мило, но я лишава от част от удоволствието: да може да избира, каквото обича, и да зарязва останалото — такава е била нейната представа за лукса през цялото й детство. Свеждам глава. Вижда разочарованието ми. Целува ме, за да заличи своя гаф — и моя също.

— Започва!

Хваща дистанционното, увеличава звука. Театрална завеса се отваря под звуците на китари и кастанети. Пита ме дали познавам Офенбах. Оставам уклончив. Казва ми, че Пикило и Перикола са млада двойка без пукната стотинка, като нас, които пеят по улиците, умирайки от глад; вицекралят я забелязва и, за да я изчука, я кани на обяд в двореца; тя иска и Пикило да се възползва, но той отказва от ревност, тогава отива сама, яде за двама, после се връща при любовника си с остатъци от храната, защото той поне я разсмива и тя го обича. Питам я иска ли чай, отговаря ми шът. Гледам тази непозната Талия, която пее заедно с героинята, ругае я, когато не спазва темпото, критикува между два кроасана вялия тенор, който фалшиви, изоставащия оркестър, дебютантката, която си поема дъх с ръце, правейки се, че изразява чувство, вицекралят, който гримасничи вместо нотата, която не може да вземе… Никога не бях виждал някой с толкова жар и съпричастност да се пали пред телевизора. Накрая го изключи, като ми каза, че е срамота толкова хубава партитура да се поверява на некадърници и че като за първи контакт това можело да ме отблъсне. Поглежда ме в очите и бавно запява със своя нисък и неподправен глас, който взема височините с веждите:

„Как искаш да сме нежни, когато хляб ни липсва?

Какъв възторг да изпитваме от любовта, когато толкова сме гладни?“

Кучето поставя муцуна на коляното й, а аз се чувствам разтърсен до дъно от тази толкова простичка мелодия, която е така важна за нея. Овехтяло е и същевременно вълнуващо, а в устата й се превръща в нещо ужасно модерно, изместено, извън времето. В края на арията ми казва, че това са първите думи на френски, които е чула в живота си: баба й пяла ролята десетки пъти на сцена и някогашните й успехи са били нейни приспивни песни.

— Възпитаваше ме по френски образец, докато мама бе в завода. Трите живеехме на двадесет и пет квадратни метра; всяка имаше свой кът. Етажерката на мама с нейните дипломи, медали: най-добра работничка, най-голяма норма, най-високо съзнание. Ъгълът на баба с нейния портрет на Николай П., иконите, свещите, нейната Айфелова кула… И моето ъгълче с плакатите на Клаудия Шифър и Синди Кроуфорд, на които подражавах пред огледалото… А твоето детство?

Разказвам й за майка си, за нищожния й и прекрасен живот, изпълнен с незлобива любов и щастливи провали. Беше много лоша счетоводителка, но все пак я наемаха заради гарантираната заетост на белите. А после, с премахването на апартейда, чернокожите получиха достъп до всички професии; това веднага задейства конкуренцията и тя се оказа без работа. Но за сметка на това най-нежеланите професии се бяха освободили за белите, тогава тя стана нощна чистачка на офиси. Там се развихри напълно: поне когато търкаше, ставаше чисто; вече не се страхуваше, че е сбъркала някоя запетая, вече не скачаше от леглото заради някоя нула в повече.

— Говориш за нея в минало време, защото е далеч или…?

Потвърждавам с физиономия това, което има предвид с многоточието. Отговаря ми:

— Значи не е далеч.

Гласът й не съдържа утеха, нито баналностите, които се казват при подобни случаи от учтивост и за да се смени темата. Гласът й съдържа увереност, все едно е познавала и приела цял куп мъртъвци около себе си.

Кучето е заспало на коляното й. Внимателно повдига главата му, поставя я на една възглавница, като му казва, че се извинява, но трябва да отиде до тоалетната. Указвам й посоката, тя тръгва по коридора, а кучето я следва.

Изтягам се на мокета, обмисляйки нещата. Не знам точно какво искам. Важен е единствено настоящият момент, топлината и ароматът на възглавниците, които, тя е вдлъбнала до мен; това е нежността, която излъчва между две ругатни и три наранявания, това е откраднатото време, което си подаряваме, за да продължим удоволствието, това е виното с вкус на тапа, което се правим, че е великолепно, тя, защото идва от моята страна, аз, защото идва от нея.

— И това ли е на приятеля ти?

Размахва ключодържателя, който е взела от антрето.

— Да.

Спира над мен, прехапва устни, като гледа втренчено изправения на задни крака кон на емблемата.

— Ползваш ли я?

— Нямам книжка.

Остава права, поклащайки се на място, със смесица от възбуда и превантивно разочарование, напълно неустоима.

— Искаш ли да я пробваш?

Светва:

— Няма ли да се сърди?

— Не му пука.

Издърпва ме за ръцете, вдига ме, притиска ме до себе си, казва ми, че ме обожава и че се е научила да кара на камионите на бившата Червена армия: да видим дали може да управлява Ферари. Не виждам нищо общо, освен цвета, но толкова съм горд, че мога да й доставя удоволствие, изведнъж да придам смисъл на ненужните допълнения към живота ми.

— Ще вземем ли Нелсън?

Понечвам да отговоря, че никога не излиза и млъквам: той вече е пред вратата. Талия го взема на ръце, обяснява му, че това не е телефонна кабина и няма нищо страшно, защото тя е с него. Спира да вие, но трепери с цялото си малко тяло, със затворени очи, за да не ни смущава.

— Да се върнем, Рой: сърцето му бие много силно.

И моето започва да бие учестено, когато го оставя във вестибюла, обяснявайки му, че веднага се връщаме. Представата за живота ни тримата ме оставя без дъх до третия подземен етаж, където ме пита кога моят приятел се прибира във Франция. Обзема ме мрачно настроение от временното състояние, в което ме връща. Не искам да я лъжа повече. Но още по-малко искам да скапя момента с една истина, която може да развали всичко искрено между нас.

Опитвам петнадесет бокса, преди да открия моя. Слизал съм само веднъж в гаража, за да видя какво съм купил. Бях запалил неоновото осветление, огледал алената косачка с гравираните инициали на Антонио Торкацио; не разбрах как се отварят вратите и се качих обратно. Талия веднага открива.

— Модена 360, нали?

— Може би.

Сяда зад волана, снижава се под твърде ниския за нея таван, дава контакт и двигателят изръмжава. Тъй като няма място да вляза от другата страна, задушава ме в продължение на няколко минути, под претекст, че трябва да я загрее, преди да изкара чудовището, в което хлътвам, извивайки се. Големи тарикати са да правят такива големи коли, с толкова малко място вътре. Излегнат като в шезлонг, залепнал за облегалката, усещам как закуската ми се изкачва, докато тя бръмчи по рампата на паркинга, обяснявайки ми, че е принудена да ускорява, за да прескача гърбиците, иначе „опираме“.

Спуска се по булевард „Морис Барес“, борейки се с лоста в малката хромирана решетка със скърцане и резки тласъци, обяснява ми, че истинският шик на Ферари е, че правят скоростните кутии по-твърди от на камиона Москвич. Обикаля, прилепнала за пътя, около портата „Майо“, поема към „Дефанс“ и със сто и осемдесет в час се озоваваме в тунела на магистралата, принудени да си викаме, за да се чуваме през рева на истеричната бричка.

— Да те закарам ли до Довил^[3]!

— Нали сме на снимки от два часа?

— Със средна скорост двеста километра в час можем да успеем: изкъпваме се, връщаме се и сме на грим в един и половина.

— Ти си знаеш…

Гълтаме неоновите лампи на тунела, пилоните, дърветата.

— Страхотно е, Рой! Всички бачкат, а ние отиваме на морето, млади сме, не ни пука, имаме бензин и сме свободни!

Нямам какво да добавя, освен да изрева едно „да“ сред грохота, но добре знаем, че не е истина, и сигурно ще се забием някъде, преди да стигнем морето. В крайна сметка има и по-лоша смърт и няма кой знае какво да съжалявам. Ако има рай, ще пристигнем по-бързо, а ако няма нищо, ще избегнем продълженията на един равен мач.

Разнася се съскане, придружено от бял пушек, и отлага плановете ни за по-късно. Забавя, блъскайки назад скоростния лост, спира в страничната лента на пътя и ми извиква да излизам, хуквайки. Измъквам се колкото бързо мога, настигам я петдесет метра по-надолу. Гледаме димящата кола, докато камионите преминават, пресвяткайки ни с фарове.

— Има две решения — казва ми Талия, — или съобщаваш за кражба, или снимам без прекъсване до седемдесетата си годишнина, за да я изплатя на приятеля ти.

Отново виждам вълнението на Торкацио, когато ми продаде милото си Ферари, умолявайки ме да го щадя по време на разработването.

— Не се тревожи, в гаранция е.

След малко димът се сляга и ние се приближаваме. Отваря капака, оглежда щетите.

— Само защитата на радиатора — успокоява се. — Може би и охлаждането, но не е сигурно… Обаче би било добре веднага да се обадиш на пътна помощ, преди да са минали ченгетата: не съм много сигурна, че книжката ми за камиони важи във Франция.

Посочва ми аварийния стълб на стотина метра зад нас. Отивам до покрития с пластмасов похлупак телефон, свеждам се зад него, за да набера на мобилния си номера на Американ Експрес Голд Асистанс, който агентът ми бе запаметил, когато бях VIP.

Десет минути по-късно пристига сервизната кола и ни изтегля до Париж. Оставя ни на булевард „Клиши“ четиридесет и пет минути преди „готови за снимки“ и отива да остави Ферарито на отбелязания в книжката за поддръжка сервиз. Пробожда ме лека носталгия при вида на изчезващите в кръстовището задни светлини.

— Все пак беше хубаво, нали? — подпитва Талия с безпокойство.

Отговарям да й го мисля: дори, може би, бе по-хубаво, отколкото ако наистина се бяхме хвърлили в едно непознато море — така ни остава една непокътната мечта, неначенат план. Съгласна е. Хващам я за ръка и й казвам:

— Ела.

 

 

— Значи, започваме от момента, когато Бруно и Сами тъпчат Светлана, после вратата се отваря и влизаш ти, Изис. Носиш телеграма. Първоначално си шокирана, като виждаш колегите ти да шибат в работно време, после се възбуждаш, сваляш парцалките, галейки се, и се качваш на стълбата на Орелиен електротехника, за да може Рой да те ближе, докато оправя Талия кучешката. Това ще се хареса на Светлана, която ще заеме мястото ти под езика на Рой, докато ти отиваш да хванеш хуя на Бруно, за да чука Талия в задника; тогава Рой ще направи дуо с Орелиен в Мелоди, която е яхнала Сами, продължавайки да лиже Светлана, докато тя дразни клитора на Талия, която се нанизва на пръта ти. Ясно ли е на всички? Камера!

Вдигам ръка, извинявайки се, питам режисьора дали може да повтори, за да си го представя. Въздиша, пощипва носа си с два пръста, докато Бруно, Мелоди и Светлана ми се притичат на помощ. Говорят едновременно и ми изглежда все по-сложно. За щастие операторът иска техническа репетиция. Той запомня движението си с камера от рамо, докато ние разиграваме позите, а аз разменям печален поглед с Талия: предпочитам вчерашния сценарий.

В този момент възниква някакво оживление в края на снимачната площадка. Бодър глас отправя всеобщ поздрав.

— О, не! — извиква режисьорът.

Оплетени един в друг, измъкваме крака, бутаме се с лакти, за да видим какво става. В дълъг червен халат, заобиколен от двама мъже с вратовръзки и черни куфарчета, Максимо Новалес обявява, че в изпратения му по факса снощи ред е отбелязано „Снимки 14 часа“: сега е тринадесет и петдесет и пет и той е готов за снимки.

— Май сънувам! — крещи режисьорът. — Не те искам повече на мои снимки, тъпанар такъв: уволнен си! Кой идиот му е изпратил снимачен ред?

Стажантите си прехвърлят вината с изненадан вид. Съвсем спокоен, ебачът представя придружителите си:

— Г-н Ансенис, мой адвокат, и г-н Бор, съдебен пристав, който е дошъл да протоколира.

Адвокатът вади от куфарчето договора на своя клиент и започва да го обяснява на спешно слезлия от офиса си продуцент, докато обърнатият към нас със скептичен вид пристав протоколира.

— Но той не бе в състояние да изиграе епизода! — протестира режисьорът.

— Предвид, че уволнението заради „неспособност“ без предизвестие не е предмет на никоя клауза — отговаря адвокатът, — предвид, че при липсата на упълномощено медицинско заключение горепосочената „неспособност“ се приема като трудова злополука и трябва да бъде декларирана като такава, предвид, че никаква декларация не е получена в застрахователната компания и че по смисъла на колективния трудов договор на актьора, наречен „X изпълнител“, не му се заплаща на ден, а на епизод, следва, че денят не може законно да се счита за провален и че епизодът е платим. При заявен от страна на работодателя отказ, става въпрос за едностранно прекъснат договор, което е в компетенцията на трудовия съд…

— Добре — въздъхва продуцентът. — Да се върне на мястото си: разкарайте дубльора. Вие оставате тук! — продължава, като хваща пристава за ръкава. — И ако отново засече, вие ще го констатирате, обаждаме се на застрахователите и заявявам застрахователно събитие. Ясно?

Адвокатът маха очилата, за да се консултира с клиента си, после шепне на ухото на пристава, който кима. Тогава Максимо свлича халата, за да бъде констатиран щръкналия обем, който представлява неговата гордост, вдигайки ръце, с бавно въртеливо движение напред-назад, в стил автоматично напояване.

— Съжалявам — казва ми асистентката, изпращайки ме до гримьорната.

Талия изтичва, притиска се в мен и ме погалва по бузата.

— Ще останеш ли?

В гласа й има истинско отчаяние, истински зов за помощ.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Не искам да си тръгнеш така, Рой. Това не се брои, пазя се за теб и после ще бъдем заедно.

Казвам добре. С агонизираща душа отивам да се облека. Когато се връщам на терена, асистентката ми слага един куб до едрата дама от Пиренеите, която ми разказва как примерът на нейната дъщеря й е позволил да се освободи, да напусне съпруга си, с когото диалогът бил невъзможен, и да открие, че е много по-добре да си сам, отколкото да се чувстваш зле в двойката: доказала на себе си, че на петдесет и пет години, когато си нещо различно от мебел, можеш отново да бъдеш жена. Поздравявам я, слушам я отгоре-отгоре, казвам, че се радвам за нея, гледам как Талия репетира позите и се чувствам по-нещастен от всякога.

— Начало!

Този път Максимо е във форма и когато виждам какво й набутва, нормално беше да се облека. Колко тъжна е правената от друг любов… Вчера на същия куб си се представях на мястото на актьора в тялото на Талия; днес се отъждествявам с нея, която, стиснала зъби, пъшка да-та, за да скрие болката, преигравайки удоволствие, и ми се иска да ритам, да смажа ташаците на този панаирджийски изрод, който я тъпче като скот, мислейки единствено за представянето си. Какво чака, че не го обезвреди?

Останалите мърдат в ритъм, операторът скача от една група на друга, приставът прави своето заключение със сключени в джобовете ръце, а адвокатът наблюдава изложените тела с вид на вегетарианец.

Стискам с пръсти куба, за да не се намеся, да не извикам: „Стоп!“, да не отида да измъкна Талия от този робот, заявявайки, че плащам деня й, че откупувам свободата й, такива неща… Но с какво право? Тя поне си върши работата. Аз съм просто една мимолетна среща, проспана нощ, разходка с кола, затваряща се скоба. Свеждам глава.

— Когато е дъщеря ми, не гледам — споделя съседката ми на ухо. — Казва, че я притеснявало.

Поглеждам бродерията, която е извадила от чантата си. Кон на поляна.

Темпото се увеличава, позите се редуват, белорускинята заменя азиатката на стълбата, а аз се съсредоточавам върху Максимо Новалес, отчаяно дебнейки ефекта от точката О. Но не би, той продължава да поддържа тъпченето с втренчен поглед и равномерно дишане. Единствената разлика е, че от известно време гримасничи, докато тялото му се клати наляво-надясно зад Талия, все едно, че кара уиндсърф в буря. С часовник е и виждам как дискретно го поглежда, мачкайки гърдите на Талия. После лапва едно хапче, правейки се, че сподавя вик на удоволствие. Талия извръща глава с укор и той я връща в посоката с рязко движение на мутрата, забит поглед, прибрана брадичка и изпъчено чело.

— Да, страхотно е! — убедително се дере Мелоди от съседния сандвич. — Натъпчи ми го в задника, докато той ми издънва путкътъ!

— Ама, накарайте я да млъкне! — проскърцва Максимо, стискайки с пръсти ханша на Талия.

— Ей, Златния Хуй, ако виаграта вече ни ти действа, опитай с прозак!

— Добре му го каза! — отбелязва мама през зъби.

— Какъв е противен този дъртак… Само си развалих канта, бре! Ужасно…

Епизодът продължава в един кадър, отмерван от поощренията на режисьора да поддържа ритъма на Максимо, който се усмихва механично, потейки се обилно върху задника, който разорава. Погледът на Талия потъва в очите ми и остава там с наранена настойчивост, смес от отчаяние и доверие, като че ли ме приканва в нейната яворова алея, за да стигнем заедно до края на завоя и да открием къщата. Твърде сме далече, за да мога да споделя пътуването й, но оставам в очите й, усмихвайки се, за да й помогна да се измъкне от всичко останало. Грухтенето на другите се отдалечава, светлината на прожекторите заличава телата; различавам в контражур сключените над чакъла клони.

— Стоп! — извиква Максимо.

Замръзна с повдигната вежда, застанал нащрек, после повдигна ръка като да извика такси и се сгромоляса с цялата си тежест върху тялото на Талия. Скочиха да я освободят, измъкнаха актьора, Бруно се втурна да му направи уста в уста, докато асистентката се обаждаше на Бърза помощ.

— Доволен ли сте? — подскача режисьорът, разтърсвайки адвоката. — Разкарайте този глупак от терена ми! Рой, влизай! Грим!

— Добре ли си? — вика му Талия. — Поне изчакай лекаря…

— Ти млъквай и се връщай на мястото си! Повтаряме епизода: няма да провалям деня си, защото на господина му прилошало!

— Прави инфаркт! — извиква Бруно.

— Откъде знаеш?

— Аз съм пожарникар! Аптечката, бързо, нещо усилващо сърдечната дейност!

— Ама ние нямаме! — паникьосва се асистентката.

— Отдръпнете се, ще му направя масаж!

Разширяваме кръга. Актьорите обличат халатите и си гризат ноктите.

— Ще се оправя — измънква Максимо, който си възвръща цвета под ръцете на Бруно.

— Ще се оправи, ама друг път! — възразява Талия.

— Изгълта шест милиграма иксенс, освен виаграта! Шест! Две хапчета през двадесет минути, при положение че се вземат през осем часа! Ще пукне в ръцете ни!

Ледено мълчание под прожекторите, освен Максимо, който тихо казва „няма“ с хубава потрепваща усмивка, и отново припада.

— Одеяло! — заповядва Бруно. — Бързо!

— Всички сте свидетели! — изревава продуцентът. — Всички сте свидетели, че той искаше да снима против решението на продукцията и под натиска на своя адвокат!

— Аз нямам нищо общо с този тип! — заявява Светлана.

И хуква да се затвори в гримьорната си, докато мама приема в прегръдките си Мелоди, която изпада в нервна криза. Търся погледа на Талия. Извръща глава с погнуса.

Вдигам отъпканата от кабелистите бродерия. Оставям я на един куб и оттам при момчетата, които разтриват колегата си, увит в някакво наметало, шепнейки му успокоителни думи. За да направя нещо, поставям ръка върху леденото чело на Максимо. Питам Бруно какво е иксенс.

— Хлорхидрат на апоморфин. Първоначално, лекарство срещу паркинсон. Открили са, че от него отново ти става за по-малко от пет минути, и сега всички го вземат!

Останалите ебачи вяло протестират, че не, не, възбуждали се природно с женшен, но Бруно им казва, че това ще им е за урок, и те засрамено свеждат глава.

— Не казвайте на Мари-Лу, че пак съм се боцкал — мънка Максимо, треперейки, без да отваря очи, преди да се отпусне на една страна.

Останалите ме осведомяват, че жена му мисли, че се е оттеглил, за да пише мемоарите си, но той не е успял да се измъкне и не е написал и един ред.

Когато пристигна линейката на Бърза помощ, Бруно съобщи симптомите, причината и диагнозата. Лекарят си ги отбеляза, благодарейки му, без да се смущава от облеклото на спасителя. Ебачът си тръгна на носилка и аз последвах Талия, докато режисьорът крещеше, че всички, които напуснат снимките, ще бъдат завинаги зачеркнати от професията.

— Има три деца — прошепна Талия в колата на адвоката.

Прегърнах я на задната седалка, притиснах в себе си нейните страхове и миризмите на другите, цялата тази мръсотия, от която исках да я освободя, без да знам как, нито защо стана толкова важно за мен. Оставих да подминем три кръстовища. Тялото й бе вцепенено до мен, устните й — бели. Внимателно попитах:

— Видя ли края на алеята този път?

— Почти.

Положи глава на рамото ми и всичко останало престана да съществува до входа на болницата.

 

 

Изчакахме един час в приемната на Спешна помощ. Талия излизаше на всеки пет минути да пуши, ходехме напред-назад пред входната врата, която се отваряше и затваряше със съскане. Не можех да се начудя колко естествено преминаваше от най-обоснован егоизъм към най-абсурдно великодушие. Естествено, притиснатата точка, която предния ден го бе неутрализирала, сигурно бе нарушила увереността на Максимо, но ми се кълнеше, че този следобед не му е правила нищо, и въпреки това се чувстваше отговорна за сърдечната му криза. Не изпитваше нищо към него, за него тя бе само една дупка, а я виждах как от минута на минута тревогата й нарастваше и разпитваше всички минаващи лекари. Опитах се да я отклоня от мислите й. Попитах я как щяха да продължат снимките.

— И дума не може да става да се върна там. Или ремонтират заснетото и спасяват дължината с готовия материал, или ни заменят, или съм мръсница и издавам Светлана, която е непълнолетна и продуцентът се оказва в пандиза. Но не това е проблемът.

Занимаваха я най-вече трите деца, които не познаваше и които щяха да чакат Максимо след училище. Тя, която дори не знаеше името на баща си и никога не бе усещала неговата липса — двадесет и пет квадратни метра, споделяни с майка й и баба й, добре било така — тя беше на ръба на сълзите, описвайки ми трите хлапета, отглеждани във вила в залива Сен-Ном-ла-Брьотеш. Трите потенциал ни сирачета, които нищо не знаеха за професията на баща си и рискуваха да го научат заедно със смъртта му.

Опитвах се да съчувствам, но нищо не се получаваше: имам проблем с болниците. Щом усетя миризмата на повехнали цветя и амоняк, виждам майка си в малкото, оплетено в тръбички легло, с найлоновата шапчица на главата и нещастната й бледа усмивка, думите, които се блъскат на устните й, за да ми остави всички наставления, да ми завещае всички начини на употреба.

— Само не си мисли, че баща ти е виновен… Той бе единственото ми щастие на земята, освен теб. Прочети писмата в синия куфар, ключът е в нощното ми шкафче. А ако отвориш капака под ваната, не си прави грешни изводи… Това бе моя начин да бъда все още с него, всяка нощ, когато ти спеше и той ме правеше щастлива дори в отсъствието си, повярвай ми. Хайде, тръгвай, миличък; трябва да си във форма за мача. Не забравяй да хапнеш малко месо.

Това бяха последните й думи към мен. Писмата в синия куфар бяха на моята възраст; любовни думи и обещания за мълчание, върнати от получателя, без да бъдат отваряни. Почеркът на мама е бил доста по-едър по онова време, но чувствата й не се бяха променили. Стелажите в банята бяха препълнени с бутилки шато-мулина, пълните отпред, празните полегнали под ваната. Всяка вечер се напиваше с виното на татко. Най-лесно бе да се каже, че ракът й идваше от това: но съществуваха и грижите. Бедността, достойнството, саможертвата. Бе предпочела да ми плаща училището и тренировките по футбол, да работи до края, отколкото да се пенсионира по болест. Бе си обещала да е жива до моето пълнолетие. Не бе успяла само с три месеца. Ако някой бе отговорен, то това по-скоро бях аз, а не бутилките на татко. Когато изпратих известието в Шато-Мулина, не си правех никакви илюзии, но не изпитвах и никакво озлобление. Твърде много глупаци и мръсници се избиваха в името на Бога, за да вярвам в него: единственият начин да продължа мама, бе да запазя чувствата й живи. Тя бе обичала Браян Мулина, ще го обичам вместо нея. Дори без взаимност.

— Даваш ли си сметка? Близнаците са на осем години, малкият дори няма шест. А майката работи за данъците…

— Трагедия.

Гледахме един до друг как дъждът се стича по остъклената стена. Безизразният ми тон я накара да се извърне изведнъж. Изгледа ме почти лошо.

— Ако ти е досадно, не си длъжен да стоиш.

Възразих, тя ми каза, че в живота не понася хората, които се правят. Тогава реших да съм искрен: потвърдих, че сърдечните затруднения на ебача въобще не ме засягат; с удоволствие съм бил негов резервен хуй, но сега, ако трябва да му присаждат сърце, няма да бъда донор.

— Защо тогава стоиш тук?

— Заради теб.

— А защо трябва да имам нужда от теб?

Помислих, не намерих отговор и предпочетох да си тръгна, преди да развалим всичко между нас. Докато си обличах якето, казах й, че е права: губех си времето, докато други хора имаха нужда от мен. Бе толкова фалшиво, че гърлото ми се сви, когато ми каза: „Разбирам.“

Обърна ми гръб, отиде при машината за кафе, а аз си тръгнах под дъжда.