Дидие ван Коелер
Среща под знака на Х (5)

Бруно пие кафето си, нервно поглеждайки часовника, с голям пътнически сак в краката си. Щом ме вижда да влизам, намигва и нетърпеливо ми прави знак да го последвам в тоалетната. Все пак се забавям две минути, за да поздравя Жан-Батист, който е с ежедневното си изражение, с един от двата си костюма за смяна и с цялото време пред себе си. После слизам по стълбите до умивалника, където намирам Бруно свръхвъзбуден. Пино Коладо му се обадил лично, след като видял демо касетата му: ангажиран е и заминава за Сардиния да снима суперпродукция в естествен декор.

— За жалост, за теб няма нищо — добавя два регистъра по-ниско — не наемат аматьори. Пък и страхувам се, клетнико, че никога няма да видим изпълнението ти в „Повелителят на анусите“. Адвокатът на Максимо конфискува лентата чрез един свой колега по линия на закрила на детето. Май Светлана била непълнолетна; направо паднах… Даваш ли си сметка? За щастие, в такива случаи продуцентът отива в пандиза. Не се притеснявай, като се върна, ще те пробутам някъде другаде. Животът е прекрасен, нали?

Не го опровергавам. Стиска ме за рамото, взема стълбите с голямата си крачка на пожарникар, който вече нищо няма да гаси. Когато се качвам горе, Жан-Батист допива чашата си бяло, гледайки как Бруно се намъква с големия сак в някакво такси. После се обръща към мен и ме пита къде отивам, та така съм се облякъл. Вдигам ръка, изгърбвайки се, за да не изглежда сакото ми с толкова добра кройка, правя физиономия на привикан в бюрото за безработни, но не ми оставя време да продължа.

— Не се насилвайте заради мен, ако нещата се оправят в живота ви — фиксира ме с угасналия си поглед. — Ако някога намеря сили да вляза в някоя класна стая да преподавам това, което зная, повече няма да ме видите.

Чувствам как бузите ми пламват от срам, поклащам глава и поръчвам какао, ей така, за да направя нещо ново. Тъй като тази сутрин чантата му не изглежда празна, питам го дали намерението му от миналата седмица — да стане учител по задочно обучение — се осъществява. Свива рамене, изважда от чантата голям пакет, увит в амбалажна хартия, с адрес на някакво издателство.

— Трябваше да го взема от пощата: получих известие. Каквото пиша, не се побира в пощенската ми кутия — добавя примирено.

Възползвам се от случая да му възвърна достойнството:

— А, значи пишете? Какво, романи ли?

— „Господине — издекламира ми вместо отговор, — благодарим ви за изпратения ръкопис, който прочетохме внимателно, но който, за наше съжаление, не отговаря на издателската ни политика. Приемете нашите…“ Независимо дали са го чели, или не, писмото винаги е едно и също. Веднъж изпратих началната страница и четиристотин бели листа: същия отговор.

Разбърквам какаото си и го питам със заинтересуван вид какво е заглавието.

— „Да приключим с убийците на френския език“ — отговаря, прибирайки рестото. — Приятен ден. Гледам го как си тръгва в синия си костюм с по-светли ръкави: може би спомен от тебешира. И изпитвам известна радост. Гордост. Разбира се, че ми е тъжно за него, но си казвам, че ако спра да идвам тук сутрин да закусвам, след заминаването на Бруно, той ще се чувства двойно по-сам. Добре е да разчиташ на някого, дори и задочно.

Излизам след него, минавам покрай чакащите на стоянката таксита и слизам в метрото. На четвъртото стъпало мобилният ми телефон звъни. Два дълги сигнала и един кратък: получил съм съобщение.

Спирам, пали телефона и прочитам съобщението. На екрана се изписват три реда: большое спасибо за наталью. Обзет от съмнения, усмихвам се на намусените хора, които излизат на повърхността около мен, заобикаляйки ме с враждебен вид. Може да е обида, но не е в стила й: щеше да я изкрещи в съобщението. Не, щом използва кратко съобщение и то на родния си език, сигурно е от свенливост. Или от гордост. Може да е извинение, обяснение в любов или името на руско кабаре, където ще се помирим.

Набирам номера й от паметта, но после си казвам, че все пак е по-добре, преди да отговоря, да знам на какво отговарям.

 

 

— … датата, когато вашето възнаграждение като играч е било изплащано по сметка на холдинг в Бахамите, който контролира дружеството за недвижими имоти, притежаващо вашия парижки апартамент и вашата спортна кола. Слушате ли ме, господин Диркенс?

Вдигам очи от лявото си коляно. Всъщност не, не слушах. Продължавам да се чудя, как Талия е успяла да ми изпрати съобщение с букви, които не съществуват в моя мобилен телефон. А може и да не е кой знае какъв фокус, ако телефонът й има клавиши, които й позволяват да пише на своята азбука.

— Потвърждавате ли сведенията, с които разполагам, господин Диркенс?

— Не знам. Трябва да питам агента си.

— Мисля, че при вашия случай по-подходящ ще е адвокат.

Припомням си онзи, който нахлу на снимките, и правя скептична физиономия.

— Напомням ви, че сте се явили сам в качеството си на призован свидетел, докато в другия случай законът позволява присъствието на ваш защитник. Настоявате ли да продължим или желаете да отсроча изслушването, докато се свържете с адвокат?

— Не, не, да продължаваме. Така ще приключим.

Поглежда ме втренчено, сключвайки пръсти пред носа си, казва много добре и отново започва да ме бомбардира с въпроси, подчертани от барабаненето на тапа зад мен, който трака разговора на клавиатурата си.

— Инкасирали ли сте лично комисионата върху сумата от вашето прехвърляне от Аякс Кейптаун възлизаща на три милиона евро?

— Не.

— Някой получил ли е тази комисиона от ваше име или вместо вас?

— Не. Всъщност, да: получих три процента, но не ги инкасирах. Дадох ги на Аякс.

— Защо?

— Така. Доброволно.

— Доброволно?

— За взаимоспомагателната каса.

— Така, значи — казва разбиращо. — Какво е вашето гражданство, господин Диркенс, към днешна дата?

— Южноафриканско, мисля.

— Мислите. Защо? Подали ли сте молба за натурализиране?

— Трябва да проверя в клуба.

— Проверих в клуба. В момента не сте ли под обещание за продажба?

— Не съм в течение.

— Бил ли сте проверяван от НДБПЛС в Нантер?

— От кое?

— Националната дирекция за борба с посегателствата срещу личността и собствеността, която понастоящем призовава пред компетентна комисия седемдесетте и осем професионални играчи, които не са граждани на Европейския съюз, работещи във Франция, за да се проверят разрешителните им за престой и условията, при които са им били издадени.

— Агентът ми се занимава с тези неща.

— Кой е вашият агент?

— Етиен Дьомазрол.

— Разбирам.

Затварям уста и се извръщам към прозореца. След три секунди пръстите на типа отзад спират. Оставам сам с тиктакането на стенния часовник.

— Чували ли сте за постановлението Босман, господин Диркенс?

Отговарям да: заради него съм тук.

— Моля ви добре да обмислите отговора си. Постановлението Босман, издадено от Европейския съд през 1995 г., въвежда свободно движение на играчи в рамките на европейската общност, подобно на работниците, капиталите и стоките. Съгласни ли сме?

— Да.

— Но това постановление засяга единствено европейските играчи, господин Диркенс. Припомням ви, че занапред във Франция даден клуб не може да използва повече от трима неевропейци на мач, под заплаха резултатът да не бъде зачетен — откъдето и необходимостта да се снабдят съответните играчи с паспорт от Европейския съюз. Какво гражданство предвижда или вече ви е дал вашият клуб?

— Зависи.

— От какво? От страната, която ще ви купи или от наличното на пазара?

— Не разбирам.

— Сигурен ли сте, че не сте грък, господин Диркенс? Или португалец?

— Нищо не са ми казали. Но ако притежавате информация…

— Притежавам списък с присъдите на ваши колеги, заловени в притежание на фалшиви паспорти, откраднати от консулствата на тези две страни.

Член 441–3 от наказателния кодекс ги наказва с глоба от три хиляди и петдесет евро, което е нищо в сравнение с доходите ви, но също така и с две години строг затвор, което за вас означава спортна смърт. Ясна ли съм?

— И аз съм ясен! У дома си имам южноафрикански паспорт, напълно истински и валиден до 2006 — а! Ако не ми вярвате, мога да го донеса.

Оставя къдрицата, с която си играеше, става, отваря едно чекмедже зад себе си, изважда някакво тънко досие, сяда отново и потъва в него, все едно, че ме няма.

След няколко минути вадя мобилния от джоба си и прелиствам менюто.

— Не ви ли преча? — казва, без да спре да чете.

— Мислех, че сме свършили.

— Не, господин Диркенс. И доколкото ми е известно, не съм ви разрешила да телефонирате.

— Не е, за да телефонирам, просто исках да ви попитам нещо.

Вдига глава, поглежда мобилния телефон, който оставих насред бюрото й. Посочвам й екрана и я питам дали, според нея, това е украински. Една от веждите й се вдига над жълтата пластмасова рамка.

— Прилича на кирилица, наистина, но аз не говоря славянски езици. Защо? Искате да узнаете националността на клуба, който се е свързал с вас ли?

Усмихвам се на грешката й, отговарям, че не, не: лично е. Просто съм си помислил, че тук, при всички тези съдилища, би трябвало да има преводачи.

— Значи не сте се разкарвали напразно, така ли?

Мисля, че я засегнах. Изгасям мобилния, преди да го прибера, за да покажа добра воля и да свършим бързо.

Тя отново се вглъбява в папката и тишината се възстановява. Мъжът отзад се възползва, за да се изсекне. Отгръща една страница, но се прави, че чете: усещам, че всъщност размишлява.

— Какво друго мога да ви кажа? — казвам с благоразположението на домоуправител, който очаква нареждания.

Затваря папката и защипва обецата си на десния палец, забила поглед в мен.

— Слушам ви.

— А, добре. Ами… в началото бях десен център, но Аякс ме използваха в атака в младежкия отбор от сезон 97–98 и отбелязах тридесет и осем гола за…

— Днес се занимаваме с обстоятелствата на вашето присъствие на френска земя. Имате ли да заявите нещо относно вашия сегашен клуб?

— Не. Всичко е наред.

— Ако не се лъжа, за малко повече от девет месеца сте играли един-единствен мач. Защо?

— Трябва да питате треньорите.

— Последният от тях, когото понеделник сутринта призовах в съда със стража за нарушаване на данъчното законодателство и злоупотреба с обществена собственост, е акционер в същия офшорен холдинг като вас, който впрочем финансира, под прикритието на дружество параван, избирателната кампания на брата на президента на вашия клуб през 1997-а. Знаехте ли го?

Отговарям, че никога не съм се срещал с президента, нито с тримата последни треньори.

— Знаете ли по какви причини бяхте отстранен?

Извръщам поглед към прозореца. При всяко преминаване на камион мръсните стъкла потрепват в рамките. Трябва да сложат нов маджун.

— Контузен ли бяхте?

— Да.

— Къде?

Няма да й отговоря „дълбоко в сърцето“; мога да се сдържам.

— Какво се случи, господин Диркенс?

Свивам рамене. Просто трябва да прочете „Екип“.

— Изпитвате морално страдание, чувство за несправедливост, като поставите на везните вашата минала слава и ниската заетост, на която ви държат във Франция. Така е, нали?

Ето, че започна да се прави на психолог. В известен смисъл ме устройства. Поклащам глава, прехапвайки устни със смутен вид, за да се почувства поласкана, че е уцелила в десетката.

— На кого собствено се сърдите?

— На никого, госпожо съдия.

— Госпожо „съдийка“, ако нямате нищо против.

Зарадван от смяната на темата, отговарям й, че нямам нищо против; просто не ми е изглеждало много френски, но това е нейният език и тя знае по-добре от мен. Бинго: изнася ми лекция за феминизацията на речника, което е историческа победа на женската кауза срещу ретроградната позиция на френските академици, които са се опитали да оправдаят върховенството на мъжкия род, като го приравнят към някакъв среден род, обозначаващ дейността. Преувеличавам, че, наистина, не им липсва самочувствие. Понечва да продължи, но малко съм пресилил нещата; дава си сметка, че удавям рибата, и разперва пръсти на бюрото си.

— Знаете ли какво е в центъра на моето разследване, господин Диркенс? Изключително сериозни деяния, които задължават законодателя да защитава играчи като вас от неправомерните, даже престъпни практики, използвани в европейския футбол. Така че аз съм ваш съюзник. И си давам сметка за огромното влияние, икономическо и политическо, на лобитата, които ви експлоатират. Знам, че работодателите ви дават мило и драго да ми отнемат делото, но имам пълната подкрепа на министъра, затова твърде малко ме засяга, че финансовите величия, с които съм се захванала, зоват за „любовта към спорта“, за да ме превърнат в жертвен козел в очите на общественото мнение!

— Не е ли в коза?

— Моля?

— Не казвате ли „в коза“?

Млъква за момент, после се отдръпва в стола си, правейки знак на секретаря, вероятно да изтрие последното ми изявление. Имам чувството, че трудно ще върна разпита на темата за речника.

— Знаете ли, че от гледна точка на закона сте без документи, господин Диркенс? Влезли сте във Франция с туристическа виза, получена от вашия клуб, валидна за срок от три месеца и неподновена. Размерът на месечното ви възнаграждение не ви предпазва от незабавно изгонване, ясна ли съм? Ето защо във ваш интерес е да ми сътрудничите.

Отговарям й ОК, няма проблеми и вдигам ръце, за да прекратя враждебните действия. Пита ме какво мисля за Джо Акита, треньора, когото преди осем месеца е вкарала в предварителния арест. Отговарям, че е постигнал добри успехи в Ювентус Торино. Казва ми, че действително италианското правосъдие е поискало екстрадирането му. Уточнявам, че е пристигнал в клуба осем дни след мен и останал само две седмици. Пита дали ме е подбуждал към вземане на допингови средства. Хапя устни, за да не се разсмея.

— Говорете спокойно, господин Диркенс.

Поклащам глава. Всичко, което мога да кажа срещу него, е, че се развика ужасено, когато прочете формулярите за хранене, които ни бе раздал, за да се опознаем. „Пици! Ядете ПИЦИ?“ Започна тренировките, като премахна всички мазнини, протеини и глутен, които не се вписваха в неговата игрова техника. Замени ги с желязо, антиоксиданти срещу свободните радикали, минерални соли, интефатори, риба на пара и червено зеле. Резултатът бе, че започнахме да пърдим при кръстосаните пасове; изведнъж започнахме да се раздаваме по-малко на тренировките и той ни ругаеше двойно повече. Лично мен режимът му ме разби, невъзможно ми бе да предвидя дадено действие, червата ми куркаха от сутрин до вечер. Може би не бе основателна причина да го хвърлят в затвора, но не мога да кажа, че го съжалявах.

Слуша ме с търпение, свито в хоризонтална усмивка, а краят на молива й потропва по лаптопа.

— Напомням ви, че разследването срещу него е вследствие жалбата на бившия страничен защитник Хулио Крус, който твърди, че почти е ослепял от допинговите продукти, а вашият сарказъм утежнява отказа ви да свидетелствате.

— Не отказвам: казвам, че ни караха да ядем отвратителни неща, така да се каже, за наше добро. Аз се доверявах: не съм правил анализ…

— Следващите треньори продължиха ли политиката на поощряване на пасивното приемане на допинг?

— Не знам: вече не ходех на тренировки.

Вади нов лист на бюрото си, повишавайки глас с една степен:

— През 1998-а, господин Диркенс, в страната на вашите деди, край Брюксел откриха тридесет и пет нелегални африкански играчи, всичките непълнолетни и настанени направо на земята в някакъв изоставен склад, в очакване на вербовчици. Какво имате да кажете за това?

Отговарям, че е ужасно, но има малка грешка. Семейство с моята фамилия е дошло от Амстердам в Южна Африка, а не от Белгия — иначе, лично аз, от Холандия знам само сиренето: просто отварям скоба. Добавям, за да разведря обстановката:

— А вие откъде сте?

— Лион — отговаря рязко, все едно, че името бе достатъчно само по себе си. — Осъзнавате ли сериозността на това, което току-що ви казах, младежо?

Осъзнавам. Отъждествявам се, доколкото мога, с нахвърляните на земята нелегални, но го намирам за малко безсрамно по отношение на парите, които печеля. От друга страна, вече не са сами и щом са ги открили, остава само да ги обезщетят и да накажат виновните. Не виждам кого бих могъл да трогна.

— От миналата година законът във Франция забранява търговски сделки с малолетни. Трябва да осъзнаете, че вашето мълчание затвърждава и продължава едно скандално положение, което се родее с робството, като същевременно спасява отговорните лица от съдебното преследване, което започвам срещу тях. Бяхте ли непълнолетен към момента на вашето закупуване, господин Диркенс?

Мисля. Тъй като баща ми не пожела да ме признае, подписвайки родителското разрешение, бяха променили датата ми на раждане в договора, така че вече не бях непълнолетен. Същевременно си мисля за хората в брюкселския склад. Но пък не съм и доносник. И не ми се ще това да навреди на Аякс, който не е бил длъжен да се подчинява на френските закони и ми е мислил само доброто. Така че се задоволявам да отговоря това, което впрочем е и истината: бях пълнолетен към датата на договора.

— Рой Диркенс, напомням ви, че всичко, което ми заявявате, ще бъде проверено и ще може, в случай на нужда, да се използва срещу вас.

— Почакайте, госпожо… Аз жертва ли съм или заподозрян?

— Ако откажете да се подчините на законите, които ви закрилят, и да ни помогнете да разобличим виновните, вие се превръщате в доброволна жертва и следователно, в очите на правосъдието, в съучастник.

При тези думи подскачам. Всичко, което преглъщам от месеци, без нищо да кажа, изведнъж напира в гърлото ми и удрям с юмрук по масата:

— Ами, вкарайте ме в пандиза още сега! Страшно е ваш’то правосъдие, няма що! Говорите за белгийците, ама все едно и вие ме набутвате в някакъв склад!

Повея хлад. Прочетох в очите и, че въобще не ме харесва. Бях тук да обвинявам французи, не да ругая Франция. Не изпитвах особени чувства към Белгия, но не знам защо, тази лионка, с дребнавата си проява на национална чест, подигравателна спрямо белгийците, ме предизвикваше да удрям. Още повече, вместо да се ядоса, тя изведнъж се облегна със задоволство, все едно, че е отбелязала точка.

— Разбирам вашия гняв и го споделям. Съпричастността ви към вашите колеги от Брюксел е напълно законна и ние знаем защо.

Млъква, като ми дава думата с потрепване на миглите. Въобще да не разчита, че ще повторя нейното защо с въпросителен знак. Заобикаля мълчанието ми, продължавайки, като поглежда някакъв лист вляво:

— Господин Паскал Мутие, натоварен с проучване на пазара и вербуване за вашия клуб, предната седмица призна на това място, че е посетил господин Бриан Мулина, лозар от Франшоек, Уестлик Кааппровинси, Южна Африка — защо?

Свивам юмруци и поправям произношението й.

— Защо, господин Диркенс?

— Откъде да знам! Да си купи вино.

— Не, господин Диркенс. Защото майка ви е била починала и е трябвало да се получи съгласието на вашия биологичен баща, което означава, че сте бил непълнолетен към датата на закупуването ви.

— По дяволите! Започва да ми писва от вашите простотии!

— Кои по-точно? — пита, като леко се навежда напред, давайки знак с нокът на типа, който трака зад мен, все едно че не съм забелязал: тя наистина ме взема за тъпак.

— От всичко! Не е отвратително дали съм бил, или не, пълнолетен за някакви си два месеца! Отвратително е да си служат с мен, за да изпразнят сектор Б!

— Бихте ли уточнили, господин Диркенс.

— В сектор Б има един ъгъл с двеста фашистчета, които като запалянковци са досадни за клуба, пък и при всички положения днес целта на всеки клуб е да изпразни стадионите от евтините идиоти, за да освободи места Милениум!

— Какви места?

— Ама, осведомете се малко! Места Милениум!

Почетни ложи с шампанско и телевизори, които се дават под наем за цялата година на дружества, VIP персони, министерства, за да разполагат в тях звезди, което вдигат цената на правата за излъчване! На никой вече не му пука за запалянковците, за хората, които се дерат, наливайки се с бира! Трябва да затворят стадионите за народа и да го оставят у тях, пред телевизора, за да му продават мачовете рау рег view^[1]: целта е да се натрясква сам или да се трепе вкъщи по съседски, това е, така хулиганите изчезват от трибуните, футболът става чистичък, спонсорите с гордост предоставят имената си, клубовете излизат на борсата и на играчите се плаща в ценни книжа! Това искат!

— Нека се върнем на вашия случай, моля ви. С какво този „сектор Б“ е свързан с настоящото ви положение в клуба?

— Когато излязох срещу канарчетата от Нантер, някакви типове се изправиха с викове „Хайл, Диркенс“ и с нацистки поздрав, ето с какво!

Гласът ми се пречупва, усещам напиращите сълзи, но не ми пука: иска истината, има я.

— Каква е връзката?

— Връзката с кое?

— С вас. Какви са вашите взаимоотношения с крайната десница?

— Моите?

— Вашите отношения.

— Никакви отношения: това бе постановка! За фашагите всеки бял от Южна Африка е пич от апартейда: идеята на клуба бе да предизвика инцидент, за да се намеси бригадата антикоп!

— Кой?

— Ама вие познавате ли футбола, или не, по дяволите! Коп е евтината публика, която наблъскват в секторите зад вратите: благодарение на мен ченгетата от антикоп заснеха нацистите на местопрестъплението; арестуваха ги за расова омраза и, както беше предварително замислено, доведоха прокурор, който завинаги им забрани да посещават стадиона, това е! Благодарение на мен! Само че сега аз съм свързан с това, вече нямам право да играя, клубът ми забранява да нося неговата фланелка, за да се покаже антирасистки настроен, и на никого не му пука за мен, защото ще бъда препродаден веднага, щом ми се вдигне рейтингът, като вкарам голове за моята страна на Купата на Африка, и така, щом се върна, клубът ще прибере печалбата от моите голове, пробутвайки ме на този, който предлага най-висока цена, това е!

Съдийката прави пауза, играейки си с обицата. Казва на типа, когото нарича „съдебен секретар“, да й донесе току-що записаното. Онзи се съгласява, поемайки си уморено дъх, принтира й копие, което тя започва да чете, като объркано разтрива веждата си. После вдига очи и заключава:

— Съжалявам, отклоняваме се.

— От какво се отклоняваме?

— Във всичко това, което излагате, няма основания за съдебно преследване. Това са вътрешни стратегии, маркетингови операции, несъмнено осъдителни, но не и неправомерни, които се вписват в един, уви, нормален контекст, предвид сегашното развитие на вашия спорт и спрямо които правосъдието не може…

Ставам рязко, обръщайки стола:

— Нормален? Намирате това за НОРМАЛНО!

— Успокойте се, господин Диркенс. Просто казвам, че това не е от компетенцията на моето разследване.

— Значи могат да ме преебават както си искат, но това не ви засяга, щом не издавам никого!

— Спокойно! Напомням ви, че според закона сте в нередовно положение! Ако си позволите и най-малкото буйство, ще попаднете под действието на заповед за незабавно съпровождане до границата!

Поколебавам се няколко секунди, после затварям уста, вдигам стола и сядам отново. Едва вчера щях да гледам на експулсирането като на отворена врата, начин да се измъкна с чест от лайнарника, в който чезна, възможност да възобновя веднага кариерата си в моята страна на чисто, но днес във Франция живее Талия и ми се иска да остана. Преглъщам достойнството си и поднасям извиненията си на госпожа съдебната следователка и на френските закони изобщо: мислил съм, че случилото ми се е можело да бъде полезно за следствието, това е.

— Потвърждавате ли отговора си относно вашето пълнолетие към датата на трансферния договор? — Да.

Става, за да подаде трите листа на своя секретар, казва ми, че ще се върне след малко, и излиза, затваряйки вратата.

Слушам скърцането на паркета, глухото тиктакане на часовника в стъклен похлупак над зазиданата камина. Срещам погледа на типа, който подравнява листата си на бюрото, за да ги оформи в правилна купчина, която прибира в зелена папка. Питам го дали ще отида в затвора. Въздиша, потраквайки по клавиатурата. Опитвам се да разбера поне дали е сериозно. Придава си вид на лекарска поверителност, за да ми отговори, че няма право да ми отговори.

Кръстосвам крака и вземам коляно в ръце, колкото да усетя човешка топлина. След известно време ми казва тихо, че ме е гледал миналата година на финала за Купата Ротманс и че голът ми от четиридесет метра, след пас на Брет Еванс, бил велик момент. Усмихвам му се.

Когато вратата отново се отваря, рязко се извръща към екрана, аз към коляното си и това свято единение ме кара да се чувствам отмъстен за останалото.

 

 

Тъй като излязох свободен от госпожата, купих една орхидея и отидох в болницата. На информацията попитах служителката за стаята на г-н Жером Трюше, което бе истинското име на Максимо Новалес. Казах си, че Талия сигурно ще е край него. Разбира се, можех най-напред да отскоча до тях, след като напуснах Съдебната палата, но ми се струваше по-изтънчено да изглежда, че се тревожа за нейната жертва.

— От семейството ли сте?

— Не.

— Близък ли сте?

Направих физиономия. Ролята на резервен кур не ме вкарваше обезателно в тази категория.

— Колега? — добави по-ниско, навеждайки се напред.

Прочетох в очите й, че тайната самоличност на Жером Трюше явно бе обиколила отделението. Потвърдих дискретно.

— Стая 648 — прошепна с топла усмивка, все едно, че това бе нейният номер. — Направиха му байпас, всичко е наред, ще го оставят няколко дни под наблюдение… Занапред ще трябва да се пази.

Казах благодаря, госпожо, и тръгнах към асансьора с чувствена и мека походка, за да й отдам почит, защото наистина бе ужасно грозна.

Стая 648 бе пълна с цветя и бонбони, но Талия не беше там. Прясно подложеният на байпас ебач, в бледолилав кашмирен пуловер, наметнат върху пижамата, говореше в някакъв микрофон и аз останах на прага на вратата, за да не го прекъсна. Леко къдравата коса, очите с торбички и бръчки наоколо, хлътналите бузи му придаваха вид на бивш играч, който коментира мач зад кадър.

— Не трябва да забравяме, запетая, че на времето, запетая, когато бях предвестник, запетая, все още можех да водя напълно нормален живот извън екрана, запетая, защото филмите ми се прожектираха единствено в специализирани салони и пред публика, запетая, която се криеше, две точки: много трудно можех да си представя, запетая, че един ден ще стана звезда чрез касети и появи по телевизията, скоба, какъвто не е случаят със сегашните млади, запетая, които нямат и три филма, запетая, а в токшоутата на нормалните в кавички телевизии се отнасят към тях като към звезди, запетая, преди да са доказали таланта и способностите си, затваряме скобата, което много вреди на наложеното днес в професията мислене — какво искаш?

Забеляза ме на прага, изключи касетофона и ми каза, че не изглеждам глупаво с гърнето. Уточних, че това е орхидея. Каза ми, че важен е жестът и че мога да вляза за две минути. Седнах на пластмасовия стол.

— Трогнат съм, че идваш, въпреки обстоятелствата — каза с надутия тон, с който диктуваше.

Попитах го дали това е роман. Сви кашмирените си рамене.

— Преди година подписах договор за моите мемоари, а все още съм на увода. Мислех, че ще потръгне сам, но какво ли не е преживял човек, а когато трябва да намериш точните думи… Защо тази, а не онази, защо да разкажа това, а не онова…? Душевните състояния. С една дума, Галимар^[2] ме притискат: изпаднали са в истерия, защото Грасе^[3] ги изпревари, като издаде мемоарите на малката Рафаела. Направо ще ме уморят от смях! Тя е на двадесет и пет години, има по-малко да пише! Освен това от три години е в пенсия! А аз снимам филм след филм: един ден в Германия, един ден в Гърция, един ден на остров Мавриций: когато се концентрирам над даден филм, нямам време да мисля за миналото. Казаха ми да си наема писач, съгласен съм, но и за това е нужно да се избере човекът, невинаги връзката се получава! Това си е проблем. Все пак, всяко зло за добро: сега ще имам време да се захвана с писането.

Погледна тъжно микрофона на чаршафа, който беше хлътнал между краката му. И със сериозен тон ми каза, че ако има смелост, щял да разкаже за засечката си с Талия и за ежедневните си битки между алпростадина, Иксенса и Упримата, за да остане на висотата на своята легенда въпреки годините, отвращението, децата и изкушението за нормален семеен живот: много е мислил за това от вчера насам и в крайна сметка, може би, неговите провали ще развълнуват повече читателите, отколкото неговите подвизи. Но ще се принуди да избира кариерата си. Да предизвиква завист или съжаление — трябвало да направи избор и да се придържа към него.

Попита ме какво мисля. Отговорих, че познавам един много добър писател, който си задава същите въпроси и може би ще се радва да му помогне. Огледа ме развеселен, каза ми, че ако съм аз и въпрос не може да става: вече съм му откраднал партньорката, нямало да ми даде и живота си. Успокоих го, споменах за дипломите на човека и той се почувства поласкан. Попитах колко се печели от това.

— Давам десет процента от авторските си права и една четвърт от моята предплата: ако момчето се справя, ще спечели добре.

Каза ми да го доведа, за да го пробва; щяло да е по-насърчително да говори на човешко същество, отколкото на микрофона. Честитихме си един друг и после го попитах дали Талия го е посетила. Помръкна, каза ми, че не и няма какво да очакваме от тези момичета от Изтока, които са като профитроли^[4]: отвън горещи, вътре ледени.

Предпочетох да сменим темата и тъй като нямаше какво повече да си кажем, заговорихме за политика. Идеите му започваха с: „Аз, който съм от левицата“ и завършваха с осъждане на еколозите, които му пречели да шофира в Париж. Поклащах глава още няколко минути, колкото да затвърдя доверието, и вече се готвех да бягам, когато влезе някаква жена. На около петдесетте, твърде напрегната, но по-скоро от класа. Тъй като не носеше нищо, реших, че е жена му.

Учтиво казах „До скоро, Жером“ и „Извинете, госпожо“ на прага на стаята. Попита ме полушепнешком дали съм Рой. Спрях, заинтригуван. Потвърдих. Отстъпи три крачки в коридора, извади от чантата си плик, който ми подаде с погребална усмивка:

— Актрисата, която играеше със съпруга ми, вчера следобед прибра децата ни от училище и любезно ми ги доведе в данъчното. Обясни ми обстоятелствата около прилошаването му и ми каза, че от благоприличие няма да го посети отново в болницата, но ме помоли да оставя това писмо в стаята за някакъв приятел, който със сигурност щял да дойде.

Погледнах името си, подчертано три пъти върху бледосиния плик. В замяна й казах, че мъжът й изглежда добре и й пожелах скорошно оздравяване.

— Да — каза с тъжна физиономия.

И влезе да го уведоми за децата, застраховката и ремонта на парното.

Изчаках да изляза на паркинга и отворих плика. Вероятно бе превода на съобщението от сутринта.

„Понеделник 20 ч. бара на «Фукет’с»^[5]?

Бъди красив.“

Не казваше нищо лично, но мисля, че ми въздейства повече, отколкото обяснение в любов или банална любезност от рода на „Липсваш ми“, „Целувам те“ или „Съжалявам за начина, по който се разделихме“. Най-много ми хареса подписа: едно Т с точка накрая. Нищо общо със сложните заврънкулки от снимката за автографи. Така бе интимно, естествено, вече познато: придаваше ни минало и заявка за бъдещето. Да, но понеделник бе далеч. Трябваше ли да изчакам, или да й кажа, че желая да я видя по-скоро, на което може би се надяваше? Но не исках да изглеждам твърде зависим. Пък и „Бъди красив“ не само бе неопределено, но и не особено задушевно при втори прочит. Що се отнася до въпросителната, тя можеше да означава както моето съгласие, така и нейната несигурност. Имах чувството, че най-много й се искаше да си поиграе с мен. Да се обзаложи за моите реакции.

Обадих й се. Три сигнала в празното, после започна да дава заето. Виждайки номера на екрана си, е затворила, за да не ми отговори. Или е объркала бутоните. Изчаках да се обади. След пет минути аз го направих. Попаднах на гласова поща. Не оставих съобщение.

Беше един и половина, изведнъж се почувствах като някой мърморко и тъй като не исках да се мръщя, а от друга страна, бях гладен, отидох с метрото до кафето на „Гранд Арме“, като се надявах да заваря Жан-Батист.

Учителят по френски обядваше с халба бира и сандвич на бара. Бяхме се виждали само на закуска, но може би той имаше своите привички тук през всеки час на деня. Предложих му да седнем в някое сепаре. Отговори ми, че предпочита да живее прав, с такава горчивина, че не настоях. Поръчах същото като него и го попитах дали познава издателството Галимар. Протегна лявата ръка пред себе си и сви палец.

— Четири — поясни след малко, гледайки треперещите си пръсти. — Четири отказа, а петият се задава. На всеки два месеца им изпращам същия ръкопис под различно заглавие, надявайки се да попадна на някой нов.

Тогава започнах с обичайните заобикалки. Казах му, че може би, за да бъде издаден, трябва вече да е стъпил с единия крак в издателството. Потвърди, подсмихвайки се в пяната си. Попитах го дали евентуално би бил съгласен, за да спечели пари, да помогне на една личност да опише живота си. По психологически причини не уточних веднага, че става въпрос за мемоарите на кура му. Отговори ми:

— Няма какво да се заблуждаваме. Дори за да си писач, трябва да си известен.

— Само че този път търговецът те избра.

Изгледа ме с празен поглед над халбата си. Тогава му обясних положението. И видях устните му да потрепват, докато разказвах софт версията на моята среща в болницата с известния актьор, който търсил опитен писател, за да опише кариерата му и как ми хрумнало, че би било добре да ги свържа, ако той лично няма нищо против порното, защото животът бил твърде богат на събития, но ако се интересува, трябва веднага да започне: издателят бързал.

Преглътна слюнката си, за да спре сълзите, поклати глава, поръча още една бира и същото за мен. Помълчахме няколко минути, после прошепна, като предварително се извини за изтърканите думи, че това е вълшебна приказка. Казах да, без да помисля да вложа малко скромност. Толкова бях доволен, че този път се намирах от другата страна на вълшебната пръчка.

Отпи голяма глътка и ми каза, че се надява поне да имам някакъв процент. Отговорих му, че може да е спокоен, с хитроват вид, за да намаля притеснението му. Тогава ме попита колко. Казах наслука „три“ и той го намери за много. Хората са направо невероятни. Добави, че макар и докаран до крайна нужда, когато човек е преподавател по класическа литература, това не може да заличи достойнството, нито чувството за справедливост.

— Какъв свят на крадци! — измърмори, изпивайки бирата си.

Отговорих сухо, че е било шега: няма да получа нищо за книгата, ще се разберат помежду си с издателя. И наченах на големи хапки сандвича си, докато той оправдаваше гадното си поведение с честността, моралния кодекс и броя бири „Кроненбург“. Бях засегнат от реакцията му, но се утешавах, като си казвах, че, в крайна сметка, той ми служеше само за претекст; заради Талия се правех на посредник, за да може тя да разбере, че не се сърдя на човека, който я е любил преди и след мен: напротив, неговото литературно пренасочване ми бе присърце сега, когато нещастникът бе принуден заради нас да се откаже от шоу чукането. Втората половина на сандвича мина по-добре. Всъщност трезвото лицемерие е доста добро средство срещу разочарованието.

— И в коя болница е този Сен-Симон на тестисите?

Дадох му адреса и си тръгнах, като му оставих сметката.

От тротоара на булеварда видях портата „Майо“, задръстена от заминаващи за уикенда. Очертаващата се петък вечер съвсем сам с огромния телевизор и кучето в кухнята изведнъж натежа в стомаха ми. Тогава направих нещо, за което щях да съжалявам цялата събота: запровирах се между броните на автомобилите до магазинчетата в Двореца на Конгресите, влязох в едно Х-видео и купих касета на Талия.