Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- From This Day Forward, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дончо Донев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gaytanka (2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джоун Улиът Пикарт. Мечтата на Пейсли
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Коректор: София Яневска
ISBN 954-459-032-3
История
- — Добавяне
На Ивлин и Мишел Серан. Благодаря ви, приятели.
„Повелите на сърцето са гласа на съдбата.“
Пролог
Джон-Тревър Пейтън отпи глътка бренди от фината, ръчно изработена чаша и с наслада усети как скъпата напитка гали гърлото му като топло кадифе. Той вдигна чашата към очите си и загледа светлината на подскачащите пламъци на огъня, които танцуваха и променяха цвета си през кехлибарената течност. Отпи още една глътка и се усмихна.
— Полковник — каза той, — заради това бренди си заслужава човек да дойде до вашата забравена от Бога планина по всяко време.
Белокосият мъж, седнал срещу Джон-Тревър в меко кожено кресло, вдигна чашата си за наздравица.
— Харесвам мъже, които могат да оценят хубавото бренди — каза полковник Уилям Блакстоун, — и вие сте го заслужили. След като сте принуден да стоите в Денвър два дни заради тази виелица и сега прекарвате новогодишната нощ с един старец, вместо да сте с компания, без някой да ви е задължавал за това.
— Аз съм си взел своето от новогодишните компании. Тук съм много добре и съм доволен. Но…
— Но сте нетърпелив да научите защо ви повиках този път.
— Да — кимна Джон-Тревър. — Сигурен съм, че не е заради запасите ви от фантастичното бренди.
Полковник Блакстоун въздъхна и преди да заговори отново, остана загледан в огъня няколко минути.
— Джон-Тревър — каза накрая той, — аз съм стар човек. Това не може да се отрече.
— Седемдесет и пет години не са чак толкова много — отвърна Джон-Тревър.
— Седемдесет и пет — повтори полковникът, — къде отидоха всичките тези години? Седя тук, в моята къща, която струва пет милиона долара, зная, че съм изключително богат и постоянно виждам себе си здрав и силен като вас. Млад, изпълнен с живот, готов да се заема с всичко. Но, по дяволите, аз съм стар и болките и проблемите ми го потвърждават.
Джон-Тревър кимна като не знаеше какво да отговори.
— Но вие не се интересувате от моите скърцащи кокали — продължи полковникът. — Вие искате да знаете причината, поради която ви поканих тук.
Джон-Тревър въртеше чашата между ръцете си и чакаше старият човек да продължи.
— Преди повече от двадесет и пет години — започна полковникът — аз се влюбих. Това беше първият и последен път, когато истински съм обичал жена. Срещнах я в Париж, където тя беше певица в един нощен клуб. Казваше се Кенди Кейн.
— Как?
Полковникът се засмя тихо.
— Звучи ужасно, нали? Това, разбира се, беше артистичното й име. Фамилията й наистина беше Кейн, но тя прибави Кенди. Кенди Кейн. Господи, колко беше красива! Имаше черна копринена коса, която се спускаше чак до кръста й, и най-тъмните очи, които някога съм виждал. Кожата й беше като атлаз.
Полковникът замълча, потънал в спомените си. Джон-Тревър чакаше търпеливо.
— Да-а — каза старият човек, като се изправи в стола си. — Кенди не беше французойка. Всъщност тя беше американка, но обожаваше Париж. Беше дива и дръзка, изживяваше най-пълноценно всеки един миг от живота си и ставаше неуловима като вятъра, щом усетеше, че се обвързва с някого. Кълнеше се, че никога няма да заживее с мъж и да задуши порива си за свободен живот. Аз се виждах с нея редовно цяла една година, винаги когато натоварената ми програма позволяваше да отида в Париж. Тя се радваше да ме види и се държеше така, сякаш само мене беше чакала. Накрая й предложих да се оженим, но тя отказа и скоро след това ми заяви, че всичко между нас е свършено.
— И вие примирихте ли се?
— Не, не веднага. Трябва да разберете, Джон-Тревър, аз съм човек, свикнал да печели. Навремето изоставях всяка сделка, ако не беше сключена както аз исках, бях много твърд в преговорите. Когато Кенди ми каза, че нашата връзка е приключила, тъкмо довършвах една сделка за покупка на земя за милиони долари в Тексас, където по-късно откриха няколко петролни кладенеца.
При спомена за това той се усмихна загадъчно и после продължи:
— Предложих повече пари от двама доста влиятелни мъже, които също искаха тази земя, и така си спечелих уважение. Дълго време трябваше да мине, докато започнаха да уважават бедното момче, израснало в едно затънтено ранчо в Колорадо.
— Вие все още обичате да натривате носовете на тези така наречени финансови гении. Спомням си шума, който се вдигна преди няколко години, когато купихте един тридесет и пет етажен небостъргач в центъра на Манхатън изпод носа на нюйоркските специалисти по недвижими имоти.
Полковникът кимна.
— Да, това беше сладка победа. Вече не помня колко успешни удара съм направил. А преди двадесет и пет години изобщо не допусках възможността Кенди да не склони да се омъжи за мен.
— И какво стана по-нататък?
— Нищо не я трогна. Сутрин, обед и вечер я засипвах с цветя, откарвах я до нощния бар с кола и я връщах оттам пак с кола. Посещавахме най-хубавите ресторанти. Наех посредник да ни търси имение на Френската Ривиера. Намерих й най-добрия моделиер във Франция, който да оформи гардероба й. Обещавах й целия свят.
— А тя ви отхвърли?
— Да, без никакво колебание. Когато глупаво продължих да настоявам и й подарих не само пръстен с диамант, но също и диамантени обеци с огърлица, тя се разсърди. Върна ги, като ми каза, че не може да бъде купена, и това, че имам пари и власт, не означава, че мога да я притежавам. Каза, че съм убивал хубавите спомени от дните ни, прекарани заедно, което непоносимо я натъжавало. Колкото и да не исках да призная, разбрах, че този път загубих. Не можех да имам Кенди Кейн.
— Това звучи жестоко — каза Джон-Тревър.
— Много. Напуснах Париж и повече не я видях, но никога не можах да я забравя. Никога. Сега, след всичките тези години, миналото ми се слива с настоящето.
Джон-Тревър се наклони напред, опрял лакти на коленете си, с втренчен в полковника поглед.
— Преди една година — продължи старият човек, — когато окончателно се оттеглих от работата, осъзнах, че все по-често и по-често правя равносметка на живота си. И винаги в центъра на мислите ми беше Кенди. Трябваше да разбера добре ли живее, щастлива ли е, нуждае ли се от нещо. И все още в мен беше гореща надеждата, че тя продължава да таи дълбоки чувства към мен, че можем да се оженим и да прекарам последните си години с нея. Затова наех един парижки детектив да я открие.
— Намери ли я?
Полковникът пое дъх на пресекулки.
— Да. Кенди загинала при автомобилна катастрофа преди пет години. На детектива му бяха необходими месеци, за да разбере това.
— О, господи! — възкликна Джон-Тревър, като поклати глава. — Съжалявам.
— Детективът доста се поразтича, за да ми представи пълна картина за живота на Кенди за годините след раздялата ни. Той успя да открие и да спечели доверието на хора, които са я познавали и обичали. От тях събра многото липсващи парчета от мозайката. Преди няколко седмици получих сведенията му и сега аз седя тук, в тази огромна, кънтяща от спомени и мъка къща, и скърбя за Кенди. И отново изживявам спомените от чудесните дни, които прекарахме заедно. Но вече е време да оставя тъгата настрана и да се заема с действия.
— Какви действия?
— Джон-Тревър, аз имам дъщеря, която е на почти двадесет и четири години. Дете, създадено от мен и Кенди.
— Тя никога ли не ви е казвала, че очаква дете от вас? — попита Джон-Тревър, като повдигна вежди.
— Не, но това не ме учудва. Кенди не би ограничила по никакъв начин своята независимост. Ако знаех, щях да преобърна земята и небето, за да бъда част от живота на детето си. Кенди много добре знаеше това. Все пак, както казват приятелите й, тя считала, че след като стане пълнолетна, дъщеря й имала право да знае кой е баща й. Възнамерявала да й каже кой съм на двадесет и първия й рожден ден.
— Но е загинала, преди дъщеря ви да навърши двадесет и една години?
— Да. Според доклада на детектива Кенди няколко години била силно огорчена и ядосана от начина, по който аз се бях опитал да я накарам да се оженим. За това, че се бях опитал да я купя като някаква вещ и да я прибавя към колекцията си от коли, към земите и бизнеса си. Според думите на приятелите й тя била силно наранена. С годините болката като че ли поотминала и тя предпочитала да си спомня само красивите, неповторими мигове от живота ни, а не да се връща на глупавия начин, по който се разделихме. Мъжете непрестанно я преследвали и след като няколко други също се опитали да я купят, тя станала още по-предпазлива към мъжете с пари. Отказвала дори да пийне по чашка с мъж, за когото смятала, че се е отдал прекалено на трупането на пари.
— Това е малко необичайно — каза Джон-Тревър.
— Тя наистина беше такава — отвърна полковник Блакстоун и се усмихна. — Толкова красива, толкова неповторима! — Той замълча за малко и продължи: — Освен непрестанния й стремеж към независимост, тя е била и предана майка. След като се родила дъщеря ни, детето станало най-важното нещо в живота на Кенди. Джон-Тревър, тя е възнамерявала да каже на дъщеря ни кой съм аз. И като баща на детето аз чувствам, че отговорността за това лежи върху мен. Особено след като се убедих, че Кенди е щяла да ми каже това, че е щяла да разкрие моето име на дъщеря ни.
— Предполагам, че е така — каза Джон-Тревър, като кимна с глава.
— Преди повече от десет години — продължи полковникът, — Кенди купила къща в Денвър. Цените на имотите бяха много ниски тогава. Тя платила известна сума в брой и използувала всичките си спестявания, за да остави достатъчно капитал у посредника за изплащане на ипотеката през годините, оставащи до двадесет и първия рожден ден на дъщеря ни. Къщата завещала на нея.
— Разбирам — каза Джон-Тревър. — Тя е искала да приближи дъщеря си, вашето дете, по-близо до вас. Единият подарък щял да бъде възможността да живее в Америка, а другият — името на баща й.
— Точно така. Ако дъщеря ни не пожелаела да живее в Денвър, това е щяло да бъде поличбата, че никога няма да я видя. Кенди вярваше в съдбата, в това нещата да следват своя естествен ход без никакво вмешателство отвън.
— Мисля, че разбирам, но искам да ви попитам нещо. Откъде сте сигурен, че бащата сте вие?
— От това, че го е казала Кенди. А тя беше най-честната жена, която познавах. Наистина, Джон-Тревър, тази млада дама е моя дъщеря и живее в къщата в Денвър.
— Каква тогава е моята задача, вие вече сте открили всичко, което искате да знаете. Тя живее в Денвър, тя е ваша дъщеря — не виждам какво остава да направя аз.
— Има какво. От мен зависи да реша дали да я известя за съществуването си или не. Може би така тя е по-добре и животът й няма да бъде по-щастлив, ако разбере за мен и получи милионите долари, имотите и приходите от предприятията ми, и всичко, което би наследила от мен.
— Наистина ви предстои да вземете много трудно решение.
— Да, затова и ви повиках. Искам да се запознаете с дъщеря ми, да разберете всичко, което можете, за нея — с това ще ми помогнете да взема най-правилно решение. Аз имам адреса й. Трябва да заминете за Денвър още утре сутринта. — Той спря и се загледа в огъня. — Като си помисля колко е странно, че съм живял тук, в планината, само на четиридесет мили от детето си, без дори да зная, че съществува. А може и никога да не я видя.
Полковникът отново погледна към Джон-Тревър и прикова очи в него.
— Това ще зависи от вашите новини. Най-важното за мен ще бъде от какво се нуждае тя. Парите, Джон-Тревър, в повечето случаи развалят живота. Аз няма да направя нищо, с което да донеса нещастие на дъщеря си.
— Разбирам, полковник, ще бъда възможно най-обективен. Ще ви предам фактите по възможно най-безпристрастен начин.
— Имате време. Няма да ви слагам ограничителни срокове. Нещата са твърде важни, за да ги претупваме. Дръжте ме постоянно в течение на това, което вършите.
— Добре. Ще тръгна още утре сутринта. Как се казва дъщеря ви?
— Пейсли. Пейсли Кейн.