Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Extraordinaire, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)

Издание:

Макс дьо Вьози. Към единствената

ИК „БОИВЕСТ“, Пловдив, 1994

Френска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

I.

Изабел живееше в дома на леля си, Ракел Фуке, от малка. Нерадостно детство на едно момиче, което трябваше винаги да слуша натякванията на богатата леля за бедността на собствените си родители, което безпрекословно трябваше да се подчинява на нейните амбиции. Изабел имаше чуден глас, а лелята мечтаеше тя да стане втората мадам Фуке, прочутата някога певица Изабел Фуке, която пяла пред Карл Х и пред чийто глас птиците замлъквали. Всичко, което лелята не беше успяла да постигне на младини (защото тя беше искала да стане оперна певица, но богатата женитба сложи край на кариерата й) беше вложено в гласа на малката Изабел. И понеже възрастната дама беше богата, понеже беше едновременно и глупава, и властна, Изабел трябваше да пее денонощно, да търпи тиранията и обвиненията, да е вечно благодарна за уж стореното добро.

Само че девойката трудно търпеше. Беше достатъчно умна, за да разбира с какви усилия ще направи кариера при такъв настойник като леля си и достатъчно скромна, за да поиска да научи и нещо друго, с което би могла да изкарва хляба си. Не успя и в това начинание. Лелята я увери, че не може да прави нищо друго, освен да пее, че е достатъчно глупава и ограничена за друга професия. Сцената, която се разрази, беше отвратителна — госпожа Фуке не се свенеше да сипе обидни квалификации за бащата на Изабел, заминал да печели пари и умрял беден, за майката и за самата девойка, която била неблагодарна и щяла да умре от глад, ако не е нейната благодетелка.

Това преля чашата. Девойката знаеше, че няма да има кариера, знаеше, че леля й живее с нейните страдания, че изпитва извратено удоволствие да я гледа потънала в сълзи, да пречупва характера й. Беше изключително неопитна, но не и липсваше решителност. Поредният скандал я накара да посегне към малкото куфарче, да подреди в него единствената си рокля, оскъдното бельо и малкото снимки, останали от родителите. Писмото до лелята беше написано с коректна вежливост — възпитаничката обещаваше да се върне след като успее в живота, след като докаже възможностите си и да възмезди „благодетелката“. Кратко и ясно писмо, което сложи едно ново начало в живота на малката Изабел.

Сама съзнаваше, че става смешна, но трябваше да бяга като от средновековен манастир. Спусна се с въже в задния двор и единствено кучето й каза сбогом… Така напусна своя затвор, така пое пътя към неизвестното.

Но Париж е негостоприемен към бедните млади момичета. Десетина дни Изабел не се предаваше, упорито търсеше работа и никой не желаеше да й обърне внимание. Единствено Лиз Рол, която сама беше преживяла нещо подобно, протегна ръка. Малката й съседка по стая беше толкова безпомощна и трогателно наивна, че разчувства коравата нормандка. Самата тя знаеше какво иска и на какво са подложени неопитните девойки в Париж, докъде могат да стигнат, в чии ръце да попаднат. Беше дала клетва на своите майка и сестра, че ще остане вярна на призванието си, че няма да се поблазни от лекия живот, и свято спазваше тази клетва. Искаше да стане актриса, играеше второстепенни роли в един малък театър и беше доволна. Точно тя реши да изпревари злата съдба и да помогне на Изабел, при условие че приятелката й не се поддаде на съблазните. С професия на хористка трудно се изкарва прехраната, а зад кулисите има толкова изкусители. Все пак Лиз вярваше и се надяваше този случай да е различен. Девойката беше сериозна, възпитана твърде строго, силно религиозна. И много, много талантлива…

Ужасните дни свършваха. Изабел хвърчеше подир мечтите си. Рано или късно щеше да докаже на всички колко е надарена, рано или късно щеше да се издължи на леля си. Този господин Равано — директор на три трупи едновременно: театрална, оперна и оперетна — не можеше да не оцени таланта й, желанието да успее. Всеки се ражда със своята съдба. Изабел знаеше, че ще достигне до славата на своята прочута прабаба Фуке, което не попречи на опитната Лиз да иска повторение на обещанията за целомъдрен живот, нито да предупреди за кой ли път, че до славата не се стига лесно, че важното е да си намери място като хористка и още много, много да се учи.

Всичко зависеше от господин Равано. Отначало гласът на Изабел трепереше от страх и напрежение, но много скоро тя забрави къде се намира и малката директорска стаичка се изпълни със звучния й сопран. Чудесно изпълнение, което развълнува господин Равано. Беше попаднал на нещо изключително, малката провинциалистка сама не съзнаваше какво богатство притежава, а той, разбира се, никога нямаше да го каже веднага. Тя имаше още доста да учи, преди да я лансират.

— Добре, госпожице — погледна я сериозно, — ангажирам ви. Ще пеете в хора…

— О-о, благодаря…

— Не бързайте, моя малка — прекъсна я директорът. — Приемам ви като хористка… време достатъчно, за да свикнете със сцената и публиката. Но вие можете да постигнете много повече, ако сте упорита, ако работите много за успеха си. Аз лично ще следя как се развивате.

— Боже мой! — развълнува се Изабел. — Нямате представа колко съм щастлива! Никога няма да мога да ви изразя признателността си!

— На колко години е това дете, Рол? — обърна се директорът към нормандката. — Вижда ми се съвсем неопитно.

— Само на двадесет години, господине.

— Ох, младост, младост! Ти си се ангажирала с нея, Рол, ти ще я пазиш! Ти си сериозна девойка, внимавай да не се пропилее този безценен талант в гуляи, безсънни нощи и всички глупости, които вие, момичетата от провинцията, вършите. Разчитам на теб. Това девойче трябва да щади гласа си и да учи, още да учи. А при този глас сигурно след няколко седмици ще получи и роля…

— Тя не е такава, господине — отговори Лиз Рол. — Вярвам, че няма да се подхлъзне.

— Тогава ще напредне — промърмори директорът, докато пишеше нещо на едно листче. — Ето, госпожице — обърна се към Изабел — пращам ви при Бонвуазен от Музикалния театър. Представете се утре, той ще се оправи с вас. Вие трябва да се подчинявате, нищо друго не се иска от една хористка с хубав глас. Аз също ще му говоря.

— Артистка! Певица! — не млъкваше Изабел, когато напусна театъра, когато бяха вече на улицата. — Директорът каза, че мога да стана истинска артистка! О-о, госпожице Лиз, толкова сте добра, толкова съм признателна, че ме заведохте при този господин!

— Аз също съм доволна, мила моя — усмихна се нормандката. — Тази сутрин бяхте така обезкуражена… Виждате ли как се нареждат нещата!

— Да, да! — радваше се девойката. — Един път и аз да имам щастие! Също като в приказките! Приета съм в театър, а допреди няколко часа изобщо не мислех за подобно нещо…

Лиз Рол усмихнато поклати глава пред този ентусиазъм. Тя самата знаеше доста неприятни страни от артистичния живот, но не искаше да плаши предварително малката си приятелка. Животът щеше да я научи.