Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recontre Sous X, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)
Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Дидие ван Коелер. Среща под знака на Х

Американска. Първо издание

ИК „Пулсио“, София, 2007

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 84-9819-107-06


Деня, когато срещнах Талия, се любихме пред четиридесет души. После отидохме да изпием по чаша. И се запознахме.

Беше родена в Украйна от майка механизаторка и неизвестен баща, а на дванадесет години се подлага на диета и научава френски. Всеки април от Париж пристигал ловец на крака, за да наблюдава развитието й. Казвал: „Следващата година ще трябва да пораснеш с три сантиметра и да отслабнеш с два килограма.“ На предварителна селекция в Киев няколко десетки са се явили; само една от тях щяла да бъде избрана. За пет години Талия постига заветната граница от метър и седемдесет и шест и мечтата й се осъществява благодарение на анорексията: виза, самолетен билет и изключителен договор с най-престижната парижка агенция за манекени, която фалира след пристигането й. Оказва се без нищо и не го казва на никого. За да продължи да изпраща записи на майка си, започва да се тъпче със сладкиши и се преквалифицира в порното.

— А ти? — пита, прегъвайки сламката на своята кула.

Правя се на разсеян. Преди девет месеца струвах три милиона евро. Днес нищо не струвам, но не съм виновен за това.

— Идвам от Кейп.

— Лицето й светва.

— От Кап–Фера[1]?

— Просто Кейп. Южна Африка.

Взема си шепа фъстъци. Очевидно не ме разпознава. Нормално. Кой днес си спомня за Рой Диркенс? Преди девет месеца за мен имаше три колони в „Екип“: оттогава не съществувам.

— С какво се занимаваш?

— Футбол.

Казва „аха“ с неутрален тон, като отхвърля кичур коса назад. Не знам дали й е безразлично или се прави на заинтересована. Свеждам глава, обзет от съмнения. Хората наоколо, като виждат ефектната блондинка с евтино облечения нисък къдравелко, сигурно си мислят, че я свалям и то неуспешно. Трудно могат да си представят, че в продължение на три часа стигахме седмото небе всеки път, когато чувахме „Камера!“.

Гледа разминаващите се по булеварда коли, после продължава по — любезно:

— Какъв играеш?

— Резерва.

Изчаквам четири секунди от обикновено самоуважение, преди да уточня в изблик на откровеност:

— Но всъщност никого не замествам.

Изяжда последния фъстък, като проследява с очи чифт бледолилави маратонки с високи подметки, които се изкачват по булеварда. На деветнадесет години е, като мен, но изглежда на десет повече, щом заговори. Не е толкова от опита, колкото от енергичността. От залога. За нея нищо няма значение, освен бъдещето. Аз оставих зад себе си всичко, което обичам и съм пленник на настояще, което не ме желае. Пита:

— И какво правиш, за да живееш?

— Нищо.

Приема го с кратко изсумтяване през свити устни, коментира избора ми, повдигайки вежди, изпразва чашата си и схрусква бучките лед. Подобието на нашите ситуации ми стяга гърлото. Аз съм вносен продукт като нея. Но разликата между нас е, че аз нищо не съм искал: някакъв парижки вербовчик ме купи наслука като южноафриканец, за да продаде по-скъпо телевизионните права за излъчване в Южна Африка. Сега, когато вече правата са продадени, няма нужда да ме карат да играя. Трябва да отбележа, че в отбора сме петнадесет център-нападатели. По един за всяка страна, с която трябваше да се договарят телевизионни права. Ако ме селекционират, след три месеца клубът ще ме отстъпи на моята страна, за да играя за Африканската купа: финансовият директор се надява, че като вкарам голове у дома цената ми ще се вдигне и ще успее да ме продаде с печалба на Манчестър Юнайтед, които от заминаването на Куинтън Форчън нямат южноафриканец. Но с приказките за мен едва ли ще ме селекционират.

— Защо си дошъл във Франция? — пита, докато яде резенчето лимон. — Черните ли те изгониха?

Вдигам рамене. Бях на седем години, когато Нелсън Мандела излезе от затвора, горе-долу по времето, когато отмениха СССР. Да ме взема за дете на апартейда е точно толкова заядливо, колкото аз да я възприемам като витрина на комунизма.

— Шегувам се — уточнява с истински проблясък на интерес към внезапното ми раздразнение. — Дошъл си да търсиш работа, но не си намерил.

Спускам клепачи. Може и така да се каже. Играх веднъж срещу ФК Нант: на едната трибуна се появиха расистки лозунги, изкараха ме на десетата минута поради мерки за сигурност и оттогава съм зад страничната линия.

— Значи можем да станем приятели — казва тя. Гледам я смръщено как се протяга назад, докато фантастичните й гърди, от които ми остана горчив вкус на фон дьо тен, щръкват към небето.

— От къде на къде? — питам.

Тя продължава на английски:

— Ако живееше в Кап-Фера при родители мангизлии, щях да те свалям до дупка, щяхме да се оженим до два месеца и щях да си мисля само как да се разведем, за да си заживея на спокойствие с месечната издръжка. Нямам време за губене: не мога да съм приятелка с някой богаташ.

— Значи съм съвсем подходящ?

Отговорих със същия тон и на английски, като че ли спонтанно в нашата приемна страна се пазехме от прекалена откровеност, използвайки чужд език. Смешно е да използвам думата откровеност, при положение че току-що я излъгах. Но е искрено: много ми хареса да се любим и страшно ми се иска да станем приятели. Няма да провалям всичко, като й разкрия, че днес, макар и да съм роден в гадно предградие на Кейптаун, най-общо казано, без да знам къде отива заплатата ми, съм нейния мечтан милионер. За нея чаровният принц е месечна издръжка: нямам намерение да я загубя. Макар и засега между нас да има само три часа чукане и усещането, след като се облякохме, че винаги сме се познавали. Като двама войници неприятели, на които им остават единствено общите точки, когато армиите им са сключили мир.

— И как попадна на моите снимки?

Връщам се на земята в леденото синьо на очите й. Невероятният поглед, от който всичко забравих, когато преди малко потънах в него: хората наоколо, горещината, миризмите, прекъсванията за грим, маратонската ерекция. Когато усещах, че омеквам, или се страхувах, че ще свърша преждевременно, трябваше само да се съсредоточа върху жълтите петънца, които блестяха в синия ирис, за да си възвърна контрола: точиците се уголемяваха, движеха се, образувайки образи, които намествах с мощни тласъци, докато си разменяхме с убедителен глас натъпчи-ме-подмокряш-се от сценария.

Повтаря въпроса си. Понечвам да й отговоря, но телефонът й иззвънява. Поглежда изписания на екрана номер, става, казва ми да я извиня и се отдалечава по тротоара, за да отговори на повикването.

Тръпката от ликуването, докато гледам издължения й небесносив силует, почти веднага ми оставя усещане за студ и празнота в стомаха. Все едно, че разстоянието, което изведнъж зейва между нас, ми изтръгва някаква превръзка. Нервира се, с гръб към мен размахва ръце, бутайки минувачите. В момента, когато се обръща с телефон до ухото, за дами каже с гримаса на досада да проявя търпение, помислям си, че може би тя е жената на живота ми. Но какво означава това? Тя е жена на всички, а аз се срамувам от живота си.

 

 

Сутринта започна както обикновено. Събуждане, двадесет минути гимнастика ей така и кафе сандвич в бара на „Гранд-Арме“. Бях в черно горнище, със съответните мисли, неизбръснат, станал за нищо и цял ден пред мен. Нямаше тренировка, защото нямахме треньор: това бе третият, когото подлагаха на изпитание. Впрочем, това не променяше нищо за мен. Единственото ми задължение за тази седмица бе да се явя в Съдебната палата петък сутринта. Зоргенсен, нашият вратар, закупен за пет милиона от Ювентус Торино, казва, че като имаме предвид часовете, прекарани в разпити относно финансите на клуба, накрая просто ще ни изпратят съдия-следовател вместо треньор.

Откакто съм на тъч линията бях свикнал да ходя в мръсно бежовото кафене, което миришеше на парцал и мъртво време. Още на третата сутрин намерих мястото си на бара, пети откъм кафе машината, Жан-Батист отдясно и Бруно отляво; двамата никога не си бяха проговаряли и се запознаха, откогато седнах между тях. Жан-Батист вече беше на бяло сухо, а Бруно на пресен портокал — „заради витамините“, казваше на майтап, от което ми се свиваше сърцето. Седяхме намусени в профил, мълчаливи от дискретност и подражателство, единия крак на медния прът, свита между раменете глава и кос поглед към бутилките, както всяка сутрин, когато нямаше нищо ново.

Бруно беше безработен, Жан-Батист на повикване, а на мен ми плащаха, за да не правя нищо. Не им бях казал за моето положение от уважение към тяхното, а и за да не се чувствам толкова сам. Поддържах илюзията, че мнозина са в моето състояние. Не ми задаваха въпроси: тяхното минало им бе достатъчно. Жан-Батист бе учител по литература, а Бруно пожарникар. Единият бе в депресия под медицинско наблюдение, другият бе освободен по дисциплинарни причини. Повече не знаех. Около нас вестниците се разгъваха и сгъваха, ръце отбелязваха предложения за работа или квадратчета в колонките за Лото. Ние не отбелязвахме нищо: консумирахме безмълвно или обсъждахме времето — това остава на онези, които вече нищо не очакват от другите и не вярват в себе си.

Този половин час на бара, лакът до лакът между двамата несретници, които висяха на нищо над бездната, ми възвръщаше, за едно кафе със сметана и сандвич, онова, което бях загубил от идването ми във Франция: моето достойнство. Тази надута претенциозна дума, която не смеех да кажа на никого. После се връщах към живота си, едва сгрят от примиреното отчаяние на моите другари по тъч линия. На света имаше и по-зле от мен, което не променяше нещата и нищо не можех да направя за тях, освен да мълча и да отеквам. От време на време оставях банкноти в тоалетната, но може би ги намираха други. Една сутрин Жан-Батист дойде и попита дали това не е на някого. Срамувах се от постъпката си и забих нос в чашата, докато няколко ръце се вдигаха.

Но от началото на месеца Бруно се бе променил. Усещах, че от солидарност се насилва да продължава да се муси с нас. Но нещо ново се бе случило с него, сигурен бях. Вероятно е срещнал някого или е започнал работа и се сдържаше да ни говори за това, с ново състрадание в очите към мизерното ми горнище и неуместното сако на Жан-Батист, който напразно въртеше живота си в изстиналото кафе и гледаше как захарта се разтваря. Изведнъж равновесието на отношенията ни се оказа нарушено, щом двама от трима бяхме различни.

Както всяка сряда, тази сутрин Жан-Батист си тръгна първи. Пожела ни приятен ден, взе празната си чаша и тръгна за своя психиатър, който го слушаше как мълчи в продължение на час, преди да разпише направлението му. Тогава Бруно се наведе към мен и каза: „Трябва да ходя на бачкане.“ В гласа му имаше нотки, които не подхождаха на думите; не беше просто гордост, че отново работи, бе нещо по-странно, по-предизвикателно. Предложи ми да отида с него, ако нямам какво да правя, за да видя обстановката. Казах ОК. Добави: „Ще ти преобърне мисленето.“

Така се оказах седнал на един куб, в ъгъла на снимачната площадка, вляво от прожектора. Бруно ликуваше при вида на физиономията ми, показваше ми се в един свят, където го познаваха, ценяха, където бе необходим. Между две сцени идваше да ми каже с тщеславие: „Можеш ли да повярваш какво правя тук?“ Играеше ролята на пощенски раздавач, който носи огромен колет. Звъни на вратата, чува се „Влезте“, той влиза. Получателката тъкмо е яхнала друг пощенски служител. Казва добър ден и че трябва да се подпише квитанцията. Тя му благодари и му казва да се разполага удобно: една дупка е останала свободна. Той оставя фуражката си, а тя поема „колета“.

В този момент пристига агентката по недвижими имоти с посетители. Ролята играе Талия. Пита клиентите си — момиче с жартиери и тип със сиви коси към двадесет и пет сантиметра — дали проявяват интерес. Те отговарят „да“ и започват да я събличат, насърчавани от пощенското трио и двата отбора се нанизват наопаки от всяка страна на леглото.

Вместо да ми преобърне мисленето, по-скоро се получава обратното. Наистина започнах да се възбуждам, но повече от носталгия, отколкото от нещо друго. При пристигането ми във Франция бях имал всички жени, които ме бяха пожелали, а после започнаха да се разреждат с изпадането ми в анонимност. Да седя и да гледам как другите играят — точно това правех професионално по време на мача. Бруно ми смигваше, докато подпечатваше своята препоръчителка. Усмихвах му се като горд запалянко, за да не го наскърбя, но нищо не ми се преобръщаше.

После посетителят получи някакъв проблем и режисьорът каза „Стоп!“. Талия престана да вика удоволствието си и скептично огледа омекващото саламче, което партньорът й измъкваше. Актьорът поиска временно да преустановят снимките; уточни, че не е нищо сериозно. Изчезна в гримьорната си, докато гримьорката оправяше Талия, и се върна след пет минути, в пълна форма, с разширени зеници и с безупречна върлина, която с подновяването на епизода веднага набъбна. Тогава режисьорът побесня, каза му, че ако е толкова стар, че трябва да се подсигурява, по-добре да излезе в пенсия. Другият му възрази, че е звезда. Осветителят предупреди, че днес няма да има извънредни часове заради компенсациите. Режисьорът даде ултиматум на актьора, който помоли за тишина, отблъсна притеклите се на помощ ръце, глътна едно хапче и затвори очи. Триото на Бруно продължаваше да се чука на празни обороти, като хвърляше коси погледи в очакване възобновяването на снимките. След три минути звездата се обърна и напусна снимачната площадка със стиснати зъби и увиснал пенис.

Тъй като трябваше да свършат снимачния ден, Талия предложи да пробват типа в черно. Трябваше ми известно време да разбера, че става въпрос за мен. Режисьорът ме оглеждаше преценяващо.

— Чукал ли си в любителско? Участвал ли си в група? Имаш ли тест?

Бруно се радваше за мен. Превеждаше ми въпросите и отговаряше вместо мен: да, да, бил съм страшен чукач, правел съм убийствен групов секс, минал съм тест, но не съм го носел, нямало откъде да знам. Талия отбеляза, че със или без тест, тя не приема аматьори без презерватив. Режисьорът отказа: получавали се бликове. Осветителят потвърди, че ще се наложи да промени осветлението. Асистентката отбеляза, че е необходимо да имам застраховка. Режисьорът се разкрещя, че не е възможно да се работи при подобни условия. Дебелак в блейзър слезе от първия етаж като изрева, че продуцира ебане, за да се отпуска, и че ако го занимават с душевни състояния, ще прати всички на майната си.

Докато се караха, Бруно ми прошепна, че всичко ще се уреди: това било обичайния бардак, но иначе били свестни, истинско семейство, и ако решат, че ставам, без проблем ще си докарам три пъти социалните на черно. Въобще не знаех колко прави това, но си придадох възторжен вид. Толкова се радваше, че мога да се възползвам от късмета му. Всички претърпени разочарования, унижения в моя клуб се изпаряваха под добрата усмивка на този безработен с изтичащи права, който не бе намерил за необходимо да се вписва отново в обществото, защото можеше да се възбужда по команда.

— Когато сте готов — каза Талия, която чакаше, излегната на матрака, с цигара между устните.

Всички се извърнаха към нея. Получателката на огромния пакет изкрещя, че във Франция законът забранява да се пуши на работното място. Талия дръпна от фаса си, като я посъветва да се върне в страната си. Бруно се възползва от разсейването, за да свали анцуга ми и да покаже на режисьора моята тояга, като го подсети за часа. Настъпи мълчание. Опитвах се да гледам в празното, докато те преценяваха профила ми. Странно ми бе да съм център на вниманието, и то по този начин. В известен смисъл това бе толкова недостойно, че се почувствах отмъстен. Асистентката заключи, че нищо няма да изгубят, ако ме пробват, иначе денят е провален; винаги можеха да ме изрежат, ако не ставах за нищо. Едно бе сигурно — застраховката нямаше да покрие засечката на Максимо: тя важеше само три дни.

Очевидно аргументите натежаха. Режисьорът изрева: „Грим!“ и всички станаха много мили с мен. Скриптърката ми обясни работата си, даде ми лист с диалога от епизода, Бруно го репетира с мен, актрисите ме разсъблякоха с ласкателни слова, галеха ме, за да поддържат напрежението, докато осветителите преместваха прожекторите. Почти се разплаках, до такава степен бях свикнал да не ме забелязват. После гримьорката прогони момичетата и с мрачна вещина ме нападна с четчиците, а аз се чувствах като пиле, което мажат, преди да го вкарат във фурната. Талия, единствената, която не помръдна, ми се усмихваше със симпатия, когато погледите ни се пресичаха, и ме чакаше в леглото, като цъкаше на някакъв геймбой.

— Имате ли разрешително за пребиваване? — попита ме асистентката.

Разочаровах се, че френският ми не е толкова добър, колкото си мислех. Осем години усилени курсове, за да говоря без акцент езика на баща ми, като си казвах, че така би пожелал да ме опознае. Най-големият провал в живота ми. Той е лозар във Франшхок, близо до Кейп; на етикетите на неговите бутилки от имение-шато-мулина се разказва, че семейството му произхожда от Бордо, но се е преселило през 1694 г., и когато на Винарското изложение му се представих на френски, той нищо не разбра. Прибрах се при мама, тя ме утеши и каза, че вината не е негова, но поне съм научил един език.

— Готов за снимки — обяви гримьорната, измъквайки гребена от космите ми.

— Разрешителното ви за пребиваване — повтори асистентката — в ред ли е?

— Да… Мисля. Има хора, които се занимават с това…

— Казвам го заради вас — прекъсва ме, докато разкъсва опаковката на един презерватив. — Ние сме една от малкото продукции, които даваме договори и фишове за плащане, но ако предпочитате на бляк, ноу проблем.

Нахлузи ми Дурекс Конфорт чак до ташаците и ми обясни ролята. Вече бях схванал основното, докато наблюдавах епизода преди малко: идвах на оглед с жена си, разглеждах апартамента със заинтересован вид, представяйки си ремонтните работи, после виждах собственичката на сандвич с двамата пощальони, тутакси събличах момичето от агенцията и й плащах комисионата в натура. Асистентката ме изслуша леко изненадана, поздрави ме, че така добре съм разбрал сюжета, но ми каза, че не е необходимо наистина да изигравам всичко това: ще ме снимат само в крупен план; бях резервният кур.

— Като дължина няма да има връзка — подхвърли скриптърката.

— Ще го снимам вече ин — успокои я операторът.

— Куул — каза скриптърката, драскайки по сценария си. — Ще монтираме въвеждащия план на Максимо.

— Това е, всички по места! — изръмжа режисьорът. — А за презерватива ще правим ли покритие?

— Уф, да, и това трябва — уморено въздъхна скриптърката, преди да отхапе блокче шоколад.

— По места! — извика режисьорът.

Така се озовах в тялото на една непозната, която ме попита как се казвам.

— Рой.

— От какво е умалително?

— От нищо.

Раздвижи се под мен, за да ми придаде максимална твърдост преди снимките. Приятно бе, но не усещах някаква особена възбуда: възбуждах се безсмислено. Може би от свенливост, желание да покажа, че съм непринуден, спокоен, не блъфирам, дзен и надежден. Всъщност точно в такова състояние изпадах навремето, когато излизах на терена. В главата си чувах гласа на Шака Натзулу, стария ми треньор в Салт Ривър, когато си припомняше мачовете в своята инвалидна количка. Другите го мислеха за слабоумен старец, който си измисля, но мен ме научи на всичко между девет и дванадесетгодишен. Съсредоточаването, мислената представа как да се неутрализират останалите, като се предвижда действието… „Пращаш всички в бъдещето, което ти си определил: вратар, защитници, съотборници, и оставяш тялото си да отбележи гола, който вече си вкарал мисловно. Ако се колебаеш, нищо няма да стане. Ако вярваш във възможностите си, никой не ще успее да спре топката ти.“ За петнадесет години кариера Натзулу не е пропуснал нито един изстрел, подготвен по този начин. В Аякс Кейптаун успявах три от пет. Казваше, че няма да мога повече, защото съм бял; липсваше ми несправедливостта, затуленият хоризонт, споменът за веригите в кръвта ми: всичко онова, което подхранва магията банту *. „Никога няма да станеш истински негър, но можеш да бъдеш най-добър между белите.“ Поне да ми беше послужило.

— Наистина ли ти е за първи път? — попита Талия.

— Да.

— И на мен.

Долови моето недоверие и поясни: за първи път ще се снима с дебютант. Това ми придаде увереност и я попитах дали трябва да правя нещо специално.

— Не, чукаш ме както в живота. Само че тук не е нито за теб, нито за мен, а за да възбудим онези, които ни киризят. Така че ти се контролираш, а аз се напъвам. Мръдни малко надясно да кача крака си.

Промени положението ни, за да сме като от моменталната снимка, която й подаде скриптърката. После ме попита колко дълго мога да се сдържам. Отговорих й, че не съм го засичал.

— Ще ти помагам.

Погледнах я за първи път. Искам да кажа, истински, не просто подробности, не просто гърдите с тъмните кръгове, дългите бедра и обезкосмената путка. Видях очите й. Твърдостта й, студените й гневни пристъпи, нежността й, бръчиците смях, удължаващи клепачите й, и горчивите гънки около устата й. Тя бе преживяла всичко, познала всичко, разбрала всичко. Вече нямаше възраст, а още бе хлапе.

— Тишина! — изкрещя асистентката.

— Камера! — каза режисьорът.

— Работи — отговори някакъв глас.

— Клапа!

— Двадесет и четвърти, втори дубъл.

— Начало!

Направо ми скри топката. Развилня се, крещеше, мяташе се, извиваше се все едно, че се чукаме от двадесет минути. Аз, който все още предвиждах действието, бях забравил, че продължаваме епизода от определен момент и загряването бе станало с друг, в друг кадър. Нейните тласъци, кълчения, въртеливи движения бяха разбили цялата ми стратегия за хладнокръвно поведение.

— Забий ме като мръсница, давай, по-силно! По-силно! Няма нужда да мърдаш като луд — продължи през зъби, — плесни ме по бедрата, когато ги затворя, това ги разклаща. Давай текста.

Прошепнах в косите й, докато операторът се приближаваше:

— Забравих…

— Прави като мен „ъ-ъ“.

Впусна се в поредица от „А-а!“ и „О-о!“, а аз я последвах, доколкото можех, като се опитвах да разнообразявам напрежението. Разкъсвах се между възбудата, смеха и горещината от прожекторите, които започваха да ми изпичат гърба.

— Обратна камера! — изкомандва режисьорът.

Погледнах въпросително Талия, която ми преведе шепнешком:

— Аз върху теб. Смяна на оста: имаш право да поискаш почивка. Иначе ще го заснеме в един кадър, няма да издържиш.

Казах, че ще се оправя, благодаря; тя каза добре, устремихме се очи в очи, за да бъдем в синхрон, без да попречим или блъснем съседната тройка и се преобърнахме. В тази поза тя вършеше цялата работа, позволих си да се възползвам малко от гледката и сгреших. Веднага го усети и без да намалява темпото, отпусна мускулите си около мен. Прехапал устни, със стисната челюст, с потънал в точиците на очите й поглед, натиснах спирачките, докато тя забиваше пръст между ребрата ми. Щом си възвърнах контрола, тя стегна отново бедра и започна отначало.

— Разтвори й задника, да се вижда дупката — нареди режисьорът, който гледаше контролния монитор.

Подчиних се, като хвърлих един поглед към оператора, коленичил до леглото.

— Талия, извръщаш глава към камерата и разпалваш зрителя, в смисъл: ти ме чукаш, давай. Така, чудесно… Ама, какво прави този, новини ли ще чете? Махай си главата от кадъра, Глупендер! Снимаме тоягата ти: останалото го запази за себе си!

Отпускам отново глава на възглавницата, повече объркан, отколкото обиден.

— Иначе си на ниво, супер идеално! — малко поомекна режисьорът. — Все едно, цял живот това си правил… Засмучи му ушите, сега, давай. Лука, минаваш отгоре, хващаш ми езика й и крайчетата, без да губиш задника, страхотно! Хайде, ще опитаме панорама ляво-дясно, за да хванем Мелоди в кучешката на втори план, гениално, задръж кура му на преден план, преди да минеш на фокус. Как се казваше?

— Рой — отговори Талия, чиято уста бе свободна.

— Рой, остави я да клекне върху теб, така, пускаш циците и максимално забиваш глава във възглавницата, докато тя се клати: от твоя гледна точка сме.

Повторих си нарежданията му, докато камерата се плъзна покрай леглото и се залепи точно над носа ми. Облегнах се на пети и забих слабини в матрака, като спрях да дишам, от страх да не помръдна кадъра.

— Мелоди, когато ти кажа, се измъкваш и се преобръщаш, фокус Талия клитор субективен Рой. Гоу! Ей, деца, това е кадърът на века! По-бавно се нанизвай, Талия, да се насладим…

И продължихме така във всички направления, едно след друго; бях едновременно зрител, актьор, инструмент и другаде. Бях извън времето, вече не усещах умората, схващанията, нито приливите на удоволствие; колкото по-разгорещено ставаше, толкова повече запазвах самообладание: най-сетне физическата ми форма послужи за нещо, годините тренировки, самоконтрол и въздържане… Обожавах да играя с това момиче, което продължаваше полугласно да ме напътства, да ме съветва за финтовете, ускоренията, атаките или изтеглянията, все едно, че бяхме в един отбор от месеци. Обожавах удоволствието, което представяхме, защото това не бе удоволствие и това ми доставяше удоволствие. Това бе въпрос на вещина, на професионализъм и екипен дух. Бях срещал такова сливане на енергиите на терена, никога в една жена. Но трябваше да разбера дали чувствата, които откривах, бяха свързани с Талия, или просто с факта, че се чукам пред публика.

— Страхотно, деца, приключваме!

— Не мога повече — зацепва Талия — не мога повече да се сдържам… Ела! Ела! Ела!

Понечвам да я последвам, но тя ме предупреждава в ухото:

— Не се изпразвай, прави се: остава още един кадър. Да-а-а! — извиква, като забива нокти в гърба ми.

И аз крещя, възползвайки се от болката, за да имитирам оргазъм.

— Стоп! Как си, новият, запази ли соса? Идеално! Талия, грим и ти правим крупен как го смучеш.

— Глътка вода, Флоранс, благодаря — обръща се към една стажантка, докато ме изхвърля от себе си.

— Покрит ли ще го лапа? — подхвърля осветителят саркастично.

Режисьорът поглежда Талия, която повдига рамене. Изпива глътка Вигел и ме оставя в ръцете на гримьорната, която ми сваля презерватива и ме пудри.

— Ние в кадър ли сме? — интересува се Бруно.

Режисьорът кима отрицателно, асистентката освобождава пощенската тройка, която се разделя, и Бруно ми показва с вирнат палец, че се гордее с мен и че ще ме чака в гримьорната.

— По места!

— След десет минути спираме — предупреждава осветителят.

Талия ме поема в уста и този път, лишен от латексовата защита и полугласните съвети, едва се удържам. На всичкото отгоре онзи ни притиска като някой запалянко:

— Давай, това ти харесва, той го обожава, ще изригне като животно, да, точно така, по-силно, давай! Рой, в последния момент си го измъкваш и се изхвърляш право върху лицето й.

Гледам Талия, която се е сгърчила, без да забавя темпото.

— ОК ли си? — питам я притеснено.

Приплъзва език с камшични движения, колкото да процеди незабелязано, преди отново да се задълбочи:

— Пази косата.

— Няма връзка — възразява скриптърката.

— ОК, изпразването ще го направим утре оф — решава режисьорът. — Рой, задръж до края на кадъра и това е.

Вдигам поглед към тавана и тъпея срещу прожекторите, като се опитвам да мисля за друго, докато Талия минава на пълна скорост. ФК Нант, моя първи и единствен мач на френска земя, трибуните с пияни фашистчета, които ме приветстват като герой от апартейда, нахлуването на ченгетата с палки, отстраняването ми от терена…

— Стоп!

Сграбчвам главата на Талия и се изпразвам с удесеторена от омраза към мръсниците, които прекършиха детската ми мечта, ярост.

— Край на снимките! — вика асистентката. — Благодаря на всички, до утре в осем.

Прожекторите угасват и кабелистите навиват кабелите.

— Ще го вземем ли пак? — пита Талия режисьора.

— Питай продукцията — отвръща той, обръщайки ми гръб.

Асистентката ми подава кърпа и ми посочва душовете. В средата на коридора с гримьорните една врата е отворена, с надпис „Максимо Новалес“. В огледалото срещам погледа на актьора, когото съм сменил. Неподвижен, в кашмирено сако, облакътен на гримьорната масичка, с ръце на страните. Гледаме се втренчено за момент, после отклонява очи, потъва в отражението си. Изгърбен, с отсъстващ вид, без грим, със спускащи се бръчки. Залитам под потулванията на Бруно, който излиза от душа.

— Голяма работа е моят приятел, а? — подхвърля победоносно на Талия, която минава по хавлия.

— Така, като го гледа, човек не би казал…

Прекъсва го, като забива пръст в гърлото му:

— Ти гледай повече да не се опитваш да ме чукаш, когато не е по работа, ОК?

Затваря се в гримьорната си.

— Готино гадже, но не е куул — изкоментира Бруно. — Такива са момичетата от Изток: само мангизите ги мотивират. Утре опитай да те скачат с Мелоди: тя е истинска разгонена кучка, която се подмокря от работата си. Хайде, приятелю, плакни се и ела да те заведа в продукцията, че да не те измамят.

Десет минути по-късно подписах някакъв лист и си тръгнах с плик банкноти.

— Кажи честно, печелил ли си някога толкова за три часа бачкане? — радва се Бруно.

Кимам отрицателно с глава. Толкова оставям като бакшиш на сервитьора в ресторанта.

— Трябва да бягам, имам кастинг при Пино Коладо: ще ти го представя при случай, ако искаш да пробиеш, той е кралят на гадното порно, но има време. По-добре да се обучиш в някоя по-кротка продукция като тази. Пино наема само професионалисти. Какво ще правиш после? Ела в моята фитнес зала, улица „Коафар“ 12: ще ти покажа някои неща. Имаш дадености, нищо не мога да кажа, но нямаш техника да издържиш осем часа. Истинското ебане, приятелю, се подготвя с уреди. Запомни, че ебачът, достоен за това име, не е сексуален маниак, а атлет. Ясно?

Гледах го как се промъква към изхода, целувайки всеки срещнат, търсейки отсъстващите и изпращайки целувки от свое име. Хубаво е да видиш как някой възкръсва. Същевременно това ме натъжаваше.

Талия излезе от гримьорната с прибрани в кок коси, в кадифени джинси, с камъшена чанта през рамо. Спря се пред мен. За първи път между нас се възцари някакво неудобство. Най-вече от моя страна — тя вече ме бе виждала облечен. Две други актриси минаха по коридора и ни заобиколиха. Казах й малко глуповато:

— Много мило, че ме покани за утре.

Усмихна се на думата „покани“. Или на думата „мило“.

— Все пак би трябвало да ти обясня две-три неща.

Разтворих ръце и ги оставих да паднат, готов да приема всякаква критика.

— Когато кажеш. Ще пийнем ли нещо?

Връща се забързана, сяда отново, затваря мобилния си телефон, прави знак на сервитьора да побърза със сметката. Изваждам банкнота от джоба си, напомням й, че не съм отговорил на въпроса й.

— Какъв въпрос?

— Как съм попаднал на твоите снимки…

Поемам си дъх, но тя поглежда часовника и ме отрязва:

— Приятелят ти Бруно е казал: „Ела да си изплакнеш очите“, така ли е?

Донякъде ограбен, преглъщам думите си и се съгласявам. Изведнъж скача към улицата, спира такси с изсвирване, от което поне стотина души се обръщат, връща се към мен.

— Виж, трябва да бягам: преместили са ми фотосесията. Но не ми се ще да те оставя така, ще дойдеш ли с мен? Или имаш нещо друго?

Прибирам рестото, ставайки с неуместна усмивка. Затъвам от месеци и ми е трудно да се нагодя към невероятното здраве, което излъчва. За да си възвърна надмощието, казвам й с минимум гордост, че съм имал планове, но мога да ги променя. Добавям нещо съвсем банално: нека се оставим на случайността, която досега по-скоро ни се усмихваше.

— Не.

Внезапна сериозност изпъва лицето й. В нея вече няма и помен от чувственост, нетърпение, бодрост.

Сериозността й придава вид на бито дете, някаква уязвимост, която още не бях забелязал.

— Какво не?

— Не е случайност.

Отваря вратата, бута ме вътре, казва някакъв адрес на шофьора и сяда до мен.

— Не е случайно, че замести Максимо.

— Така ли? Често ли има проблеми?

— Няма никакъв проблем. На петдесет и седем години все още е един от най-добрите в професията. Три „Златни пениса“ на Фестивала в Хамбург. Малко съм гадна, но трябва да мисля и за себе си.

Опитвам се да си изясня думите й, за да получа някакъв смисъл. На светофара взема ръката ми, разтваря пръстите ми един след друг.

— Казвам го само на теб, но му приложих точка О.

— Точка…?

— Точка от акупунктурата. О като „out[2]“. Натискаш ето тук, между двата прешлена, и на пича му спада за три секунди.

Преглъщам слюнката си, срещам погледа на шофьора, който ни слуша опулен в огледалцето.

— Защо го направи?

— Според теб?

Извръщам поглед, притеснен от надигащото се в гърлото ми вълнение.

— Искаш… искаш да кажеш, че като си ме видяла, ей така, си пожелала да се любим?

— Да. Казах си, че няма начин курът ти да е толкова голям.

Преглъщам и й отговарям, стил феърплей, че се чувствам поласкан.

— Има защо. Сега имам суперважни пробни снимки плосък корем за Данон: не ми се искаше да се изтощавам с другия. Ти поне ме отпусна.

Целува ме по бузата. Едва помръдваме в задръстването. Оправя грима си, подсвирква си песните от радиото. Аз се опитвам да дойда на себе си: трудно човек може отново да възвърне вкус към живота, когато е решил, че е свършен.

— Почти нямаш акцент — отбелязва тя, при положение че не съм казал нищо от пет минути.

— Ти също.

— Благодаря.

— Имаш диплома по френски ли?

Свива рамене.

— Ако си мислиш, че французите се интересуват от дипломите на момичетата от Изток…

В гласа й има някаква ужасна тъга. Не тъга, че си това, което си, а че си пожертвал всичко останало. Тя приема настоящето, зле е с миналото. Обратното на мен. Това не означава, че между нас има бъдеще, но вече е някакво начало.

— Значи, утре ще се видим? — казвам като потвърждение.

Цъква с език, прибира молива за клепачи, затваря пудриерата и я хвърля в чантата. Поглежда ме отдолу недоволно, отваря уста и въздъхва, като се извръща.

— Виж — казва, без да изпуска от очи залепената на стъклото информация в случай на рекламация, — казах го просто така… Забрави…

— Защо?

Нещо като вик от сърцето. С пискливо „о“. Изплъзна ми се и се чувствам смешен. Обръща се и ме оглежда, също толкова раздразнена колкото и аз от реакцията ми.

— Какво искаш? Да правиш като приятеля си ли? Наистина ли искаш да станеш порно ебач?

Махам неопределено с ръка. Най-вече ми се иска да я видя отново, но не ми се ще да мисли, че я свързвам с професията й. Пък и не ми харесва наставническия й тон на по-голяма сестра.

— Въобще не познаваш тази среда. Днес видя само върха: режисьор, който мисли за планове, любезни пичове с хубаво осветление, измити момичета, които се чукат внимателно, от рода на „осъществявам фантазиите си и оставам свежа“, но нямаш никаква представа какво е в кланицата. Кирливите мацки, гадните филми за износ, садо-лайняните, юмруците и краката до глезен в дупката…

Шофьорът увеличава звука на радиото. Талия повишава глас:

— Чувал ли си за квартет? Двойно проникване във всяка дупка. Прибавяш устата и се получава секстет, и пак си доволна, ако ти оставят носа, за да можеш да дишаш. Такъв е днешният пазар и момичетата, които живеят от това, трябва да се съобразяват, а пичовете се нагушват. На един симпатяга като твоя приятел Бруно, почти бездомник, който не може да се нарадва, че изведнъж му плащат, за да чука хубави момичета и ни благодари след всеки епизод, колко се падат, които ни унижават, нараняват, бият, разкъсват, изнасилват законно, нарочно ни заразяват, за да отмъстят за посрания си живот? Това ли те кефи?

Бих искал да й кажа, че във футбола също не всичко е розово, но нуждата ми да се изповядам е далеч по-слаба, отколкото да спечеля доверието й.

— Освен ако не си падаш по задници като Бруно или нямаш двадесет и осем сантиметров хуй като Максимо Новалес, какво можеш да очакваш от тази професия?

— А ти?

Зададох въпроса си възможно най-внимателно, но все пак в гласа ми има упрек. Във всеки случай, неразбиране.

— Аз нищо не очаквам. Пас съм! Не си правя илюзии като всички онези глупачки, които си мислят, че щом са известни в порното, после ще направят кариера в традиционното кино. Никога не се получава, Рой, никога! Винаги на челото ти ще е изписано путка и ако те наемат, то е, за да правиш онова, което нормалните актриси отказват да направят. Дала съм си три години, за да събера максимум пари и да попадна във всички тефтерчета с адреси и планове за работа. Междувременно бачкам като луда, за да се уча, да бъда представителна, да имам вид и да правя чест: след три години си улавям някой старчок от висшето общество, прекарвам го през кметството, огрявам последните му години, плащам най-хубавото погребение през живота му и после си купувам къща, живея както си искам, спокойна съм и не ми пука за вас. Спокойна, разбираш ли?

Сълзите идват с извикването на последните думи. Едва доловими сълзи: два проблясъка, които веднага изчезнаха като от запотено предно стъкло.

— Извинявай — каза сухо. — Но хора като теб, които не изпитват бяс, направо ме убиват.

— Откъде знаеш, че не съм бесен?

Оправя яката си, стяга кока си, който съвсем се е отпуснал, облакътява се на коленете си, обляга лице на ръката си и поглежда с известна надежда.

— Значи добре го прикриваш.

— Опитвам се.

Оставяме тишината между нас като завръщане на доверието.

— Голямо задръстване — отбелязва шофьорът.

— Рой, сърдиш ли ми се?

— Не. Просто малко се тревожа за теб.

— Съвсем добре съм — казва хладно. — На всеки три седмици си правя тест, ОК съм. А когато се съмнявам в някого, излизам с номера, че съм родена на тридесет километра от Чернобил, и той веднага иска презерватив. Така или иначе пуша пакет и половина, ям луда крава, генномодифицирани зеленчуци, дишам азбест и си преебавам мозъка с мобилния телефон. Никога не знаем от какво точно ще пукнем, така че няма защо да ни пука, нали?

Отговарям й, че що се отнася до мобилните телефони, все още не сме сигурни, че са опасни за потребителя.

— За призраците са. Ако искаш да знаеш, в Англия учените доказаха, че в къщите с призраци, където хората имат мобилни телефони, привиденията са намалели наполовина! Ще сляза тук, господине, иначе никога няма да стигна. Дайте ми касова бележка, моля. Ще запазиш ли таксито?

— Не, не, няма нужда.

Шофьорът оправя квитанцията, докато тя се събува и вади от чантата си чифт ролери.

— Прави каквото искаш, Рой. С теб се разбирам добре, нямам нищо против отново да се чукаме, но бих искала между нас да има нещо друго. Ако трябва да бъдем приятели, би било добре да имаш различна професия. Футболист ме устройва напълно. Тренирай, отдай се, знам ли, стани добър, ако това е страстта ти. Аз нямам страст, това е проблемът ми. Винаги съм мечтала само за едно — да се чупя. Да се измъкна. А като имаш предвид откъде идвам, разполагам единствено с тялото си. Благодаря — казва, като прибира рестото.

— Мога ли да ви помоля за автограф? Казвам се Бернар.

Вади снимка от чантата си и изписва името си с много заврънкулки наоколо. Излизам, заобикалям колата и отварям вратата й. Телефонът звъни в джоба ми. Бъркам да го изгася. Харесва ми, че се безпокои за изчезването на призраците, докато другите се притесняват за глобалното затопляне.

— До скоро — казва от тротоара, завъртайки се на ролерите.

— До утре — казвам недвусмислено.

Усмихва се леко, поклаща глава.

— Щом те влече.

— Талия Стов истинското ти име ли е?

— Кратка версия. Пълната е Наталия Стовецкин.

Пързаля се на място, балансирайки с ръце, плесва, двоуми се. Казвам: „Да?“, за да я насърча. Хваща се за връвта на горнището ми.

— Ако вече не се бяхме чукали, щях да те свалям.

— Посредствено ли се представих?

— Не говоря за ебане, а за фантазми. Изглеждаш толкова предвидим, толкова добре в нищожния си животец, нищо не те вълнува… Как успяваш да си толкова куул? Не си бесен и дори не си тъжен. За мен си като марсианец.

Свеждам очи. Колко малко физиономията ми изразява какво ми е отвътре. Ако ми отказва беса и тъгата, не виждам какво точно ми остава. Освен ако не долавя онзи, който бях преди. Или, ако сме оптимисти, не предвижда. В крайна сметка, какво ми пречи да пратя по дяволите системата, която се възползва от мен, да разкажа всичко пред съдия-следователя в петък, да изплюя истината пред журналистите или да изнудя президента да ме пусне да играя и да докажа на всички, че на терена съм най-добрият? Да, но ако отново заговорят за мен и Талия разбере от телевизията колко всъщност печеля, не мисля, че ще оцелея след лъжите ми. Пък и в момента за мен най-важното е да остана марсианец за нея.

— Можеш ли да играеш на „Тривиъл Пърсюит“?

Отговарям не, поне веднъж да й кажа истината.

— Ще те науча. Ела вкъщи в девет, ще ти направя вечеря. Освен ако нямаш годеница?

Зададе ми въпроса, премигвайки. Поклащам глава, питам за адреса. Пише го на ръката ми заедно с телефонния номер. После потегля в слалом между спрелите коли, а камъшената й чанта се залюлява при всеки тласък на ролерите. Питам се какво може да се получи между момиче и момче, които са поели любовта обратно, които са започнали връзката си с това, което обикновено е крайният резултат. Какво ще правим с времето, което не отделихме за желания, мечти, очаквания? Наистина не знам дали това е спечелено, или загубено време.

Бележки

[1] Луксозно селище на Лазурния бряг. — Б.пр.

[1] Етническа група от Камерун до Южна Африка. — Б.пр.

[2] Вън(англ.). — Б.пр.