Дидие ван Коелер
Среща под знака на Х (6)

В десет сутринта таксито ме свали на порта „Сен-Клу“, пред „Трите снаряда“. Някакъв непознат на тротоара ме попита за името.

— Номер 39, Рой Диркенс.

Погледна в листа си, за да ме потърси, не ме откри, обърна две страници и ме отбеляза в азбучен списък. Нищо не казах и се качих в автобуса.

Забавно беше да ги видя всички в костюми, някои и с вратовръзки, други — с клубните шалчета на врата. Аз бях като за барбекю: джинси и фланелка. Отправих едно добър ден към всички; получих „Видя ли си часовника?“, няколко „Здрасти“ и се направих, че не чувам „Хайл, Хитлер“, измърморено от М. Гана, роден в Дрьо^[1], за когото бял южноафриканец означава, че е против негрите, каквото и да си приказвам: то е в гените ми.

Сядам до Уишфилд, австралиецът, когото купиха малко след мен, също по аудио-визуални причини, но който от време на време играе, откакто му откриха прадядо грък. Той е единственият, който винаги е бил мил с мен, защото не говори френски. Тази сутрин физиономията му е странна. Подхвърлям му what’s new^[2], отговаря ми, че тази нощ сърфирал из сайта на клуба и се видял сред играчите за продан. Много е обиден, че така го е разбрал. За да го разведря, го питам дали е малка обява от рода на: „Вследствие лоши резултати в шампионата, предоставяме голяма партида топиграчи.“ Свива рамене. Тогава го успокоявам сериозно: искат да вдигнат наддаването по Интернет, за да надуят цената му, когато реши да си тръгне. Отговаря ми с отчаян вид, че именно: продават го от петнадесет дни, а няма нито един желаещ. Не знам какво да отговоря. И гледам да не се интересувам дали аз самият съм предложен за продан. Боя се, че не, дори и като залежала стока. Подреждат витрината: не изпразват склада.

Точка-ком, пресаташето на клуба, вечно развълнуван досадник, който преди нас се е занимавал с някаква певица, изплюва в микрофона, че това е изключителен случай да си припомним, че сме едно голямо семейство и ще трябва да се държим прилично, да папкаме всичко и да бъдем послушни. Съотборниците ми го освиркват, замерят го със смачкани на топка покани и той си сяда намусен, вадейки някакви документи от куфарчето си.

За пръв път ни събират всички, четиридесет и петимата или почти: липсват само със спрените права, подложените на преразглеждане, контузените наистина, преотстъпеният на Корея заради военната му служба кореец и Льомарша, който се самоуби миналия месец. С изтичащ договор на тридесет и три години, клубът не го пускаше да играе два последователни сезона и за да не затъне напълно, отиваше да тренира с ЮНФП^[3] в Клерфонтен, като резерва в отбора на безработните футболисти. Няколко пъти ме взе със себе си. Естествено, като чужденец нямах синдикалното право да играя с тях, но ми достави страхотно удоволствие да видя два истински отбора от истински приятели да си оспорват истински мач с единствен залог победата, като всички играчи поред излизаха на терена. На погребението на Льомарша бяха бившата му жена, главният секретар на профсъюза, венец от името на клуба и аз.

— Климатика! — изревава Азими два реда по-напред, сегашната знаменитост, купен за двадесет милиона от Барса при смъртта на Льомарша, който е чувствителен към течението, откакто си обръсна главата, за да избегне пробите от косата при антидопинговия контрол.

— Ами сложи си шапка — съветва Вибер, който също е плешив, но за него казват, че е от тестостерона.

— Да ти го начукам — отговаря Азими.

Бе един от идолите ми, преди да го познавам. Пред телевизията говори неща, като: отборът трябва да се нагоди към моя стил на игра. Във „Франс-Футбол“, който разгръщам в момента, разказват, че след гола му в сряда срещу Арсенал, се обсъжда преотстъпването му с възможност за закупуване на Интер Милан, с пет милиона печалба за нас. Иначе сме едно голямо семейство.

Обръщам страницата и зачитам преразказа на 3–0, което инкасираха в Мадрид, когато някакъв лист се появява между вестника и мен. Точка-ком ни раздава въпросник. Казва, че е за новия треньор.

— Кой е пък този? — недоволно мърмори с мрачен вид Тиери Койол, нашият капитан, дал положителен резултат за нандролон на предварителния кръг за Шампионската лига, в очакване да му спрат правата.

— Изненада — усмихва се Точка-ком. — Ще разберете на място.

— Точно така! Ще ни го поднесат за десерт и ще изскочи от тортата, като вика „юпиии“?

— Не настоявай — съветва Зоргенсен, който взема креатин, но му възстановиха правата, след като го легализираха.

Поглеждам въпросника. Освен въпросите по обща култура като „Какво е истинското име на Пеле?“ или „Кой играч на АС Монако съкрати резултата срещу Гьонон през 1996-а?“, има съвсем технически неща като „Регламентираната височина на страничната греда“ и „Вие играете 4-5-1: през полувремето Реал променят своето 4-4-2 на 3-4-1-2, как трябва да реагира треньорът ви?“. И накрая допълнителни въпроси от рода на „Какъв е вашият китайски астрологичен знак?“ или „Кой е любимият ви писател?“.

— Зола с ударение ли се пише? — пита Льофстрьом.

Лично аз отговарям Гордимър Надин, която е нашият носител на Нобелова награда за литература. Никога не съм я чел, но от време на време малко патриотизъм не вреди.

Точка-ком събира листата и всички запяват химна на клуба, който ще запишат след няколко дни за кампанията срещу спин. Не ме поканиха в хора. Припявам колкото да не се цепя, но най-вече за да прогоня образа, който отново изникна пред очите ми. Тази нощ Талия на екрана на телевизора ми, заобиколена от четирима, които я чукаха отвсякъде. А аз спирах картината, връщах назад, ускорявах… Отвращение, тъга и срам. Служих си с нея като хиляди други, бях минал от другата страна на екрана, където тя съществуваше единствено, за да възбужда, да свърши като изхвърлена сперма в хартиена кърпичка и да оживее за следващата ерекция. Обадих й се, за да се извиня за сцените, които току-що гледах. Всъщност искаше ми се истинският й глас да изтрие всичко това. Попаднах на телефонния секретар, който казваше да се обадим в понеделник: снимала в чужбина, не можели да й се обадят, а тя не знаела как да прослуша съобщенията си оттам. Да, бе! Когато намираш начин да изпратиш съобщение на кирилица, със сигурност можеш да прослушаш и гласовата си поща.

Не от ревност смачках с крак касетата, преди да я хвърля в сметопровода: от желание. Исках тялото й лайф; смехът и мълчанието й, отчаянието и силата й, несправедливостта и щедростта й, сърденето и детското й сияние. Исках я телом и духом, с риск да я деля, но не като воайор. Не понасях едновременно да не мога да се свържа с нея и да ми е под ръка, оставена на дистанционното и избора на някой оператор. Зависимостта й правеше свободата ми непоносима. Но и това бяха глупости. Тя, поне, служеше на хората. Толкова е лесно да се мислиш за свободен, когато си просто ненужен.

 

 

След два часа път пристигаме в някаква гора, още по-окастрена от Булонския лес под прозорците ми. Автобусът преминава, надувайки клаксона, през голяма автоматична врата с лъвове, корони и змии. Излизаме на подстригана като голф игрище морава, насред която се издига малък замък стил Уолт Дисни. Под раирана шатра като за сватба са разположени столове, маси и инфрачервено отопление. Автобусът спира до камиона на кетъринга.

Слизаме и се събираме на алеята около нашия капитан, който дъвче дъвката си с измъчен вид.

Младо момиче минава на кон, с прибрани под жокейска каска плитки, казва ни добър ден. Отдалечава се в майсторски тръс. Коментари. После идва президентът, във фланелка с крокодилче, бермуди и автоматична усмивка на лицето си на студен робот. За първи път го виждам на живо, без неговите двуредни костюми и надменна физиономия. На снимка прилича на другия, президента с голямо П на Националната лига, дето отглеждаше пилета в живота, но нещо се объркало. Пожелава ни добре дошли, надява се да е слънчево, стиска символично няколко ръце и ми отделя три секунди и половина внимание. Не съм сигурен, че ме познава, но аз единствен отговарям на облеклото му за барбекю. Пита как намираме селското му кътче, забавно, нали, помага след градския стрес, после продължава със същата усмивка:

— Господа, особено се радвам, че ще отпразнуваме заедно щастливото събитие, за което ми съобщиха едва преди час: преписката току-що е била отнета от съдийката Курнон, която от месеци ни преследваше.

Ръкопляскам заедно с другите, за да не се цепя, но ми изглежда малко странно, че сме поканени преди петнадесет дни, за да празнуваме новината, която е научил тази сутрин. Казвам си, че случайността има дълги ръце.

Добавя малко по-раздразнено, че сме тук, за да се отпуснем и няма да говорим за Мадрид. После ни отвежда да ни покаже обградено с бодлива тел пространство, където лично отглежда градински моркови. Обяснява ни за избора на почва, кръстоските, заешката напаст, влиянието на луната. Номер 12, чието име забравих, споделя, че той също, когато сади петунии на остров Ре^[4], най-подходящо е пълнолунието. Президентът го поглежда пренебрежително, сухо му отговаря, че морковите не са петунии и на селото това му е хубавото, че позволява да се опознаем по-добре. Номер 12 се съгласява, свеждайки глава. Трябва да измисли нещо друго, за да забравят пропусната му дузпа срещу Реал Мадрид.

С просмукани от влажната трева крака обикаляме отвън замъка, чиято история президентът ни разказва от 1910 г. до днешни дни. С по един мобилен телефон във всеки заден джоб на бермудите си, той рецитира своите обяснения с цветистия език на агент по недвижима собственост. Питам се дали целта на поканата не е и да пробута резиденцията си на този, който предложи най-висока цена.

Приближавам се до хилавите дръвчета сред дебелите колчета. На всяко стъбло има окачена снимка, като обявите „Wanted“^[5] в уестърните. Виждат се син кедър, огромен дъб, други видове, чиито имена не знам. Може би в памет на дърветата, които са били посадени тук преди. Изненадва ме такава чувствителност у един бизнесмен, който ни купува и продава, облагодетелства ни или ни захвърля без много проблеми със съвестта. Виждайки ме да гледам снимката на един заместник, ми обяснява, че жена му още не се е съвзела от бурята през 99-а: горска депресия. Подчертава с въздишка, вдига очи към небето, пита ме дали съм женен. Номер 12 ме изпреварва, за да сподели със съучастнически тон неприятностите със съпругата си, която не разбира жертвите, които той трябва да прави в името на футбола. Президентът продължава своята туристическа обиколка, без да му обръща внимание, и останалите започват да избягват номер 12 като някой заразен.

Докато минаваме пред кухненските помещения, младо момиче в престилка съвсем бавно изкарва кофите за боклук, опитвайки се да открие звездите. Изоставам няколко крачки с номер 12. Хубаво е да не си вече единствения прокажен. Въпреки че той винаги може да изкупи грешката си, докато аз — не.

Когато се възхитихме достатъчно на четирите фасади и обиколката приключи, президентът ни отведе под шатрата и ни каза да се разполагаме по сходство. Нещо като нападателите до барбекюто, центровете в средата, защитниците на линия пред бюфета с десерти, а отстранените попълват масите. Дебела лелка ни поднася плодови сокове. Казваме благодаря, госпожо. Все повече прилича на детска закуска.

Президентът с тържествен жест запалва барбекюто, споделя, че на никого не поверява тази задача, защото единствено това го разтоварва от стреса, и пита дали всички обичаме патица. Сръгвам номер 12 с лакът, за да не отговори, че е вегетарианец. Тъй като вече бе отворил уста, пита, колкото да каже нещо, дали са градински патици.

На масата на важните личности сядат спортният и финансовият директор — две канцеларски акули, които никога не виждаме и които, според „Фуг-Ревю“, през цялото време се карат за нашите тарифи и представяне. Оставят между себе си един празен стол.

Сервитьори с черни вратовръзки ни донасят чинии с оформени репички около градинските моркови в три разновидности: натурални, настъргани и на пюре. Тогава от замъка излиза мъж в сиво яке и се насочва към шатрата, където изведнъж се възцарява тишина.

— Господа, представям ви Артуро Копик — казва президентът, все едно, че е необходимо.

Споглеждаме се невярващо. Треньорът се ръкува поред, наричайки всекиго по име и казвайки къде го е гледал да играе последно, което все пак ни оставя донякъде изненадани, особено мен, когато ми припомня приятелския мач срещу младежкия на Бафана Бафана през 99-а — най-лошия ми спомен с три пропуснати удара от четири и два жълти картона, толкова бях бесен на съдията, който ми свири засада, когато бях тръгнал след топката. Отчаян съм, че господин Копик ме свързва с тази объркана, озлобена игра, която има толкова малко общо с мен. Дрезгавият му акцент носи отпечатъка на различни страни, умореният му поглед и венецът от мръсно сиви коси го правят да прилича на преоблечен клоун и всички знаем, че той е един от тримата най-добри треньори на света. Винаги на краткотрайни мисии, винаги наеман, когато нищо вече не върви, и тръгващ си, щом положението се подобри. Той разбива, съгражда отново, дава начален тласък; текущата поддръжка остава на други. Повтаря, че целта му, имайки предвид постоянната въртележка на играчите от клуб в клуб, не е да направи този или онзи отбор най-добър в момента, а да издигне световния футбол на по-високо ниво. От десния джоб на безформеното яке се подава прочутото му кафяво тефтерче, а в левия са навити на руло попълнените от нас в автобуса въпросници. Да работя с него е втори шанс в живота ми, а ще го изпусна, защото спортният директор със сигурност му е обяснил моя случай, сектор Б, апартейда и 303 Расизъм: за спонсорите съм неизползваем, а с това, което е видял от мен в моя най-лош мач, никаква надежда, че ще се изправи срещу всички, за да ме вкара отново в игра.

Обявява на всеослушание, че си е поставил три месеца, за да ни направи отново онзи голям отбор, който сме; още тази вечер ще започне индивидуалното събеседване, а сега нито дума за футбол: добър апетит. Сядаме по местата си.

— Е — подхвърля развеселеният сред пушека от въглища президент, — как са морковите?

Масата на страничните защитници изпада в захлас още преди да са ги опитали дори.

— Побързайте — заповядва, докато обръща шиш четата и добавя като поговорка, — патицата не чака.

Хрупането на сурови моркови се смесва с цвърченето на мазнината върху жарта и звъненето на всеки две минути, което се разнася от задника на президента. Докато отговаря, сочи на сервитьорите годните според него шишчета и затиска телефона на гърдите си, за да попита дали са добре изпечени. Разнасят се комплименти. Усмихва се чак до безформените си венци, които никога не е показвал, дори когато отборът му спечели Купата на Франция. Все пак е впечатляващо да се види как този Робокоп, начело на предприятие от четири хиляди камиона, се кефи на тънкостите на своите моркови и крехкостта на месото си. Щом иска да инвестира, по-добре да си купи звездите на Гид Мишлен^[6] и да остави футбола на тези, които го обичат.

Погледът ми постоянно се връща на Копик, който гледа единствено в отвореното си тефтерче. Спортният директор тъпче лявото му ухо с известни имена за купуване, а финансовият директор пълни дясното му с обезщетения за трансфери. Неистово желание да се завърна в страната си стяга коленете ми под хартиената покривка. Но как да стане? Агентът, ми бе пределно ясен: подписали са за три години, които могат да бъдат продължени, и това, че съм зазимен, не ми дава право да си тръгна. „Засега не те вкарват по стратегически причини, но те считат за много добър и предпочитат да те блокират, отколкото да те пуснат в обръщение при противниците. Трябва да се чувстваш поласкан.“ Последната ми надежда бе, че Манчестър ще ме поискат с възможност за закупуване: не можеш да кажеш не на най-богатия клуб в света. Но Червените дяволи току-що подписаха с вратаря на Бафа на Бафана; вече нямат нужда от мен като южноафриканец за местния маркетинг. А ако контузията на коляното ми продължи в Интернет, дори няма да ме селекционират за Купата на Африка: накрая страната ми ще забрави един играч, който никога не играе, и ще приключа кариерата си с разпродажба на склад, като Льомарша.

— Nein! Rufen Sie mich Montag an!

Явно президентът е объркал половината на задника си. Отговорил е на повикване от мобилния без ограничение и се ядосва на немски, за да избегне преговори, за които не е готов. Същевременно прегаря едното шишче, затваря телефона, пита кой го иска. Всички поглеждат настрана. Номер 12 въодушевено вдига ръка. Копик си го отбелязва. Надявам се саможертвата му да изтрие дузпата от сряда.

Жената, която преди малко поднесе плодовите сокове, минава между масите с гарафа червено.

Президентът поверява барбекюто на юридическия си директор, приближава се към масата на нападателите и се чука с номер 7, който миналата седмица си купи лозе в предаването „Гала“.

— Какво ще кажете, Азими?

Номер 7 опитва виното, прокарва го от едната буза в другата, присвива очи, преглъща и заявява с физиономия на експерт:

— Сент-Емилион^[7].

— Действително е бордо — продължава президентът с благосклонна любезност.

— Е, к’во казвам! — натъртва Азими.

— Само, че е от Жиронд.

Едва повиших глас. Президентът се извръща към мен, вдигнал вежда над кръглите очила. Всички му подражават.

— Чу’аш ли го оня дребосък? — хили се номер 7. — Той е от Жиронд.

Смеховете се разнасят и внезапно секват, когато президентът внимателно и бавно се приближава до мен.

— Година?

Правя малка пауза. Титулярите се сръгват с лак ти, в очакване да се насадя.

— Колебая се… 83 — а, може би. Или по-скоро не…

Накланям пред носа си чашата, която все още не съм опитал, вдишвам два пъти, уточнявам:

— 85-а.

Президентът приема цифрата, без нищо да трепне на лицето му. Колкото повече продължава мълчание то, толкова повече осмиването, което трябваше да ме довърши, отстъпва пред напрегнатото очакване.

— Сигурен ли сте? — пита с леко притеснена предпазливост.

— Напълно. Шато-мисион-о-брион, песак-леонян, запазен географски регион Жиронд, 1985-а.

Пръстите на президента стискат облегалката на Уишфилд, който веднага му отстъпва стола си.

— Впечатлен съм — казва, сядайки до мен. — Защо никога не ви селекционират?

— Защо да го правят? Защото познах вашето вино?

Гласът ми остана спокоен и безизразен, но тишината бе такава, че ме чуха чак в другия край на шатрата. Точка-ком се втурва да замаже случая, като издава тайната ми:

— Баща му е много голям винопроизводител в Южна Африка, господине.

— Разбирам — усмихва се другият.

— Какво разбирате?

Казах го с такова презрение, че Точка-ком ужасен отстъпи крачка назад.

— Че е трябвало да ми дадете шанс? Че е отвратително да си играете с играчите, както вие го правите? Че сигурно съм талантлив, защото имам подобен на вас баща, който ме научи да се правя на учена маймуна с чаша под носа? Но не го научих от баща си, а от вашия боклук! Когато обикаляхме замъка, видях празните бутилки през кухнята. Това е.

Мъртвешка тишина е надвиснала над шатрата. Всички очакват реакцията на президента, който, забил очи в моите, преценява отношението. Продължавам:

— Ще ви кажа какво най-вече ми идва в повече, господин президент, че за вас сме като шишчетата ви. Правите се на човечен, но въобще не ви пука, че прегарят: никой няма да ви упрекне, пък и винаги ще има други за скарата. А с нас, какво ще стане с нас? Отвратително беше да ме изпратите на терена, за да подстрекавате фашагите, и после да ме бутнете в шкафа, но още по-отвратително е, че това идва от вас. Бях луд от щастие и гордост, когато дойдох в страната, спечелила Мондиала: дойдох, за да играя с богове, с майстори и приятели, а какво открих? Далавери, лъжи, подозрения, омраза… По-лошо и от омраза: безразличие. Вярно, че бях твърде индивидуален играч, това ми е недостатък, но с вас можех да се поправя, да се нагодя, ако някой ме искаше, вместо да ме изпрати на заколение още с първия мач…

Сух хлип засяда на гърлото ми и оставам прав, обърнат към господин Копик, който гледа в чинията си и върти парче патица.

— Това ли казахте на съдийка Курнон? — учленява президентът, като набляга на всяка дума.

— Какво ви пука на вас? Нея също я разкарахте.

Изправя се, обръща се с гръб към мен, за да каже на другите:

— Няма нищо в папката на разследването. Само фантазиите и бълнуванията на една истерична нищожна съдийка, на която й липсва реклама и която искаше да направи име в медиите, опитвайки се да омърси нашия клуб. Знам с каква ярост нападаше някои от вас, за да ги срине психически — виждаме резултата, — но бъдете уверени в моята пълна подкрепа. Повече никой няма да ви досажда.

Изчаквам овациите да свършат и обръщам внимание на президента, че лично за мен, своята пълната подкрепа може да си я навре в задника: напускам, прекратявам договора, връщам му парите, апартамента и колата — да изпрати агента ми да подпише документите и чао; на деветнадесет години съм и не искам повече да бъда пенсионер, нито роб. И си тръгвам тичешком по поляната, право към затворения портал, който прехвърлям. Трима-четирима се опитват да ме спрат, викайки името ми и че съм глупак, но аз бягам по-бързо и при всички положения на тях не им пука дали ще ме върнат, или не; водени са просто от подмазвачество и важно е желанието.

Приземявам се на пътя, продължавам да тичам към селото с вдигнат за автостоп палец. На ъгъла на църквата спира камионетка на „Дарти“. Кара я някакъв на моята възраст, който е доставил хладилник и се връща в Париж. Слуша радио „Скай-рок“, намаля го, когато излиза на магистралата, за да ме попита с какво се занимавам. Отговарям безработен нелегален имигрант. Извинява ми се, увеличава отново звука, а аз си давам сметка, че, ето, наистина съм станал този, когото бях измислил пред Талия. За да не се налага повече да я лъжа, нито да й признавам истината, прекъснах живота, който бях скрил от нея. В момента не съжалявам за нищо, но с минутите гордостта от моята постъпка се изпарява в задръстванията.

„Дарти“ ме оставя на Монпарнас и продължавам с метрото до Ньой. От дъното на дрешника вадя стария куфар от жълта изкуствена материя, с който пристигнах. Слагам вътре пет или шест неща, на които държа: писмата от майка ми, фланелката на Аякс, подписана от Шака Натзулу, старите ми дрехи. Остава само да открия малък евтин хотел, в който приемат кучета. Утре да отида да играя с моя младежки отбор в Курньов. И да очаквам понеделник 20 часа, за да се почувствам истински в очите на Талия.

 

 

Включвам отново мобилния си, седнал пред бира в кухнята. Изкуственият глас ми казва, че имам девет нови съобщения, но това е агентът ми. След всеки следващ сигнал преминава от сдържан гняв към нетърпение, после от раздразнение към безпокойство. Последните три съобщения съдържат единствено името и часа. Звъня му. Казва ми браво, страшен хитрец съм: не знае с какво съм омагьосал президента, но Артуро Копик му се е обадил, за да се видим спешно на чашка.

— Нали виждаш, човек знае кога го оставят в шкафа, но никога не знае кога го отварят. Добре направи, че ме послуша, че си затрая: сега, когато те забравиха, ще те преоткрият; сега трябва яко да разореш, за да те селекционират. Ще кажа на Копик след час, ОК? Знаеш ли някое място?

— Кафето на „Гранд-Арме“.

— Обади се после да ми разкажеш, целувам те.

Разбирам ентусиазма му при тридесет процента комисиона от моите премии на мач. Трябваше да откажа. Бях изгорил мостовете, а те ми подават ръка: твърде късно бе. Куфарът ми бе готов, решението взето, не исках повече да вярвам, да се доверявам, да ме минават… И въпреки това се усмихвах сам на себе си пред огледалото в коридора, както в Кейп вечерта, когато вербовчикът ме бе избрал.

Взех си един душ все едно, че е друг ден, и отидох да се излегна с писмата на Дженифър Питерсен. Тя ме познаваше само в състояние на надежда и щастие; с думите исках да изтрия последните девет месеца, отново да стана Рой от младежкия отбор на Аякс, да си възвърна непокътнати мечтите и тогавашните илюзии, за да получа възможност да започна отново.

Отделям бледожълтите листа от снимките на къщите за продан, които бе изрязала от списанията, оценени от нула до десет, преди да ми ги предложи. Изведнъж пръстите ми се сгърчват върху една изрезка от „Хоумс Дайрект“. Оценена със седем и половина собственост, представена с три снимки. Гледам втренчено първата. Невярващ. Хипнотизиран. В сърцето на „Френския ъгъл“, между Стеленбош и Прованс, на няколко километра от баща ми. Малка порта от бяло дърво. И алея от евкалипти, чиито край не се вижда, тунел от клони, който свършва в един завой. Точно видението, което Талия ми описа, но без яворите. Двете други снимки показват ранчо в африканерски стил, белосани с вар греди на бароков покрив, тъмнозелени капаци на прозорците и басейн, който гледа към лозе на склон, спускащ се към настръхнала горичка от гигантски аутениква, а в далечината се вижда паметникът на избитите в Европа протестанти.

Отпускам глава назад, затварям очи. И отново правя любов с Талия пред четиридесет души, потънал в погледа й, където сме сами на земята. Мобилният иззвънява. Толкова съм сигурен, че е тя, та отговарям, без да погледна номера на екрана.

Самба е, моят капитан на младежкия. С гняв във всяка дума ми казва, че е имало тупаник в Курньов и ченгетата са нападнали. Не разбирам всичко, освен че утре няма да може да се състои мачът срещу Бобини и че при всички положения сега в отбора има два лагера, които искат да си счупят главите.

Успокоявам го, доколкото мога, опитвайки се да го подготвя за мисълта, че самият аз може би няма да съм на разположение преди… Отговаря, че съм тъп палячо като останалите, лайнян доброволец и затваря. Разочарован съм, но същевременно го разбирам, казвам си, че не греши напълно. И гледам да не приемам като знак рухването на това, което бях изградил с тези хлапета в момента, когато аз имах нужда от тях.

 

 

Барът е пуст. Седнал е в сепаре в дъното, под матова лампа, разпръснал е пред себе си ядки, чието разположение променя, поглеждайки нервно в кафявото си тефтерче. Едно от имената е зачеркнато. Взема въпросната ядка, отваря я и я изяжда. Вдига очи, хвърля черупката в пепелника, докато сядам.

— Е?

Отговарям, разпервайки ръце на масата пред неговата атакуваща линия. Отворен за всичко, готов за ново начало.

— Защо, според теб, искам да те видя?

— Не знам… Защото си тръгнах преди десерта?

— Защо беше този гняв? Заради мен ли?

— Не беше предвидено… Аз много ви се възхищавам, господин Копик.

— Не е необходимо. Бъди самият себе си, само това искам. Кажи ми с едно изречение какво трябва да знам, за да те познавам. Забрави отличията и сектор Б: четох. Дай ми ключ за останалото. Едно изречение.

Оставам ням, с поглед в малките му безцветни очи, които чакат, без да потрепнат. Какво да отговоря на това? Целият ми живот се преобръща, стотици моменти и образи се блъскат един в друг и същевременно нищо не заслужава едно изречение. Изречението. Защо да предпочета дадено събитие, дадено чувство пред друго? Има неща, които са важни за мен, и такива, които може да са му полезни, но дори да съвпадат, не успявам да избера. Между Шака Натзулу, който ме учи на футбол от инвалидната си количка, и нощната работа на мама в пустите офиси на „Адърли стрийт“, където на осем години си играех на световен ръководител от кожените столове; между бутилките на баща ми, скрити под ваната, и любовните писма, които не бе отворил; между деня, когато му проговорих на френски, без да ме разбере, нито да отгатне кой съм, и деня, когато остави истинските си деца да ме изгонят; между името ми на една парижка фланелка и лицето ми на автобусите в Кейп; между Франция, която вече не ме иска, и Талия, която ме избра… Къде е ключът във всичко това? И къде е ключалката?

— Недей да търсиш, Рой. Дай ми картината, която ти дойде. Картината, която ти подхожда.

Свеждам очи към черупките от ядки на дъното на пепелника.

— В продължение на един месец там, където живея в Париж, в апартамента на играча, когото продадоха, за да ме купят, имаше два паяка в банята на стаята за гости. Заключвах, за да не би чистачката да ги убие, защото, струва ми се, те се любеха през цялото време, поне всеки път, когато отивах да ги видя, имах чувството, че спират заради мен, и после, вече от една седмица е останал само един, и не знам дали става въпрос за канибализъм, май при паяците съществува, женската изяжда мъжкия, след като се любят, но нямам доказателства и предпочитам да си мисля, че са се скарали, и ми се иска да донеса заместник на останалия паяк, но не мога да разбера дали е мъжкият или женският, пък и си казвам, че някой ден другият ще се появи от сифона… Това е — казвам след известно мълчание, за да превърна несигурността в заключение.

Слуша ме замислено, като ме насърчаваше с брадичка при всяка пауза.

— Самотен си.

— Да. Сигурно е това.

— Пожертвал си всичко заради футбола и Земята е привикнала да се върти без теб. Нямаш ли приятелка?

— Имах в моята страна — всъщност не беше съвсем… А тук… не мога точно да кажа…

Поклаща глава, въздиша, напомня ми, че състоянието на празнина е много добро, при положение че го използваш. Съгласен съм. Поглежда ме по-приятелски от преди малко. Това не означава, че ме разбира; може би просто се припознава.

— Кого мразиш най-много?

Колебая се, проектирам върху построените ядки лицата от моя отбор, безуспешно.

— Едни, които не познавам, които са способни да затворят малко кученце с два питбула в телефонна кабина.

— Как се справяш с буйността си?

— Никак. Играех в Курньов с хлапетата от квартала.

— Напомнят ти откъде си тръгнал?

— На другите нямам какво да кажа.

Поставя лакти на масата и се навежда напред.

— Аз също, Рой. Глезльовците, които продават образа си на големите марки, светските лъвове, които виждаме по-често по модни дефилета и реклами, отколкото на терена, звездите на наддаванията, които сменят по три клуба на сезон, това вече не са играчи, това са статисти, борсови акции, които по-добре да изпишат на фланелките котировката си! Това не го наричам отбор, наричам го каталог. Дори да са добри индивидуално, не дават нищо като сбор. Добър играч с толкова нули плюс добър играч с толкова нули е равно на нула! Къде е общият залог, необходимостта, страстта? Какво искаш да направя с тях? Идвам от отбора на Иран — мизерия, религиозни мафии и футболът, който е последната опора на човещината, единственото убежище, освен Бог: там имам роля и мога да действам! В сряда играеш.

Стискам задник на седалката, за да не извикам от радост, да не скоча до тавана, да не го стисна в ръцете си. Задоволявам се с волева физиономия.

— Ако си във форма на тренировката. Ръждясал ли си?

— Не.

— Какво мислиш за Лацио Рома?

— Най-лошите запалянковци на света.

— Характеристика на играта?

— Къси пасове, лъжливи удари ниско над тревата, дълги топки зад гърба на отбраната.

— Можеш ли да ги блокираш?

— По-скоро да ги контрирам. Пресичането ми е слаба страна.

— Ще бъдеш десен център, както си започнал: от там най-добре овладяваш получената топка. Оставям те зад нападателите, за да могат играчи те на Лацио да се съсредоточат върху тях, започвам с 4-4-2, имаш свободно пространство. Искам да отбележиш в първите пет минути. Ускоряваш право по оста и финтираш вратаря: никога не пропускаш с неудобния крак, но тук никой не го знае. После оставаш играта да се развива, преминавате в 3-4-1-2, изкарвам Азими в острие и целият отбор има за задача да вкара римляните в нарушение: да ги изнервите, за да ви атакуват фронтално, вместо да се преструват на съсипани. Като имам предвид състоянието на вашата колективна игра, нямам време да отработим нищо друго, освен преобръщането на тяхната тактика. Кайол ще бие първия наказателен удар. После ти. Вие двамата единствени притежавате необходимата ми злоба. Обидата, несправедливостта, желанието за отмъщение. През целия мач искам да мислиш за Грег Льомарша. Въпроси?

Преглъщам слюнката си, напълно ошашавен от неговия контрол, виждане, от неговите заповеди, отсечени с ръка на масата.

— Какво ще правим с паспорта ми?

— Всичко ще е наред.

— Ще стана грък, португалец?

— Няма нужда: вкарвам само трима чужденци и ти си един от тях. Нещо друго?

— За Кайол, той е страхотен играч, радвам се, но допингът…

— Той отрича и аз му вярвам. Един от бившите ви треньори ви е давал хранителни добавки, чиито състав ви е неизвестен: аз не ви давам нищо и това ми е достатъчно. Ако отстранят Кайол, ще го сменя, ако не, той си остава ваш капитан. Какви са книгите на Гордимър Надин?

— Нобелови.

Събира ядките в края на масата, поглежда ме косо, казва:

— Трябва да ги прочета.

— Аз също.

Усмихва се, събира ръка в шепа и избраните ядки се връщат в купичката си.

— Докато ми казват истината, Рой, вярвам на хората. Какъв е проблемът? Усещам те загрижен.

— Президентът, след това, което му казах тогава… мислите ли, че ще ме иска?

— Първо, трябва да се отучи да решава вместо треньорите. Второ, какво иска той? Да ви изкача нагоре в таблицата. В сряда или с теб, или без мен. Какво не е наред?

— Нищо, страхотно е, но… Не мога да повярвам, че човек като вас залага на тип като мен.

— Защо?

— Не съм се доказал, господин Копик. Вкарал съм тридесет и осем гола от самостоятелна игра, това е. Едновременно ми липсва опит, а се изхабих откакто съм във Франция, знам го. Не физически, психически.

Предлага ми цигара, пали една и затваря кафяво то си тефтерче.

— Никога не спирай да се съмняваш, Рой. Това е силата ти. Видях го, когато ти заговорих за мача срещу Бафана, за да разбера мнението ти за твоята игра. Ако човек не съзнава възможностите си, никога няма да ги надхвърли. Затова си мисли, че речта, която ти изнесох, може би ще я повторя пред всеки от титулярите, за да повярва като теб, че е оста на играта, но пък не е и сигурно.

Поставя нежно ръка на рамото ми. Със захлупена между лактите глава аз не издържам и се разплаквам на масата.

— Няма нищо, синко. За мен победата не е само резултат, тя е и състояние на духа, ясно? И колкото повече печелим, толкова по-добре, но важно е да не се погубваме.

Изправям се, извинявам се, че съм се разкрил пред него. Отговаря ми благодаря, после ми показва часовника си и с брадичка ми посочва изхода. Сигурно е направил срещите си тук, в кафето, където всяка сутрин се забивах между двама друга отхвърлени, за да не се погубя напълно — има право. Ако днес той успя отново да ме измъкне на повърхността, то е, защото бях задържал дишането си, когато животът ставаше непоносим.

— Прибирай се и поспи. Тренировка понеделник в осем.

Гласът на Талия ме застига на тротоара, двеста-триста метра по-късно, в същото състояние. Пита ме дали съм получил съобщението за понеделник. Отговарям да. Казва ми, че съм постъпил мило като съм посетил Максимо. Прибира се от Сардиния, доволна е, десет часа дневно, снимали до дупка, било ужасно, но добре платено, мислила за мен, написала ми пощенска картичка, но я забравила на летището, Бруно Питун ме целува, нямали епизоди заедно и той се влюбил в партньорката си, решили да продължат извън камерата, като посетят Корсика, няма търпение да ме види, но предпочита тази нощ да се възстанови и да се видим утре. И аз мисля така. Не и след това, което изживях.

— Или, ако си зает, да се видим чак понеделник вечерта — казва, тълкувайки мълчанието ми. — Или да не се виждаме повече, ако ти е писнало, няма проблем.

— Да обядваме утре?

— „Роаял — Монсо“, тринадесет часа във фоайето. Булевард „Ош“, 35.

— Добре. Имам много да ти разправям…

— Звучиш странно. Не си ли сам?

— Да.

Така е по-лесно и възстановява равновесието.

— Извинявай. Прави каквото искаш, приятна вечер.

Затваря. Изключвам мобилния, като леко й се сърдя. Какво искам сега с нея? Как да я взема със себе си в новия живот, който започва в понеделник?

Прибирам се, повтаряйки си думите на Копик, лягам, без да ям, заспивам веднага, отварям една бяла порта и цяла нощ вървя върху ядки по една алея с евкалипти.