Джанел Тейлър
Твърде лично (1)

Пролог

Санта Фе, Мексико

Оби Логърфийлд представляваше противна гледка… особено отблизо. Детектив Хънтър Калгари се опита да не диша през носа. Едно беше сигурно — Оби не се беше къпал десетилетия. Мръсотията, смесена с пот, се беше превърнала в черен пласт, покриващ всеки сантиметър плът, и запълващ дълбоките бръчки на лицето му.

Хънтър знаеше, че единственият допир с водата на пияницата е, когато вали дъжд, а дори и тогава бродягата се стараеше да го избегне. Ето защо по време на днешната буря беше потърсил убежище на стъпалата на полицейското управление, а Хънтър го беше пуснал да влезе.

Оби определено не беше реклама на живописния югозапад, наричан още „Магическата земя“. За щастие на туристите и на местните жители тук валежите от дъжд бяха рядкост, а палатката на Оби беше северно от града, далеч от погледите на любопитните, полегнала в сянката на назъбени скали от червеникав пясъчник.

Бродягата се настани удобно на креслото и лукаво изгледа детектива:

— Ще ме осиновиш ли, ченге.

Вонята, лъхаща от него, бе неописуема — смес от толкова много миризми, че богатият речник на Хънтър не му беше от помощ; всичко се свеждаше до една дума — отвратително.

— Ще те закарам до… жилището ти. Иначе има опасност да попаднеш в затвора.

— Килиите са топли и сухи… — подхвърли старецът.

През отворената врата се чу сумтенето на сержант Ортега.

— Дори не го и помисляй! — тросна се сержантът, а Оби взе да се почесва. — Килиите са за престъпници, не за незаконно пребиваващи.

— Не съм незаконно пребиваващ.

Хънтър вдигна ръка да скрие усмивката си. Всъщност изявлението на стареца отговаряше на истината — Оби наистина имаше постоянно местожителство.

Отговорът на стареца накара сприхавия сержант да избухне:

— Ще ти кажа какво си, Логърфийлд! Смотан досадник! Който искам вън от тук! И то по-скоро. Задушавам се от вонята ти. Калгари, разкарай го!

Хънтър посегна за ключовете на джипа:

— Хайде, Оби. Да те водя вкъщи.

Преди да излязат, на пътя им се изпречи кльощав мъж с побеляла коса и нервен тик. Стискаше куфарчето си така, сякаш животът му зависеше от това, ала гласът му беше спокоен и овладян:

— Вие ли сте детектив Хънтър Калгари?

Хънтър настръхна, за миг мълчаливо се втренчи в непознатия. Що за птица бе този? Може би адвокат или нечий агент. Във всеки случай човек с пари, ако се съдеше по скъпия костюм и обувките, излъскани до блясък.

— Да речем, че съм аз — каза накрая с провлечен южняшки акцент.

Оби любопитно огледа новодошлия. Ноздрите на непознатия се разшириха, докато оглеждаше пияницата, а Хънтър едва скри усмивката си.

— Казвам се Джоузеф Уесвър от адвокатската фирма „Уесвър, Мур, Тейт и Макнийл“. Тук съм по молба на Алан Холоуей. Господин Холоуей желае да се възползва от услугите ви.

Хънтър не продума, но не отмести поглед от него. Не се налагаше да пита кой е Алан Холоуей. Собственикът на едноименната могъща компания притежаваше повечето земи в Санта Фе, както и в много градове в Ню Мексико, Аризона и Тексас. Започнал беше с един мексикански ресторант в Далас, наречен „Ранчо дел Сол“, след което бе създал верига от едноименни заведения, ползващи се с голям успех. Вложил беше парите от печалбата в земи и акции, а сега беше един от най-богатите хора в страната. Развиваше активна благотворителна дейност, името му не слизаше от първите страници на вестниците. Притежаваше обществени сгради и старчески домове, финансирал беше няколко филма на независими компании, които бяха прожектирани в Санта Фе. Накратко, принадлежеше към обществена класа, която Хънтър не познаваше и към която не желаеше да принадлежи.

Въпросът бе какво би могъл да иска от него човек като Алан Холоуей. Действително двамата бяха свързани, ала той се съмняваше, че този факт е известен на Алан. Но дори да го знаеше, защо не го беше потърсил толкова дълго време?

Уесвър се намръщи, сякаш същият въпрос беше хрумнал и на него.

— Съобщено ми беше, че сте напуснали службата си. В полицията ли работите сега?

— Не. — Хънтър се поколеба дали да даде по-подробни обяснения, но реши, че случилото се засяга само него.

— Разбирам — промърмори адвокатът, макар че изражението му говореше за обратното. Отново погледна Оби и се покашля. Вонята, лъхаща от местния пияница, наистина беше нетърпима. Уесвър пъхна пръсти под реверите на шлифера си — искаше му се да скрие глава в пазвата си, за да не усеща миризмата. — Възможно ли е да поговорим насаме? — добави.

Детективът въздъхна. Винаги, абсолютно винаги знаеше кога ще му се случи нещо неприятно.

— Ще закарам Оби до… дома му — промърмори уморено. — Ще се върна след около час. Почакайте ме или си оставете телефона. Ако желаете, може да ни придружите…

— Ще почакам — прекъсна го адвокатът.

Хънтър се поусмихна, потупа Оби по рамото, при което от дрехата на стареца се вдигна облак прах. После двамата тръгнаха към вратата.

Смрачаваше се, когато Хънтър се върна. Паркира пред участъка, изключи двигателя, но остана в джипа, вслушвайки се в звука, издаван от охлаждащия се мотор. Дъждът беше спрял, мънички звезди обсипваха притъмняващото небе. Той изпъна рамене, облегна се на скъсаната седалка.

Харесваше безбрежните незаселени местности в Ню Мексико, с удоволствие вдишваше чистия въздух. Прекалено дълго беше живял в Лос Анджелис, ала след смъртта на Мишел започна да изпитва отвращение от шума и мръсотията на големия град. Напусна го завинаги и през изминалите шест години нито веднъж не съжали за решението си.

Времето наистина лекуваше — постепенно гневът му към лосанджелиската полиция, областния прокурор и всички, въвлечени в злощастната случка, премина, ала той престана да вярва в правосъдието. Като се премести в Санта Фе, се помъчи да възобнови всеотдайността си към полицейската работа, ала разочарованието му беше прекалено силно.

Като професионалист с него беше свършено — нямаше смисъл да си затваря очите за горчивата истина.

Въздъхна, слезе от джипа и се изкачи по стъпалата към участъка. Преди месец беше напуснал полицията в Санта Фе и се беше затворил в усамотеното си ранчо, опитвайки се да възвърне душевното си равновесие, ала от време на време се отбиваше при бившите си колеги, най-вече да поговори с Ортега. Сержантът така и не му прости, задето беше напуснал. Като му връчи фиша за последната заплата, намръщено предрече:

— Ще се върнеш. И то по-скоро, отколкото предполагаш.

Хънтър тръгна по коридора към помещенията в дъното на сградата, но никъде не видя Ортега. Вратата на кабинета му беше затворена и може би заключена. В участъка нямаше никого, освен господин Уесвър, който седеше на дървената скамейка, притискайки към гърдите си дипломатическото си куфарче. Като видя Хънтър, побърза да се изправи:

— Колата ми е отвън. Ако не възразявате, предлагам да продължим разговора в „Ранчо дел Сол“, ресторанта на господин Холоуей. Той държи да вечеряте заедно… независимо какво ще бъде решението ви.

Хънтър безмълвно кимна и последва адвоката до тъмнозеления му лексус.

Ресторант „Ранчо дел Сол“ в Санта Фе се помещаваше в ниска сграда с тухлени арки и беше известен с автентичната си местна кухня. Хънтър обикновено си поръчваше бифтек и никога не беше разочарован. Както винаги и тази вечер първата хапка сякаш се стопи в устата му. За кой ли път съжали вегетарианците — не знаеха какво пропускат в живота.

Джоузеф Уесвър избра виното; Хънтър, който не беше познавач, отпи от мерлото — допадна му също като телешкото. Едва след като преполови втората чаша, забеляза, че адвокатът не пие, и реши, че е време да преминат към същината на въпроса.

— Какво иска от мен господин Холоуей? — попита и се понамести на стола. От неудобната поза краката му се бяха схванали, повече от всичко на света искаше да стане и да се поразтъпче. Носеше черни джинси и сива риза. Не му пукаше, че може би не е достатъчно добре облечен според стандартите на адвоката. В Санта Фе никой не обръщаше внимание на подобни подробности.

— Да охранявате дъщеря му.

— Дъщеря му ли? — Хънтър свъси вежди, дори си позволи да протегне краката си, доколкото можеше, без да ритне нервния Уесвър. — От кого да я пазя?

— От бившия й съпруг. — Адвокатът се поколеба и намръщено го изгледа.

Детективът се вцепени. Вече се досещаше накъде бие онзи.

Уесвър продължи:

— Дъщеря му Джинива… между другото, приятелите й я наричат Джени… та тя беше омъжена за кратко време за човек, който се интересуваше само от парите й, по-точно — от парите, които след време Джени ще наследи. Баща й се погрижи разводът да се уреди без много шум, като и онзи човек да не й досажда.

— Преди колко време се е случило? — попита Хънтър.

— Петнайсет години.

Детективът отпи още една глътка от чашата си, без да отделя поглед от сериозното лице на събеседника си.

— Да разбирам ли, че бившият съпруг внезапно се е появил в живота й?

— Точно така. — Уесвър дълбоко си пое дъх и замълча, подсилвайки напрежението.

— Каква е моята роля? — попита Хънтър.

— Познавате въпросния човек.

Тръпки попиха детектива, косъмчетата на тила му настръхнаха. Зачака, докато адвокатът наруши мълчанието:

— Става въпрос за Трой Ръсел.

Лицето на Хънтър остана безизразно. Уесвър едва сдържа усмивката си — тъкмо такава реакция беше очаквал.

— Да продължавам ли?

Хънтър отривисто кимна. Сърцето запърха в гърдите му. Трой Ръсел беше виновникът за смъртта на сестра му Мишел.