Кати Райкс
Пепел от кости (9)

8

Цялата кост беше надупчена, все едно гледаш повърхността на луната.

— Какво е това? — попита Лайза.

— Не съм сигурна.

Прехвърлях в ума си различни възможности. Допир с киселина или друг разяждащ химикал? Някакъв микроорганизъм? Локална инфекция? Или заболяване, поразяващо целия организъм?

— Болна ли е била?

— Възможно е. А може и това да е настъпило след смъртта й. Прекалено много мръсотия е набита вътре, така че не мога да съм сигурна.

Свалих метакарпалната кост от микроскопа и се приближих до скелета.

— Ще трябва да почистим и да огледаме всяка кост.

Лайза погледна часовника си. Направи го внимателно.

— Боже, колко съм недосетлива. Задържах те прекалено дълго.

Беше пет и двайсет. Повечето лаборанти си тръгваха в четири и половина.

— Хайде, тръгвай.

— Да заключа ли?

— Благодаря ти, но ще остана още малко.

Това „малко“ се оказаха два часа и половина. Може би щях да остана да работя цялата нощ, ако мобилният ми телефон не беше иззвънял. Непознат номер.

Обадих се:

— Бренан.

— Къде си?

— Благодаря, добре съм. А ти как си?

— От шест часа звъня в апартамента ти.

Дали Райън наистина беше обезпокоен?

— Не съм си вкъщи.

— Това вече е новина.

— Май съм успяла да се откача от системата за наблюдение.

За миг настъпи тишина. След това той каза:

— Не спомена, че имаш планове.

— И аз имам собствен живот, Райън.

Точно така. Да чегъртам мръсотия от кости в осем часа вечерта.

Чух как запали клечка кибрит, след това дълбоко пое въздух. След като преди две години се отказа от цигарите, Райън отново бе пропушил. Сигурен признак, че беше под стрес.

— Наистина можеш да бъдеш ужасна, Бренан — каза го без никаква злоба.

— Старая се — това беше дежурният ми отговор.

— Да не би да си настинала?

— Носът ми е раздразнен от дългото дишане през маската.

Прокарах клечката за зъби през купчинката пръст, която се беше събрала на масата пред мен.

— В лабораторията ли си?

— Скелетът от Римуски, за който ми разправяше Хипо Талант, пристигна днес. На момиче е, около тринайсет-четиринайсетгодишно. Има нещо странно в костите й.

Дръпна от цигарата си, после издиша.

— Долу съм.

— Е, кой от нас е загубеняк и работи по това време?

— Тези случаи на изчезнали момичета и неидентифицирани трупове ми идват в повече.

— Ще се качиш ли?

— Идвам след десет минути.

 

 

Бях при микроскопа, когато Райън се появи. Лицето му беше напрегнато, косата — на неравни, раздърпани кичури. Пред погледа ми изплува странен образ — Райън, наведен над някакъв документ, неспокойно рови с пръсти из косата си. Толкова позната картинка.

Не се чувствах добре. Не исках Райън да е ядосан. Нито наранен. Или както там, по дяволите, се чувстваше в момента.

Понечих да протегна ръка и да погаля косата му.

Обаче също така не исках да контролира живота ми. Трябваше да взема мерки, когато почувствах, че се налага. Задържах и двете си ръце върху микроскопа.

— Не трябва да работиш тук сама вечерно време.

— Не ставай смешен. Това здание е с висока степен на сигурност и аз съм на дванайсетия етаж.

— Кварталът наоколо не е безопасен.

— Аз съм голямо момиче.

— Както искаш.

Гласът му не беше студен или враждебен. Просто безразличен.

Когато Кати беше малка, някои случаи в лабораторията ме караха да се намесвам в живота й и да я ограничавам. Това се нарича прехвърляне на вниманието. Вината не беше нейна. А всъщност не беше и моя. Когато работя върху убийство на дете, все едно се сблъсквам със собствените си най-ужасни кошмари. Може би тези изчезнали и мъртви момичета караха Райън да се държи прекалено покровителствено. Не обърнах внимание на настойническото му поведение.

— Погледни.

Преместих се настрана, за да може да вижда екрана. Когато приближи до мен, усетих мирис на одеколона му — „Аква ди Парма“, на пот и на цигарата, която беше изпушил.

— Това нещо ново ли е?

— Тя е доста странен случай.

— Какво наблюдаваме в момента?

— Метатарзална кост.

— Аха.

— Костта на ходилото.

— Изглежда странна, като на точки.

— Имаш добро око. Дисталният край трябва да е изпъкнал, а не заострен.

— Каква е тази дупка в средата на костта?

— Форамен.

— Аха.

— През него минава артерията, която снабдява вътрешността на костта с хранителни вещества. Наличието му е съвсем нормално, но размерът му е необикновен. Огромен е.

— Да не би жертвата да е била простреляна в крака?

— Такива уголемени отвори могат да бъдат в резултат от повтарящи се микротравми. Но мисля, че в този случай не е така.

Смених първата метатарзална кост с друга.

— Краят на тази изглежда като издълбан.

— Точно така!

— Имаш ли идея защо е така?

— Имам много идеи. Но повечето от костите на крака липсват и ми е трудно да се спра на която и да е от тях.

— Дай ми няколко варианта.

— Била е наръфана от гризачи и след това костната повърхност е започнала да се разпада. Или може би краката са били в близост с някакво разяждащо вещество. Или бързотечаща вода.

— Това не обяснява големите дупки.

— Разграждане на костите на пръстите на краката и съпътстващото уголемяване на форамените може да настъпи в резултат на измръзване. Или на ревматоиден артрит. Но това е малко вероятно, тъй като ставите не са засегнати.

— Може би просто има такива големи дупки.

— И това е възможно, но не става въпрос само за краката й.

Поставих под микроскопа странната метакарпална кост, която беше направила впечатление на Лайза.

— Това е кост от пръста на ръката.

Райън огледа надупчената повърхност, без да каже нищо. Смених метакарпалната кост с една от двете запазени фаланги.

— Ето, и тук е така.

— Тази дупка е голяма като тунела на метрото.

— Форамените могат да бъдат различни по големина. Както и ти каза, при нея тази големина може да бъде нормална — изрекох го и сама не си повярвах.

— Ами останалата част от скелета? — попита Райън.

— Все още работя върху ръцете и краката. Но вече привършвам.

— Каква е работната диагноза?

— Увеличен кръвен поток към крайниците. Вероятно. Изкривяване на костите на пръстите на краката. Вероятно. Разграждане на кората на метакарпалните кости. — Вдигнах отчаяно ръце. — Локализирана инфекция? Заболяване, поразило целия организъм? Увреждане на костите след смъртта, направено нарочно или поради естествени причини? Комбинация от всичко изброено дотук? — Отпуснах ръце в скута си. — Нямам диагноза.

Лабораторията ми не е снабдена с всичко по последна дума на високите технологии, но въпреки това разполага с достатъчно добра апаратура. Освен работните маси, устройството за варене и лъскавият нов микроскоп, тя е оборудвана още със спускащи се от тавана флуоресцентни лампи, с покрит с плочки под, с умивалник, аспиратор, устройство за промивка на очите при инциденти, поставка за снимки, осветени екрани за рентгенови снимки и шкафове със стъклени вратички. Малкият прозорец над умивалника гледа към коридора. От големия, който се намира зад бюрото ми, се разкрива гледка към града.

Погледът на Райън беше отправен натам. Аз също погледнах в тази посока. По стъклото заиграха два призрачни образа. Висок мъж и слаба жена, лицата им не можеха да се разпознаят. Зад полупрозрачните им фигури се виждаха реката Сейнт Лорънс и мостът „Жак Картие“.

Лабораторията се изпълни с напрегната тишина и усещане за празнота, която трябваше някак да се запълни. Направих го неохотно.

— Скелетът изглежда доста стар.

— Ламанш ще те накара да спреш да работиш върху него.

— Няма. — Загасих лампата на микроскопа. — Искаш ли да поговорим за случаите, върху които работиш?

Райън се колеба толкова дълго, че си помислих, че няма да ми отговори.

— Да изпием по едно кафе?

— С удоволствие.

Кафето беше последното нещо, от което се нуждаех. Четвъртата ми чаша стоеше изстинала на бюрото ми.

 

 

„Хабитат 67“ е модерен жилищен район, изграден от бетонни кутии, подредени една върху друга. Построен експериментално за Експо 67, комплексът винаги предизвиква силни чувства. Най-меко казано. Жителите на Монреал или го обожават, или го ненавиждат. Никой не остава безразличен.

„Хабитат 67“ е отвъд Сейнт Лорънс, като погледнеш от Вю Порт. Тъй като Райън живее там, а моят апартамент е в центъра, решихме да отидем в едно кафене, което се намира на еднакво разстояние от двете жилища.

И двамата с Райън бяхме с коли, така че поотделно се отправихме към старата част на Монреал. Юни е върхът на туристическия сезон и както можеше да се очаква, движението беше натоварено, тротоарите — препълнени с хора, а колите — паркирани броня до броня.

Според инструкциите на Райън вкарах маздата си в една отбивка, пред която стоеше оранжев гумен конус. На табела, написана на ръка, пишеше: Plein. Пълно.

Един мъж по сандали, шорти и фланелка за хокей приближи към мен. Казах му името си. Отмести оранжевия конус и ми махна с ръка да вляза. Това е привилегията да си полицай.

Тръгнах надолу през площад „Жак Картие“ и минах покрай старите каменни сгради, в които сега се помещаваха магазини за сувенири, ресторанти и барове. Туристите и местните жители бяха изпълнили откритите тераси и се мотаеха по площада. Един уличен артист се разхождаше на кокили, жонглираше с топки и разказваше вицове. Друг свиреше на лъжици и пееше.

Завих по покритата с калдъръм улица „Сен Пол“ и до мен достигна миризмата на риба и олио, която се носеше откъм реката. Въпреки че не го виждах, знаех, че домът на Райън се намира на отсрещния бряг. Моето мнение ли? „Хабитат 67“ прилича на огромна скулптура, направена от някой кубист. И също като кръста на Монтроял е по-добре да го наблюдаваш отдалече, отколкото отблизо.

Когато влязох в кафенето, видях, че Райън все още не е пристигнал. Избрах маса в дъното и си поръчах капучино без кофеин. Той дойде точно в момента, когато сервитьорката ми го носеше. След минута тя се върна с неговото двойно еспресо.

— Цяла нощ ли ще стоиш буден? — посочих с глава кафето на Райън.

— Взел съм си малко работа за вкъщи.

Няма да те покани там, девойко. Изчаках го, докато стане готов да се разприказва.

— Ще ти разкажа нещата в хронологичен ред. Имаме пет стари неразкрити случая — трима изчезнали и два неидентифицирани трупа. С трупа, който тази седмица изплува от река Лак де дьо Монтан, стават три.

Райън сипа захар в кафето си и го разбърка.

— Хиляда деветстотин деветдесет и седма. Първият изчезнал. Кели Сикард, осемнайсетгодишна, живее със семейството си в Розмер. На дванайсети март в един и четирийсет през нощта се разделя с компанията, с която са излезли да пийнат, и отива да хване автобуса за вкъщи. И никога не се прибира.

— Проверихте ли хората от компанията?

— Да, както семейството и приятеля й.

Райън отпи от кафето си. Бялата чашка изглеждаше съвсем малка в голямата мъжка ръка.

— Хиляда деветстотин деветдесет и девета. Неидентифициран труп номер едно. Тялото на момиче в юношеска възраст се закача за витлото на една лодка в реката Де Мил Ил. Заедно с Ламанш работихте по случая.

Спомних си.

— Трупът беше разложен. Прецених, че става въпрос за бяло момиче на четиринайсет-петнайсетгодишна възраст. Направихме реконструкция на лицето, но трупът така и не беше идентифициран. Костите са все още в хранилището.

— Да, за нея става въпрос.

Райън изпи остатъка от еспресото си.

— Две хиляди и първа. Неидентифициран труп номер две. Тялото на тийнейджърка е намерено в Дорвал на брега между клубовете „Форест“ и „Стрийм“. Според Ламанш трупът е престоял във водата по-малко от четирийсет и осем часа. Той извършва аутопсията и стига до извода, че момичето е било мъртво, когато е попаднало във водата. Няма доказателства да е било застреляно, намушкано или пребито. Снимките му са разпространени в цялата провинция. Никой не ги разпознава.

Спомних си и този случай.

— В крайна сметка момичето беше погребано, нали?

Райън кимна и продължи нататък:

— Година две хиляди и втора. Втори изчезнал. Клодин Клоке кара велосипед „Шуин“ с три скорости през гориста местност в Сен Лазар Сюд. Тя е на дванайсет години и страда от лека форма на умствено изоставане. Колелото е открито два дни по-късно, но не и Клодин.

— Малко вероятно е да е избягала от къщи. Бащата е съмнителен, но има доказано алиби. Както и останалите от семейството. След това бащата умира, а майката два пъти влиза в болница, за да я лекуват от депресия. Две хиляди и четвърта. Трети изчезнал. Първи септември. Ан Жиарден изчезва от дома си в Бленвил посред нощ. — Райън стисна зъби, след това се отпусна. — Хлапето е на десет години.

— Твърде малка е, за да тръгне нанякъде сама.

— Чували сме и такива истории. Освен това хлапето доста се е мотаело по улиците. И в този случай бащата е пълен загубеняк, но не открихме нищо, което може да го свърже с изчезването на детето. Същото важи и за останалата част от семейството. Разпитахме съседите — нищо.

И двамата замълчахме. Спомнихме си масовата акция за издирване на Ан Жиарден. Беше пуснат бюлетин за изчезналото дете до всички възможни медии. ППК. ПУМ. Полицейски кучета. Местни доброволци. Хора от Националния координационен център за защита на децата от експлоатация, НКЦЗДЕ. Никой нищо не откри. Нито една следа не доведе до нищо.

— А сега имаме и трети неидентифициран труп, момичето, което бе открито в река Лак де дьо Монтан.

— Шест момичета. Три от тях открити в или близо до вода. Три изчезнали, малко вероятно е да са избягали от къщи — обобщих аз. — Има ли още нещо?

Райън отново стисна зъби.

— Възможно е да имаме и четвърта изчезнала. Фийби Джейн Куинси, тринайсетгодишна. Живее в Уестмаунт. Изчезнала е преди два дни, след като си е тръгнала за вкъщи след урок по танци.

Райън извади една снимка от джоба си и я постави на масата. Момичето имитираше Мерилин в „Проклетите седем години“. Роклята й се издигаше като балон около нея. Светлината идваше откъм гърба й и тънката й фигура се очертаваше през прозрачната бяла материя.

Тринайсет?

— Кой е правил тази снимка?

— Родителите й нямат представа. Намерили я скрита на дъното на едно чекмедже. Опитваме се да разберем кой я е правил.

Загледах се в нея. Въпреки че сексуалният намек не бе ясно изразен, имаше нещо смущаващо.

— Приятелите й казват, че искала да стане модел — допълни Райън.

Като огледах тънкото й телце, дългата коса и блестящите зелени очи, си помислих, че не би имала проблем.

— Много момичета искат да станат модели — отбелязах аз.

— Ти искала ли си?

— Не.

— Кели Сикард също е мечтала да избяга — каза той.

— Това е доста неясна следа. — Върнах снимката на Райън.

— По-добре от никаква — отвърна той.

Още няколко минути обсъждахме случаите. В по-голямата част от времето аз слушах.

Райън не се плаши от смъртта и насилието. И с двете се сблъсква твърде често, научил се е да прикрива емоциите си. Но аз го познавам добре. Знам, че посегателството върху беззащитни хора го разстройва дълбоко. Разстройва ме и мен. В момента го осъзнавах по-добре от всякога. Последните два часа бях работила върху костите на дете.

Въпреки че Райън заяви, че е изморен, долових тъгата и безсилието му. Нека бъдем справедливи. Това е част от професията. Но дали не долових и още нещо? Дали нямаше и нещо друго, което го караше да бъде неспокоен, отнемаше обичайното му безгрижие и го караше да пуши? Дали пък аз не започвах да страдам от параноя?

След малко Райън поиска сметката.

Върнах се на паркинга, запалих маздата, включих фаровете и се отправих към къщи. Трябваше да си почина. Да взема един душ. Да си помисля.

Имах нужда и от едно питие, на което нямах право.

Завих наляво по Рене Левеск и свалих стъклото на прозореца. Въздухът беше топъл, влажен и необичайно тежък, небето — като черен екран, по който подскачаха светлините на далечните светкавици.

Нощта миришеше на дъжд.

Скоро щеше да се разрази буря.