Кати Райкс
Пепел от кости (24)

23

Хипо беше стиснал зъби като менгеме.

— Какво има? — затворих папката на Зукър.

Гледаше ме намръщено и мълчеше.

— Кажи ми.

— Току-що получих обаждане на добра воля от полицията в Тракади. Обелин Бастараш е изчезнала, предполага се, че е мъртва.

Скочих на крака. Папката на Зукър падна на пода.

— Мъртва? Как?

Хипо придърпа ризата си, напъха телефона в джоба си и се обърна.

— Как така? — повторих аз, а гласът ми прозвуча прекалено пискливо.

— Съсед, който живее надолу по реката от къщата на Бастараш, е открил шал, омотан около една от подпорните греди на пристана му. Разпознал го. Проверил. Сторило му се, че Обелин не си е вкъщи. Казва, че жената никога не излизала.

— Това надали означава, че Обелин се е удавила.

— Полицията е претърсила къщата. Открили кръв на вълнолома.

— Би могло…

Хипо продължи, все едно не бях казала нищо:

— В единия край на вълнолома имало дрехи. Сгънати. Най-отгоре били обувките. В една от тях намерили прощално писмо.

Усетих, че изстивам.

— Писмо, написано преди самоубийството?

Хипо не ме погледна в очите.

Не изрече думите, които знаех, че бяха на езика му. Нямаше нужда от тях. Тежестта на самообвинението вече започваше да ме притиска.

Преглътнах.

— Кога?

— Вчера.

Бях посетила Обелин във вторник. В сряда тя беше мъртва.

— Какво пише в писмото?

— Сбогом. Животът е гаден.

Срамът ме изгаряше отвътре.

Гневът също.

И още нещо.

Въпреки че съвсем не беше щастлива, Обелин изглеждаше примирена. Каза ми, че е на мястото, където иска да бъде.

— Нищо в нея не подсказваше, че е решила да се самоубие.

— Кой университет издаде дипломата ти по психология?

Лицето ми пламна. Хипо беше прав. Какво знаех аз за тази жена? Само допреди два дни не я бях виждала от детските ни години.

— Безспорно ли е доказан фактът, че е мъртва? Искам да кажа, тъй като няма труп. Претърсват ли реката?

— Точно там течението на реката е много бързо. — Хипо присви очи, светлината проникваше през един от мръсните прозорци на хола. — Вероятно тялото й вече е в залива Сейнт Лорънс.

— Къде е бил Бастараш?

Райън беше дочул развълнуваните ни гласове и беше дошъл от офиса на Кормиер.

— В Квебек Сити.

— Има ли алиби?

— Това копеле винаги има алиби.

При тези думи Хипо шумно излезе от стаята. След секунда чух как затръшна вратата на студиото.

— Съжалявам — каза Райън. По погледа му личеше, че говори искрено.

— Благодаря. — Гласът ми прозвуча слабо.

За момент настъпи напрегната тишина.

— Какво става между вас с Хипо?

— Сърдит ми е, че отидох в Тракади.

— Съмнявам се, че е сърдит на теб. Просто ти си му под ръка.

— Каза ми да не се опитвам да се свървам с нея.

— Бастараш е търговец на плът. Хипо смята, че това се отразява на репутацията на всички акадци.

Не можах да отговоря.

— Не се чувствай засегната заради него. Никога няма да си признае, но фактът, че успя да намериш флашката на Кормиер, много го впечатли. След като Лезьо разчете съдържанието й, кълбото ще почне да се разплита.

— Ако аз не я бях открила, криминалистите щяха до го направят.

Райън знаеше, че бях права. Просто се опитваше да бъде мил с мен.

— Ако искаш да си тръгваш, няма проблем — каза той.

Поклатих глава. Но вниманието на Райън вече беше насочено някъде другаде.

— Утре трябва да се явя в съда. Ако не приключим днес, ще довършим работата си в понеделник.

С тези думи той се отправи към другия край на хола. През останалата част от деня не ми обърна никакво внимание.

Чудесно. Така щях да се съсредоточа върху проклетите папки на Кормиер.

Но не успях да го направя. През целия следобед Обелин беше пред очите ми. Беседката. Вълноломът. Шалът.

Бях като вцепенена. С усилие прехвърлях папка след папка.

Домашни любимци. Булки. Деца. Нито едно от тях не беше Фийби. Нито едно не приличаше на изчезналите момичета или на неидентифицираните трупове.

В шест часа се отказах.

 

 

Докато бавно си пробивах път през натоварения трафик, не можех да се освободя от мисълта, че трябва да съобщя на Хари за смъртта на Обелин. Сестра ми изпитва силни емоции и не се притеснява да ги изразява открито. Радост. Гняв. Страх. Независимо за какво става въпрос, реакцията на Хари винаги е бурна. Бях притеснена от разговора, който ни предстои.

Пристигнах вкъщи и оставих колата в подземния паркинг. Лампата на асансьора показваше, че е спрял на третия етаж. Започнах бавно да изкачвам стълбите.

И предната, и задната врата на фоайето на сградата бяха отворени. Разни хора се движеха напред-назад. Нашият портиер, Уинстън, също беше там.

— Да не би някой да се мести? — попитах, без да се интересувам особено от отговора.

Мислех си за Хари.

— Тези от триста и четири — отвърна Уинстън. — Отиват в Калгари.

Завих покрай парапета и се отправих към коридора, където се намираше моят апартамент.

— И ти ли мислиш да продаваш?

— Не.

— Странно.

— Защо да е странно? — обърнах се към него.

— Сутринта дойдоха двама мъже. Разпитваха за апартамента ти.

Спрях.

— Какво разпитваха?

— Колко стаи има. Дали задният двор е твой. — Той сви рамене, беше пъхнал палците си в гайките на колана на джинсите си. — Обичайните въпроси.

Усетих, че ме обзема мрачно предчувствие.

— Казаха ли как мога да се свържа с тях?

Уинстън поклати глава.

— Споменаха ли името ми?

Портиерът се замисли над въпроса ми.

— Не съм сигурен. Днес тук е пълна лудница. Вероятно са някакви навлеци. Пълно е с такива.

— Не давай абсолютно никаква информация за апартамента ми.

Усмивката на Уинстън изчезна. Вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си.

— Извинявай. Знам, че никога не би ни напуснала.

Уинстън прокара палеца и показалеца си покрай ъглите на устата си.

— Благодаря ти, че ми каза — усмихнах се аз.

— Сестра ти е страхотна.

— Така е. — Отправих се по коридора. — По-добре да я изведа на вечеря, преди да е започнала да гризе мебелите.

 

 

Хари все още ми беше обидена и отказа да вземе участие в избора на ресторант. Заведох я на едно от любимите ми места.

В „Милос“ е скъпичко, но точно тази вечер това никак не ме интересуваше.

На тръгване разговорът ни протече така:

— Рибата прясна ли е?

— Все още плува.

А на пристигане:

— Къде сме?

— Сейнт Лорънс, близо до Сен Виетьо.

— Чувствам се като абсолютен шаран.

Разделихме си една гръцка салата и порция пържени тиквички. Хари си поръча раци, а аз — бяла риба.

След много увещания от моя страна Хари най-накрая се съгласи да си поговорим за „Кости, превърнати в пепел“.

— Когато позвъних в пощата в Батхърст, ме насочиха към някоя си госпожица Штумпхайс. — Хари произнесе името, сякаш беше родена в областта Клинк, в Германия. — Фрау Штумпхайс нито потвърди, нито отрече, че Вирджини Льоблан е наела пощенска кутия в поверената й институция. Кълна ти се, Темпи, човек би си помислил, че тази жена е надзирателка в концлагер.

— Какво каза тя?

— Това било поверителна информация. Мисля, че фрау Штумпхайс просто не искаше да мръдне своя frauenhmtern.

Хванах се на въдицата:

— Frauenhintern?

— Задник. Женски.

— Откъде знаеш немски?

— Конрад говореше немски.

Конрад беше съпруг номер две. Или три.

— Трябва да помоля Хипо да й се обади — казах аз. — Той е от този край.

— Може да свърши работа. — Говореше сдържано, но не враждебно.

Настроението й се оправяше.

До края на вечерята говорехме за незначителни неща. Когато донесоха кафето, протегнах ръка през масата и поех ръката на Хари.

— Днес Хипо ми съобщи нещо много лошо.

Тя впи поглед в мен, в очите й се четеше тревога.

Преглътнах.

— Най-вероятно Обелин е мъртва.

Очите й се премрежиха.

— Боже мили! — прошепна. — Как? Кога?

Разказах й всичко, което знаех. Направих го сдържано.

Хари взе лъжичката и разбърка кафето си. Чукна я лекичко в ръба на чашата. Остави я обратно на масата. Облегна се назад. Прехапа устни и се замисли.

Нямаше сълзи. Нито изблик на емоции.

— Добре ли си? — Не отговори. — Очевидно течението е много силно.

Хари кимна.

Самообладанието на сестра ми започна да ме притеснява. Понечих да кажа нещо. Тя махна с ръка да замълча. Направих знак да ни донесат сметката.

— Има нещо, което можем да направим — каза тя. — В памет на Еванджелин и Обелин.

Изчака, докато сервитьорът напълни отново чашата ми с кафе.

— Спомняш ли си оня, дето изпращаше бомби на университети и авиокомпании?

— Юнабомбър?

— Да. Спомняш ли си историята?

— От края на седемдесетте до началото на деветдесетте Теодор Качински уби трима и рани двайсет и девет души. Откриването на Юнабомбър е една от най-скъпоструващите операции в историята на ФБР. Какво общо има между Качински и Обелин?

Хари размаха пръст с идеално оформен маникюр.

— Как го хванаха в края на краищата?

— Заради манифеста му „Индустриалното общество и неговото бъдеще“. Качински твърдеше, че бомбите са необходими, за да привлекат вниманието на обществото към трудовете му. Искаше да вдъхнови хората да се борят против потисничеството, наложено от техническия прогрес.

— Да, да, точно така. Но как заловиха онзи нещастник?

— В средата на деветдесетте Качински изпрати писма, някои от тях адресирани до предишните му жертви, в които настояваше манифестът му да бъде публикуван в централните вестници. Всичките трийсет и пет хиляди думи. Дословно. Заплашваше, че ако това не стане, ще убие още хора. След дълго умуване Министерството на правосъдието препоръча манифестът да бъде публикуван. И „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“ го пуснаха с надеждата, че ще се получи някакъв пробив.

— И? — Хари обърна ръката си с дланта нагоре.

— Братът на Качински разпознал стила му на писане и уведомил властите. Съдебните лингвисти сравнили откъси от текстове, които майката и братът на Качински им дали с манифеста на Юнабомбър, и доказали с абсолютна сигурност, че авторът им е един и същ човек.

— Ето това е — заключи Хари и обърна и другата си ръка с дланта нагоре.

— Какво? — Не можех да схвана какво иска да каже.

— Това ще направим и ние. В памет на Обелин. И, разбира се, на Еванджелин. Ще намерим лингвист, който да сравни стиховете в „Кости, превърнати в пепел“ със стиховете, които Еванджелин пишеше като дете. След това тя официално ще бъде призната за поетеса.

— Не знам, Хари. Много от нещата, които е написала в детството си, са просто юношески емоции.

— Ти да не мислиш, че Качински е бил някакъв си Шекспир?

Опитах се да прикрия съмнението си.

— Обелин ти разказа за убийството на Еванджелин. Не говоря френски, но ви слушах внимателно. И знаеш ли какво долових в гласа й. Вина. Ужасна, нечовешка, мъчителна вина. Целият живот на тази жена е бил подчинен на това угнетяващо чувство, защото е скрила факта, че е знаела за убийството на сестра си. Мислиш ли, че не би искала да направим това?

— Да, но…

— Познаваш ли някой съдебен лингвист?

— Да, но…

— Достатъчно добре, че да го помолиш да направи сравнението?

— Мисля, че да.

Хари отпусна ръцете си на масата и се приведе напред.

— Еванджелин и Обелин вече ги няма. Само тази книга ни е останала от тях. Не искаш ли да знаеш дали Еванджелин я е написала?

— Да, разбира се…

— И да направиш така, че хората да узнаят името й? Да стане известна поетеса, каквато винаги е искала да бъде?

— Чакай малко. Това е безсмислено. Искаш да кажеш, че Еванджелин е написала стиховете, а Обелин ги е дала на издателска къща „О’Конър“, за да ги публикуват. Но защо Обелин ще използва името Вирджини Льоблан? И защо да не посочи, че Еванджелин е автор на стиховете?

— Може би е трябвало да пази всичко това в тайна от отвратителния си съпруг.

— Защо?

— По дяволите, Темпи, не знам! Може би не е искала някои мръсни тайни да излязат на показ.

— Като например убийството на Еванджелин?

Хари кимна.

— Знаем, че Бастараш е пребивал Обелин. Вероятно тя много се е страхувала от него. — Хари започна да шепне: — Темпи, мислиш ли, че той я е убил?

— Не знам.

— Смяташ ли, че тя изобщо е мъртва? Искам да кажа, къде е трупът?

„Наистина — помислих си и аз. — Къде е трупът?“

Сметката пристигна. Видях колко дължа и платих.

— Ето, това е проблемът, Хари. Ако все още пазя някое от стихотворенията на Еванджелин, а това е много съмнително, то сигурно е останало в Шарлот. Тук, в Монреал, нямам нищо.

По устните на Хари се прокрадна усмивка.