Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Темперанс Бренан (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones to Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Кати Райкс. Пепел от кости

ИК „СофтПрес“, София, 2010

Редактор: Димитър Риков

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-872-6

История

  1. — Добавяне

33

Жителите на града наричат Квебек сити просто Квебек. Това е столицата на провинцията. И е толкова типично tres[1] френска по дух.

Старият квартал, Стария Квебек, е единственият град, ограден със защитни стени в Северна Америка нагоре от Мексико. Chateau Frontenac, Assemblee nationale и Musee national des beaux-arts имат един и същи пощенски код. Хотелът, парламентът и музеят на изящните изкуства, както бихме ги нарекли ние. Със старите си калдъръмени улички Стария Квебек принадлежи към световното историческо наследство.

Мястото, където беше заведението на Бастараш, определено не влизаше в тази категория.

„Черният коридор“ се намираше на една малка мръсна уличка встрани от „Шмен Сен Фе“ и беше една от многото долнопробни дупки, пред които имаше афиши с полуголи жени. Този грозен квартал на Квебек Сити запълваше ниша в градската екосистема. Освен стриптийзьорките, които рекламираха еротичните си изпълнения, по улицата се мотаеха още наркодилъри и проститутки, които висяха пред евтините хотели и таксита.

Ченгето от полицията в Квебек ни закара до адреса, който беше изписан на разрешителното за обиск. Колата на Хипо беше паркирана до бордюра заедно с микробуса на криминалистите и една патрулираща кола, на която отстрани пишеше Service de police de la Ville de Quebec. Полицейско управление на Квебек.

Когато с Райън преминахме през тежката дървена врата на „Коридора“, усетихме, че въздухът е тежък и мирише на застояла бира и засъхнала пот. Помещението беше съвсем малко. Съвсем очевидно бе, че Бастараш не харчеше много за осветление.

В центъра на помещението стоеше барът. Зад него в дъното се намираше сцената. Вдясно от нея беше джубоксът, сякаш изваден от четирийсетте години. Вляво от сцената имаше маса за билярд, по която бяха разхвърляни топки и щеки, като че ли играчите набързо се бяха разотишли.

До входа, разкрачен, пъхнал палци в колана си, стоеше униформен полицай. На значката му пишеше „С. Дешен ПУК“ — Полицейско управление на Квебек.

На един от осемте стола около бара, небрежно подпрял краката си, се беше разположил мъж. Беше с бяла риза, черни панталони с идеален ръб и черни лъснати мокасини. Златни ръкавели. Златен часовник. Златна верига на врата. Не носеше бадж с името си. Предположих, че това е барманът, който изведнъж се бе оказал без работа.

На една от масите край сцената седяха, пушеха и разговаряха две жени. И двете бяха облечени в яркорозови кимона от изкуствена материя.

Друга жена седеше и пушеше сама на съседна маса. За разлика от колежките си беше облечена с дрехи като за разходка. Къси панталони. Потник с пайети. Римски сандали с връзки до коленете.

Освен тях в помещението нямаше никой друг.

Докато Райън разговаряше с Дешен, аз огледах дамите.

Най-младата беше висока, вероятно осемнайсетгодишна, с изтощена кафява коса и уморени сини очи. Жената до нея беше на трийсет и няколко години, червенокоса и определено беше инвестирала част от заплатата си в бюста.

Жената, която седеше сама, имаше изрусена до бяло коса, която носеше зад ушите. По моя преценка беше около четирийсетгодишна.

Като чу гласовете ни или може би като усети интереса ми, русокосата хвърли поглед към мен. Усмихнах й се. Тя отмести погледа си. Другите две продължаваха да разговарят, без да ни обръщат никакво внимание.

— Офисът на Бастараш е в дъното. Хипо е там. — Райън стоеше до мен и говореше съвсем тихо. — Апартаментът е на втория етаж, в момента криминалистите го претърсват.

— Разпитани ли са хората, които работят тук? — Посочих с ръка жените и бармана.

— Бастараш е шефът. Те са само служители и нищо не знаят. А освен това барманът каза да целунем косматия му френски задник.

Русокосата отново хвърли бегъл поглед към нас и после бързо го отмести.

— Имаш ли нещо против, ако разговарям с примабалерината?

— Искаш да научиш някои нови танцови стъпки ли?

— Можеш ли да изведеш от тук бармана и двете девойки с кимоната?

Райън ме погледна въпросително.

— Имам чувството, че ако остане сама, русокосата ще се разприказва.

— Ще помоля Дешен да ги изпрати при мен.

— Добре. А сега се включи в играта.

Преди Райън да успее да ми отговори, аз се отдръпнах назад и му се разкрещях:

— Престани да ми нареждаш какво да правя. Не съм чак толкова тъпа.

Райън схвана какво искам от него.

— Не съм съвсем сигурен — каза го на висок глас и с огромна доза снизходителност.

— Може ли поне да получа снимките? — надменно протегнах ръка.

— Прави каквото знаеш. — В гласа му имаше отвращение.

Той извади плика с фотографиите, възстановките на лицата и снимките от аутопсиите. Грабнах го от ръцете му, прекосих помещението, дръпнах стол и седнах до една маса. Русокосата наблюдаваше „скандала“ с интерес. Сега беше вперила поглед в капачката от буркан, който използваше вместо пепелник.

След като размени няколко думи с Дешен, Райън изчезна през вратата в дъното, над която със светещи червени букви беше изписано sortie. Изход.

Дешен извика при себе си бармана и след това се доближи до двете жени в кимоната.

— Да вървим, момичета.

— Къде?

— Разбрах, че тук някъде има прекрасна зелена стая.

— Ами тя?

— И нейният ред ще дойде.

— Не може ли поне да се облечем? — започна да мрънка червенокосата. — Задникът ми замръзна.

— Това са рисковете на професията — отсече Дешен. — Да вървим.

Двете жени неохотно последваха Дешен и бармана и минаха през същата врата, през която преди малко беше излязъл Райън.

Докато се правех на сърдита и обидена, избрах маса, която да е достатъчно близо, че да можем да си говорим с русокосата, но все пак достатъчно далече, за да не излезе, че й се натрапвам.

— Гадняр — промърморих под носа си.

— Повечето мъже са гадняри — каза жената и загаси цигарата си в капачката от буркан.

— Този обаче е маршалът на гаднярите.

Жената се засмя гърлено.

Завъртях се към нея. Отблизо забелязах, че корените на косата й са тъмни. В ъглите на очите й се беше събрал засъхнал грим.

— Това е смешно. — Жената махна с пръст парченце тютюн от езика си. — Ти ченге ли си?

— Не, откъде ти дойде наум такова нещо?

— А големият мъжкар?

Кимнах.

— Той е голяма работа. И има високо звание.

— Значи господин Голям Гадняр.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Господин Голям Гадняр. Харесва ми.

— Но май него не го харесваш?

— Очаквах този нещастник да ми помогне.

Русокосата не захапа въдицата. Не я притиснах.

Правех се, че все още съм бясна, кръстосах крака и започнах да подритвам с единия.

Русокосата запали още една цигара и пое дълбоко дима. Под розовите нокти пръстите й бяха пожълтели от никотина.

Стояхме така няколко минути, без да говорим. Тя пушеше. Опитвах се да си спомня какво съм научила от Райън за изкуството да водиш разпит.

Тъкмо се чудех какво да направя, когато русокосата наруши тишината:

— Ченгетата толкова пъти са идвали тук, че познавам по име всички от нравствената полиция в града. Никога не съм виждала твоя господин Гадняр.

— Той е от полицията на провинция Квебек от Монреал.

— Не е ли малко далече от района си?

— Издирва едни изчезнали хлапета. Едното от тях ми е племенница.

— Тези хлапета тук ли са изчезнали?

— Възможно е.

— Ако и ти не си ченге, защо тогава се движиш с тях?

— Познаваме се от много отдавна.

— Спиш ли с него?

— Вече не — казах го презрително.

— Той ли ти направи тази синина?

Свих рамене.

Жената дръпна дълбоко от цигарата и издуха дима към тавана. Наблюдавах как се разнесе из помещението и неоновите светлини на бара го осветяваха.

— Племенницата ти тук ли работеше?

— Може да е имала връзка със собственика. Познаваш ли го?

— По дяволите, разбира се, че го познавам. От двайсет години, с известни прекъсвания, работя за господин Бастараш. Най-вече в Монктон.

— Какво е мнението ти за него?

— Плаща добре. Не позволява на клиентите да се държат грубо с момичетата. — Нацупи устни и поклати глава. — Обаче аз рядко го виждам.

Това изглеждаше твърде странно, като се има предвид, че Бастараш живееше на горния етаж. Отбелязах си по-късно да проуча този въпрос.

— Възможно е племенницата ми да се е забъркала в нещо — казах аз.

— Всеки е забъркан в нещо, слънчице.

— Искам да кажа, в нещо повече от танцуване.

Русокосата замълча.

Заговорих шепнешком:

— Мисля, че е започнала да участва в порнофилми.

— Нали трябва някак да си изкара парите.

— Но тя едва беше навършила осемнайсет.

— Как се казва племенницата ти?

— Кели Сикард.

— А ти как се казваш?

— Темпи.

— Селин — засмя се отново. — Не Дион, но си имам своите собствени достойнства.

— Приятно ми е да се запознаем, Селин Не Дион.

— Ама и нас си ни бива.

Селин подсмръкна, след това избърса носа си с опакото на ръката си. Извадих книжна кърпичка от чантата си и отидох до масата да й я подам.

— Откога търсиш тази Кели Сикард?

— От почти десет години.

Селин ме погледна така, сякаш й бях казала, че Кели е участвала в битката при Галиполи.

— Другото хлапе е изчезнало само от две седмици. — Не споменах, че Еванджелин е изчезнала преди трийсет години. — Името й е Фийби Джейн Куинси.

Селин дръпна от цигарата, после загаси и този фас в капачката при останалите.

— Фийби е само на тринайсет години. Изчезнала е, след като си е тръгнала от урок по танци.

Ръката на Селин спря за миг, след това отново започна да мачка фаса.

— Ти имаш ли деца?

— Не — отвърнах аз.

— И аз нямам. — Тя впери поглед в капачката на буркана, но според мен изобщо не го виждаше.

Погледът й беше насочен към време и място безкрайно отдалечени от малката масичка в „Черният коридор“.

— Тринайсетгодишна. На тази възраст аз исках да стана балерина.

— Ето, това е Фийби. — Извадих снимката от плика на Райън и я поставих на масата пред нея. — На тази снимка е била в седми клас.

Селин се загледа в нея. Наблюдавах, за да видя каква ще е реакцията й. Такава нямаше.

— Хубаво хлапе. — Жената се изкашля и извърна поглед.

— Виждала ли си я някога тук? — попитах аз.

— Не. — Погледът на Селин се рееше из пространството.

Прибрах снимката на Фийби и извадих тази на Кели Сикард.

— Ами тази?

Този път устните й потрепнаха и очите й се присвиха. Нервно потърка носа си с юмрук.

— Селин?

— Виждала съм я. Но както и ти каза, беше преди много време.

Усетих как ме обхваща вълнение.

— Тук ли?

Селин хвърли поглед през рамо и после погледна към бара.

— Господин Бастараш притежава един бар в Монктон. „Червената котка“. Това хлапе танцуваше там. Но не за дълго.

— Името й Кели Сикард ли беше?

— Това нищо не ми говори.

— Кити Стенли?

Вдигна пръста си с изкуствен розов нокът.

— Да, точно така. Танцуваше под името Кити Шатон. Готино, нали? Кити Котенцето.

— Кога беше това?

Тя се усмихна тъжно.

— Преди много, много време, слънчице.

— Знаеш ли какво стана с нея?

Селин извади следващата цигара.

— Кити извади късмет. Омъжи се за един от редовните клиенти и напусна.

— Спомняш ли си името на мъжа?

— Той не беше в този бизнес.

— Можеш ли да си спомниш нещо за него?

— Беше нисък и слабичък.

Селин запали цигарата и небрежно замахна с ръка, за да пропъди дима от лицето си.

— Чакай. Спомних си нещо. Всички го наричахме Букет Бопре.

— Защо?

— Притежаваше цветарски магазин в Сент-Ан дьо Бопре.

Сега Селин гледаше съсредоточено, устните й бяха извити в нещо като усмивка.

— Да, Кити Котенцето се измъкна. — Тръсна цигарата си на пода.

— Селин — казах аз, — и ти можеш да се измъкнеш.

Тя поклати бавно глава, по погледа й личеше, че се е простила с всички илюзии.

В този момент се появи Райън.

— Открих нещо интересно.

Бележки

[1] Много (фр.). — Б.пр.