Кати Райкс
Пепел от кости (26)

25

Изтичах до библиотеката, извадих същия атлас на Ню Бранзуик, в който бях правила справка в събота, и отворих на същата карта. Остров Шелдрейк се намираше в устието на река Мирамиши.

Проверих в английския речник.

Шелдрейк. Вид патица, която живее в Европа, Азия и Африка и принадлежи към рода Тадорна…

Патица. Мида^[1]. Шелдрейк.

Островът на патиците. Остров Шелдрейк.

Bec scie означава патица.

Дали Шелдрейк не беше английското наименование на Ile-aux-Becs-Scies? Може би това беше съобщението, което се опитваше да се оформи в съзнанието ми от толкова време. Възможно ли беше скитникът на О’Дрискол, бившият археолог Том Джунс да е намерил костите на момичето на остров Шелдрейк?

Върнах се в кабинета си и влязох в интернет. Още преди да успея да отворя „Гугъл“, телефонът ми иззвъня. Този път беше Хари.

— Обади ли се на съдебния лингвист?

— Още не съм.

При сестра ми мълчанието е израз на неодобрение.

— Ще го направя.

— Кога?

— Тази сутрин.

В слушалката отново настъпи мълчание.

— Ще го направя веднага.

— Добре.

— Ти какво правиш?

— Нищо особено. Препрочитам стиховете. Всъщност са доста добри.

Очевидно не беше в настроение.

— Хари, спомняш ли си как готвехме, когато мама изпаднеше в лошо настроение и се чувстваше потисната?

— Да.

— Хайде да го направим пак тази вечер. Ти и аз.

— Тогава ти все ми нареждаше.

— Избери рецепта. Аз ще бъда помощник-готвач.

— Нали ще се обадиш на лингвиста?

— Веднага щом затворя телефона.

— Какво ще кажеш за онова ядене, което готвехме с пиле и картофено пюре?

— Чудесно.

— Ще ме разберат ли в малката бакалница на Сент Катрин?

— Да, но говори английски, не тексаски.

— Хий, хо!

— И, Хари — поколебах се за миг, — отваряй си очите на четири.

— Защо?

— Моля те, просто внимавай.

Когато започнах магистратурата си в „Нортуестърн“, Роб Потър завършваше доктората си по антропология. Беше по-възрастен от мен, по-мъдър, изслушваше проблемите ми, а понякога се случваше да поплача на рамото му. Да не говорим, че всички си падаха по него. Колкото и невероятно да звучи, преди да се отдаде на академична кариера, Роб е бил истинска рок звезда през седемдесетте. Пял е на Уудсток. Носил е кожени якета и прилепнали панталони от златисто ламе. Познавал е Хендрикс, Ленън и Дилън. По думите на самия Роб се е оттеглил от светлините на прожекторите, защото след смъртта на Джими и Джон рокът за него е загубил привлекателната си сила. И предпочел бъдещето на застаряващ професор, вместо бъдещето на застаряваща — или мъртва — рок звезда.

Докато аз се занимавах с кости, Роб правеше разбор на езиковите структури. Вниманието му бе насочено върху контекста, семиотиката, модалността и начините на предаване на информация. Един път ми обясни какво означава всичко това. Разбрах го. Почти.

Сега Роб работеше във факултета в Колумбия. Също като мен към съдебната лингвистика го бяха привлекли ченгетата и юристите, които имаха нужда от професионалните му познания. Въпреки че никога не бяхме работили по един и същи случай, понякога се шегувахме, че и това е възможно.

Отворих указателя на Американската академия по съдебни науки. Открих номера на Роб.

Набрах го. Той отговори. Представих се.

— Напоследък си мислех за теб — каза той.

— Трябва да призная, че аз не съм.

— А трябваше.

— Добре, щом трябва.

— Радвам се, че изяснихме това. Тогава, щом си толкова съвестна, ще се съгласиш ли да организираш и да ръководиш следващата годишна конференция на Академията?

— Мога ли да си помисля?

— Само ти можеш да дадеш такъв отговор — изсумтя Роб.

— Ще си помисля.

— Добре, така е справедливо. Кажи какво има?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Кажи колко ще струва.

— Можеш ли да анализираш два откъса от стихотворения?

— Мога.

— А ще го направиш ли?

— Разбира се. За тебе — винаги. Какво трябва да направя, да разбера какъв е демографският произход на автора или да определя дали произведенията са от един и същи автор.

— Да определиш дали са от един и същи автор.

— Дай ми още информация.

— Първото стихотворение е написано от едно младо момиче. Авторът на другото е неизвестен.

— Предполагаш, че и двете стихотворения са написани от един и същ човек, така ли?

— Твърде възможно е.

— Наясно ли си, че този тип анализ отнема доста време?

— Направи го, когато ти е удобно. Но има една уловка.

— Така и очаквах.

— Това не е официална молба.

— Значи няма да ми се плати. Или след като ти предам анализа, трябва да забравя за него?

— И двете.

— Така. Значи услуга. При това неофициална. Трябва да я запазя в тайна. И няма да получа хонорар.

— Аз ще…

— О, да, ще си платиш, разбира се. Може би следващия път, когато дойдеш в Ню Йорк?

— Обядът е от мен. Разбрахме се.

— Кажи ми за какво става въпрос.

— Някои от стиховете са публикувани в томче самиздат. Другите са написани на ръка.

— Разкажи ми по-подробно.

Разказах му. За Поулиз Айлънд. За внезапното изчезване на Еванджелин. За скорошното ни пътуване до Тракади. За това как Хари „зае“ „Кости, превърнати в пепел“. За издателска къща „О’Конър“. Не му казах само за самоубийството на Обелин.

— Ще ти изпратя материалите днес — обещах аз.

— Ти започни да мислиш върху темата.

— Какво?

— Темата на конференцията. Помисли каква ще е цялостната концепция.

— Да организираш програмата на конференция на Академията е огромна работа, Роб.

— Съвсем просто е.

— Също като да направиш карта на пустинята Мохаве.

— Аз ще ти подам сламка.

— Винаги го правиш.

Обадих се на Хари, дадох й адреса на Роб и й казах къде да отиде, за да изпрати нещата с бърза поща. Тя беше особено развълнувана от новата задача.

Отново насочих вниманието си към компютъра. Като по даден сигнал точно в този момент се появи Хипо. Беше намръщен. От изражението му ставаше ясно, че не ми е простил и не е забравил. Подготвих се да изслушам упреците му.

— Може би вече имаме едно изчезнало момиче по-малко.

Това ме свари неподготвена.

— Какво искаш да кажеш?

Хипо дъвчеше дъвка и внимателно отбягваше погледа ми.

— Бащата на Жиарден се е гръмнал снощи.

— На Ан Жиарден? Малкото момиче от Бленвил?

Кимна. Отново не ме погледна в очите.

— Какво се е случило?

— Жиарден е алкохолик. В сряда се напил до козирката и казал на един от другарите си по чашка, че е убил детето и го е заровил в гората. Търсил е съчувствие, защото духът й го преследвал всяка нощ. Другият, като примерен гражданин, премислил нещата, нали знаеш, това е морална дилема — приятелството срещу гражданския дълг. Тази сутрин отишъл при Жиарден. Открил го във ваната, пушката била между краката му, а мозъкът му — по тавана.

— Господи!

Хипо изплю дъвката в ръката си, глътна две хапчета против киселини и отново я лапна.

— Според кучето има нещо зад караваната.

— Успя ли да се свържеш с Райън?

Хипо кимна.

— Вече е на път.

Изправих се.

— Да вървим.

 

 

— Жиарден е мразел оживените места, не е имал доверие на непознати. Най-близкото населено място е било на километри от него.

— Доста самотен живот за десетгодишно момиче.

— Да. — Хипо не откъсна поглед от пътя.

Отново бях на път към Бленвил. Отново получавах информация за дете, чийто труп можех скоро да изкопая от земята.

— Детето е изчезнало през две и четвърта. Майката, Аделаид, заминала след шест месеца. Жиарден останал тук.

— С какво се е занимавал той?

— Със строителство. Но повечето време е бил без работа.

— Къде е Аделаид сега?

— По широкия свят.

— Тя местна ли е?

— От Тъндър Бей, Онтарио. — Хипо зави. — Не се притеснявай. Ще я открием.

Колкото повече наближавахме мястото, накъдето се бяхме отправили, толкова по-безлюдно ставаше наоколо. Малкото бараки и каравани, покрай които минахме, бяха като че ли извадени от филма „Избавление“.

Караваната на Жиарден приличаше на правоъгълна кутия, боядисана в мръсножълто. Около входа имаше нещо като веранда. Там стояха тъмнозелен хладилник и издънено оранжево кресло.

По двора се търкаляха обичайните вехтории. Стари автомобилни гуми, ръждясали варели, пластмасови столове, една счупена косачка. По-големите предмети бяха влекач за лодка и един древен мустанг.

Караваната на криминалистите беше вече тук. Както и тази на следователя. Шанвие и Пастьор. Силван и колито Мия. Райън.

Беше горещо, влажността — изключително висока.

Все едно отново повтаряхме издирването на Кели Сикард.

Само че краят беше по-различен.

 

 

Слънцето вече залязваше, когато най-накрая извадихме един малък вързоп. Снопове светлина преминаваха през листата на дърветата и хвърляха странни шарки по плиткия изкоп, шперплата и големия чувал за боклук.

Наличието на гроб не ни изненада. Под караваната намерихме половин чувал с негасена вар и лопата с дълга дръжка.

А Мия направо полудяваше.

Другите наблюдаваха, докато разрязвах найлоновия чувал. Миризмата се понесе наоколо, сладникава като на изгнили зеленчуци. Само граченето на самотна врана наруши тишината.

Детето беше погребано в розови джинси на цветя, розово яке с качулка и розови гуменки. От черепа все още висяха рижави плитки, мръсни и безжизнени. Имаше както млечни, така и постоянни зъби.

Всички си спомнихме снимката и жалбата до полицията, подадена от майката на Ан Жиарден.

Никой не каза нищо. Не беше необходимо.

Всички знаехме, че сме открили Ани.

 

 

Помолих Райън да ме закара до лабораторията. Каза ми, че това е лудост и че анализът може да изчака до понеделник. Бащата беше мъртъв. Щеше да отнеме известно време, преди да открият майката.

Не му обърнах внимание. Най-близките роднини не можеха да бъдат уведомени, без да е направено официално разпознаване на трупа. Като майка можех да си представя страданието, което Аделаид Жиарден изпитваше всеки ден. Исках всичко да бъде подготвено.

Хипо остана, за да помогне на Шанвие и Пастьор да обработят караваната. Райън ме закара до Уилфред-Дером. По пътя се обадих на Лайза, лаборантката от аутопсионната зала. Съгласи се да работи извънредно. Помолих я да провери дали има данни от зъболекарския картон на Ан Жиарден. И да се свърже с Марк Бергерон, одонтолога на НЛСМ.

След това позвъних на Хари, разказах й за събитията от деня и я помолих да отложим кулинарното приключение. Попита ме кога ще се прибера вкъщи. Късно. Никак не ми беше приятно, че толкова дълго я оставях сама. Ами ако онези, които са идвали да разпитват за апартамента ми, не са се интересували само от недвижими имоти? И ако анонимното телефонно обаждане беше истинска заплаха?

Хари предложи да поръча храна, когато се прибера вкъщи. Благодарих й и й напомних да държи охранителната система включена. Можех да си представя физиономията, която е направила.

Когато пристигнах, трупът на детето беше вече в моргата. Номерът му беше НЛСМ 57836–07. Рентгеновите снимки на зъбите бяха вече направени.

Хората смятат, че негасената вар ускорява разлагането. Грешат. Калциевият оксид само прикрива миризмата. И отблъсква лешоядните хищници.

Но времето оказва своето въздействие върху меките тъкани. Въпреки че останките не са били нападнати от животни, от тях беше останал само скелетът. Беше останала малко коса, но никакви меки тъкани.

Лайза правеше снимки, докато аз свалях изгнилите дрехи и ги подреждах върху работната маса. Яке. Джинси. Спортен сутиен с чашки AAA. Памучни гащи с щампа на куклата Барби.

Добре се справях. Въпреки тъгата и умората. Но когато стигнах до бельото, сякаш някой ме удари силно. Гащи на Барбита и сутиен. Катерушка и червило. Дете, което беше на прага да се превърне в жена. Гледката направо ме съкруши.

— Добре, че копелето се е самоубило, нали така? — Лайза ме погледна, личеше, че и на нея й е тежко.

— Така е — съгласих се аз.

„Съсредоточи се“ — казах си аз, докато подреждах костите по масата за аутопсии.

Продължих с анализа. В това време Лайза правеше снимки.

Чертите на черепа и лицето на детето показваха, че принадлежи към бялата раса.

Според срастването на седалищните и тазовите клонове детето беше над осемгодишно. Липсата на малката кръгла кост в основата на палеца и сезамовидната кост беше признак, че пубертетът още не е настъпил. Развитието на продълговатите кости отговаряше на девет-десетгодишна възраст.

Определянето на пола при децата невинаги е точно. Въпреки че дрехите и плитките показваха, че става въпрос за дете от женски пол, оставих тази графа от формуляра за биологичния профил непопълнена.

Бергерон се обади, докато записвах последните данни. Беше в лабораторията на горния етаж и пред себе си държеше картона на Ан Жиарден. Що се отнася до зъбите, съвпадението беше пълно.

Това не ме учуди.

Беше почти десет часът, когато най-после се прибрах вкъщи. Взех душ, след това с Хари ядохме тайландска храна, която си поръчахме от съседния ресторант. След вечеря я помолих да ме извини. Разбра ме и не настояваше да си говорим.

Отново мозъкът ми отказа да заспи. Когато най-после се унесох, в съзнанието ми заплуваха откъслечни картини. Ан Жиарден. Еванджелин. Скелетът от остров Шелдрейк, момичето на Хипо. Поулиз Айлънд. Райън.

След това се събудих. Погледнах часовника. Два и четирийсет. Затворих очи. Погледнах отново. Три и десет. Три и петдесет.

В четири часа се отказах. Отметнах завивките, отидох в кухнята и си направих чаша жасминов чай. После включих лаптопа и започнах да търся информация за остров Шелдрейк.

Когато най-после се отпуснах назад, първите слънчеви лъчи вече влизаха през прозореца. Бях шокирана. И ужасена.

Две неща бяха сигурни.

Шелдрейк наистина беше Ile-aux-Becs-Scies.

Момичето на Хипо беше умряло от ужасяваща смърт.