Кати Райкс
Пепел от кости (19)

18

— Droit ici.

Точно тук.

— В Тракади?

— В тази къща.

— В тази къща!

Бях толкова шокирана, че не можех да направя нищо друго, освен да повторя думите й.

Обелин кимна.

— Не разбирам.

— Еванджелин работеше за свекър ми.

— Хилари Бастараш.

Нещо проблесна в очите й. Учудваше се колко много знаех?

— Семействата Ландри и Бастараш са били свързани от много поколения. Дядо ми по бащина линия и неговите братя са помагали на дядото на съпруга ми, Саймън, да построи тази къща. Когато мама се разболя, свекър ми предложи на Еванджелин да работи при него. Хилари беше вдовец и не можеше да се справя с прането и чистенето. А тя имаше нужда от работа.

— Десет години по-късно ти се жениш за сина му.

— Дейвид беше много щедър. Той плащаше издръжката ми, след като Еванджелин изчезна. Идваше да ме види. Баща му почина през 1980. Той ми предложи. Аз приех.

— Ти си била на шестнайсет. А той на трийсет.

— Това беше единствената ми възможност.

За мен това беше странен отговор, но го оставих без коментар.

— И оттогава живееш в тази къща, така ли?

— Да.

— Добре ли се чувстваш тук?

Мълчание.

— Тук е мястото ми.

Щях да я попитам от какво се издържа. Не го направих. Имах чувството, че нещо притиска гърдите ми. Преглътнах. Взех ръката й в своята.

— Обещавам ти, Обелин, ще направя всичко възможно, за да разбера какво се е случило с Еванджелин.

Лицето й остана безизразно.

Дадох й визитната си картичка. Прегърнах я.

— Пак ще си поговорим.

Не ми каза довиждане, докато се отдалечавах. Когато минавах покрай къщата, хвърлих поглед назад. Обелин влизаше в беседката, краищата на шала й се развяваха от вятъра.

 

 

Хари ме чакаше в шевролета. Когато се качих в колата, тя се усмихна и потупа чантата си.

— Нали не докосна ръба с пръсти?

— Всеки глупак, който има телевизор, знае как да постъпи — усмихна ми се така, че в съзнанието ми веднага светна предупредителна лампичка.

— Какво има?

— Можеш да се гордееш с малката си сестричка.

О, не!

— Какво си направила?

— Взех й книжните кърпички.

Изпитах задоволство и облекчение. Протегнах дланта си и Хари я плесна силно. Засмяхме се. Сестрите Бренан отново бяха детективи.

— А сега? — попита тя.

— Като се върнем в Монреал, ще изпратя кутийката, кърпичките и проба от скелета в независима лаборатория. Ако успеят да извлекат ДНК от костта и да я сравнят с ДНК на Обелин, със сигурност ще знаем дали това е скелетът на Еванджелин.

— Защо ще го изпращаш някъде?

— Нашата лаборатория не работи с митохондриална ДНК.

— Убедена съм, че това е много важно.

— Когато костите са стари, много по-вероятно е да се извлече митохондриална, а не нуклеарна ДНК. Всяка клетка съдържа повече копия.

— Еванджелин е — отсече Хари.

— Шансът е едно на милиард.

— Ти на какво залагаш?

— Добре. Аз започнах всичко това. Обаче е твърде невероятно скелетът на Еванджелин ей така, най-неочаквано, да се озове в моята лаборатория.

— Мисли си, каквото си щеш, но вътрешният ми глас ми подсказва, че това е тя.

Когато Хари си въобрази нещо, няма смисъл да спориш с нея. Въпреки това се опитах да й противореча, но видях, че е безсмислено, и спрях. Понякога, противно на всякаква логика, се оказваше права.

Погледнах часовника си. Единайсет и десет. Самолетът ни излиташе в шест и нещо.

— Да тръгнем към Монктон — предложих аз.

— Дали да не обядваме първо?

— Току-що изядохме цял куп палачинки.

— Гладна съм.

— Май доскоро се тревожеше, че дупето ти надебелява.

— Трябва да събирам сили, щом ще бъда детектив.

— Да, вдигна две кърпички и кутийка от „Спрайт“.

— Умствено изтощение.

— Чудесно. Тогава отиваме направо на летището.

Докато карах през града, в главата ми нахлуваха най-различни образи. Безизразните очи на Обелин и обезобразеното й лице. Лорет на смъртното си легло. Стена и маса, покрити с кръв. Кървави парцали. Ужасяващи картини от последните мигове от живота на Еванджелин.

Чаках с нетърпение да се върна в лабораторията, за да преценя отново възрастта на скелета на момичето на Хипо. Да опаковам и изпратя с бърза поща ДНК-пробите. Опитвах се да измисля аргументи в подкрепа на това, че този случай е изключително важен и трябва да се разгледа с приоритет. Сещах се само за един такъв аргумент. Пари.

Хари избра едно бистро на улица „Пренсипал“. Хареса сенника му. Менюто не съдържаше нищо особено. И двете си поръчахме бургери.

Разговорът ни се въртеше около настоящи и минали събития. Обелин — такава, каквото беше сега. Ние, четирите, преди няколко десетилетия на Поулиз Айлънд. Докато говорихме, пред очите ми се появиха картини от миналото ни с Хари — бием се с възглавници, печем курабийки, чакаме училищния автобус, а раниците ни са пълни с живота ни и мечтите ни от онова време.

Въпреки тъгата, която изпитвах заради Обелин, Райън и мъртвите и изчезналите момичета, не можех да не се усмихвам. Ентусиазмът на Хари да открием Еванджелин беше по-голям дори от моя. Докато седях на масата и слушах как въодушевено крои планове, осъзнах колко много обичам малката си сестра. Радвам се, че дойде при мен.

Когато излязохме от ресторанта, видяхме двама мъже да се мотаят около шевролета ни.

— Я ги виж тези двамата, съвсем като героите от комедийното шоу на Чийч и Чонг.

— Шът!

— Трябва да признаеш, че въобще не приличат на кандидати за корицата на модно мъжко списание.

Хари беше права. Бяха облечени от главата до петите в дънкови дрехи, носеха ботуши и черни вратовръзки. Изглежда, за тях личната хигиена не беше особено важно нещо. Въпреки че беше облачно, и двамата носеха черни очила.

— Обаче са истински мъжаги.

— Остави ме аз да се оправям.

Не исках Хари да започне да дразни или да прелъстява местните ергени.

— Bonjour — усмихнах се и им показах ключовете.

Чийч и Чонг продължиха да подпират дупетата си на шевролета.

— Извинявайте, но колата ни трябва — казах го закачливо и дружелюбно.

— Добра машина.

— Благодаря.

Когато приближих до шофьорската врата, Чонг протегна ръка и ми препречи пътя.

— Прибери си ръцете, приятелче. — Тонът на Хари въобще не беше дружелюбен.

Отстъпих назад, хвърлих намръщен поглед към Чонг и повторих думите си, този път на френски. Въпреки това мъжете не помръднаха.

— Какъв ви е проблемът, момчета? — Хари гледаше Чийч и Чонг свирепо, беше сложила ръце на кръста.

Чонг се усмихна, наблюдаваше я през черните си очила.

— Eh, mon chouchou^[1]. Това е голяма кола за такива малки момичета.

Говореше английски с шиак диалект.

И двете с Хари замълчахме.

— Приятелки ли сте на Обелин Ландри?

— Не е твоя работа! — Хари беше войнствено настроена.

— Приятелки сме от детинство — обадих се аз, като се опитах да разведря ситуацията.

— Не е ли жалко това, което се случи с нея. — Черните очила на Чонг бяха обърнати към мен.

Не отговорих.

— Отместете дебелите си задници от колата веднага, за да можем със сестра ми да тръгнем.

Присвих очи, исках със знак да й кажа „спокойно“. Хари нацупи устни, скръсти ръце и ги изгледа накриво.

— Госпожа Ландри добре ли е?

— Да — отвърнах хладно.

— И сигурно твърди, че Бастараш е ужасно копеле.

Не отговорих.

Чийч се отдръпна от капака на колата. Чонг го последва.

— Приятно пътуване обратно до Монреал, дами.

За разлика от партньора си Чийч говореше английски.

Хари понечи да каже нещо. Направих й знак да мълчи. Чийч се качи на тротоара, сви палеца и показалеца си във формата на пистолет и ги насочи към нас.

— И внимавайте с тази прекрасна кола.

Когато тръгнахме, хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане. Мъжете все още стояха на тротоара и гледаха след нас.

Докато пътувахме със самолета, с Хари разговаряхме за Обелин и обсъждахме срещата си с Чийч и Чонг.

— Смотаняци, които се правят на много важни.

— Не съм съвсем сигурна, че е така — отговорих аз.

— Сигурна съм, че най-голямото им забавление е да правят пръдливи звуци под мишниците си.

Не бях много убедена, че нещата са толкова прости.

Мъжете бяха съвсем наясно, че бяхме посетили Обелин. Знаеха също така, че идваме от Монреал. Откъде го знаеха? Проследили ли ни бяха? С последните си думи Чийч ни заплашваше или просто се правеше на мъжкар? Не споделих мислите си с Хари. Не исках да я тревожа.

Когато се прибрахме в апартамента, Бърди отказа да се появи, очевидно се цупеше, че сме го оставили сам. Докато разопаковах багажа си, Хари се провикна от другата стая:

— Тази птица да не е фен на групата „Корн“?

— Защо, какво каза?

— Не ти трябва да знаеш.

Въпреки че саркастичните забележки на Чарли нямаха край, винаги оставах учудена колко много неща знае. Точно пренасях клетката му в трапезарията, и мобилният ми телефон иззвъня.

Оставих клетката и погледнах дисплея. Номерът не беше изписан.

Отговорих.

— Как вървят нещата? — Райън звучеше уморено.

— Добре — отговорих съвсем неопределено.

— Имаш ли малко време?

— Изчакай.

— Нуждаеш ли се от още нещо? — обърнах се към Хари.

— Райън ли е? — прошепна тя.

Кимнах.

— Чудесно! — размаха тя радостно ръце.

Поклатих глава, отидох в спалнята си и затворих вратата.

— Ти слушаш ли групата „Корн“? — попитах го аз.

— Коя?

— А „Блек Айд Пийс“?

— Не. Защо?

— Няма значение.

— Сама ли си в апартамента?

Райън наистина си го биваше. Две запитвания в един най-обикновен въпрос. Вкъщи ли съм? Има ли някой при мен?

— Хари е тук.

— Неочаквано посещение? — Запитване номер три.

— Разделила се е със съпруга си.

Чух как пое дълбоко въздух и после бавно издиша. Пушеше. Значи нещо го тревожеше. Или беше ядосан. Приготвих се да изслушам тирадата му относно посещението ми в Тракади. Такава обаче не последва.

— Имам нужда от помощта ти.

Не отговорих.

— Получихме съдебно разпореждане и претърсихме студиото на Кормиер. Цял ден се бъхтехме и прегледахме едва една-осма от папките в шкафовете му. Години наред е трупал боклуци.

— Искаш да кажеш, че не пази снимковия материал в дигитален формат?

— Този глупак се мисли за Ансел Адамс. Твърди, че дигиталното изображение не е така безплътно и ефирно като изображението на филмовата лента. Използва фотоапарат „Хаселблад“, какъвто не се произвежда от осемдесетте години. И най-вероятно е прекалено тъп, за да се справи със съвременните технологии.

— И други фотографи работят като него.

— Кормиер прави предимно портретни снимки. Двойки. Домашни любимци. Има портрети на много жени. Ефектни фотографии. Нали се сещаш, с тежък грим и сложни прически.

— Аха.

— Трябва и ти да опиташ нещо подобно. Може би с наметка от щраусови пера.

— Това ли се обади да ми кажеш?

— Кормиер е правил и снимки на деца. Има стотици такива.

— На Фийби Джейн Куинси?

— Не сме открили засега.

— На Кели Сикард?

— Не.

Не попитах за Клодин Клоке или Ан Жиарден.

Райън пое тютюневия дим и после бавно го изпусна. Все още чаках да разбера защо точно ми се е обадил.

— Искам да погледнеш детските снимки. Виж дали можеш да разпознаеш някое от изчезналите деца. Или хлапето, което откриха в реката близо до Дорвал.

— Нейната снимка беше разпространена през 2001, когато откриха трупа.

— Снимката беше направена след аутопсията. Хората просто отказват да гледат такива неща.

Райън беше прав. Виждала съм и двата противоположни варианта. Някои разпознават труп, който се оказва, че не е на техен роднина, а други не успяват да разпознаят дори и най-близките си.

— Ти разбираш от костна структура — продължи Райън. — Имам предвид лицевата структура. Ако попаднеш на снимка на момиче, което ти прилича на някое от изчезналите, или на някой от неидентифицираните трупове, тогава ще можеш да направиш това, което правите със записите от наблюдателните камери.

Райън имаше предвид една техника, при която образите на заподозрения и на извършителя на престъплението, запечатан на камерата, се сравняват метрично. Правят се измервания между две важни анатомични точки, изчисляват се съотношенията и се преценява каква е статистическата вероятност арестуваният заподозрян и извършителят да са едно и също лице.

— Антропометрично сравнение.

— Да.

— Можем да опитаме. Освен това мога да прегледам и за възстановката на лицето, която направихме на момичето, извадено от река Де Мил Ил.

— Ще те взема в осем.

— Наистина ли смяташ, че Кормиер е замесен?

— Има нещо много съмнително в този тип.

— Ами къщата му?

— Съдията каза, че ако открием в студиото му нещо свързано с момичетата, ще издаде заповед за обиск и на дома му.

Отворих вратата на спалнята. Хари уж по случайност минаваше покрай нея.

— Ето веществените ти доказателства.

Подаде ми чантата си. Направи го прекалено бързо.

— Много явно го правиш.

— Да не искаш да кажеш, че подслушвам?

— Ще донеса запечатващи се пликове.

Когато се върнах от кухнята, заварих Хари да седи с кръстосани крака на леглото ми. Нахлузих плика върху ръката си и така извадих кутийката от „Спрайт“ от чантата й. След това направих същото и със салфетката.

— Все едно събираш акото на куче — отбеляза Хари.

— Имам всестранни таланти.

— А аз имам нещо друго.

Хари взе отново чантата си, извади нещо от нея и го сложи на леглото.

В началото не ми направи особено впечатление. Взех предмета в ръцете си.

Усетих как ме обзема вълнение.

— Откъде взе това?

— От нощното шкафче на Обелин.