Кати Райкс
Пепел от кости (16)

15

Събуди ме звънът на телефона. Чувствах се отпусната и без настроение. Не знаех защо. Спомних си.

Райън.

Усетих, че отново ме обзема пълното безразличие от снощи. Това беше добре. Щеше да ми помогне да преживея този телефонен разговор.

— Добро утро, слънчице.

Пийт никога не ми звънеше в Монреал.

Кати! Подскочих.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило.

— Кати добре ли е?

— Разбира се, че е добре.

— Кога говори с нея?

— Вчера.

— Какво каза тя?

— Буенос диас. Чили е върхът. Прати пари. Адиос.

Облегнах се назад и дръпнах завивката до брадичката си.

— Как си?

— Бива.

— Къде си?

— В Шарлот. Трябва да ти кажа нещо.

— Сгодил си се за Парис Хилтън.

Почувствах огромно облекчение, че Кати е добре, дори се засмях на собствената си шега. Всичко беше наред.

Пийт не отговори.

— Ало?

— Да, чувам те. — Гласът му не беше весел.

Разбитите ми и без това нерви се опънаха, ставаше нещо.

— Пийт?

— Не е Парис. Самър е.

Самър?

— Ще се жениш? — Не можах да скрия изненадата си.

— Сигурен съм, че ще я харесаш, слънчице.

Мразех я.

— Къде се запознахте? — Опитах се гласът ми да звучи весело.

— В кръчмата на Селуин. Беше тъжна. Почерпих я една бира. Оказа се, че същия ден са приспали едно малко кученце. Тя работи във ветеринарна клиника.

— Откога излизаш със Самър?

— От март.

— Мили боже, Пийт, какво правиш?

— Темпи, тя е много умна. Иска да учи за ветеринарен лекар.

Разбира се, че ще иска.

— На колко години е?

— На двайсет и девет.

Пийт много скоро щеше да чукне петдесетте.

— Три месеца е много кратко време.

— Самър иска да е сигурна във връзката ни — засмя се той. — По дяволите, защо не? Аз съм стар ерген, боря се сам с живота. Не забравяй това. Ти ме изхвърли.

Преглътнах.

— Какво искаш да направя?

— Нищо. Аз ще подам документите. Непреодолими различия. Трябва само да се разберем как ще разделим военните трофеи. Самата подялба можем да извършим по-късно.

— Няма чак толкова трофеи.

— В Северна Каролина може да се получи развод по взаимно съгласие, така че не е необходимо да се обвиняваме един друг или нещо подобно.

— Колко бързо ще стане това? — Вече не се правех на весела.

— Ние с теб не живеем заедно от години, затова не се налага да изчакваме задължителния период от време. Ще ни дадат развод бързо, ако се разберем по финансовите въпроси.

— Какъв е крайният срок? — Гласът ми прозвуча съвсем безжизнено.

— Мислим да се оженим през пролетта. Може би през май. Самър иска да направим сватбата в планината.

Представих си Самър. Боса, загоряла от слънцето, с венец от маргаритки на главата.

— Каза ли на Кати?

— Не е разговор за телефон. Когато се върне от Чили, ще си поприказваме.

— Кати познава ли Самър?

Малка засечка.

— Да.

— Проблем ли има?

— Кати не харесва нито една от жените, с които съм излизал.

Това не беше вярно. Понякога дъщеря ми разправяше за похожденията на баща си. Мислеше, че в някои случаи е бил привлечен от циците им. Друг път от „големите им очи“. Дини. Балони и балкони. Имаше и такива, които Кати наистина одобряваше.

— Може да стане малко неудобно — продължи Пийт. — Самър иска деца. На Кати сигурно ще й е трудно да го приеме.

Мили боже!

— Искам благословията ти, слънчице.

— Както кажеш.

Безразличието ме напускаше, стопяваше се като мъгла в гореща сутрин. Трябваше да затворя.

— Самър ще ти хареса. Ще видиш.

— Да.

Стоях неподвижно, сигналът на телефона бръмчеше в ушите ми.

Бившият ми съпруг обича жените по същия начин, по който нощните пеперуди обичат запалената крушка на задната веранда. Обича да флиртува, да се върти около тях, но не и да се установи на едно място. Изпитах го на собствен гръб. И се опарих. Струва ми се, че бракът, независимо с кого, не е за него. Когато бяхме заедно в Чарлстън, дълго преди инцидента със стрелбата, той като че ли правеше опити да се сближим отново. А сега Пийт искаше да се разведем, да се ожени за Самър и да има деца.

Тъжната Самър. Много умната Самър. Двайсет и няколко годишната Самър.

Бавно и много внимателно върнах слушалката на мястото й.

Плъзнах се надолу по възглавницата. Обърнах се на една страна. Свих се на кълбо. И загубих контрол.

 

 

Не знам колко дълго съм плакала и кога съм задрямала.

Отново звънът на телефона ме стресна и ме събуди. Този път беше мобилният. Погледнах часовника. Девет и четирийсет и три.

Хвърлих поглед към телефона.

Хари.

Точно в момента не ми беше до мелодрами. Оставих го да звъни.

След няколко секунди стационарният телефон иззвъня.

Изругах и вдигнах слушалката.

— Какво? — сопнах се аз.

— Какво ти е, да не те е стегнала шапката?

— По дяволите, неделя сутрин е!

— Дали личицето ми се нуждае от малко силиконови инжекции?

— Преодоляваш Арнолдо?

Отметнах завивките и се отправих към кухнята. Имах нужда от кофеин.

— Той е история.

— Един си отива, друг идва, така ли?

Беше грубо от моя страна, но в момента не бях в настроение да разговарям за провалили се бракове.

— Пийт се обади.

Това напълно ме втрещи.

— Моят Пийт? Кога?

— Преди малко. Май вече не е твой.

— Защо ти се обади?

Извадих кафето на зърна от шкафа и напълних мелничката.

— Решил, че има нужда да те поободря.

— Виж само колко е внимателен. Добре съм.

— Не ми звучиш така.

Замълчах.

— Ако искаш да говориш, готова съм да те слушам.

Натиснах бутона. Перките се завъртяха. Кухнята се изпълни с топлата миризма на прясно смляно кафе.

— Темпи?

— Да.

— Аз съм. Твоята малка сестричка.

Сложих кафето в кафеварката. Налях вода.

— Хей, Темпи?

Исках ли да говоря?

— Ще ти позвъня по-късно.

 

 

След деветдесет минути вече й бях разказала всичко.

Райън. Лили. Лутиша. Разследванията на изчезналите момичета и неидентифицираните трупове. Фийби Джейн Куинси. Трупът, който изплува от река Лак де дьо Монтан. Семейство Дьосе.

Сестра ми е лекомислена, избухлива и склонна към истерии. Но умее да изслушва както никой друг. Не ме прекъсна нито веднъж.

Накрая й разказах за Хипо и скелета, който бях изискала от следователя в Римуски. Момичето на Хипо.

— Не мога да ти дам никакъв съвет по отношение на Пийт или Райън, така че дай да си поговорим за скелета. Чакай да видим дали съм разбрала правилно. Хипо е човекът, който работи върху старите нерешени случаи. Той научил за скелета от приятеля си Гастон, който също работи в ППК. Гастон го видял в някакво затънтено място при ченге на име Люк Тике. Той пък го бил конфискувал от двама пънкари, които рисували графити, Трик и Арчи Уейлън. Те го купили от заложната къща на Джери О’Дрискол. Той го измъкнал от един стар глупак на име Том Джунс. Джунс го изкопал от някакво изоставено индианско гробище. Правилно ли съм схванала нещата дотук?

— Да, ако всички казват истината.

— Животът е пълен с „ако“.

— Така е.

— Гробище на какви индианци?

— Не знам. Вероятно микмак.

— Значи момичето е било индианка.

— Мисля, че е бяла.

— Защо?

— Заради структурата на лицето.

— Според преценката ти е била тринайсет-четиринайсетгодишна?

— Да.

— Страдала е от някаква болест.

— Била е болна, но не съм сигурна, че това е причината за смъртта.

— А каква е причината?

— Не знам.

— От какво е била болна?

— Не знам.

— Сигурно има нещо, което знаеш със сигурност. Кога е умряла?

— И това не знам.

— Отдавна ли е било?

— Да.

Хари изцъка с език.

Поех дълбоко въздух.

— Помниш ли Еванджелин и Обелин Ландри?

— Да не мислиш, че вече съм за тексаската държавна болница? Разбира се, че ги помня. Аз бях на девет, ти — на дванайсет. Изчезнаха от Поулиз Айлънд и сякаш се изпариха от лицето на земята. Цели три години се опитвахме да открием нещичко за тях. Изхарчихме цели шепи монети да звъним в Канада.

— Може да ти прозвучи малко отвлечено, но има една далечна възможност да се окаже, че момичето на Хипо всъщност е Еванджелин.

— Момичето на Хипо?

— Скелетът, получен по веригата Джунс-О’Дрискол-Уейлън/Тике-Гастон-Хипо.

— Колко далечна е възможността?

— Много.

Разказах на Хари за Лорет и Обелин. И за Дейвид Бастараш.

— Долен кучи син. Ако ми падне това копеле, направо ще му откъсна топките. Да не му идва наум повече да подпалва къщи.

Хари обичаше да се изразява така. Особено когато ставаше въпрос за части от човешката анатомия.

По жицата, минаваща през целия континент, настъпи тишина. И тогава Хари каза това, което вече очаквах:

— Идвам при теб.

— Нали щеше да продаваш къщата?

— Да не си въобразяваш, че ще си стоя тук и ще се занимавам с недвижими имоти? Ти си умна жена, Темпи, но понякога се чудя как сутрин успяваш да си обуеш гащите.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали имаш телефона и адреса на Обелин?

— Да.

— Какво чакаш да се случи, да видиш огромен пръст, който ти сочи горящ храст?

Оставих я да си говори.

— Дигам си дупето и се качвам на първия самолет за Бел Прованс. Ти запази билети за Ню Бранзуик.

— Предлагаш да посетим Обелин ли?

— Защо не?

— Например, защото Хипо ужасно ще се ядоса.

— Не му казвай.

— Това е непрофесионално и потенциално много опасно. Знаеш, че не съм ченге. В работата си разчитам на тях.

— Ще му съобщим, щом пристигнем във вековната гора.